Серия
Линкълн Райм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cold Moon, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

26.

13.18 ч.

Тя бе утешителната му награда.

Подаръкът от Джералд Дънкан.

Убиецът искрено съжаляваше и за разлика от майката на Винсънт искаше да му се реваншира.

Освен това по този начин щяха да забавят полицията — като изнасилят и убият една от техните. Дънкан спомена за червенокосата полицайка, която разследвала първото убийство — на мъжа с премазаното гърло — и предложи Винсънт да се позабавлява с нея (о, да, разбира се… червена коса, като Сали Ан). Но като наблюдаваха апартамента на Луси Рихтер от буика, двамата осъзнаха, че няма как да се доберат до червенокосата, пък и тя си отиде. Другата жена обаче, цивилна детективка или нещо такова, тръгна да обикаля квартала сама, явно търсеше свидетели.

Дънкан даде на Винсънт пари да купи пазарска количка, продукти — така щеше да е по-малко подозрително (приятелят му мислеше за всичко) — и ново яке. Винсънт трябваше да обикаля улиците на Гринич Вилидж, докато не се натъкне на полицайката.

След това можеше да я вземе в мазето и да се забавлява с нея, колкото си поиска. През това време Дънкан щеше да се погрижи за следващата жертва.

— Ще има ли проблем да я убиеш? — попита той, като погледна изпитателно Винсънт.

От страх да не разочарова приятеля си дебелакът отвърна:

— Не.

Дънкан обаче се досети, че не говори искрено. Усмихна се:

— Остави я в мазето. Завържи я хубаво. Когато свърша другата работа, ще дойда и ще я оправя.

От това Винсънт се почувства много по-спокоен.

Сега гледаше Кейтрин Данс и гладът го измъчваше. Гърдите й бяха твърде големи, но имаше хубаво задниче. И имаше месце по кокалите, не като ония хилави манекенки. Кой ще иска да спи с жена като тях?

При вида й гладът му още повече се възбуждаше.

Дори името й, Кейтрин, звучеше апетитно. По някаква причина тя попадаше в категорията „Сали Ан“. Не можеше да си обясни защо. Може би защото името й звучеше малко старомодно. Или заради гладните погледи, които хвърляше към десертите. „Тя е като мен!“ — помисли си той. Изгаряше от нетърпение да я заведе в мазето на сградата на няколко пресечки оттук.

Той отпи глътка кафе.

— Значи сте от Калифорния, а? — попита Винсънт… или Услужливия Тони Парсънс.

— Да.

— Сигурно е много хубаво там.

— Да, така е. На някои места… Помислете сега какво точно видяхте. Онзи човек, който бягаше. Опишете ми го.

Винсънт знаеше, че трябва да внимава какво приказва, поне докато останат сами в задния вход и той извади ножа си.

— Внимавай — бе заръчал убиецът. — Дръж се плахо. Знаеш ли какво е „плахо“? Говори така, сякаш знаеш нещо, но не искаш да приказваш. Прави се, че се колебаеш. Така би се държал един истински очевидец.

Сега той й разказа — плахо и колебливо — за човека, когото видял да тича по улицата. След няколко въпроса се престори, че си е спомнил още неща и бегло описа Дънкан, макар че описанието съвпадаше доста с компютърната рисунка на убиеца, която вече имаха. Жената си записа нещо.

— Нещо характерно?

— Ами… Не си спомням. Както казах, бях далече.

— Беше ли въоръжен?

— Ами… Не мисля. Какво е направил?

— Нападна една жена.

— О, не. Някой пострадал ли е?

— Не, за щастие.

„За не-щастие“ — помисли си Умния Винсънт или Тони.

— Носеше ли нещо?

„Не се задълбочавай — напомни си той. — Не се оставяй да те подведе.“

Той се намръщи, сякаш се двоуми. След малко отговори:

— Ами, май такова… носеше нещо. Плик ли, чанта ли? Не видях добре. Движеше се много бързо…

Замълча.

