Серия
Линкълн Райм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cold Moon, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

29.

15.54 ч.

Лейтенант детектив Денис Бейкър седна на един стол в офиса на склада, като изтръскваше панталоните си, изцапани от падането.

Италиански, скъпи. Мамка му.

— Хванахме Винсънт Рейнолдс и претърсихме църквата — съобщи той на Дънкан.

Убиецът, разбира се, го знаеше, понеже самият той бе подал сигнала, че партньорът на Часовникаря е бил забелязан да бута пазарска количка по улиците на Гринич Вилидж. (Бейкър се изненада и впечатли от Кейтрин Данс, която бе разкрила изнасилвача още преди Дънкан да издаде мнимия си партньор.) Дънкан бе предвидил също така, че изнасилвачът ще се огъне при разпита.

— Издържа малко по-дълго, отколкото очаквах — отбеляза Бейкър, — но накрая си призна всичко.

— Разбира се, че ще си признае. Той е нищожество.

Дънкан през цялото време бе планирал залавянето на извратения мръсник — беше много важно полицаите да си помислят, че Часовникаря е обезумял психопат, за какъвто се представяше, а не наемен убиец, какъвто всъщност беше. Винсънт бе онзи, който трябваше да насочи детективите в грешната посока, за да може Дънкан да изпълни плана си.

План, сложен и елегантен като майсторски изработен часовник.

Денис Бейкър бе наследствен полицай. Баща му, работил в транспортната полиция, бе загинал при престрелка в един магазин в Куинс, големият му брат беше затворнически надзирател, а чичо му — полицай в Съфолк, откъдето идваше родът му. На младини той не се интересуваше от тази професия — беше привлекателен, добре сложен младеж, запален по хубави коли, хубави яхти и хубави жени. След като загуби парите си до последното пени в несполучлив бизнес за рециклиране на отпадъци, той последва семейната традиция, премести се от Лонг Айлънд в Ню Йорк и се опита да започне нов живот като полицай.

Но късното влизане в този занаят, както и нахаканото поведение в стила на телевизионен супермен, му спечелиха неприязънта на колегите и началниците му. Той скоро установи, че напредъкът ти в йерархията се определя рано — според мускулите и настъпателността, които се наследяват по рождение. Бейкър можеше да работи като полицай, но не му беше писано да получи кабинет в Голямата сграда.

Затова реши да печели пари. Но не с бизнес. Щеше да използва значката си.

Когато започна да рекетира различни хора, той се почуди дали няма да изпитва чувство за вина.

Как пък не? Ни най-малко.

Единственият проблем бе в това, че за да живее, както искаше (тоест сред красиви жени със скъпи капризи), трябваше да изкарва доста повече от около хиляда долара на седмица от корейски магазини и дебели собственици на пицарии в Куинс. Затова през последните няколко години въртеше цяла система за изнудване заедно с един бивш партньор и осем полицаи от участък 118. Хората му крадяха малки количества наркотици от хранилището на участъка или вземаха от информаторите си на улицата. Подхвърляха дрогата на подрастващите деца на богати бизнесмени. После Бейкър разговаряше с родителите, които бяха готови да дадат шестцифрени суми, само и само материалите за залавянето да изчезнат. Ако откажеха, хлапетата отиваха в затвора и Бейкър се грижеше да получат сурови присъди.

Бейкър и съучастниците му бяха хитри. Не вземаха парите на ръка, а уреждаха жертвите им да ги загубят — или при подправени сделки като в случая с Франк Сарковски, или при мними игри на покер като с Бен Крийли. Така осигуряваха задоволително обяснение защо бизнесмените изведнъж са олекнали с двеста-триста хиляди долара.

Денис Бейкър обаче допусна една грешка. Стана ленив. Не беше лесно да намират подходящи обекти за изнудване (двама бащи дори казаха: „Тикнете го в затвора да му дойде акълът в главата“), затова реши да изнудва повторно стари жертви.

Двама от тях обаче — Сарковски и Крийли — бяха хора с характер и макар че веднъж бяха платили, за да се отърват от Бейкър, втория път вече се опъваха. Единият заплаши, че ще се оплаче в полицията, вторият — пред пресата. Хората на Бейкър отвлякоха Сарковски, закараха го в един индустриален район на Куинс близо до фабриката на негов клиент и го застреляха така, че да излезе като обир. Двама полицаи от участък 118 проникнаха в апартамента на Крийли, стегнаха въже около врата му и го обесиха от балкона.

Откраднаха и унищожиха личните ведомости, книжа и дневници на двете жертви, за да заличат всички следи.

Колкото до материалите от разследванията, в случая „Крийли“ нямаше на практика нищо, но в документите за Сарковски се споменаваха улики, от които някой бдителен следовател би могъл да си извади обезпокоителни заключения. Затова хората на Бейкър уредиха да изчезнат.

