Серия
Линкълн Райм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cold Moon, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

37.

11.07 ч.

Докато изучаваше часовникарския занаят, за да се представи правдоподобно като убиец отмъстител, Чарлз Хейл бе научил понятието „допълнителна функция“.

Това са функции на часовника, несвързани с показването на часа. Например допълнителните циферблатчета в скъпите часовници, даващи информация за деня и датата, за различни часови пояси, аларми и други. Часовникарите винаги са се увличали по изработката на колкото се може по-сложни часовници. Типичен пример е „Патек Филип-Стар шибър 2000“, състоящ се от над 1000 части. Неговите допълнителни функции показват часа на изгрева и залеза, вечен календар, деня от седмицата, датата и месеца, сезона, фазите на луната, лунната орбита, резерва от енергия както за самия часовник, така и за няколкото аларми в него.

Проблемът при допълнителните функции е в това, че само усложняват часовника и отвличат вниманието от основната му цел: да показва часа. „Брайтлинг“ изработва отлични часовници, но някои от моделите „Профешънъл“ и „Навигатор“ имат толкова много циферблати, стрелки и странични функции — например хронометри и логаритмична линийка — че човек лесно забравя да гледа какво показват голямата и малката стрелка.

В момента обаче допълнителните функции бяха полезни за Чарлз Хейл и той бе вградил няколко в своя часовник — тоест в плана си — за да отвлече вниманието на полицията от истинската му цел. Райм и хората му сигурно вече знаеха, че се е измъкнал от ареста и името му не е Джералд Дънкан. Затова трябваше да ги разсее с нещо друго.

Мобилният му телефон завибрира. Той погледна текстовото съобщение. Беше от Шарлот Алъртън.

„Музеят е затворен. Полицията те търси.“

Хейл прибра телефона.

Изпита силно, почти сексуално удовлетворение.

Детективите явно се бяха хванали на въдицата и бяха насочили цялото си внимание към музея „Метрополитен“, където се разиграваше сценарият за мнимата кражба на Делфийския механизъм. Нарочно бе оставил музейните брошури от Бостън и Тампа в църквата. Бе разправил надълго и нашироко за механизма пред Винсънт Рейнолдс. Бе намекнал пред търговеца на часовници, че е страстен колекционер, и спомена специално за механизма, който сега бе изложен в „Метрополитан“. Малкият пожар в Националния институт по стандарти и технологии щеше да ги заблуди, че някак си е успял да повлияе на националния цезиев часовник, който да отключи бронираната витрина в музея, давайки му възможност да открадне Делфийския механизъм. Полицаите щяха да си помислят, че са догадили истинския мотив на Хейл. Щяха да изгубят часове в претърсване на музея и близкия Сентрал Парк, да оглеждат нещата в брезентовата чанта. Тя съдържаше четири изтърбушени книги, в които имаше две пакетчета сода за хляб, миникомпютърче и малък транзистор. Никой от тези предмети не беше важен за истинската му цел, но щяха да разсеят полицията за известно време.

Страничните функции в плана му бяха толкова много, колкото в най-сложния ръчен часовник на света, изработен от Джералд Джента.

В момента Хейл не беше в музея, нито дори в околността му. Бе излязъл оттам преди около половин час. Скоро след като остави чантата си на гардероб и си купи билет, той влезе в една тоалетна и свали шлифера си. Отдолу носеше униформа на майор от армията. Сложи си очила и офицерско кепе — което носеше в джоба на шлифера — и бързо излезе от музея. В този момент беше в долен Манхатън и бавно вървеше между барикадите пред сградата на Управлението по жилищно строителство и градоустройство.

Не след дълго тук щяха да се съберат военни със семействата им за парада в тяхна чест, организиран от кметството, военното министерство и Държавния департамент. След това в Управлението по градоустройства щеше да се проведе церемония. Висши държавни служители щяха да поздравят войници, завърнали се наскоро от служба в чужбина, да им връчат грамоти и да им благодарят, че пак са се записали за участие.

След церемонията, снимките и изтърканите изявления пред пресата, гостите щяха да си тръгнат, а генералите и висшите държавни функционери пак да се съберат, за да обсъждат бъдещите усилия за присаждане на демокрация на други места по света. Тези държавни служители, войниците, техните близки и журналистите, които щяха да присъстват на церемонията, бяха истинската цел на Чарлз Хейл в Ню Йорк.

Бяха му платили за простата задача да убие колкото се може повече от тях.

* * *

Плещестият, винаги усмихнат Боб караше. Луси Рихтер седеше на седалката до него и се опитваше да си представи церемонията в Управлението по градоустройство.

Първо щяха да стоят на убийствения студ (от миналия четвъртък тя бе изпитала точно петдесет градуса спад в температурата) и да гледат парада с мажоретки и униформени войници. След това щяха да влязат на церемонията.

Луси мълчаливо постави ръка върху мускулестото бедро на съпруга си.

Облегна главата си на рамото му.