Кейтрин го погледна изпитателно:

— Щяхте да добавите нещо.

— Съжалявам, не ви помагам много. Знам, че е сериозно.

— Напротив — увери го жената и за момент Винсънт изпита лека вина заради онова, което щеше да я сполети след няколко минути.

Гладът обаче скоро прогони чувството за вина. Напомни му, че е нормално да я желае.

„Ако не ядеш, ще умреш… Не мислиш ли, Кейтрин, любов моя?“

Всеки отпи от кафето си. Винсънт й каза още няколко подробности за заподозрения.

Тя приказваше с него като с приятел. Накрая Винсънт реши, че моментът е настъпил.

— Слушайте, има още нещо… Бях малко уплашен… Затова не ви казах. Разберете, живея тук. Ако той се върне… Може да разбере, че съм го издал.

— Никой няма да узнае името ви. Ще ви закриляме. Обещавам.

Той пак се престори, че се колебае.

— Наистина ли?

— Гарантирам. Ще изпратим полицай да ви пази.

„Това вече е интересно — помисли си Винсънт. — Може ли да е червенокосата?“

— Ами, видях къде избяга. Влезе през задния вход на една сграда.

— Вратата беше ли отключена? Или той имаше ключ?

— Отключена. Ще ви покажа, ако искате?

— Много ще ни помогнете. Свършихте ли? — Тя кимна към чашата му.

Винсънт изгълта кафето.

— Вече свърших.

Жената затвори бележника си. Трябваше да й го вземе, след като свърши.

— Благодаря, агент Данс.

— Няма защо.

Тя поиска сметката и плати. Станаха и облякоха палтата си. Той излезе с количката, задържа вратата за жената. Затвори я и тя иззвъня. Тръгнаха по улицата. Кейтрин потрепери:

— Много е студено в този Ню Йорк.

— Да, нормално е.

— Умирам от студ.

„Скоро ще те стопля“ — помисли си той.

— Къде отиваме? — попита тя.

Забави крачка и погледна табелките на улиците. Присви очи заради яркото слънце. Спря, извади бележника от чантичката си и записа нещо.

— „Шърман“, нали?

— Да.

— Значи уличката между „Шърман“ и „Бароу“… — Погледна Винсънт. — От коя страна на главната улица се пада? От север или от юг? Трябва ми точно описание.

„Охо, и тя е старателна.“

Той се замисли за момент, объркан не толкова от жестокия студ, колкото от глада.

— Май се пада от югоизток.

— Дали убиецът е още там? — попита жената. — В уличката.

„Още не, но скоро ще се появи“ — помисли си той.

— Не знам — отговори.

Тя погледна бележника си и се засмя:

— Не мога да прочета какво съм написала. Толкова ми трепери ръката. От студа. Нямам търпение да се върна в Калифорния.

„Няма да стане скоро, госпожичке…“

Пак тръгнаха.

— Имате ли семейство? — попита тя.

— Да. Жена и две деца.

— И аз имам две деца. Син и дъщеря.

Винсънт кимна. „Колко ли е голяма дъщерята?“ — запита се. Вероятно твърде малка за него.

— Това ли е уличката? — попита тя.

— Да. Там избяга.

Дърпайки количката с продукти зад себе си, той се загледа в уличката, водеща към любовното им гнезденце, изоставената сграда. Бе възбуден и едва се сдържаше.

Винсънт бръкна в джоба си и стисна дръжката на ножа. Не, не можеше да я убие. Но ако се съпротивлява, щеше да се наложи да го използва.

„Прережи очите…“

Би било жестоко, но не беше проблем за Винсънт — и без това ги харесваше проснати по очи.

Навлязоха в уличката зад сградите. Винсънт се огледа, сградата бе на десет-петнайсет метра от тях.

Данс пак спря, отвори бележника и започна да пише, като говореше:

— Уличката е дълга около трийсет метра. С павета. Престъпникът е избягал оттук, на юг.

