Серия
Линкълн Райм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cold Moon, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

32.

18.41 ч.

Джералд Дънкан седеше на тротоара до Сакс и Селито. Беше с белезници. Бяха му взели черните очила, шапката, портфейла и кървавия нож за картон.

За разлика от Денис Бейкър той се държеше учтиво и услужливо — въпреки че бе повален на земята и обискиран от трима полицаи, между които Сакс, доста груба при слагането на белезници особено при извършители като този.

Шофьорската книжка потвърждаваше самоличността му.

— Бога ми — възкликна Селито, — как го забеляза?

Заключението на Райм за самоличността на човека от уличката не беше чак толкова гениално, колкото изглеждаше. Още преди да го забележи, се бе досетил, че Часовникаря не е избягал от местопрестъплението.

Пуласки обяви:

— Ето го. Съдебният лекар.

Райм наклони главата си към телефона, който новобранецът поднесе към ухото му, и заговори с лекаря. Патоанатомът му каза някои интересни неща. Райм му благодари и кимна — Пуласки затвори телефона. Криминалистът се приближи с инвалидната количка до Дънкан.

— Вие сте Линкълн Райм — отбеляза арестуваният, сякаш се чувстваше поласкан от тази среща.

— Да. А вие сте така нареченият Часовникар.

Престъпникът се засмя многозначително.

Райм го огледа от глава до пети. Изглеждаше уморен, но излъчваше спокойствие, дори задоволство.

Райм се усмихна — голяма рядкост — и попита:

— Добре. Кой беше онзи човек? Жертвата в тясната уличка. Можем да проверим в обществените регистри, но ще е чиста загуба на време, нали?

Дънкан го изгледа изненадано:

— И това ли се досетихте?

— Какво за Адамс? — попита Селито, който осъзна, че точно за него става дума. — Какво става тук, Линк?

— Питам заподозрения за човека, когато намерихме вчера сутринта с премазано гърло. Интересува ме кой е и как е умрял.

— Този мръсник го е убил — изсъска Селито.

— Не, не го е убил. Току-що говорих със съдебния лекар. Не е готов с окончателния си доклад, но ми каза първоначалните си наблюдения. Жертвата е умряла между пет и шест часа в понеделник, не в единайсет. Смъртта е причинена от тежки вътрешни наранявания като от автомобилна катастрофа или падане от високо. Гърлото му е било премазано след това. На сутринта трупът е бил замръзнал, затова лекарите не можаха да определят точния час на настъпване на смъртта. — Райм вдигна вежди. — Е, господин Дънкан. Кой и кога?

— Казва се Джеймс Пикъринг. Загинал при катастрофа в Уестчестър.

— Продължавайте. И не забравяйте, че има много неща да обяснявате.

— Чух за това по полицейската честота. Линейката закара трупа в моргата на окръжната болница в Йонкърс. Откраднах го оттам.

— Обади се в болницата — нареди Райм на Сакс.

Тя телефонира. След кратък разговор обяви:

— Трийсет и една годишен мъж, катастрофирал на „Бронкс Ривър Паркуей“ около шест часа в понеделник. Занесъл на заледен участък. Загинал моментално от вътрешни травми. Име — Джеймс Пикъринг. Трупът е бил закаран в болницата, но изчезнал. Помислили си, че по погрешка е бил откаран в друга морга, но не могли да го открият. Роднините му не са особено радостни от това, както може да се очаква.

— Съжалявам за това — измърмори Дънкан с изражение на искрено разкаяние. — Но нямах друг избор. Всичките му лични вещи са у мен, ще ги върна. Готов съм да покрия погребалните разходи.

— Ами документите и вещите, които намерихме в дрехите на трупа? — попита Сакс.

— Фалшиви са. Няма да издържат по-внимателна проверка, но трябваше да ви заблудя само за няколко дни.

— Откраднали сте трупа, закарали сте го в уличката и сте поставили релсата на врата му, за да изглежда, сякаш е умрял бавно.

