Серия
Линкълн Райм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cold Moon, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 10 гласа)

35.

10.03 ч.

В метрото Чарлз Веспасиан Хейл, човекът, който се представяше за Джералд Дънкан Часовникаря, погледна часовника си (джобния си часовник „Бреге“, към който се бе привързал, макар че вече не беше подходящ за ролята, която смяташе да изиграе).

Всичко вървеше по план. Взел беше метрото от Бруклин, където бе главното му скривалище. Беше възбуден и нетърпелив, но при все това се чувстваше в хармония със себе си.

Разбира се, много малко от онова, което бе казал на Винсънт Рейнолдс за миналото си, беше вярно. Не би могъл да му разкаже повече. Планираше дълга кариера в професията си и знаеше, че малодушният изнасилвач, ще изпее всичко на ченгетата още при първа възможност.

Хейл бе роден в Чикаго, в семейството на учител по латински (оттам идваше и второто му име, на един благороден римски император) и началничката на отдела за дребни предмети в местния супермаркет „Сиърс“. Родителите му никога не говореха много, никога не правеха нищо особено. Всяка вечер след хранене баща му се уединяваше с книгите си, а майка му — с шевната си машина. За общо семейно занимание можеше да се смята гледането на евтини комедии и предсказуеми детективски сериали по телевизията, която им даваше уникална възможност за комуникация — чрез коментарите за предаванията те изразяваха желания и протести, които никога не са имали куража да изрекат директно. Не че предприемаха някакви действия по отношение на тези завоалирани послания.

Тихо…

Момчето израсна като самотник. Бе заченато по погрешка и родителите му се отнасяха към него сдържано, апатично и неуверено, сякаш беше рядък вид растение, което не бяха сигурни кога точно трябва поливат и торят. Досадата и самотата измъчваха Чарлз като отворена рана и той отчаяно си търсеше с какво да се занимава от страх, че мъчителното безвремие в дома му ще го задуши.

По цял ден скиташе навън — обикаляше околността, катереше се по дървета. По някаква причина навън самотата беше по-поносима. Винаги имаше с какво да се разсееш, винаги можеше да намериш нещо ново зад следващия хълм или под някой клон. В училище се записа в кръжока по биология, участваше в скаутски експедиции и винаги първи се наемаше да мине по въжения мост, да скочи в някой вир или да се спусне по въже на курсовете по оцеляване.

Ако го затвореха вътре, Чарлз отделяше много време да подрежда. До безкрай можеше да запълва мъчителните часове, подреждайки канцеларски материали, книги и играчки. Когато го правеше, не се чувстваше самотен и скуката не го измъчваше. Не се боеше от тишината.

Когато нещо не беше подредено и точно, той се изнервяше, дори несъвършенството да е в недобре сглобените релси на детското влакче или изкривена капла на велосипеда му. Ако нещо не вървеше гладко, той настръхваше, както повечето хора потръпват от скърцането на стиропор.

Бракът на родителите му например. След развода той не проговори на никого от тях. Животът трябваше да е подреден и идеален. Когато не беше, той се чувстваше в правото си да отстрани елементите, които не са си на мястото. Не ходеше на църква (бе установил, че е много малко вероятно да сложиш ред в живота си и да изпълниш целите си чрез комуникация с по-висши същества), но ако би помолил за нещо Бог, то би било родителите му да умрат.

Хейл служи две години в армията, където се справяше отлично в условията на военна дисциплина (единственият недостатък за по-нататъшната му кариера щяха да са пръстовите отпечатъци, документирани в досието му). Постъпи в училище за офицерски кандидати и привлече вниманието на преподавателите си, които го съветваха да учи военна история, тактика и стратегическо планиране.

След като се уволни, замина за една година в Европа, където обикаля планините. Завърна се в Америка и се захвана с бизнес, като задочно следваше право. За известно време работи като адвокат и беше много добър в уреждането на делови споразумения. Печелеше добре, но самотата го измъчваше. Избягваше сериозните връзки, защото за тях се искаше импровизация и бяха изпълнени с нелогично поведение. Страстта му към планиране и ред все повече изместваше нуждата му от любов. И като всеки, който се старае да замени реалните взаимоотношения с някаква фикс идея, Хейл намери по-добър начин да задоволява страстите си.

Откри идеалното решение преди шест години, когато за първи път уби човек.