Бейкър си мислеше, че ще мине незабелязано, и продължи с машинациите — докато не се появи младата полицайка. Детектив трета степен Амелия Сакс не вярваше, че Крийли се е самоубил, и започна да се рови в случая. След това научи за Сарковски и отвори и това разследване.

Нямаше как да я спре. Не им оставаше друго, освен да я убият. След отстраняването й едва ли някой щеше да се заеме да разследва толкова старателно.

Проблемът, разбира се, беше в това, че ако тя бъде убита, Линкълн Райм веднага ще се досети, че смъртта й е свързана с разследването на „Сейнт Джеймс“, и тогава нищо нямаше да спре него и Селито да открият убийците.

Затова Сакс трябваше да загине в разследване, несвързано с престъпленията от участък 118.

Информаторите на Бейкър го свързаха с наемен убиец. Джералд Дънкан имаше слава на човек, умеещ да инсценира престъпления и да наглася фалшиви мотиви с точността на часовникар, отклонявайки напълно подозренията от поръчителя му.

— Мотивът е най-сигурната следа към убиеца — бе обяснил. — Ако няма мотив, няма подозрения.

Спазариха се за цена (майко мила, не беше евтино) и Дънкан се захвана за работа.

Бейкър му уреди джипа и възможност да се срещне с нещастника, който трябваше да му помага — Винсънт Рейнолдс, когото полицаят навремето бе задържал по подозрения в изнасилване, но трябваше да освободи поради липса на доказателства. Дебелакът беше наивник и прие за чиста монета всичко, което му наприказва Дънкан — че отмъщава за смъртта на жена си, като убива незаинтересовани граждани.

Предишния ден Дънкан включи плана в действие. Часовникаря уби първите две жертви — някакви хора, които бе отвлякъл от Уест Стрийт и Гринич Вилидж. Бейкър се погрижи Сакс да бъде включена в разследването. След това бяха направени още два опита за убийство — това, че не успяха, нямаше значение — извършителят пак беше Часовникаря и той трябваше да е бъде спрян.

Дънкан направи следващия ход: изпрати Винсънт да нападне Кейтрин Данс, та детективите да си помислят, че Часовникаря вече посяга и на полицаи. В същото време натопи Винсънт, за да може той да издаде „Часовникаря“ на следователите.

Беше дошло време за последния ход: Часовникаря щеше да убие друг полицай, Амелия Сакс, и смъртта щеше да се припише изцяло на жадния за отмъщение психопат, без никаква връзка с разследването на участък 118.

— Тя усети ли, че я следиш? — попита Дънкан.

Бейкър кимна:

— Ти беше прав. Кучката е умна. Но направих, каквото ти ме посъветва.

Дънкан очакваше, че тя ще се отнася с подозрение към всички, освен към хората, които познава лично. Обясни на Бейкър, че когато някой те подозира, най-добре да му дадеш друго, безобидно обяснение за поведението си. Просто признаваш за друго, по-леко престъпление, преструваш се, че съжаляваш, и подозренията отпадат.

По предложение на Дънкан Бейкър разпита неколцина полицаи за Сакс. Чу слуховете, че е имала връзка с подкупен полицай, съчини писмото от началството и го използва като оправдание, че я следи. Тя се ядоса, но не заподозря нищо.

— Ето как ще стане — обясни Дънкан, като му показа схема на една офис сграда в центъра на Манхатън. — Тук работи последната жертва. Казва се Сара Стантън. Работи в една стаичка на втория етаж. Избрах това място заради разположението. Идеално е. Не оставих часовник, защото полицията обяви, че убиецът ги използва, но отворих програмата за нагласяне на часа на компютъра й.

— Хитро.

Дънкан се усмихна:

— Затова го направих.

Говореше тихо, изразяваше се точно, но в гласа му личеше скромното удоволствие на занаятчия, който показва изработена от него мебел, музикален инструмент… или часовник, помисли си Бейкър.

Дънкан обясни, че се облякъл като електротехник, изчакал жената да излезе и оставил пожарогасителя, пълен със спирт, под бюрото й. След няколко минути Бейкър трябваше да се обади на Райм и Селито, за да каже, че е открил улики, сочещи към мястото, където е заложено запалителното устройство. Специалният отряд и сапьорите щяха веднага да отидат.

— Така съм заложил пожарогасителя, че ако го премести, ще я облее със спирт и ще се възпламени. Спиртът развива висока температура, но изгаря бързо. Ще я убие или обгори, но няма да причини пожар.

Ако го открият навреме, обясни убиецът, дори можеха да го обезвредят и да спасят жената. Нямаше значение — Бейкър се интересуваше само Амелия Сакс да отиде в офиса.