Дънкан кимна.

— След това сте оставили часовника и бележката.

— Да.

Селито се намеси:

— Ами кеят, на Двайсет и трета улица? Какво ще кажете за тамошната жертва?

Райм погледна Дънкан:

— Кръвта ви АВ положителна ли е?

Дънкан се засмя:

— Добър сте.

— На кея не е бил убит никой, Лон. Било е неговата кръв. — Райм пак се обърна към арестанта: — Оставили сте бележката и часовника на кея и сте пролели своя кръв. Също и на якето, което сте хвърлили в реката. Следите от нокти също са от вас. Как си източихте кръв? Сам ли?

— Не, в една болница в Ню Джърси. Казах, че искам да си събера в резерва, защото трябва да ме оперират.

— Ето откъде са се взели антикоагулантите.

За съхранение в кръвта обикновено се добавят противосъсирващи вещества.

Дънкан кимна:

— Чудех се дали ще забележите.

— Ами парченцето от нокът?

Дънкан показа безименния си пръст. Част от нокътя му липсваше. Беше го отчупил сам. Той добави:

— Винсънт ви е разказал за един младеж, когото уж съм убил при църквата. Кръвта върху ножа и по един вестник, който хвърлих в близката кофа — ако още е там — също е моя.

— Как стана? — попита Райм.

— Беше непредвидено. Винсънт мислеше, че момчето е видяло ножа му. Затова трябваше да симулирам, че съм го убил. Иначе Винсънт можеше да ме заподозре. Последвах младежа зад ъгъла, скрих се в един вход, порязах се и размазах от кръвта си по ножа. — Той показа една прясна рана на ръката си. — Можете да я изследвате.

— О, не се тревожете. Ще я изследваме… — На Райм му хрумна още нещо. — Ами колата? Не сте убили никого, за да откраднете буика, нали?

Не бяха получили сигнали нито за изчезнал студент в Челси, нито за убийство при кражба на кола другаде в града.

Лон Селито повтори:

— Какво, по дяволите, става тук?

Беше му станало като мантра.

— Той не е сериен убиец — обясни Райм. — Изобщо не е убиец. Режисирал е всичко, за да се представи като такъв.

— И жена му не е загинала при катастрофа? — попита дебелият детектив.

— Никога не съм бил женен.

Райм се изсмя мрачно:

— Каква ирония. Всички престъпници, които сме преследвали досега, са се опитвали да прикрият следите си. Господин Дънкан е невинен, но иска да се представи за убиец.

— Как разбра? — недоумяваше Селито.

— Две неща, които ти каза, Лон, ме накараха да се усъмня.

— Аз ли?

— Първо, ти спомена името му.

— Е, какво? Знаехме го от преди.

— Именно. Защото Винсънт Рейнолдс ни го каза. Но господин Дънкан винаги носи гумени ръкавици, за да не оставя отпечатъци. Твърде предпазлив е, за да издаде истинското си име пред човек като Винсънт — освен ако не му е все едно дали ще го разкрием. Освен това ти каза, че имаме късмет, задето не е убил последните жертви и Амелия. Отначало това ме ядоса. Но после се замислих. Ти беше прав. Всъщност жертвите не бяха спасени от нас. Цветарката, Джоан. Разбира се, досетих се, че тя е следващата жертва, но тя сама се обади на полицията, след като чула шум в ателието си — шум, издаден може би нарочно.

— Да — потвърди Дънкан, — а оставих макарата на пода, за да се досети, че някой е влизал.

Сакс се намеси:

— Луси, военнослужещата в Гринич Вилидж — бил е подаден анонимен сигнал за влизане с взлом. Но не е имало случаен очевидец, нали? Вие сам сте се обадили.

Той кимна:

— Казах на Винсънт, че някой ме е видял, но аз се обадих от уличен автомат.

Райм кимна към сградата зад тях:

— Предполагам, че пожарогасителят нямаше да гръмне.

