Серия
Линкълн Райм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cold Moon, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

33.

20.36 ч.

Амелия Сакс влезе в изоставеното магазинче в Малката Италия, на юг от Гринич Вилидж в Манхатън. Прозорците бяха замацани с боя и вътре светеше самотна крушка. Вратата към тъмния склад отзад бе открехната и през нея се виждаха голяма купчина боклук, стари полици и прашни консерви доматено пюре.

Магазинчето приличаше на бивше място за явки на дребна бандитска групировка и всъщност това бе точно така допреди година, когато организацията беше разкрита. Мястото временно беше собственост на общината, която се опитваше да го пробута на някого, но засега нямаше купувачи. Според Селито бе подходящо и безопасно за среща.

Около паянтовата маса седяха заместник-кметът Робърт Уолас и млад детектив от вътрешния отдел на полицията. Детективът поздрави Сакс със силно ръкостискане, гледаше я така, сякаш я желаеше повече от всичко на света.

Тя кимна сдържано, за да му покаже, че единственото, от което се интересува, е да си свърши работата. След като премисли фактите, след като погледна вътре в клетката, както я посъветва Райм, Сакс бе достигнала до доста неприятни изводи.

— Казахте, че е възникнала деликатна ситуация — отбеляза Уолас. — Не искахте да говорите по телефона.

Тя накратко им разказа за Джералд Дънкан и Денис Бейкър. Уолас беше запознат със случая, но детективът от вътрешния отдел се изсмя изненадано:

— Този Дънкан е бил съвестният гражданин? Искал е да разобличи корумпирано ченге? Затова ли го е направил?

— Да.

— Знае ли други имена?

— Само Бейкър. В участък 118 има още десетина и мисля, че открих кой е главният играч.

— Кой, партньорът на Бейкър ли? — нетърпеливо попита Уолас.

— Да. — Сакс поклати глава. — През цялото време търсехме човек с връзки в Мериленд… Жестоко сгрешихме.

— Мериленд ли? — не разбра детективът.

Сакс се изсмя мрачно:

— Нали знаете играта „развален телефон“.

Уолас кимна:

— Когато всеки прошепва дума на седналия до него и накрая се получава нещо различно?

— Да. Източникът ми спомена Мериленд, но мисля, че става дума за Мерилин.

— Име на човек? — Уолас присви очи. — Чакайте, да нямате предвид…

— Инспектор Мерилин Флеърти.

— Не е възможно.

Детективът от вътрешния отдел поклати глава:

— Абсурд.

— Иска ми се да грешах. Но имаме доказателства. В колата на Бейкър намерихме пясък и следи от морска вода. Тя има къща в Кънектикът, близо до брега. Освен това някой ме следеше с мерцедес „А Ем Ге“. Първо си помислих, че са мафиоти от Джърси или Балтимор. Оказва се обаче, че Флеърти има такъв автомобил.

— Полицай с „А Ем Ге“? — не повярва на ушите си детективът.

— Да не забравяме, че Флеърти печели незаконно по двеста хиляди годишно — напомни му Сакс. — Освен това в джипа на Часовникаря намерихме черни и побелели косми приблизително с нейната дължина. И не забравяйте — тя упорито се противопоставяше на намесата на вътрешния отдел в разследването.

— Да, това беше странно — съгласи се Уолас.

— Защото иска да потули работата. Даде разследването на някого, за да отчете дейност. След това този човек трябваше да изчезне.

— По дяволите — възкликна детективът. — Инспектор.

— Арестувахте ли я? — поинтересува се Уолас.

Сакс поклати глава:

— Проблемът е, че не можем да открием парите. Нямаме основателна причина да поискаме ревизия на банковата й сметка и да претърсим дома й. Затова вие трябва да ни помогнете.

— Какво мога да направя?