Тогава Хейл живееше в Сан Диего. Негов делови партньор пострада тежко при катастрофа по вина на пиян младеж. Двата крака на бизнесмена бяха счупени, като единият трябваше да се ампутира. Пияницата не се разкайваше за случилото се, а упорито твърдеше, че е невинен и хвърляше цялата вина върху жертвата. Негодникът бе осъден, но като за първо нарушение получи лека присъда. След това започна да тормози приятеля на Хейл.

Чарлз реши, че това не може да продължава. Измисли сложен план за сплашване на негодника. Когато премисляше всичко обаче, установи, че по някаква причина планът го изнервя. Не можеше определи защо. Накрая осъзна причината. Ако изпълни каквото е замислил, хлапакът щеше да се уплаши, но да остане жив. Ако умре, нямаше да има кой да свидетелства срещу Хейл. Но дали бе в състояние да убие човек? Трябваше да го обмисли.

Да или не?

През една дъждовна октомврийска вечер той реши.

Убийството мина идеално и полицията нито за миг не заподозря, че причината за смъртта на младежа може да е била друго, освен нещастен случай с електрическата инсталация.

Хейл очакваше да изпита чувство за вина. Но не стана. Напротив, изпита въодушевление. Толкова идеално бе изпълнил плана, че фактът, че е убил човек, нямаше никакво значение.

Като всеки наркоман, той жадуваше за още.

След време Хейл участва в смесена фирма в Мексико Сити, занимаваща се със строеж на луксозни жилища. Един корумпиран държавен чиновник обаче успя да издигне толкова препятствия, че сделката бе на път да пропадне. Мексиканският съдружник на Хейл отбеляза, че не го правел за първи път.

— Жалко, че няма как да се отстрани — хитро коментира Чарлз.

— О, никога няма да може да се „отстрани“ — с многозначителна усмивка отвърна познатият му. — Той е неуязвим.

Това възбуди интереса на Хейл.

— Разкажи по-подробно.

Оказа се, че корумпираният чиновник бил вманиачен на тема сигурност. Имал огромен брониран джип „Кадилак“, изработен по поръчка за него, и винаги го придружавали неколцина въоръжени бодигардове. Охранителната му фирма постоянно измисляла различни маршрути, за да стигне до къщите, офисите или деловите си срещи. Постоянно местел семейството си от къща в къща и много често дори не отсядал в свои имоти, а у приятели или под наем. Често пътувал с малкия си син — носели се слухове, че използвал момчето като жив щит. Освен това бил под крилото на висш държавен функционер.

Затова може да се каже, че е неуязвим — обясни мексиканецът, като сипваше две чаши стара текила.

Неуязвим — шепнешком повтори Чарлз Хейл и кимна.

Скоро след тази среща в броя от 23 октомври на „Ералдо де Мексико“ се появиха пет привидно несвързани помежду си статии.

Поради пожар в сградата на Частната мексиканска охранителна агенция всички служители на фирмата бяха евакуирани. Инцидентът мина без жертви и с минимални щети.
На магистрала 160 южно от Мексико Сити, около Чалко, се запали камион, който прекъсна трафика в северна посока.
Енрике Порфирио, председател на лицензионната комисия за строителство във федералния окръг на Мексико, загина, след като джипът му падна при рухването на еднолентов мост и се възпламени от намираща се отдолу цистерна с пропан-бутан. Катастрофата станала при отклонение на движението заради задръстване на магистралата. Други превозни средства успешно преминали по моста, но бронираният джип се оказал твърде тежък за старото съоръжение. Началникът на охраната на Порфирио знаел за задръстването и се опитал да се свърже с шефа си, но не успял, защото мобилният му телефон не работел. Това е единственият автомобил, който е катастрофирал. Макар че обикновено придружаваше баща си при такива пътувания, синът на Порфирио не е бил в джипа. Предишния ден момчето получило леко хранително отравяне и затова останало вкъщи с майка си.
Ерасмо Салемо, висш служител в Мексиканското правителство, бе арестуван след анонимен сигнал до полицията (и пресата) и последвал обиск, при който във вилата му бе намерено голямо количество кокаин.

И всичко това в един ден.