— Безвреден е. Сипах малко спирт отгоре, но иначе е пълен с вода.

Селито телефонира в участък 6, където бе командването на сапьорния отряд. След малко затвори и кимна:

— Чиста вода.

— Също като пистолета, който сте дали на Бейкър, за да убие Сакс. — Райм кимна към разглобения 32-калибров пистолет. — Проверих го, ударникът е изпилен.

— Повредих и цевта — добави Дънкан, като погледна Сакс. — Можете да проверите. Знаех, че не може да използва служебното си оръжие, защото това би го свързало с убийството.

— Добре — изръмжа Селито. — Стига толкоз! Някой да ми обясни какво става.

Райм сви рамене:

— Аз свърших, каквото зависеше от мен. Нека господин Дънкан да ни разкаже останалото. Предполагам, че през цялото време е смятал да ни осветли. Затова стоеше отсреща и наблюдаваше представлението.

Дънкан кимна:

— Много точно се изразихте, детектив Райм.

— Вече не съм детектив, цивилен съм — уточни криминалистът.

— Целта на всичко, което направих, е това, което се случи тук. И наистина, достави ми огромно удоволствие — да видя как този кучи син Денис Бейкър отива в затвора.

Продължавайте.

Дънкан заразказва:

— Преди година дойдох в Ню Йорк по бизнес, фирмата ми се занимава с отдаване под наем на машини. Работех с най-добрия си приятел. Преди двайсет години в армията той спаси живота ми. И така, цял ден работихме с документацията, след това се прибрахме в хотелите си, за да се преоблечем за вечеря. Той обаче не дойде в ресторанта. Научих, че е бил застрелян. Полицията твърдеше, че било при опит за грабеж. Нещо обаче не беше наред. Така де, колко често крадците застрелват жертвите си в челото — два пъти?

— О, убийствата с огнестрелно оръжие по време на грабеж са изключително рядко явление според последните статистически… — намеси се Пуласки, но замълча смутено под строгия поглед на Райм.

Дънкан продължи:

— Спомних си, че приятелят ми бе споделил нещо странно. Спомена, че предишната нощ е бил в един клуб край реката. Когато излязъл, двама полицаи го дръпнали настрани и казали, че са го видели да купува наркотици. Това, разбира се, бяха глупости. Той не вземаше наркотици. Знам със сигурност. Той се досетил, че го рекетират и поискал да разговаря с по-висш началник. Смятал да се обади в управлението и да се оплаче. В следващия момент няколко души излезли от клуба и полицаите го пуснали. На следващата вечер го застреляха. Твърде голямо съвпадение. На няколко пъти посетих клуба и разпитвах. Струваше ми пет хиляди долара, но накрая ми казаха, че Денис Бейкър и неколцина други изнудват клиенти на няколко скъпи бара и клуба в центъра.

Дънкан описа как полицаите подхвърляли наркотици на бизнесмени или децата им и им предлагат да оттеглят обвиненията в замяна на тлъсти суми.

— Изчезналите наркотици от Сто и осемнайсети — досети се Пуласки.

Сакс кимна:

— Не стигат за продажба, но са предостатъчно за подхвърляне като фалшиви улики.

— Чух, че централата им била в някакъв бар в Манхатън — добави Дънкан.

— „Сейнт Джеймс“.

— Звучи ми познато. Срещат се там след края на работния ден.

— Как се казва приятелят ви, когото са убили? — попита Райм.

Дънкан му каза името и Селито се обади в отдел „Убийства“? Вярно беше. Човекът бил убит при опит за грабеж, нямаше заподозрени.

— Използвах информатора си в клуба — срещу солидна сума — за да ме свърже с хората на Бейкър. Накрая се запознах и с него. Представих се за наемен убиец и му предложих услугите си, ако има нужда. За известно време имаше затишие. Вече си мислех, че са го заловили или пък се е отказал от престъпленията. Започнах да се ядосвам. Най-сетне Бейкър ми се обади и се срещнахме. Оказа се, че ме е проучвал, за да е сигурен в мен. Очевидно бе останал доволен. Не ми каза подробности, но обясни, че бизнесът му е застрашен. Заедно с друг полицай се били погрижили за някакви проблеми.

