Серия
Линкълн Райм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cold Moon, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

3.

8.08 ч.

Отвън се чу шум. Снегът тихо скърцаше.

Амелия Сакс спря. Погледна през прозореца в тихия бял двор. Нямаше никого.

Беше на половин час от града, сама в елегантна къща от епохата на Тюдорите, цареше мъртвешка тишина. Съвсем уместно сравнение, като се има предвид, че собственикът вече не беше между живите, а съпругата и детето му бяха изоставили това място на лоши спомени. След празниците къщата щеше да бъде продадена.

Пак изскърцване. Сакс бе градско чедо, свикнало с какафонията от звуци — зловещи и приятелски — на Манхатън. Провинциалната тишина я изнервяше.

Дали шумът беше от стъпки?

Високата червенокоса полицайка — с черно кожено яке, тъмносин пуловер и черни дънки — се ослуша внимателно за момент, като разсеяно се чешеше по главата. Пак чу изскърцване пред прозореца. Разкопча якето, за да може лесно да извади пистолета си. Приклекна и надникна навън. Не видя нищо.

Отново се зае с работата си. Седна на удобно кожено кресло и заоглежда съдържанието на огромното бюро. Задачата й бе изнервяща, най-вече защото не знаеше какво да търси. Това често се случва при оглед на вторично, третично или „ен-тично“ местопрестъпление. Всъщност едва ли можеше да се нарече местопрестъпление. Тук престъпникът може би никога не беше стъпвал, не бяха открили труп, нито скрита плячка. Това просто беше рядко използваната вила на Бенджамин Крийли, който бе умрял на километри оттук и не беше посещавал мястото цяла седмица преди смъртта си.

Въпреки това трябваше да извърши огледа, и то внимателно — защото тук Амелия Сакс играеше малко по-различна роля, отколкото при съвместните разследвания с Линкълн Райм. Тя не просто извършваше огледа — тя бе водещ детектив на първото си разследване за убийство.

Пак изскърцване. Лед, сняг, клонче, елен, катеричка… Тя се постара да не обръща внимание на шума и продължи търсенето, което бе започнала преди няколко седмици заради един възел на парче памучно въже.

Именно това въже за простор бе сложило край на живота на петдесет и шестгодишния Бен Крийли, когото преди две седмици бяха намерили да виси от балкона на къщата си в Горен Ийстсайд. На масата било оставено предсмъртно писмо, нямаше следи от насилие.

Съпругата на Крийли обаче отказваше да приеме официалната версия за смъртта му. Тя просто не вярваше, че мъжът й се е самоубил. Наистина, напоследък богатият бизнесмен и счетоводител бил потиснат, но само — според нея — защото работел до късно по някакъв много важен проект. Периодичните му избухвания били далеч от депресия, която би могла да го тласне към самоубийство. Никога не бил посещавал психиатър и не вземал успокоителни. Финансовото състояние на Крийли било стабилно. Наскоро не бил променял завещанието си и не бил сключвал нови застраховки.

Съдружникът на Крийли, Джордан Келър, беше в командировка при клиент в Питсбърг, но след кратък разговор по телефона Сакс разбра, че макар да изглеждал потиснат, покойният не бил споменавал за самоубийство.

Сакс работеше постоянно за Линкълн Райм, извършваше огледите вместо него, но искаше нещо повече от това. Отдавна настояваше пред отдела за тежки престъпления да й възложат самостоятелно разследване на убийство или терористичен акт. Някой в Голямата сграда бе решил, че случаят „Крийли“ заслужава повече внимание, и така я натовариха с разследването. Извън общото мнение, че Крийли не изглеждал склонен към самоубийство обаче, Сакс нямаше доказателства за извършено престъпление. Най-неочаквано изникна улика: при аутопсията се установи, че десният палец на Крийли бил счупен при падане от колело.

С него просто не би могъл да завърже примката, за да се обеси.

Сакс го знаеше, защото пробва десетина пъти. Невъзможно бе да направи възела, без да използва палеца си. Може би Крийли бе направил клупа преди падането, седмица преди да се обеси, но в това просто нямаше логика. Кой ще държи готова примка, в случай че реши да се беси?

Тя обяви смъртта му за настъпила при съмнителни обстоятелства и откри разследване за убийство.

Случаят обаче беше труден. Основно правило при убийствата е, че ако не се разкрият през първите двайсет и четири часа, за това отиват месеци. Малкото налични улики (бутилката с алкохол, от която Крийли пил преди смъртта си, писмото и въжето) не даваха нищо. Нямаше свидетели. Полицейският доклад бе дълъг само една страничка. Детективът, работил първоначално по случая, не си беше дал много труд (което е характерно при самоубийство) и не можеше да й даде повече информация.