Отново нахлузи ръкавиците на треперещите си ръце с лакирани в кафяво нокти.

Гладът влудяваше Винсънт. Ерекцията му започна да спада. Той стисна дръжката на ножа със запотената си ръка, дишаше учестено.

Тя пак спря.

„Сега! Хвани я!“

Понечи да извади ножа от джоба си, обърна се към нея.

Изведнъж от другата страна на уличката се чу вой на сирена. Винсънт се стресна и погледна натам.

В този момент почувства дулото на пистолет до слепоочието си.

— Горе ръцете — изкрещя агент Данс. — Веднага! Стисна го за рамото.

— Ама…

— Изпълнявай.

Тя притисна оръжието до черепа му.

Не, не, не. Той пусна ножа и вдигна ръце.

Какво означаваше това?

Полицейската кола спря пред тях, зад нея дойде друга. Отвътре изскочиха четирима огромни полицаи.

„Не… О, не…“

— Легни по очи — заповяда единият. — Веднага!

Винсънт обаче не можеше да помръдне. Стоеше като вцепенен.

Данс се отдръпна и полицаите го заобиколиха, повалиха го на колене.

— Не съм направил нищо! Не съм!

— По очи! — изкрещя един.

— Студено е, мръсно е. Не съм направил нищо.

Проснаха го на замръзналия паваж като чувал с тор.

Той изстена и въздухът му излезе.

Точно както след Сали Ан, все това се повтаряше. „Не мърдай, дебелак. Изверг!“

Не, не, не!

Опипваха го навсякъде. Дръпнаха ръцете му зад гърба и ги стегнаха с белезници, заболя го. Обискираха го, извадиха джобовете му.

— Има лична карта, нож.

Сега ли ставаше или преди петнайсет години, Винсънт вече не знаеше.

— Нищо не съм направил! Какво означава това?

Агент Данс пак се появи. Един от полицаите каза:

— Чувахме те ясно и силно. Нямаше нужда да влизаш с него в уличката.

— Боях се да не побегне. Исках да остана с него колкото е възможно по-дълго.

Обхвана го паника… Какво означаваше това?

Полицайката се вгледа в обърканото му лице:

— Добре се справяше, докато не влязохме в кафенето. Още щом седнахме, разбрах, че се преструваш.

— Това е лудост. Не съм…

— Тонът и мимиките ти не си съответстваха, а по жестовете ти личеше, че мисълта ти изобщо не е в разговора ни. Беше си наумил друго и по някаква причина се опитваше да ме излъжеш… Оказа се, че в крайна сметка искаш да ме подмамиш тук.

Данс обясни, че след като излязоха от кафенето и тя извади бележника си, незабелязано е натиснала копчето за повторно набиране на телефона си. Така се свързала с полицаите, с които работеше, и те чули какво става.

Затова повтори на глас имената на улиците, за да им даде указания.

Винсънт погледна ръцете й. Бяха празни. Тя проследи погледа му. Размаха химикалката си:

— Да. Това е пистолетът ми.

Той погледна другите полицаи:

— Не разбирам какво става. Това са глупости.

— Защо си хабиш гласа да приказваш? — сряза го той. — Малко преди тя да се свърже с нас, получихме сигнал, че съучастникът в престъплението е бил забелязан в квартала с пазарска количка. Бял дебелак.

„Тя се казва Сали Ан, дебелако. Обади се в полицията и ни разказа всичко…“

Хванаха го, вдигнаха го от земята и го набутаха грубо в колата. Гласът на Джералд Дънкан отново прозвуча в ушите му: „Съжалявам. Постъпих лошо с теб. Ще ти се реванширам…“

В този миг отпуснатият, дебел Винсънт Рейнолдс взе твърдо решение. За нищо на света нямаше да издаде този човек, най-истинския си приятел.

* * *

Едрият дебелак седеше до прозореца в лабораторията на Линкълн Райм. Ръцете му бяха стегнати с белезници.