— Крийли и Сарковски — намеси се Сакс. — Спомена ли за тях?

— Не ми каза имена, но стана ясно, че говори за убийства.

Сакс поклати глава:

— Мислех си, че някой от Сто и осемнайсети взема подкупи от мафията, за да задържа разследвания. Оказва се, че истинските извършители са били полицаи.

Дънкан продължи:

— Бейкър каза, че трябва да елиминира някого, една жена, детектив. Но не можели да я очистят те, защото щяло да стане ясно, че убийството е свързано с разследването, което води. Дадох му идея да се представя за сериен убиец. Дори си измислих прякор — Часовникаря.

— Ето защо не намерихме името ви в часовникарските организации — вметна Селито.

— Да. Това си беше чисто моя измислица… Трябваше ми някой, който да ви пробута информация, за да си помислите, че наистина съм психопат. Така Бейкър ме свърза с Винсънт Рейнолдс — преди години го заловил при опит за изнасилване. След това започнах с мнимите нападения. Първите две бяха режисирани, когато Винсънт още го нямаше. Другите, след като започнах да го взимам с мен, нарочно се провалиха. Трябваше да направя така, че да откриете кутията с патрони, за да свържа Часовникаря с Бейкър. Смятах да ги оставя някъде, сякаш съм ги изпуснал. Обаче… — Дънкан се изсмя — … не се наложи. Вие намерихте джипа и за малко да ни хванете.

— Затова бяхте оставили патроните.

— Да. Книгата също.

На Райм му хрумна още един въпрос:

— Полицаят, който извърши оглед на гаража, каза, че джипът е спрян на странно открито място. Искали сте да сте сигурен, че ще го открием.

— Точно така… Всички други мними престъпления бяха само подготовка за това тук — за да хванете Бейкър, когато се опита да я убие. Така получавате официален повод да претърсите къщата и колата му и да намерите улики, за да го вкарате в затвора.

— Ами стихотворението? „Пълната Студена луна…“

— Съчиних го сам. — Дънкан се усмихна. — Повече ме бива за бизнесмен, отколкото за поет, но ми се стори достатъчно зловещо за целите ми.

— Защото избрахте точно тези хора за жертви?

— Не съм ги избирал. Избирах местата, защото позволяваха бързо бягство. Последното, този офис, беше удобно, за да устроя капан на Бейкър.

— Отмъщение за приятеля ви — измърмори Сакс. — Всеки друг просто би убил Бейкър.

Дънкан заяви искрено:

— Не мога да нараня никого. Просто не мога. Може малко да съм нарушил закона… признавам, че извърших някои престъпления, но никой не пострада. Дори колите не бяха крадени. Бейкър сам ми ги намери от полицейския паркинг.

— Ами жената, която се представи за сестра на първата жертва? — попита Сакс. — Коя беше?

— Една приятелка, която помолих да ми помогне. Миналата година й дадох много пари на заем, но няма как да ми ги върне. Затова се съгласи да ми помогне.

— Ами момичето, което беше в колата й?

— Дъщеря й.

— Как се казва жената?

Дънкан се усмихна лукаво:

— Нека остане в тайна. Обещах да не я издавам. Както и на човека от клуба, който ме свърза с Бейкър. Това беше част от сделката.

— Кой, освен Бейкър, е замесен в престъпленията?

Дънкан със съжаление поклати глава:

— Де да можех да ви кажа. Иска ми се да разоблича всички. Опитах се да узная. Но той беше твърде хитър. Не говореше за престъпленията си. Знам обаче, че има партньор, на висш пост, както изглежда.

— В Мериленд или в Ню Йорк? — поинтересува се Сакс.

— Не знам. Възможно е. Колкото до другите полицаи от участъка, останах с впечатлението, че са осем или девет. Опитах се да узная кои са, но успях да подмамя само Бейкър.