Стаичката на Сара беше в края на тесен коридор. Сакс щеше да извърши огледа сама, както винаги. Когато се обърне с гръб, Бейкър щеше да застреля нея и всички наоколо. Щеше да използва 32-калибровия пистолет на Дънкан, зареден с куршуми от същата кутия, която умишлено бе оставил в джипа. След като убие полицайката, Бейкър щеше да счупи близкия прозорец, който бе на три метра над задната уличка. Щеше да изхвърли пистолета оттам, сякаш Часовникаря е изскочил през прозореца и е изпуснал оръжието. Необичайното оръжие, заредено с патрони от кутията в джипа, щеше да убеди детективите, че убийството е дело на Дънкан.

Сакс щеше да умре, а разследването за корупция в участък 118 — да бъде прекратено.

— Ако други полицаи първи достигнат до тялото й, ще създадеш добро впечатление, ако ги разбуташ и се опиташ да й окажеш първа помощ — отбеляза Дънкан.

— Ти мислиш за всичко — възхити се Бейкър.

— Най-забележителното при часовниците — обясни убиецът, като гледаше образа на луната върху часовника — е това, че не съдържат нито една част повече или по-малко от необходимите за постигане на онова, което е искал часовникарят. Нищо не липсва, няма нищо случайно и нищо излишно. — Добави тихо: — Истинско съвършенство, как мислиш?

* * *

Амелия Сакс и Рей Пуласки бродеха из студените улици на долен Манхатън. Тя размишляваше, че понякога най-големите препятствия в едно разследване идват не от извършителите, а от случайните минувачи, свидетелите, жертвите и дори колегите ти.

Спомни си, че това бяха думи на баща й и отново я обзеха мрачни мисли за клуб „Шестнайсето авеню“.

„Юмручно време, Ейми…“

Бяха тръгнали по следите на една от уликите, открити в църквата — разписката от покрит паркинг недалеч от кея, където бе убита първата жертва. Пазачите обаче не им помогнаха с нищо: „Не, госпожице, не съм виждал. Не ми познат, не помни. Ахмед — може той видял… О, днес не бил тук. Не, аз не знае негов номер…“

И така нататък.

Ядосана, Сакс кимна към един ресторант срещу гаража:

— Може да е минал оттам. Да проверим.

В този момент радиостанцията й изпращя.

— Амелия, чуваш ли? — прозвуча гласът на Селито.

Тя хвана Пуласки за ръката и увеличи звука, за да чува и той.

— Да, казвай.

— Къде си?

— При реката. В гаража не са видели нищо. Сега ще проверим няколко ресторанта.

— Зарежи. Тръгвай към Трийсет и втора и Седмо. Денис Бейкър е намерил следа. Излиза, че следващата жертва работи там.

— Кой е?

— Не знаем още. Вероятно ще претърсим цялата сграда. Изпратихме сапьори и пожарникари — решил е да я изгори. Дано да стигнем навреме. Тръгвай веднага.

— След петнайсет минути сме там.

* * *

Пожарната бе изпратила двайсетина души в 27-етажната сграда. Бо Хауман подготви пет ударни отряда — от по шестима вместо обичайните четирима полицаи — които да претърсват етажите.

Заради предпразничното движение Сакс стигна за близо половин час. Не беше голямо забавяне, но и тези петнайсет минути имаха значение за нея — заради тях изпусна влизането на специалния отряд. Амелия Сакс официално беше криминалист и затова мислите й бяха насочени в тази посока; в сърцето си обаче беше щурмовак — от хората, които първи влизат в опасния район.

Ако Часовникаря беше тук, това може би бе последният й шанс за малко напрежение, преди да напусне полицията.

Сакс и Пуласки изтичаха на командния пункт при задния вход на сградата.

— Някакви следи от него? — попита Сакс.

Хауман поклати глава:

— Още не. На записа от охранителната камера във фоайето се вижда човек, леко напомнящ фоторобота, с чанта. Но не знаем дали е излязъл. Двете задни и двете странични врати не се охраняват и нямат камери.

— Евакуирате ли хората? — попита мъжки глас.

Сакс Се обърна. Беше детектив Денис Бейкър.

— Току-що започнахме — обясни Хауман.

— Как го откри? — попита Сакс.

— Намерих друго скривалище, в един склад. Използвал го е, за да подготвя ударите си. Открих бележки и схема на тази сграда.

Полицайката още се сърдеше на Бейкър, задето я шпионираше, но не можеше да не признае, че е свършил добра работа.

— Браво, Денис.

— Е, нищо особено — усмихна се той. — Беше просто една следа.

Той погледна към сградата и сложи ръкавиците си.