От шофьорската му книжка стана ясно, че не се казва Тони Парсънс, а Винсънт Рейнолдс — двайсет и осем годишен машинописец, живущ в Ню Джърси. Работеше за пет-шест различни бюра, в никое от които не знаеха много подробности за него, освен че е съвестен, макар и малко безличен работник.

Със смесица от гняв и страх Винсънт гледаше ту пода, ту полицаите в стаята — Райм, Сакс, Данс, Бейкър и Селито.

Не беше арестуван или следствен и при проверката в апартамента му в Джърси не се откри нищо, което да го свърже с Часовникаря. Нищо не подсказваше, че има гадже, нито кои са близките му приятели и роднини. Намериха писмо до сестра му в Детройт. Селито взе номера от Мичиганската щатска полиция и телефонира. Остави съобщение на телефонния й секретар.

В понеделник, деня на убийствата на кея и улица „Седар“, Винсънт бил на работа, но след това си взел отпуск.

Мел Купър изпрати по електронната поща негова снимка на Джоан Харпър. Тя отговори, че приличал на мъжа, когато бе видяла пред ателието си, но не била сигурна заради отблясъците от слънцето и мръсните стъкла.

Макар да го подозираха, че е съучастникът на Часовникаря, нямаше много улики, свързващи го с престъпленията. Следите от обувки, намерени в гаража, където бяха изоставили джипа, бяха с неговия номер — 47, но нямаше достатъчно добри отличителни белези. Сред покупките — които Райм подозираше, че е взел като прикритие, за да се добере до Данс или друг полицай — имаше чипс, бисквити и други сухи храни, същите като трохите, които Пуласки бе намерил в джипа. Нямаше обаче конкретни съвпадения, защото продуктите в количката му бяха нови.

Можеха да го задържат само за незаконно притежаване на нож и възпрепятстване на полицейско разследване — обичайните обвинения в случаи на лъжливи свидетели.

Началството в кметството и полицейското управление обаче настояваше да хвърлят цялата вина върху Винсънт и със сила или заплахи да го принудят да даде самопризнания. Това искаше и Денис Бейкър — шефовете му доста го притискаха да намери престъпника.

Кейтрин Данс обаче обяви:

— Няма да стане. Хора като него се свиват като торни бръмбари и не казват нищо. Пък и е доказано, че изтезанията не са много ефикасни за извличане на полезна информация.

Затова Райм и Бейкър я помолиха тя да води разпита. Искаха да хванат Часовникаря колкото се може по-скоро и щом със сила не можеше да се постигне нищо, решиха да дадат задачата на специалистката.

Калифорнийската агентка дръпна завесите на прозореца и седна пред Винсънт така, че между тях да няма нищо.

Придърпа стола си на един метър от него. Райм предположи, че с това целеше той да се почувства безпомощен. Даде си сметка обаче, че ако Винсънт скочи рязко напред, може сериозно да я нарани с главата и зъбите си.

Тя несъмнено го знаеше, но не даваше признаци да я е страх. Вместо това се усмихна сдържано и каза:

— Как си, Винсънт? Знам, че са ти прочели правата и си се съгласил да говориш. Много ще сме ти благодарни за всичко, което ни кажеш.

— Разбира се. Готов съм да ви помогна. Станало е голямо… — сви рамене — … недоразумение.

— Нека тогава да го изясним. Първо ще ми трябва малко обща информация.

Тя го попита за пълното му име, адреса му, на колко е години, къде работи и дали е бил арестуван.

Той се намръщи:

— Вече казах всичко на него.

Кимна към Селито.

— Съжалявам, но ще трябва да го повториш пред мен. Лявата ръка не знае какво прави дясната, нали разбираш.

— Ох, добре.

Райм предположи, че с тези въпроси за вече известни факти Данс си съставя предварителна представа за заподозрения. Процесът на разпита му ставаше все по-интересен.

Данс кимаше любезно, докато записваше отговорите на Винсънт, и от време на време му благодареше за съдействието. Учтивостта й объркваше Райм. Той лично би се развикал.