До жълтата лента, ограждаща местопрестъплението, спря лъскава черна кола. От нея слезе строен пооплешивял мъж и се приближи. Това бе един от старшите районни прокурори. Райм бе свидетелствал на няколко дела, на които той беше обвинител. Криминалистът кимна в знак на съгласие и Селито разказа как са се развили нещата.

Прокурорът внимателно изслуша странния разказ. Повечето престъпници, които бе изпращал зад решетките, бяха глупаци от типа на Тони Сопрано или дори още по-глупави наркомани или бандити. Явно му бе забавно да чуе за деянията на толкова хитър престъпник — който в крайна сметка не беше извършил нищо чак толкова противозаконно. Пък и разкриването на корупция в полицията като че ли му беше доста по-интересно от залавянето на серийни убийци.

— Това разследване не трябва ли да се води от вътрешния отдел?

— Не — отвърна Сакс. — Аз го водя.

— Кой даде разрешение?

— Флеърти.

— Инспектор Мерилин Флеърти?

— Същата.

Той кимна, започна да задава въпроси и да си води записки. След пет минути спря и се намръщи:

— Добре, имаме влизане с взлом, влизане в частен имот… но няма грабеж.

Грабеж беше влизане с взлом с предумисъл за извършване на престъпление — кражба или убийство. Дънкан не смяташе да прави подобно нещо.

Прокурорът добави:

— Кражба на тленни останки…

— Вземане на заем. Не съм възнамерявал да запазя трупа за себе си — уточни Дънкан.

— Хъм, нека съдията да реши. Извършили сте обаче възпрепятстване на правосъдието и намеса в работата на полицията…

Дънкан се намръщи:

— Всъщност, след като не е имало убийства, работата на полицията е била безсмислена, следователно намесата в нея не е причинила вреда.

Райм се изкиска.

Прокурорът обаче се престори, че не е чул коментара.

— Притежание на огнестрелно оръжие…

— Цевта е запушена — контрира Дънкан. — Неизползваемо е.

— Ами крадените превозни средства? Откъде са дошли?

Дънкан обясни как Бейкър ги е взел от полицейския паркинг в Куинс. Кимна към купчината с личните си вещи, сред които имаше и ключове от кола:

— Буикът е малко по-нататък по улицата. На Трийсет и първа. Бейкър го е откраднал от същото място, като джипа.

— Как вземахте колите? Има ли други замесени?

— Отивахме заедно. Вземахме ги от паркинга на един ресторант. Бейкър имаше познати, които му ги оставяха там.

— Имена?

— Не знам.

— Кой ресторант?

— Някакво гръцко заведение. Не си спомням името. Стига се по Четиристотин деветдесет и пето шосе. Не си спомням изхода, но се намира отляво, десетина минути след изхода на тунела „Мидтаун“.

— На север — отбеляза Селито. — Ще изпратим хора да проверят. Може би Бейкър е въртял търговия и с конфискувани автомобили.

Прокурорът поклати глава:

— Надявам се, че разбирате последствията от това, което сте извършили. Не само престъпленията. Ще бъдете глобен за отклоняване на коли и личен състав. Става дума за десетки, стотици хиляди долара.

Дънкан кимна:

— Няма проблем. Преди да започна, проверих закона и препоръчителните наказания. Реших, че си струва да рискувам да полежа в затвора, ако ще разоблича Бейкър. Не бих го направил обаче, ако имаше опасност да пострадат невинни хора.

— Все пак сте изложили хора на риск — измърмори Селито. — Пуласки бе нападнат в покрития паркинг, където бяхте оставили джипа. Можеха да го убият.

Дънкан се засмя:

— Не, не разбирате, аз го спасих. Когато оставихме джипа и побягнахме, видях онзи бездомник. Не ми хареса. Държеше сопа или щанга от кола. След като с Винсънт се разделихме, аз се върнах, за да се уверя, че няма да нарани никого. Когато тръгна към вас… — Дънкан погледна Пуласки — … намерих един захвърлен тас от джанта и го ударих в стената, за да се обърнете и да го видите.