Трудно можеше да намери следи, водещи към вероятен извършител в града, където Крийли бе живял и работил. В Манхатън не й оставаше друго, освен да разпита съдружника му, Джордан Келър. Сега Сакс претърсваше един от малкото останали непроверени източници на улики — вилата, в която Крийли бе идвал твърде рядко.

Не намираше нищо. Тя се облегна назад и се загледа в една снимка на покойника, ръкуващ се с някакъв човек с вид на бизнесмен. Намираха се на самолетна писта, пред частния самолет на фирмата. Отзад се издигаха нефтени сонди и тръби. Крийли се усмихваше. Не изглеждаше потиснат, но кой изглежда така на снимка?

В този момент отново се чу изскърцване, много близо, под прозореца зад нея. После пак, още по-близо.

Това не беше катерица.

Мълниеносно извади деветмилиметровия си Глок, зареден с четиринайсет лъскави патрона. Тихо се промъкна до входната врата, излезе и заобиколи къщата, стискайки пистолета с двете си ръце, но близо до тялото (никога не дръж оръжието с протегнати ръце, когато завиваш зад ъгли, така лесно могат да ти го избият от ръцете — това, което показват във филмите, е грешно). Надникна бързо зад ъгъла. От тази страна на къщата нямаше никого. Бързо се промъкна към задната част, като внимателно стъпваше по заледената алея. Беше хлъзгаво, но ако стъпваше по твърдия сняг, хрускането му под краката й щеше да я издаде — точно както бе чула стъпките на неканения гост.

Спря, ослуша се.

Да, определено бяха стъпки. Натрапникът вървеше внимателно, вероятно към задната врата.

Пауза. Стъпка. Пак спиране.

„Готови“ — рече си Сакс.

Приближи се към задния ъгъл на къщата.

В този момент кракът й се подхлъзна на леда. Само с няколко сантиметра, но тя, без да иска, изпъшка. Съвсем тихичко, помисли си.

Но достатъчно силно, за да я чуят.

Чу бързи стъпки в задния двор, силно скърцане в снега.

„Мамка му…“

Сакс се приведе (ако натрапникът само се преструва, че бяга), показа се зад ъгъла и бързо вдигна пистолета. Хилав младеж с дънки и дебело яке бягаше по снега.

„По дяволите… Мразя, когато бягат.“ Сакс бе висока и имаше болни стави — артрит — комбинацията от двете й причиняваше адска болка, когато тичаше.

— Полиция. Спри!

Тя хукна след него.

Сакс бе сама. Не беше предупредила уестчестърската полиция за идването си. За да повика подкрепления, трябваше да се обади, а нямаше време за това.

— Ще стрелям. Спри!

Тичаха с еднаква скорост, прекосиха големия двор и навлязоха в гората зад къщата. Сакс се задъхваше, гърдите започнаха да я болят, болката в коленете не се търпеше. Тя се опитваше да тича, колкото се може по-бързо, но беглецът увеличаваше дистанцията.

„Мамка му, ще го изпусна.“

Провидението обаче се намеси в нейна полза. Градските му обувки с гладки подметки се хлъзнаха на заледен участък от пътеката, той падна и изохка силно. Задъхана, Сакс дотича до него и притисна пистолета до врата му. Младежът застина неподвижно.

— Не стреляйте! Моля ви!

— Шът!

Тя извади белезниците.

— Ръцете зад гърба!

Той присви очи.

— Оставете ме, не съм направил нищо!

— Ръцете.

Той се подчини непохватно, което говореше, че вероятно никога не е бил арестуван. Бе по-млад, отколкото й се беше сторил, вероятно още тийнейджър, лицето му бе пъпчасало от акне. Ръцете му трепереха, но не от студ.

— Не ме бийте, моля ви!

Сакс бавно нормализира дишането си и го претърси. Без документи, невъоръжен, нямаше наркотици. Само пари и ключ.

— Как се казваш?

— Грег.

— Фамилия?

След кратко колебание:

— Ларсън.

Тук ли живееш?

Той въздъхна, кимна надясно:

— В онази къща. Съседи сме на Крийли.

— На колко си години?

— На шестнайсет.

— Защо побягна?

— Не знам. Уплаших се.

— Не чу ли, че съм полицай?

— Чух, но не приличате на полицайка. Наистина ли сте от полицията?