— Помолих я да се срещнем тук. Ще й разкажа какво е станало — леко променена версия. Искам да й кажете, че кметът е назначил специална комисия за случая. Че е решил да направи всичко, за да разкрие съучастника на Бейкър. Кажете й, че вътрешният отдел се е заел с разследването.

— Очаквате да се уплаши, да се опита да изтегли парите и така да я хванете?

— Така се надяваме. Партньорът ми ще сложи устройство за следене на колата й, докато тя е тук тази вечер. След като си тръгне, ще я следим навсякъде… Има ли проблем да я излъжете?

— Да, има. — Уолас сведе очи към недодяланата масичка, надраскана с надписи и рисунки. — Но ще го направя.

Добре.

Детективът гледаше мрачно, очевидно всички мисли за възможното му романтично преживяване със Сакс се бяха изпарили. Поклати глава и даде оценка, с която тя нямаше как да не се съгласи:

— Гадна работа.

* * *

„Така, какво знаем?“

Рей Пуласки, свикнал да мисли в множествено число от задружното детство с брат си, си зададе този въпрос „Тоест какво аз научих от работата си в това разследване с Райм и Сакс?“

Беше решил постоянно да усъвършенства професионалните си умения и прекарваше много време да оценява кое е направил правилно и кое — не. Докато вървеше към безстопанствения магазин, където Сакс разговаряше с Уолас, той не виждаше нищо, което да не е направил както трябва. Е, разбира се, можеше да извърши по-добре огледа на джипа и да постави кобура си върху костюма за огледи — пък и да не използва мъртви хватки, докато не стане абсолютно наложително.

Но като цяло се беше справил доста добре.

При все това не беше доволен от себе си. Предполагаше, че това чувство идва от факта, че работи за детектив Сакс. Тази жена вдигаше летвата твърде високо. Беше неуморима. Винаги намираше какво още да провери, още някоя улика, още един час на местопрестъплението.

Направо да полудееш.

Ето ти пример как да станеш супер полицай.

Сега, след като тя напусне, той щеше да заеме мястото й. Пуласки, разбира се, бе чул слуха и това изобщо не го радваше. Но щеше да направи, каквото се искаше от него. Само в шофирането едва ли някога щеше да я настигне. Все пак сега, докато бързо крачеше по улицата, той си мислеше главно за семейството си. Единственото, което искаше, бе да се прибере вкъщи. Да поговори с Джени как е минал денят й — не, не за неговия — а после да си поиграе с децата. Обожаваше да вижда радостта в очите на синчето си. Да гледа как се изпълват с любопитство, когато видеше нещо непознато, когато се досетеше за нещо, когато се засмееше. С Джени сядаха на пода и Брад пълзеше между тях, напред-назад, стискаше с мъничките си пръстчета палеца на Пуласки.

Ами новородената им дъщеричка? Беше топчеста и набръчкана като стар грейпфрут и лежеше в люлката край тях, съвършена и щастлива.

Удоволствието да бъде със семейството си обаче трябваше да почака. Очертаваше се тежка нощ.

Той погледна номера на близката сграда. След две пресечки трябваше да стигне магазина, където имаше среща със Сакс. „Какво още научих?“ — помисли си.

„Първо, да вървиш далеч от тъмни входове и улички.“

Миналата година го бяха пребили почти до смърт само защото бе вървял твърде близо до стената, а престъпникът го дебнеше зад ъгъла. Изскочи изневиделица и го фрасна по главата с дървена палка.

Непредпазливо и глупаво.

Както бе казала детектив Сакс:

— Не си знаел. Е, сега вече знаеш.

Да, този урок го беше научил. Пуласки наближи следващата пресечка и заобиколи отдалеч входа на тъмната уличка — за всеки случай, ако някой крадец или наркоман се крие зад ъгъла, колкото и малко вероятно да беше.

Той се обърна и погледна в тесния проход между къщите. Нямаше никого. Е, поне направи всичко по правилата. Това е да си полицай, учиш се от грешките си и втори път не допускаш…

Някой го сграбчи отзад.