Новобранецът кимна:

— Да, така стана. Помислих си, че бездомникът се е препънал или е ритнал нещо. Каквато и да е причината, бях готов да го посрещна. Наистина наблизо имаше тас от джанта.

— Колкото до Винсънт — продължи Дънкан, — стараех се да не го допускам до жените, за да не ги нападне. Аз го издадох. Обадих се в полицията да сигнализирам за него. Мога да го докажа.

Даде подробности кога и къде е бил заловен изнасилвачът, което доказваше твърдението му.

Прокурорът изглеждаше объркан. Погледна записките си, после Дънкан и поглади лъскавото си теме. Ушите му бяха червени от студа.

— Трябва да се консултирам с главния прокурор. — Обърна се към униформените полицаи наблизо. — Заведете го в управлението.

Помогнаха на Дънкан да се изправи.

Амелия Сакс попита:

— Защо просто не дойдохте да ни кажете какво се е случило? Или да запишете Бейкър, докато признава за престъпленията си? Можехме да избегнем този фарс.

Дънкан се изсмя мрачно:

— На кого можех да се доверя? На кого да изпратя записа? Откъде да знам кой е честен и не работи за Бейкър… Това е често срещано явление.

— Кое?

— Корумпираните полицаи.

Райм забеляза, че Сакс настръхна при тези думи. Двама униформени отведоха арестанта и го качиха в една патрулна кола.

* * *

Поне засега отново бяха един екип.

„Ти и аз, Сакс…“

Случаят на Амелия Сакс се бе слял с този на Линкълн Райм и макар че Часовникаря се беше оказал безобиден, все още имаха много работа. Скандалът за корупция в участък 118 започваше „да припарва“, както се изрази Селито (на което Райм отговори жлъчно: „Какви поетични изрази си започнал да използваш“). Убиецът или убийците на Бенджамин Крийли и Франк Сарковски тепърва трябваше да се търсят сред полицаите, заподозрени в съучастничество. А пък обвиненията срещу Бейкър — и неизвестния му партньор — трябваше да се подплатят с доказателства.

Кейтрин Данс предложи да остане още и да разпита Бейкър, но той отказваше да говори, затова се налагаше да разчитат на традиционните методи за анализ на улики и разследване.

По нареждане на Райм Пуласки провери телефонните разговори на Бейкър и дневника му, за да види с кого е контактувал най-често в участък 118 и иначе, но не намери нищо полезно. Мел Купър и Сакс анализираха материалите, събрани от колата на Бейкър, къщата му в Лонг Айлънд и кабинета му на „Полис Плаза“ 1, а също от жилищата на няколкото му любовници (никоя от които не знаеше за другите). Сакс извърши огледите с типичната си старателност и донесе у Райм купища дрехи, инструменти, бележници, документи, снимки, оръжия и комплект стари автомобилни гуми с много частици между грайферите.

След един час анализиране на всичко това Купър обяви:

— Ох, най-после нещо.

— Какво? — попита Райм.

— Открих следи от пепел върху някои от дрехите в багажника на Бейкър — обясни Сакс.

— И какво? — полюбопитства Селито.

— Същата като пепелта в камината на Крийли — отвърна Купър. — Свързва го с местопрестъплението.

В пробите от колата на Бейкър намериха и влакна от черджето в джипа на Часовникаря, а от гаража му — влакна от въжето, с което е бил обесен Крийли.

— Искам да свържем Бейкър и със смъртта на Сарковски — заяви Райм. — Изпратете Нанси Симпсън и Франк Ретиг в Куинс, където е бил намерен трупът. Да вземат проби от почвата. Може по нея да разкрием някой от съучастниците на Бейкър.

— В пръстта пред камината на Крийли имаше химически вещества като от индустриална зона — напомни Сакс. — Може да намерим съвпадения.