След месец сделката за строеж на жилища на Хейл бе одобрена и той получи от мексиканските си съинвеститори премия от половин милион долара в брой. Той бе доволен от парите, разбира се, и още по-доволен от връзките, които създаде с мексиканския бизнесмен. Не след дълго той го свърза с един човек в Съединените щати, който се нуждаеше от подобна услуга. Сега между различните си бизнес начинания Хейл изпълняваше подобни поръчки. Обикновено убийства, но също финансови машинации, застрахователни измами и по някоя и друга сложна за изпълнение кражба. Бе готов да работи за всеки, независимо от мотива (той не беше важен за него). Не се интересуваше защо клиентите му искат да извърши престъпление. На два пъти убива изневеряващи съпрузи. Уби един педофил, а само седмица след това — бизнесдама с основна роля в благотворителната организация „Юнайтед Уей“.

Добро и зло бяха думи с особено значение за Чарлз Веспасиан Хейл. Добро бе елегантният, добре изпълнен план. Зло беше нескопосано замислена или зле осъществена акция.

Добро беше всичко, което събуждаше интереса му — зло бе скуката.

Сегашният му план обаче — най-сложният, който някога беше замислял — работеше безотказно.

„Бог е създал невероятно сложния механизъм на Вселената, навил го е и го е оставил да цъка…“

Хейл излезе от метрото, студът щипеше носа му, очите му сълзяха. След броени минути щеше да натисне копчетата и механизмът да заработи.

* * *

Лон Селито крачеше ядосано в лабораторията на Райм.

Директорът на градския арест беше прав. Адвокатът на Дънкан се срещнал с прокурора и срещу, писмена клетвена декларация, сумата от 100 000 долара за отклоняване на полицаи и огнеборци от служебните им задължения и писмена гаранция, че ще свидетелства срещу Бейкър, арестантът бил освободен дори без да го картотекират.

Дебелият, намачкан детектив спря пред високоговорителчето на телефона и сложи ръце на кръста си, сякаш самият апарат бе глупакът, пуснал един потенциален убиец на свобода.

Прокурорът звучеше виновно:

— Само така можех да го накарам да ни съдейства. Беше наел адвокат от „Рийд и Принс“. Остави паспорта си… Всичко беше по реда. Съгласи се да не напуска града, докато не бъде насрочено делото срещу Бейкър. Настаних го е един хотел и оставих полицай да го охранява. Няма къде да отиде. Какво толкова? Това е обичайна практика.

— Ами болницата в Уестчестър? — попита Райм. — За откраднатия труп?

— Съгласиха се да не го съдят. Обещах да им помогна при няколко други разследвания, за които имат проблеми.

За прокурора това бе голям удар в кариерата — разкриването на организацията от корумпирани полицаи щеше да го изстреля към върха.

Райм мрачно поклати глава. Некадърността и болните амбиции го вбесяваха. И без политически интриги работата му бе достатъчно сложна. Защо, по дяволите, не се бяха обадили да го попитат, преди да освободят Дънкан? Дори преди Кейтрин Данс да каже мнението си за него, неизяснените въпроси бяха твърде много, за да го пуснат.

— Къде е? — изръмжа Селито.

— Пък и какво дока…

— Къде е, по дяволите? — изрева детективът.

След кратко колебание прокурорът продиктува името на един хотел в централен Манхатън и номера на мобилния телефон на полицая, който го пазеше.

— Набирам — обяви веднага Купър.

— Кой му е адвокат? — попита Селито.

Прокурорът му каза името. Добави нервно:

— Наистина не разбирам за какво е тази…

Селито затвори. Погледна Данс:

— Ще разклатя доста удобни кресла. Ако ме разбирате.

Тя кимна:

— В Калифорния също имаме такива гафове. Аз обаче съм сигурна в становището си. Направете всичко, за да го хванете. Всичко. Мога да повторя онова, което ви казах, пред когото пожелаете. Пред началника на полицията, кмета, губернатора.

Райм се обърна към Сакс:

— Обади се на адвоката му и провери какво знае за него.

Тя взе името и отвори мобилния си телефон. Райм, разбира се, беше чувал за „Рийд и Принс“. Това бе голяма и уважавана кантора на долен „Бродуей“. Обслужваше високопоставени бизнесмени и чиновници.

Купър обяви мрачно:

— Говорих с полицая, който пази стаята на Дънкан. Изчезнал е. Явно се е измъкнал по аварийната стълба. Полицаят няма представа кога е станало.

Сакс затвори телефона и се намръщи:

— В „Рийд и Принс“ нямат адвокат с такова име. Дънкан не е сред клиентите им.