— Ох — извика той, докато го влачеха към отворената врата на спрян наблизо микробус.

Не го беше видял, защото гледаше в уличката. Опита се да извика за помощ, но нападателят му — младши инспектор Холстън Джефрис — запуши устата му с ръка.

Друга ръка издърпа пистолета на младежа и Пуласки изчезна в задницата на микробуса.

* * *

Вратата се отвори и Мерилин Флеърти влезе в магазина, затвори след себе си и заключи.

Огледа изпитателно мизерното помещение, кимна на двамата полицаи и Уолас. Изглеждаше по-напрегната от обичайното.

Заместник-кметът непринудено я представи на детектива от вътрешния отдел. Тя се ръкува с него и седна до надрасканата маса при Сакс.

— Защо е тази тайнственост?

— Попаднахме на гнездо на оси — отговори Сакс.

Докато разказваше, внимателно наблюдаваше лицето на инспекторката, която запази каменно изражение, не издаваше нищо. Сакс се почуди какво ли Кейтрин Данс би забелязала в напрегнатата й стойка, стиснатите устни, стрелкащите се из помещението хладни очи. Флеърти седеше абсолютно неподвижно.

— Нямаме следи към партньора на Бейкър — обясни Сакс. — Никакви. Знам какво мислите за намесата на вътрешния отдел, но при цялото ми уважение, реших да ги уведомя.

— Какво…

— Съжалявам, госпожо инспектор.

Сакс се обърна към Уолас.

Заместник-кметът обаче не каза нищо. Само поклати глава и кимна на детектива от вътрешния отдел. Младежът извади пистолета си.

Сакс примигна изненадано:

— Какво… Какво правите?

Той насочи оръжието между нея и Флеърти.

— Какво е това? — възкликна инспекторката.

— Една голяма бъркотия — отвърна Уолас почти със съжаление. — Канска бъркотия. Сложете ръцете си върху масата.

* * *

Заместник-кметът ги наблюдаваше. Мнимият детектив от вътрешния отдел — всъщност просто един от съучастниците на Бейкър от участък 118, който му бе помогнал да убие Сарковски и Крийли — му подаде оръжието си и нахлузи кожени ръкавици. Извади служебния „Глок“ на Сакс от кобура й. Претърси я за резервно оръжие. Не намери никакво. Провери в чантичката на инспекторката, но тя беше невъоръжена.

— Много правилно се изразихте, детектив — заговори Уолас на Сакс, която го гледаше смаяно. — Положението е сложно… Много сложно. — Извади мобилния си телефон и се обади на полицаите отвън, също участници във веригата за изнудване. — Чисто ли е всичко?

— Да.

Уолас затвори.

— Вие сте били? — възкликна Сакс. — Вие? Ама…

С недоумение погледна Флеърти.

— Какво означава това? — попита инспекторката.

Заместник-кметът кимна към Сакс:

— Голяма грешка. Тя няма нищо общо с тази работа. Отвсякъде чувахте да се говори за „партньор“ на Бейкър. Предположили сте, че е друг полицай. С Денис бяхме бизнес партньори на Южното крайбрежие. Отраснали сме заедно. Заедно отворихме фирма за рециклиране на боклук. Фалирахме и той отиде в полицейската академия, стана ченге. Аз започнах политическа кариера. През цялото време поддържахме връзка. Станах отговорник за полицията в кметството и наблюдавах кои машинации минават и кои — не. Заедно с Денис измислихме работеща схема.

— Робърт! — възкликна Флеърти. — Не, не…

— Ох, Мерилин… — тъжно поклати глава Уолас.

— Значи така — прошепна Амелия Сако и обезсърчено отпусна рамене. — Какво сте замислили за нас? — Изсмя се мрачно. — Инспекторката ме застрелва и после се самоубива… Подхвърляте пари в къщата й и…

— Денис Бейкър ще умре в затвора. Може при побой от съкилийниците, може да падне по стълбите, всичко се случва. Няма да има свидетели и това ще сложи край на разследването.