— Добре.

Селито телефонира в отдела по криминалистика в Куинс и нареди да съберат проби.

Сакс и Купър откриха също пясък и растителни останки, които се оказаха водорасли. Пробата бе от колата на Бейкър. Подобни остатъци имаше и в гаража му.

— Пясък и водорасли — измърмори Райм. — Може да са от онази вила в Мериленд. Може би е на Бейкър или на някоя от любовниците му.

Провериха в регистрите за недвижими имоти, но установиха, че случаят не е такъв. Смутена, Сакс се вгледа в таблицата за уликите — за Онзи случай.

— Мерилендската връзка, партньорът на Бейкър. Трябва да го намерим. Щом са убили двама души и направиха опит да очистят мен и Рей, няма да се спрат. Знаят, че сме близо и ще искат да отстранят всички свидетели. Може би в момента унищожават доказателства.

Сакс замълча. Изглеждаше разтревожена.

Трудно е, когато приятелката ти е също партньор и в работата. Линкълн Райм обаче не можа да се сдържи, дори — особено — пред Амелия Сакс. Ето защо прошепна:

— Това е твой случай, Сакс. Ти си вникнала в него, не аз. Накъде водят следите?

— Не знам.

Тя ожесточено зачопли кожичките на пръстите си. Стисна устни, поклати глава и се втренчи в таблицата. Бяха в задънена улица.

— Нямаме достатъчно улики.

— Уликите никога не са достатъчно. Но това не е оправдание. Това ни е работата, Сакс. Ние сме тези, които оглеждат няколко мръсни тухли и трябва да се досетят как е изглеждал целият замък.

Тя поклати глава:

— Не знам.

— Не мога да ти помогна, Сакс… Трябва сама да се досетиш. Помисли какво имаме. Мерилендска връзка… Някой те следи с мерцедес… Солена вода и водорасли… Пари, много пари. Продажни ченгета.

— Не знам — упорито повтори тя.

Тя го погледна. В строгите му очи се четеше едно послание: „Утре можеш да се махнеш и да захвърлиш кариерата си. Но днес си все още полицай, затова си върши работата.“

Тя заби още по-силно нокти в пръстите си.

— Има още нещо, нещо пропускаш — прошепна Райм и също погледна таблицата.

— Искате да кажете да погледнем извън клетката си — намеси се Рей Пуласки.

Райм се сопна:

— Щом си в клетката, може би има причина да си там. Не гледай навън — просто помисли внимателно какво има вътре при теб… Е, Сакс, какво виждаш тук?

Тя остана загледана в таблицата за известно време.

После се усмихна и прошепна:

— Мериленд.

* * *

Убийства на Бенджамин Крийли/ Франк Сарковски

Бенджамин Крийли:

Бенджамин Крийли, 56-годишен, привидно самоубийство чрез обесване. Въже за пране. Бил е със счупен палец, което не му позволява да направи примката.

Написана на компютър предсмъртна бележка, в която се говори за депресия. Мъртвецът не е проявявал склонност към самоубийство и не е имал душевни смущения.

Около Деня на благодарността двама души са проникнали с взлом във вилата му и вероятно са изгорили улики. Бели мъже, но лицата им не са забелязани. Единият бил по-едър. Стояли вътре около час.

Улики във вилата в Уестчестър:

— Счупена ключалка, професионално изпълнение.

— Следи от плат по инструментите около камината и бюрото на Крийли.

— Пръстта пред камината е с по-кисела реакция от пръстта около къщата и съдържа замърсители. От индустриална зона?

— Следи от изгорен кокаин в камината.

Пепел в камината.

— Финансови документи, ведомост, числа от порядъка на милиони долари.

— Емблема на документите и счетоводни данни — изпратени за проверка.

— Дневник: планирал е смяна на маслото, час при фризьор и посещение в бара „Сейнт Джеймс“.

Анализ на пепелта от лабораторията в „Куинс“:

— Емблема на софтуер за фирмено счетоводство.

