Серия
Линкълн Райм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cold Moon, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

30.

15.01 ч.

В стаичката си Сара Стантън чу пращене от вътрешната оповестителна система на сградата.

Шегуваха се, че фирмата нарочно е направила нещо на говорителите, та абсолютно нищо да не се разбира. Тя отново погледна компютъра си и се провикна:

— Какво казват? Нищо не разбрах.

— Нещо обявяват — извика един от колегите й.

— Уф…

— Все измислят нещо. Ужасно е. Пак ли тренировка за пожар?

— Нямам представа.

След малко се чу пищене на противопожарна аларма.

Значи позна.

След единайсети септември имаха тренировка всеки месец. Първите два пъти тя послушно излизаше с всички останали. Днес температурата беше под нулата и тя бе твърде заета. Освен това, ако наистина станеше пожар и изходите бяха блокирани, можеше просто да скочи през прозореца. Офисът й беше на втория етаж.

Сара отново се вгледа в монитора.

След малко обаче чу гласове от коридора, водещ към стаичката й. Явно имаше нещо спешно. Чуваше и друго — дрънкане на метал. Пожарникарска екипировка? Може би наистина ставаше нещо.

Към стаичката й се приближиха тежки стъпки. Тя се обърна и видя полицаи с тъмни униформи и пистолети. Полиция? Нима имаше терористично нападение? Веднага си помисли да изтича в училището на сина си и да го вземе.

— Евакуираме сградата — обяви един полицай.

— Терористи ли? — извика някой.

— Не — отвърна той, без да обясни повече. — Движете се нормално. Облечете се и не пипайте нищо.

Сара се успокои. Нямаше защо да се тревожи за сина си.

Друг полицай извика:

— Търсим пожарогасители. Има ли пожарогасители тук? Не ги пипайте. Само ни кажете. Повтарям. Не ги пипайте!

Значи все пак беше пожар, размишляваше тя, докато се обличаше. Нямаше терористи.

Почуди се защо пожарникарите не използват свои пожарогасители. Да не са ги забравили? И защо не искаха друг да ги използва?

„Повтарям, не ги пипайте…“

Полицаят идваше към стаичката й.

— Хей, пожарогасител ли ви трябва? Тук има един.

Тя вдигна тежката червена бутилка.

— Не! — изкрещя полицаят и се хвърли към нея.

* * *

Слушалката изпращя силно и Сакс присви очи.

Противопожарният и сапьорният отряд — на втория етаж, югоизточни ъглови офиси, „Харолд и компания“. Бързо! Действай, действай!

Десетина огнеборци и сапьори нарамиха оборудването си и хукнаха към задната врата.

— Какво е положението? — изкрещя Хауман в микрофона.

По радиостанцията се чуваха само откъслечни викове и вой на противопожарна аларма.

— Избухна ли? — трескаво попита командирът на специалния отряд.

— Не виждам дим — отбеляза Пуласки.

Бейкър погледна към втория етаж и поклати глава.

— Ако запалителното вещество е спирт — обади се един от пожарникарите, — ще видим дим едва след като се запалят вторичните горивни материали. Или коса и кожа, разбира се — добави спокойно.

Сакс стискаше юмруци, продължаваше да оглежда прозорците. Дали жената умираше в страшни мъки в момента? Пред очите на полицаите?

— Хайде — прошепна Бейкър.

Изведнъж от радиостанцията се чу глас:

— Намерихме устройството… Да, това е. Не се взриви.

Сакс затвори очи.

— Слава Богу — измърмори Бейкър.

През вратите излизаха хора, полицаите оглеждаха всички лица, сравняваха ги с фоторобота на Дънкан.

Доведоха една жена при Сакс, Бейкър и Пуласки. В този момент пристигна и Селито.

Жертвата, Сара Стантън, обясни, че намерила пожарогасителя под бюрото си — сутринта го нямало. Тя не видяла кой го е оставил. Един от колегите й си спомнил, че забелязал човек с униформа на електротехник, но не видял лицето му и не можел да го разпознае.

Какво е положението с устройството? — изкрещя Хауман в микрофона.

Не виждам часовников механизъм — отговори един полицай, — но манометърът е чист. Може това да е детонаторът. Надушвам спирт. Сапьорите го прибраха в контейнер. Ще го закарат за обезвреждане. Още претърсваме за извършителя.

Някакви следи от него? — попита Бейкър.

Не. Има две аварийни стълбища и асансьор. Може да е избягал. На етажа има още четири-пет фирми. Може да е влязъл в някоя от тях. Ще ги претърсим след малко, само да проверим за други устройства.

След пет минути сапьорите докладваха, че в сградата няма други взривни устройства.

Сакс разпита Сара, след което се обади на Райм и го информира за положението до този момент. Жената не познаваше другите жертви и никога не беше чувала за Джералд Дънкан. Много се разстрои, когато узна, че съпругата му може да е била прегазена пред апартамента й, но не си спомняше нещастни случаи в квартала.

