Серия
Линкълн Райм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cold Moon, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

36.

10.32 ч.

Таксито спря пред музея „Метрополитан“ на Пето авеню. Огромната постройка бе украсена за Коледа, накичена с изящни орнаменти във викториански стил, както може да се очаква в Горен Ийстсайд. Сдържана празничност.

Чарлз Веспасиан Хейл слезе от таксито, огледа се в случай — колкото и малка да беше вероятността — че полицията го следи. Би било цяло чудо, ако го подозираха. При все това Хейл не бързаше, огледа минувачите. Не видя нищо обезпокоително.

Наведе се над отворения прозорец на колата и плати — като пипаше парите с ръкавици. Преметна черната брезентова чанта през рамо, качи се в просторното фоайе. Огромното помещение, напомнящо вътрешността на католическа катедрала, ехтеше от гласове, повечето детски — беше пълно с ученици. Навсякъде — елхи, златни гирлянди, играчки и тюл. Отнякъде долитаха звуците на фантазии от Бах на клавесин.

Изискано…

Хейл остави черната чанта на гардероб. Служителят погледна вътре — четирите книги за изкуство — след което я закопча и пожела на Хейл приятел ден. Той взе разписката и — все още с палто и шапка — си купи билет. Кимна и се усмихна на разпоредителите на входа и влезе в самия музей.

* * *

— Делфийският механизъм? — Райм говореше с директора на музея „Метрополитан“. — Все още ли е изложен?

— Да, детективе — отвърна объркано директорът. — От две седмици. Участва в международна изложба…

— Добре, добре. Охранява ли се?

— Да, разбира се. Аз…

— Има опасност да се опитат да го откраднат.

— Да го откраднат ли? Сигурен ли сте? Това е световен уникат. Ако някой го открадне, никога няма да може да го продаде.

— Няма намерение да го продава. Иска го за себе си.

Криминалистът обясни: пратката, открадната от куриерската агенция на 32-ра улица била от богат меценат на изкуствата, предназначена за музея „Метрополитан“. Съдържала документи за дарение на антики за мебелната колекция.

„За музея ли?“ Райм си спомни музейните каталози, намерени в църквата. Попита Винсънт Рейнолдс и Халърстейн дали Часовникаря се интересува от музеи. Оказа се, че имал особен интерес към Делфийския механизъм.

— Може да е откраднал пакета, за да вкара незабелязано нещо в музея — обясни Райм на директора. — Може би инструменти или софтуер за дезактивиране на алармената система. Не знам. Не мога да разбера на този етап. Мисля обаче, че трябва да сте бдителни.

— Боже мили… Добре. Какво да правим?

Райм погледна Купър, който кимна. Криминалистът продължи:

— Изпратихме ви по електронната поща снимка. Разпечатайте я и я раздайте на разпоредителите, охраната и служителите на гардероба. Да видим дали някой ще го познае.

— Веднага. Изчакайте за минутка.

— Разбира се.

Скоро директорът пак се обади.

Детектив Райм? — Звучеше задъхан. — Тук е. Преди десет минути е оставил някаква чанта. Служителката на гардероба го разпозна.

— Чантата още ли е там?

— Да. Не си е тръгнал.

Райм кимна на Селито, който извади мобилния си телефон и се обади на Бо Хауман. Отрядът за бързо реагиране вече отиваше към музея.

— Пазачът на механизма въоръжен ли е? — попита Райм.

— Не. Крадецът има ли оръжие?

— Възможно е.

Райм погледна Селито, който попита:

— Бавно разгръщане? Или инфилтриране?

— Оставил е някаква чанта… — отбеляза криминалистът. — И разбира от часовници. — Попита по микрофона. — Какво има в чантата?

— Чакайте да проверя. — Директорът се обади пак след няколко минути. — Има книги. Книги за изкуство.

— Бомба за отвличане на вниманието? — попита Селито.

— Възможно е. Или само димка, но тогава ще настъпи паника. И в двата случая може да има жертви.

Хауман се обади по радиостанцията:

— Два отряда се приближават към входовете — главния и служебния.

Райм се обърна към Данс:

— Убедена ли си, че е готов да убива?

— Да.

Замисли се за удивителните умения на престъпника да планира. Дали имаше друг смъртоносен план, в случай че се опитат да го арестуват в музея? Райм взе решение:

— Евакуирайте всички.