— Мамка му! — изруга Райм.

— Така. Време е за кавалерията — обяви Селито.

Телефонира на Бо Хауман и му съобщи, че отново трябва да хванат заподозрения.

— Само дето не знаем къде е — добави.

Даде на командира на специалния отряд някои подробности. Макар че не чуваше разговора, Райм можеше да се досети за реакцията на Хауман по изражението на Селито.

— Няма нужда да го казваш на мен, Бо.

Селито остави съобщение на окръжния прокурор, след което се обади в главното управление на полицията, за да информира началството за положението.

— Искам още информация за него — нареди Райм на Купър. — Бяхме прекалено меки с него. Не го разпитахме достатъчно. — Обърна се към Данс. — Кейтрин, неудобно ми е вече да те моля…

Тя точно затваряше мобилния си телефон.

— Вече отмених полета си.

— Много съжалявам. Нямаш отношение към това разследване.

— Имам отношение от момента, когато разпитах Коб във вторник.

Купър прегледа информацията, която имаха за Джералд Дънкан. Направи си списък от телефонни номера и започна да звъни на ред. След няколко разговора каза:

— Слушайте. Той не се казва Дънкан. Колорадската щатска полиция изпрати кола на адреса от шофьорската книжка. Там наистина живее Джералд Дънкан, но не нашият Джералд Дънкан. Човекът е заминал служебно за шест месеца в Анкъридж, Аляска. Къщата е дадена под наем. Ето снимката му.

На монитора се появи снимка на човек, много различен от арестанта им отпреди няколко часа.

Райм кимна:

— Блестящо изпълнение. Проверил е във вестника за къщи под наем, видял е, че тази стои в обявите от няколко седмици и е сметнал, че заради Коледа никой няма да я наеме в близките дни. Същото като с църквата. Шофьорската книжка, която ни показа, е фалшификат. Паспортът също. Подценяваме този човек от самото начало.

Без да отмества погледа си от монитора, Купър се обади:

— Собственикът — Дънкан — е имал проблеми с кредитната карта. Кражба на самоличност.

Линкълн Райм усети как коремът му се свива — място, на което не би трябвало да има чувствителност. Предчувстваше нещастие.

Данс се взираше в застиналото на екрана лице на Дънкан съсредоточено, както Райм в своите таблици на уликите.

— Какво ли е намислил? — измърмори.

Всички мълчаливо се питаха този въпрос, но никой не можеше да отговори.

Телефонът на Селито иззвъня и той вдигна. Намръщи се, докато слушаше.

— Добре, ще се погрижа.

Райм го погледна с надежда. Дано да беше нещо полезно.

— Хауман се обади. Обадил му се е директорът на една куриерска фирма от етажа на архитектурното ателие, в което Часовникаря беше оставил пожарогасителя. Сградата на Трийсет и втора улица. Получили са оплакване от клиент. Пратка, която е трябвало да се получи вчера, не е пристигнала. Изглежда, че някой я е откраднал приблизително по времето, когато търсехме Часовникаря. Директорът се интересува дали имаме представа кой може да е бил.

Райм погледна снимките, които Сакс бе направила от коридора на фирмата. Слава Богу, че беше снимала целия етаж. Под името на куриерската агенция пишеше: „Изключителна сигурност — гарантирана доставка на ценни предмети“.

Райм чуваше, че около него говорят, но не различаваше думите. Гледаше втренчено снимката и другите улики.

— Достъп — прошепна.

— А? — намръщи се Селито.

— Бяхме заети с мнимите убийства на Часовникаря и престъпната групичка на Бейкър, а не забелязахме какво става около нас.

— Какво? — поинтересува се Сакс.

— Влизане с взлом. Това е същинското му престъпление. За известно време всички кантори на етажа бяха празни. Когато евакуирахте сградата, вратите отключени ли останаха?

— Ами, вероятно — измънка дебелият детектив.

Сакс поклати глава:

— Докато вниманието ни е било насочено към архитектурното ателие, Часовникаря може просто да си е окачил значка и фалшива полицейска карта, да е влязъл в куриерската агенция и да е откраднал пакета.

„Достъп…“

— Доста произволно предположение, Линк — измърмори Селито.

— Нямаме време да го проверяваме. Обади се във фирмата. Да ти кажат какво е имало в пратката, кой я е изпратил и къде е трябвало да се достави. Бързо.