Тя му показа служебната си карта.

— Какво правеше при къщата?

— Съсед съм.

— Вече го каза. Попитах какво правеше.

Сакс го дръпна да седне. Момчето изглеждаше уплашено.

— Видях, че има някой. Реших, че е госпожа Крийли или някой от семейството. Исках да й кажа нещо. После погледнах вътре и ви видях, с пистолета. Уплаших се. Помислих си, че сте от ония.

— Кои ония?

— Ония, дето идваха в къщата. Щях да разкажа на госпожа Крийли за тях.

— Кой е влизал? Разкажи.

— Преди няколко седмици видях двама души да влизат в къщата им. Беше около Деня на благодарността.

— Обади ли се на полицията?

— Не. Не исках да се замесвам. Изглеждаха… лоши.

— Разкажи какво стана.

— Бях навън, в нашия двор и ги видях при задната врата, огледаха се и след това, такова… счупиха ключалката и влязоха.

— Бели, черни?

— Бели, струва ми се. Бях далече. Не видях лицата. Бяха просто… мъже. С дънки и якета. Единият беше по-едър.

— С каква коса?

— Не знам.

— Колко време стояха вътре?

— Около час.

— Видя ли колата им?

— Не.

— Взеха ли нещо?

— Да. Стереоуредба, дискове, телевизор. Някакви игри, струва ми се.

Сакс се замисли какво бе видяла вътре. Къщата не изглеждаше като след грабеж.

— Стани.

Сакс го вдигна, и го поведе към къщата. Забеляза, че задната врата наистина е била разбивана. Доста професионално при това.

Свали му белезниците и огледа вътре. В хола имаше голям телевизор. Една витрина на шкафа бе пълна със скъп порцелан. Имаше и много сребърни прибори. Първокачествени. Не приличаше на кражба. Може би бяха отмъкнали нещо само за да симулират грабеж.

Сакс огледа долния етаж. Всичко бе подредено, освен камината. Беше газова, но вътре имаше много пепел. Едва ли е било нужно да се подпалва с хартия. Дали грабителите са искали да направят пожар?

Без да докосва нищо, Сакс освети вътре: пепел, обгорени остатъци от хартия, по които личаха ръкописни букви.

— Коминът пушеше ли, докато онези мъже бяха тук?

— Не знам, може би.

Пред камината имаше и следи от кал. В багажника си Сакс носеше основните уреди за оглед на местопрестъпления. Можеше да потърси отпечатъци около камината и бюрото, да вземе проби от пепелта и пръстта и ако намери — от други улики.

В този момент мобилният й телефон завибрира. Тя погледна екранчето. Спешно съобщение от Линкълн Райм. Трябваше да се върне в града възможно най-бързо. Тя изпрати отговор, че е получила съобщението.

„Какво ли са изгорили?“ — зачуди се, докато гледаше в камината.

— Такова… — измънка Грег, като потъркваше нервно ръцете си. — Мога ли да си ходя вече?

Сакс го погледна:

— Добре, но искам да знаеш едно: След всеки смъртен случай полицията прави пълен списък на всичко, намерено в дома на починалия в деня на смъртта му.

— Така ли?

Той виновно сведе очи.

— Утре в осем ще се обадя в уестчестърската полиция и ще ги накарам да проверят по списъка дали всичко си е на мястото. Ако нещо липсва, ще им кажа името ти и те ще се обадят на родителите ти.

— Ама…

— Двамата мъже не са откраднали нищо, нали? След като са си тръгнали, ти си влязъл и си прибрал, каквото ти е харесало. Какво взе? Уредбата на Тод, телевизора и игрите?

— Само ги взех на заем. Освен това едната игра си е моя. Той така и не ми я върна.

— Двамата мъже взеха ли нещо все пак?

Той се подвоуми и сведе очи.

— Не.

— Утре в осем искам всичко, което си взел, да си е на мястото, ясно?

— Добре. Обещавам. Ще ги върна. Само че… — Грег заплака. — Взех си малко торта. От хладилника. Не мога… Ще им купя нова.

— Спокойно, полицията не описва храната.

— Наистина ли?

— Да. Върни другите неща.

— Обещавам. Честна дума.

Момчето избърса лицето си с ръкава.

Понечи да си тръгне, но Сакс го спря:

— Още нещо. Когато чу, че господин Крийли се е самоубил, изненада ли се?

— Ами, да.

— Защо?

Момчето се засмя:

— Той караше седем-четирийсетка. От ония дългите. Тъй де, кой ще се самоубива, ако кара беемве?