Движението беше натоварено, Боб бъбреше непринудено, разказваше за празненството, което родителите му организирали за утре, Луси отговаряше вяло. Тя все повече се тревожеше за Голямото противоречие — за което бе споделила пред Кейтрин Данс. Дали пак да се връща на служба или не?

Била ли е честна към себе си, когато се записваше преди месец, или се самозаблуждаваше?

„Саморазпит…

Имайки предвид нещата, които ми описа Кейтрин: гняв, депресия… Лъжа ли се?“

Опита се да не мисли за това.

Вече наближаваха мястото и видяха протестен митинг на отсрещния тротоар. Хората бяха против намесата на Америка в чужди конфликти. Приятелите и бойните й другари отвъд океана мразеха протестиращите, но — странно — Луси не мислеше като тях. Самият факт, че тези хора протестираха, а не бяха в затвора, осмисляше всичко, което тя правеше.

Стигнаха до поста на пресечката преди Управлението по градоустройство. Двама войници ги спряха и поискаха да видят документите им, погледнаха в багажника им.

Луси се засмя.

— Какво има? — попита съпругът й.

— Виж.

Той погледна. Луси неволно бе свалила ръката си до дясното бедро, където обикновено носеше пистолета си, когато беше на служба.

— Готови за стрелба, а? — пошегува се Боб.

— Навик. При всяка проверка на пропускателните постове.

Засмя се, но не й беше весело.

„Лютивата мъгла…“

Боб кимна към войниците и се усмихна на жена си:

— Мисля, че тук сме горе-долу в безопасност. Поне не като в Багдад или Кабул.

Луси стисна ръката му и продължиха към паркинга за гостите.

* * *

Чарлз Хейл не беше лишен от политически пристрастия. Имаше свои разбирания за демокрация, теокрация, комунизъм, фашизъм, но възгледите му бяха на обикновено гражданин, оформени от коментаторските предавания в медиите. Затова, когато Шарлот и Бъд Алъртън го наемаха да накара властите да се „стреснат“ и да преразгледат дълбоко погрешните си планове за американска намеса в делата на „непросветени“ чужди правителства, Хейл едва изтърпя досадното им опяване.

Предизвикателството обаче го заинтригува.

— Говорихме с шестима други, но никой не се наемаше — оплака се Бъд Алъртън. — Почти невъзможно е.

На Чарлз Веспасиан Хейл му хареса как прозвуча. Почти като „неуязвим“.

Шарлот и Бъд — вторият й съпруг — бяха членове на дясна екстремистка групировка, която от години организираше нападения срещу държавни служители, правителствени сгради и институции на ООН. Преди известно време бяха преминали в нелегалност, но наскоро, ядосани от намесата на правителството в световните дела, заедно с други от никому неизвестната им организация бяха решили да направят голям удар. Нападението не само щеше да изпрати важно „послание“, а и да нанесе реални поражения на врага: убийството на висши военни и държавни служители, които изневеряват на принципите на Америка и изпращат нашите момчета и — Бог да ни е на помощ — момичета да гинат на чужда земя заради примитивни, жестоки хора, чужди на християнските идеали.

След като се спазариха за цената, Хейл успя да се измъкне от словоохотливите си клиенти и се хвана на работа. Както винаги първите няколко дни бяха изпълнени с еуфория. Трябваше да набележи пионките си — Денис Бейкър и Винсънт Рейнолдс — и мнимите жертви на Часовникаря, да проучи сградата на Управлението по градоустройство, към която сега се приближаваше.

Тази постройка бе избрана за церемонията не заради функциите на управлението, което нямаше никакво отношение към военните, а защото разполагаше с най-добрата охранителна система в долен Манхатън. Стените бяха от масивни варовикови блокове; ако терорист успееше да проникне през барикадите на улицата и взривеше кола-бомба, експлозията щеше да причини нищожни щети, не както при съвременните стъклени фасади. Сградата бе също така и сред най-ниските административни постройки в района, което я правеше трудна мишена за ракети и самоубийствени атентати със самолет. Имаше малко входове, което улесняваше пропускателния контрол, а залата за награждаването и последващото заседание гледаше към голата стена на съседната сграда, което изключваше опасността от снайперистки обстрел.

Заобиколена от двайсетина въоръжени войници и полицаи, сградата бе на практика недостъпна.

Отвън, разбира се.

Никой обаче не беше предвидил, че опасността може да дойде отвътре.

Чарлз Хейл показа на охраната трите си военни документа, два от които бяха специално изготвени за това събитие и изпратени на гостите във вторник. Той мина през детектора за метал и се остави да го претърсят.

Последният войник на пропускателния пост, един ефрейтор, за втори път провери документите му и козирува. Хейл отвърна на поздрава и влезе.