— Целият музей ли? — изненада се Селито.

— Налага се. Най-важното е да спасим хората. Опразнете гардероба и главното фоайе. След това постепенно всички да се изведат. Хората на Хауман да проверяват всеки, който излезе. Да раздаде снимката на всички от отряда.

Директорът на музея го беше чул:

— Необходимо ли е това?

— Да. Действайте.

— Коледа е. Това е един от най-натоварените дни в годината.

— Още една причина да побързате.

— Добре, но не виждам как някой може да го открадне. Механизмът е зад трисантиметрово бронирано стъкло. Витрината не може да се отвори преди изтичане периода на изложбата следващия вторник.

— Как така? — попита Райм.

— Това е специална витрина.

— Защо не може да се отвори преди вторник?

— Защото има компютризирана ключалка, която се активира в определен ден. Свързана е сателитно със специален часовник в някакъв държавен институт. Гарантирано е, че никой не може да я разбие. В нея съхраняваме най-ценните си експонати.

Директорът продължи да говори, но Райм престана да го слуша. Нещо го глождеше.

— Онзи палеж — извика. — За който Фред Делрей искаше да му помогнем. Къде каза, че бил?

Сакс се намръщи:

— В Националния институт по стандарти и технологии или нещо такова. Защо?

— Провери го, Мел.

Лаборантът провери в Интернет. След малко обяви:

— НИСТ е новото име на Националната служба по стандартизация и…

— Служба по стандартизация? — прекъсна го Райм. — Там е националният атомен часовник… Това ли е намислил? Компютризираната ключалка в музея е свързана сателитно с НИСТ. По някакъв начин ще смени времето. Ще убеди часовника, че вече е вторник. Витрината ще се отвори автоматично.

— Възможно ли е да се направи? — попита Данс.

— Не знам. Но ако някой може, това е Часовникаря. Палежът в НИСТ е бил за прикриване на следите. Обзалагам се… — Изведнъж Райм замълча, замисли се за цялостните последствия, ако планът на Часовникаря се изпълни. — О, не…

— Какво?

Райм се замисли за наблюдението на Кейтрин Данс: за Часовникаря човешкият живот не означава нищо.

— Всички часовници в страната се управляват от Националния атомен часовник. Самолети, влакове, отбранителната система, електроцентралите, компютри… всичко. Представяте ли си какво ще стане, ако той промени времето?

* * *

В евтин манхатънски хотел на малък, вонящ на мухъл и застояла храна диван седяха мъж и жена на средна възраст. Гледаха телевизия.

Шарлот Алъртън бе ниската и набита жена, която се беше представила за сестра на първата жертва, Теди Адамс. Съпругът й, Бъд Алъртън, се бе представил за адвокат на Джералд Дънкан, като издейства освобождаването му срещу обещание, че ще свидетелства на делото срещу корумпираните полицаи.

Бъд наистина бе адвокат, но от няколко години не практикуваше. Наложи се да си припомни някои неща, за да се представи за партньор от престижната кантора „Рийд и Принс“. Прокурорът се хвана на въдицата и изобщо не се сети да телефонира в кантората, за да провери. Джералд Дънкан правилно бе предположил, че толкова ще иска да го спечели като свидетел в делото за полицейска корупция, че ще повярва на всичко, което му кажат. Освен това кой иска от адвокатите да се легитимират?

Шарлот и Бъд Алъртън бяха почти напълно вглъбени в телевизора, по който предаваха местните новини. Говореха за безопасността на коледните елхи. Дрън, дрън, дрън… За момент Шарлот погледна към спалнята на хотелския апартамент, където хубавата им стройна дъщеря четеше книга. Девойката впери поглед към майка си и доведения си баща с мрачно изражение, което не слизаше от лицето й през последните месеци.

Това момиче…

Шарлот отново се загледа в телевизора.

— Не се ли забави много? — попита тя.

Бъд не отговори. Седеше наведен напред, прегърбен, с лакти, опрени на коленете, и събрани длани. Шарлот се запита дали се моли. Напоследък го правеше често.

След няколко минути репортерът, чиято мисия бе да спасява хората от горящи коледни елхи, изчезна и на екрана се появиха думите: „Извънреден бюлетин“.