Накрая Хауман обяви край на претърсването. Часовникаря беше избягал.

— По дяволите — измърмори Денис Бейкър. — Близо бяхме.

Обезкуражен, Райм нареди:

— Добре, направи огледа и докладвай.

Хауман изпрати два екипа в склада, където Дънкан е подготвял ударите си, в случай че убиецът се върне там.

Сакс облече гащеризона за огледи и взе металния куфар с основните уреди и материали за събиране на улики.

— Ще ти помогна — обяви Пуласки и също навлече бял гащеризон.

Тя му връчи куфара и взе втория. Типично за нея, избра по-тежкия за себе си.

На втория етаж спря и огледа коридора. Другите офиси бяха освободени и служителите се връщаха на работа. След като снима коридора, Сакс влезе в архитектурното бюро, където беше работното място на Сара Стантън.

С Пуласки извадиха основните неща за събиране на улики: пликчета, епруветки, тампони, леплива лента за частички, листа за електростатично снемане на следи от обувки и всички химикали и уреди за снемане на пръстови отпечатъци.

— Какво да правя? — попита Пуласки. — Искаш ли да огледам стълбите?

Сакс се подвоуми. Стълбите трябваше да се огледат, но щеше да е най-добре да го направи лично. Те бяха най-логичният път за влизане и бягство, Сакс не искаше да пропуснат нищо. Тя огледа стаичката на Сара и забеляза до нея друго, празно работно помещение. Логично беше да предположи, че Часовникаря е изчакал там, докато получи възможност да постави бомбата.

— Огледай тук — нареди Сакс на новобранеца.

— Дадено.

Той влезе в стаичката до работното място на Сара, извади фенерчето си и прилежно заоглежда пода. Сакс забеляза, че души въздуха — друго правило на Райм за извършване на огледи. „В това момче има хляб“ — помисли си тя.

Влезе в стаичката, където бяха намерили взривното устройство. Чу някакъв шум и погледна назад. Беше Денис Бейкър. Стоеше в коридора на четири-пет метра от стаичките. Нямаше опасност да замърси местопрестъплението.

Не знаеше защо, но се радваше, че той е тук. Спомни си правилото, когато извършваш оглед, а престъпникът е още на свобода: Търси добре, но си пази гърба.

* * *

Това беше разликата:

Детектив Денис Бейкър — заедно с един полицай от участък 118 — бе убил Бенджамин Крийли и Франк Сарковски. Беше трудно, но го направиха без колебание. Той бе готов да убие всеки друг цивилен, който заплашва системата му за изнудване. Никакъв проблем. Пет милиона долара в брой е добро лекарство срещу гузна съвест.

Но Бейкър никога не беше убивал друг полицай.

Намръщен и неспокоен, той наблюдаваше Амелия Сакс и Рей Пуласки, които бяха лесна мишена.

Имаше голяма разлика.

Все едно да убиеш роднина.

Тъжната истина обаче бе, че Сакс, а покрай нея и Пуласки, заплашваха живота му, защото нямаше капка съмнение, че ако го тикнат в затвора, няма да преживее и една година — полицай зад решетките можеше да се смята за труп.

Затова нямаше място за колебание.

Той огледа мястото. Да, Дънкан го беше планирал до съвършенство. Имаше прозорец. Той надникна навън. Уличката, на три метра отдолу, беше пуста. До него беше сивият метален стол, за който му беше казал убиецът. С него щеше да разбие стъклото, след като застреля полицаите. Бейкър погледна големия отдушник отстрани, чиято решетка щеше да свали, за да си помислят, че убиецът се е криел там.

Пое си дълбоко въздух.

Добре, време беше. Трябваше да действа бързо, преди да се появи още някой. Сакс бе отпратила другите полицаи, но можеше някой да дойде.

Той извади гумените ръкавици от джоба си и си ги сложи. Извади пистолета и безшумно издърпа затвора, за да се увери, че е зареден. Скри оръжието зад гърба си и се приближи още. Гледаше Сакс, която се движеше, сякаш танцуваше. С точни движения, гъвкаво, абсолютно съсредоточена в това, което прави. Беше красива гледка.

Бейкър тръсна глава, за да се върне към действителността.

Кого по-напред?

Пуласки бе на три метра от него, Сакс — на пет, и двамата с гръб.

Теоретично Пуласки би трябвало да е първи, защото беше по-близо. Бейкър обаче бе научил от Линкълн Райм за уменията на Сакс като стрелец. Щеше да извади пистолета си и да стреля за секунди. Хлапето навярно не беше вадило пистолета си в бойна ситуация. Можеше да успее да извади оръжието си, но след като убие Сакс, Бейкър нямаше да му даде възможност да стреля.

Той пак си пое дъх.

Сакс, без да иска, го улесняваше. Беше клекнала, но се изправи. Гърбът й бе идеалната мишена. Бейкър вдигна пистолета, прицели се високо и дръпна спусъка.