Винсънт се намръщи:

— Вижте, можем да си приказваме, колкото си искаме, но се надявам, че сте изпратили някого да търси онзи човек, когото видях. Не трябва да се измъкне. Много се тревожа за това. Опитвам се да помогна, а пък ето какво става. Така се случва винаги.

Онова, което разказа на полицаите обаче, не им помагаше. Вратата, през която твърдеше, че е влязъл престъпникът, бе ръждясала и заключена. Имаше и други, но те също бяха заключени и нямаше признаци да са използвани наскоро.

— Така, би ли повторил пак какво видя? Какво точно се случи? Само че, ако нямаш нищо против, да е в обърнат хронологичен ред.

Какъв ред?

— Отзад напред. Това е добър начин за събуждане на избледнели спомени. Започваме с последното събитие и се връщаме към началото. И така, заподозреният влиза през вратата на онази стара сграда… Да обсъдим малко подробности. Какъв цвят беше вратата.

Винсънт се размърда неловко и се намръщи. След малко разказа своята версия, като започна с това как заподозреният отворил вратата (не си спомняше цвета й). После разказа какво се е случило преди това: човекът влязъл в уличката. И още по-преди — как тичал по главната улица. Накрая Винсънт обясни как е забелязал човека на „Бароу“, как се огледал уплашено и побягнал.

— Добре — каза Данс, като си записваше. — Благодаря, Винсънт. — Намръщи се. — Но защо ми се представи като Тони Парсънс?

— Защото ме беше страх. Извърших добро дело, казах ви какво съм видял, а ето какво се случва. Може да се върне да ме убие. Може да научи името ми и да дойде за мен. — Устните му потрепериха. — Изобщо да не си бях отварял устата. Но без да искам, проговорих и после се уплаших. Казах ви, че ме е страх.

На Райм му звучеше правдоподобно.

— Ами ножът?

— Е, добре, не трябва да го нося, но преди няколко години ме обраха на улицата. Ужасно беше. Какъв съм глупак. Трябваше да го оставя вкъщи. Винаги, когато го взема, си навличам неприятности.

Данс съблече якето си и го остави на стола до себе си.

— Значи ме излъга, защото се боеше, че убиецът може да научи и да се върне за теб.

— Всички други са достатъчно умни, за да не се замесват. Аз не си затварям устата и ето какво става.

Той въздъхна.

Сакс го помоли да й разкаже откъде е научил за убийствата и какво е правил по време на другите нападения.

Въпросите се сториха интересни на Райм. Бяха повърхностни. Тя не искаше от него алиби и не се опитваше да го разобличи в лъжа. Попаднеше ли на добра следа, веднага я зарязваше.

Нито веднъж не го попита дали има друга причина да я заведе в уличката, макар да предполагаха, че е искал да я убие — може би дори с мъчения да я принуди да му каже какво полицията знае за Часовникаря.

Данс не издаваше никаква реакция на отговорите му, само пишеше. Накрая агентката погледна Сакс:

— Амелия, ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Би ли показала на Винсънт отпечатъка от обувка, който намерихме?

Сакс стана, взе снимката и я показа на дебелака.

— Какво е това? — попита той.

— Това е обувка с твоя номер, нали?

Данс го наблюдаваше внимателно. Райм долови лека промяна в гласа й. Звучеше по-агресивно.

— Горе-долу.

Тя продължи да го гледа мълчаливо.

— Добре, де, почти моят номер е…

Той смутено погледна полицайките.

— Благодаря — каза Данс на Сакс и тя се върна на мястото си.

Агентката се наведе напред, малко по-близо в личното пространство на заподозрения.

— Винсънт, любопитно ми е, откъде взе продуктите?

— От „Фууд Емпориъм“ — отвърна той след кратко колебание. — Защо?

Той също ставаше леко агресивен.

— От кой магазин?

— На Шесто авеню. И Дванайсета, струва ми се.