Управлението по градоустройство беше истински лабиринт, но Хейл бързо се ориентира към подземието. Познаваше много добре разположението на етажите, защото четвъртата „жертва“ на Часовникаря бе програмистка в архитектурното ателие, планирало вътрешния дизайн на сградата преди три години. Хейл бе научил този факт от документацията за държавните поръчки, (фирмата имаше офис точно срещу куриерската агенция — в която преди броени часове се беше обадил с оплакване за загубена пратка, предназначена за музея „Метрополитан“ това допълнително затвърждаваше илюзията, че истинската му цел е да открадне Делфийския механизъм.)

Впрочем всичките незаконни прониквания, които бе извършил през тази седмица, бяха важни етапи от плана му. Трябваше да бъде сигурен, че полицията ще е твърде заета в преследването на Часовникаря, този своеобразен подражател на Ханибал Лектър, и няма да се досети, че жертвите му са избрани с конкретна цел.

Беше влязъл в апартамента на втората жертва, военнослужещата Луси Рихтер, за да фотографира, а по-късно — да фалшифицира пропуските за гостите на церемонията (научил бе името й от една статия, отразяваща това събитие). Също така преснима и след това запомни наизуст секретното описание на охранителните мерки за мероприятието.

Мнимото убийство на първата „жертва“, Теди Адамс, също бе извършено с конкретна цел. Той бе оставил трупа в уличката зад същата тази сграда, в която се намираше сега. Когато Шарлот Алъртън — представяща се за изпадналата в истерия сестра на убития — се появи, служителите на охраната я пуснаха да използва тоалетната в подземието, където тя остави малък 22-калибров пистолет със заглушител и два електронни детонатора. Нямаше друг начин да ги вкара в сградата през детекторите за метал и претърсването.

Сега Хейл ги взе и ги прибра в джобовете на униформата си. След това се качи в залата на шестия етаж, подготвена за церемонията. Работници подреждаха сгъваеми столове, поставяха микрофони, разстилаха червен килим. Хейл кимна любезно на двама цивилни, козирува на неколцина по-висши военни и прие поздравите на неколцина войници. Огледа помещението, сякаш бе натоварен с някаква задача по приготовленията, и забеляза две огромни вази с цветя, едната — отпред при подиума, другата — отзад. Те бяха изработени от Джоан Харпър, цветарката, в чието ателие беше проникнал във вторник. От канцеларията на Правителствената агенция по поръчките бе научил за договора й да достави букетите за церемонията.

Проникването в цветарницата беше най-важната част от плана на Часовникаря. Тогава заедно с големия часовник бе внесъл и два буркана с експлозива астролит, помощен от тринитротолуола и нитроглицерина. При първото си проникване в цветарското ателие Хейл проучи кои букети са за церемонията. При следващото си посещение наля астролита във вазите, на чието дъно той щеше да се втвърди, образувайки смъртоносна бомба. Сега в двата прекрасни букета имаше достатъчно взривно вещество, за да унищожи цялата зала.

* * *

Атмосферата в лабораторията на Райм бе напрегната.

Всички, с изключение на Пуласки, изпълняващ задача навън, гледаха криминалиста, който се взираше в таблицата с уликите, наредени от всичките му страни като войници на почетна стража.

— Мисля, че все още има много неизяснени въпроси — отбеляза Селито. — Не знам дали трябва да рискуваме.

Райм погледна Амелия Сакс:

— Какво мислиш?

Тя стисна устни и процеди:

— Мисля, че нямаме друг избор. Отговорът ми е „да“.

— Ох, леле — измърмори дебелият детектив.

Действай — заповяда му Райм.

* * *

Залата се пълнеше с войници и гости. Телефонът на Чарлз Хейл завибрира. Той го извади от джоба си и прочете текстовото съобщение на Шарлот Алъртън:

„Току-що съобщиха: всички самолети се приземяват принудително. Влаковете са спрени. Специален екип от НИСТ проверява часовника. Хванаха се. Слава Богу.“

Идеално, помисли си Чарлз. Полицията се беше хванала на сценария с Делфийския механизъм и възможността да е променил показанията на цезиевия часовник.

Той се приближи до предната ваза и се престори, че оправя цветята, като висш началник, натоварен със задачата всичко на церемонията да е изрядно. Когато никой не гледаше, постави детонатора върху експлозива, натисна копчето, за да активира механизма и го покри с малко мъх. Направи същото с вазата в задната част на залата, която щеше да се взриви едновременно чрез радиосигнал, подаден от първия детонатор. Двете бомби щяха да избухнат на практика едновременно.

Хейл се отдалечи от вазата, пак огледа залата и по лицето му се изписа задоволство. Насочи се към асансьора. Излезе от сградата. Отпред вече пристигаха лимузини, мерките за сигурност все повече се затягаха. Той се промъкна през тълпата — хората ръкопляскаха, размахваха знаменца.

Огледа и протестиращите — мърляви младежи, позастарели хипита, интелектуалци. Размахваха плакати и скандираха лозунги, които Хейл не можеше да чуе. Все пак беше ясно, че не са доволни от държавната политика.

„Стойте и гледайте — каза им мислено. — Понякога човек, без да очаква, получава онова, което иска.“