Анализ от специалист счетоводител: обичайни премии за висши служители във фирма.

Документите са изгорени заради самите данни или за заблуждаване на следствието.

Бар „Сейнт Джеймс“.

Крийли го посещавал на няколко пъти.

Не е използвал наркотици в заведението.

Не е сигурно с кого се е срещал, но най-вероятно с полицаи от близкия участък 118.

Барманка — Гърт, може би знае повече. Среща с нея.

При последното си посещение — малко преди смъртта си — Крийли се скарал с неизвестно лице.

Парите, дадени в касата на „Сейнт Джеймс“ от полицаите — серийните номера не се издирват, но има следи от кокаин и хероин. Откраднати от участъка?

Не липсват много наркотици, само около 200 гр. хероин и около 100 гр. кокаин.

Няма разследвания на организирана или друга престъпна дейност, забавени от полицаите в участък 118.

Две банди в Ийст Вилидж са възможни, но не много вероятни извършители.

Разговор с Джордан Келър, партньор на Крийли, и обаждане на съпругата на покойния.

Крийли не е употребявал наркотици.

Нямал е открити връзки с престъпния свят.

Пиел е повече от обикновеното, отдал се на хазарт; пътувалия до Вегас и Атлантик Сити. Загубил много пари, но сумата не била сериозна за Крийли.

Не се знае защо е бил потиснат.

Очаква се списък на клиентите.

Келър не печели от смъртта на Крийли.

Разговор с втората барманка в „Сейнт Джеймс“.

Втори клиент на бара е умрял наскоро, Франк Сарковски. Убийство/грабеж? Пуласки да намери материалите по разследването.

Сакс/Пуласки — следени от мерцедес „А Ем Ге“.

Франк Сарковски:

Жертвата е 57-годишен бизнесмен от Манхатън, няма полицейско досие, убит на 4 ноември тази година, наследници — жена и две деца.

Собственик на фирма, занимаваща се с поддръжка на делови сгради и фабрики.

Застрелян при привиден опит за грабеж. Оръжието е намерено на местопрестъплението — 38-калибров „Смит и Уесън“, няма отпечатъци, заличени серийни номера. Според водещия детектив по разследването може да е поръчково убийство.

Няма заподозрени.

Убит на празен парцел в Куинс близо до хранилищата за природен газ.

Слухове — полицаи от участък 118 получават подкупи. Мерилендска връзка. Връзка с балтиморската мафия?

Няма данни за връзки с организираната престъпност.

— Не е намерена друга мерилендска връзка.

Уликите и материалите по разследването са изчезнали. Търсят се.

Материалите по случая са изпратени в участък 158 на 28 ноември. Не са върнати. Не се знае кой ги е изискал.

— Няма данни къде в участък 158 са попаднали.

Местопрестъпление пет

Място:

Офис сграда на 32-ра улица и Седмо авеню.

Жертви:

Амелия Сакс/Рей Пуласки.

Извършител:

Денис Бейкър, детектив.

Начин на действие:

Стрелба с пистолет (неуспешен опит).

Улики:

32-калибров „Отоуга Мк II“.

Гумени ръкавици.

Събрани от дома, колата и кабинета на Бейкър:

Кокаин.

50000$ в брой.

Дрехи.

Касови бележки от клубове и барове, включително „Сейнт Джеймс“.

Влакна от джипа на Часовникаря.

Влакна от въжето, с което е бил обесен Крийли.

Пепел като намерената в камината на Крийли.

Вземат се проби от пръст от мястото на убийство на Сарковски.

Пясък и водорасли. От крайбрежието на Мериленд?

Други:

Джералд Дънкан е измислил сценарий за разобличаване на Денис Бейкър и съучастниците му, които преди две години са убили негов приятел. Осем-десет полицаи от участък 118 са замесени, не се знае кои. Не се знае кой е партньорът на Бейкър. Дънкан вече не е заподозрян в убийство.