— Защо тогава беше на „Бароу“? Най-близката станция на градската железница е на Девета и Шесто.

Преди разпита Данс се беше запознала набързо с географията на Гринич Вилидж.

„Терариумът…“

— Исках да напазарувам за Коледа.

— След като си купил хранителните стоки?

— Да.

Данс го погледна изпитателно.

— Повечето хора пазаруват хранителните стоки последни. Много е неудобно да ги мъкнеш навсякъде.

— Имам количка. Не ми беше неудобно.

— Къде смяташе да пазаруваш коледни подаръци?

— Не бях решил. Само оглеждах. Не знам дали изобщо щях да купя нещо.

— Количката ти е нова, нали?

— Кое…

— Пазарската количка.

— И какво от това?

— Кога я купи?

— Сутринта.

Данс се приближи със стола.

— Откъде?

— От един китайски магазин.

Данс рязко повиши глас:

— Защо реши да пазаруваш тук, след като живееш в Ню Джърси?

Той наведе леко главата си напред, премести тежестта на тялото си и присви рамене.

— Винаги пазарувам в Ню Йорк. Тук можеш да намериш неща, които ги няма другаде.

Без да поглежда записките си, тя изстреля:

— Купил си бисквити „Арчуей“, чипс „Ахой“, „Доритос“, чипс „Лейс“, „Ореос“, фъстъчено масло „Скипи“ и пакет „Туизлърс“. — Беше ги запомнила по азбучен ред, забеляза Райм. — Всичко това го има и в Ню Джърси.

Той вече се ядоса:

— Вижте, това са глупави заключения. Супермаркетът е далеч от жилището ми и тротоарите не са изчистени от снега…

— Къде е супермаркетът? На какво разстояние от апартамента ти? На колко точно?

— Не знам, далече е. На няколко пресечки.

— Няколко пресечки. Колко?

— Не знам. Кой помни такива неща?

— Как се казва супермаркетът?

— „Сейфуей“.

— На коя улица е?

— На „Картър“.

— У дома ли смяташе да се прибираш, след като погледаш витрините?

— Да.

— Кога дойде в града днес?

— Не знам. Преди обяд. В отпуск съм за няколко дни.

— За коледно пазаруване, така ли?

— Да — сопна се той.

— Дошъл си в града преди обяд, но полицаите, които провериха апартамента ти, казаха, че не си си прибирал пощата от няколко дни.

Той примигна стреснато.

— Понякога я оставям така. Всеки го прави.

— Как се плаща в градската железница? С билет или с жетон?

Той се поколеба.

— С карта.

— Къде е твоята? Не намерихме в джобовете ти.

— Смятах да си купя тук.

— Значи тази сутрин си взел билет за еднократно пътуване, така ли? Не излиза ли много скъпо?

Той се замисли за момент.

— Картата ми се изразходи и я хвърлих.

Данс го погледа за няколко секунди в очите. След това се успокои и се облегна назад.

— Да, има логика. Явно е било така… Отново благодаря за помощта. Нека да обясня защо толкова много искаме да заловим този човек. — Данс описа с подробности убийствата от предишния ден и двете неуспешни нападения. — Разбираш ли колко е важно за нас да го спрем?

Той кимна бавно:

— Да. Просто… държите се така, сякаш аз съм извършил нещо.

Данс се усмихна:

— Жаден ли си? Искаш ли кока-кола?

Той примигна изненадано и измърмори:

— Да.

Данс погледна Райм:

— Може ли да му донесете нещо за пиене?

„Само си губим времето — помисли си криминалистът. — Това ли само смята да го пита? Сега пък се прави на домакиня.“ Неохотно той извика Том, който донесе чаша кока-кола. Подаде я на Данс. Тя сложи сламка и я поднесе към устата на арестанта. Той пресуши чашата за секунди.

Данс се обърна към униформените полицаи на вратата:

— Бихте ли го извели за момент?

Те го изведоха. Затвориха вратата.

— Никаква полза — измърмори Бейкър.