— Мислите, че ще мине? Някой от Сто и осемнайсети ще пропее. Рано или късно ще ви заловят.

— Съжалявам, детектив, но сме длъжни да изгасим пожара, преди да се е разраснал, не мислите ли? А в момента вие сте доста опасен пламък.

— Слушайте, Робърт — с прегракнал глас заговори Флеърти. — Загазили сте, но още имате шанс. Убийството на полицай е най-тежкото престъпление в Ню Йорк. Ще бъдете осъден на смъртоносна инжекция.

Уолас си сложи ръкавици и кимна на младия си съучастник:

— Пак огледай улицата и кажи на Сами да приготви колата.

Заместник-кметът взе пистолета на Сакс.

Младият полицай кимна и отиде при вратата.

Уолас се втренчи с хладен поглед към Сакс и стисна пистолета.

Сакс само се намръщи и спокойно изрече:

— Сега.

Уолас примигна изненадано:

— Какво?

За негов ужас от тъмния склад на магазинчето някой извика:

— Никой да не мърда или ще стрелям!

Какво беше това?

Сащисан, Уолас се обърна към задната врата и видя полицай от специалния отряд, въоръжен с автомат, дулото се местеше тук към политика, ту към съучастника му при главната врата.

Сакс бръкна под масата и извади друг „Глок“. Явно го беше скрила преди това. Завъртя се към вратата и се прицели в младия полицай.

— Хвърли оръжието. По очи на пода!

„Божичко… Било е клопка“ — ужаси се Уолас.

— Изпълнявай! — изкрещя полицаят с автомата.

Младежът при вратата се подчини.

Уолас стискаше глока на Сакс. Погледна го.

Без да отмества очите и пистолета си от другия полицай, Сакс каза:

— И без това е празен. Не рискувайте напразно.

Отчаяно той хвърли пистолета на масата и вдигна ръце.

Инспектор Флеърти гледаше смаяно.

Сакс наведе главата си към ревера и нареди:

— Влизайте.

Входната врата се отвори с трясък и в магазинчето нахлуха десетина спецполицаи и неколцина униформени. След тях влязоха младши инспектор Джефрис, капитан Рон Скот, началникът на вътрешния отдел, и млад русокос униформен полицай.

Спецченгетата повалиха Уолас на пода. Кръстът и ставите го заболяха. Сложиха белезници и на съучастника му. Заместник-кметът погледна навън и видя други двама полицаи от участък 118, които също бяха проснати на земята и с белезници.

— Трудно се добрах до истината — измърмори Амелия Сакс, като зареждаше пистолета си и го прибираше в кобура, — но сега всичко е ясно.

* * *

Проблемът беше не да докажат вината на Робърт Уолас — със сигурност знаеха, че е сред съучастниците на Бейкър — а дали Мерилин Флеърти е замесена.

Бяха разиграли този сценарий, за да разберат.

Лон Селито, Рон Скот и Холстън Джефрис чакаха в микробуса на няколко пресечки от магазинчето. В складовото помещение бяха скрили снайперист от специалния отряд, за да са сигурни, че Уолас няма да стреля, преди Сакс да запише разговора. Един екип, командван от Пуласки, трябваше да нахлуе през главния вход, а друг — през задния. В последния момент обаче забелязаха, че Уолас е довел и други полицаи от участък 118, които, съучастници или не, не биваше да попречат на акцията. Затова леко промениха плана.

Пуласки за малко не се сблъска с мнимите служители от вътрешния отдел и не провали всичко.

— Инспектор Джефрис ме дръпна в командния микробус точно навреме, за да не ме видят — обясни новобранецът.

Джефрис се сопна:

— Вървеше като на разходка. Ако искаш да оцелееш на улицата, хлапе, дръж очите си отворени, по дяволите.

Гневът на инспектора изглеждаше безобиден в сравнение с вчерашното му избухване пред Сакс. Поне не плюеше слюнка.

— Слушам. Следващия път ще внимавам, сър.

— Боже Господи, в тая Академия вече приемат куцо и сакато.

Сакс се опита да прикрие усмивката си. Обърна се към Флеърти:

— Моите извинения, инспекторе. Искахме да се уверим, че не сте замесена.

Обясни за уликите, които бяха възбудили подозренията, че Флеърти може да е съучастничка на Бейкър.

— Мерцедесът ли? — отговори инспекторката. — Да, мой е. И наистина бях изпратила хора от оперативния отдел да ви следят. С Пуласки сте още млади и неопитни, опасявах се, че сте се захванали с нещо твърде голямо за вас. Дадох им личния си автомобил, защото ако беше цивилна полицейска кола, веднага щяхте да забележите.

Скъпата кола бе заблудила Сакс и я накара да мисли в грешна насока. Щом мафията не беше замесена, тя започна да подозира, че Пуласки греши за партньора на Крийли и Джордан Келър може би все пак е замесен в убийствата. Може би срещу Крийли е имало разследване за финансови машинации. Келър изглеждаше единственият участник в играта, който може да си позволи такъв мерцедес.

Бързо обаче си даде сметка, че в престъпленията са замесени само полицаи и листата, изгорени в камината му, не са скандални счетоводни документи, а просто финансовите му ведомости, където може би е имало и свидетелства за изнудването.

Инспекторката кимна към Уолас:

— Как го разкрихте?

— Разкажи й, Рей.

Пуласки се загледа в заместник-кмета и обясни:

— Детектив Сакс предположи… — Замълча за миг и продължи с не толкова официален тон. — Детектив Сакс намери улики в колата и къщата на Бейкър, които подсказваха, че партньорът на Бейкър може би живее на брега на океана.

— Не заподозрях инспектор Джефрис — добави Сакс, — защото ако искаше да унищожи материалите от разследването, не би ги изискал в собствения си участък. Някой обаче ги беше изпратил там и отклонил по пътя. Върнах се в участъка и попитах инспектора дали наскоро някой е влизал в хранилището им във връзка със същия случай. Отговори ми, че някой се е интересувал от разследването. Вие. — Погледна Уолас. — Зададох си логичния въпрос, имате ли връзка с Мериленд? Разбира се, че имате. Макар и не толкова очевидна.

„Погледни в клетката…“

— О, Боже — промълви той. — Бейкър ми спомена, че сте говорили за Мериленд, но не вярвах, че ще се доберете до това.

Рон Скот, началникът на вътрешния отдел, се обърна към Флеърти:

— Уолас има яхта на южния бряг на Лонг Айлънд. Регистрирана в Ню Йорк, но изработена в Мериленд. Казва се „Мериленд Монро“. Доста духовито име.

— Пясъкът, водораслите и следите от солена вода в колата и къщата на Бейкър съвпадат с пробите от пристанището, където е закотвена яхтата. Взехме съдебна заповед за претърсване на плавателния съд. Намерихме доста улики. Телефонни номера, документи, частици. Над три милиона в брой — о, и много наркотици. Големи количества спиртни напитки, вероятно контрабандни. Но те са най-малкият ви проблем.

Рон Скот кимна на двама полицаи:

— Водете го в централния арест.

Докато го отвеждаха, Уолас закрещя:

— Нищо няма да ви кажа. Ако си мислите, че ще научите от мен имена, много се лъжете.

Флеърти се изкиска, Сакс за първи път я чуваше да се смее:

— Луд ли си Робърт? Както гледам, уликите са достатъчни да те тикнат в затвора завинаги. Няма нужда да казваш нищо. Всъщност предпочитам да не си отваряш повече плювалника.