Данс се намръщи:

— О, напротив, много добре напредваме.

— Така ли? — изненада се Райм и погледна Сакс, която сви рамене.

— Ето какво е положението. Изградих си първоначална представа за характера му и го накарах да разкаже събитията в обратен ред, което е добър метод за разкриване на лъжци, които импровизират. Човек може да опише реалните минали събития във всякаква последователност — от началото до края и обратно. Ако обаче човек си измисля, възможна е само едната посока — от началото към края. Когато разказва отзад напред, нищо не му подсказва какво от кое си е измислил. Затова веднага разбрах, че той е съучастникът на Часовникаря.

— Така ли?

— Очевидно е. Не се страхуваше за себе си — никаква склонност към бягство или агресия — докато не го арестувахме. Не, той познава Часовникаря и е свързан по някакъв начин с престъпленията му, но още не знам как. Не му е само шофьор.

— Ама ти изобщо не го попита за това — възрази Бейкър.

— Не трябва ли да го разпитаме малко повече, не само къде е бил по време на нападенията в цветарницата и в Гринич Вилидж?

Райм също мислеше така.

— О, не. Това би било най-погрешното. Ако го бях разпитвала така, щеше да замълчи и да не ми каже нищо. Затова го атакувах с по-общи въпроси — за покупките, картата за метрото. За нас те нямат голямо значение. Този човек е сложен характер, с дълбоки вътрешни противоречия и ми се струва, че е във втората фаза на стресовата реакция. Депресия. По принцип това е гняв, насочен навътре. Много е трудно да се преодолее. С традиционните методи на разпит ще са ми нужни дни, дори седмици, за да достигна до истината. Ние обаче нямаме толкова време. Единственият ни шанс е да пробваме нещо радикално.

— Какво?

— Атаката с общите въпроси не ми помогна да се доближа до истината, но от това му пресъхна устата. Принудих го да поиска нещо за пиене. — Данс кимна към сламката, която Винсънт бе използвал. — Можете ли да пуснете изследване на ДНК?

— Да — отвърна Райм, — но ще се забави.

— Няма значение, трябва ни само доказателство, че е поръчано. — Тя се усмихна. — Никога не лъжи. Но не е нужно да казваш на заподозрения всичко.

Райм извика Купър, който още обработваше събраните материали заедно с Пуласки. Обясни му какво иска. Лаборантът сложи сламката в найлоново пликче и попълни формуляр с искане за ДНК изследване. Засмя се:

— Ето, официално е поискано. Само в лабораторията още не знаят.

Данс обясни:

— Този човек крие нещо важно и това много го смущава. Когато го попитах дали е бил арестуван някога, той ме излъга, но отговорът му беше добре заучен. Мисля, че е бил арестуван, но много отдавна. Отпечатъците му не са в картотеката, затова може би просто се е измъкнал между капките — или поради полицейска грешка, или защото е бил непълнолетен. Сигурна бях обаче, че и преди е имал проблеми със закона. Накрая разбрах какви. Затова свалих якето си и накарах Амелия да се приближи. Той щеше да ни изяде с поглед. Опитваше се да не гледа, но не можеше да се овладее. Това ме навежда на мисълта, че в миналото е бил арестува на опит за изнасилване. Ще блъфирам и ще го използвам срещу него. Има само един проблем. Може да откаже да отговаря. Тогава ще изгубим възможността да преговаряме и много трудно ще успеем да изкопчим нещо полезно.

— Какво мислиш? — обърна се Селито към Райм.

„Да, по дяволите“ — помисли си криминалистът.

— Да рискуваме — отговори.

— Ами ти, Денис?

— Давай — отговори Бейкър. — Часовникаря може би дебне следващата си жертва.

Данс погледна Селито, който каза:

— Трябва да се обадя в управлението. Но съм готов да се обзаложа, че ще одобрят. Давай.

— Има и още нещо. Трябва да отвлека вниманието му от мен. Каквото и да е смятал да прави с мен в онзи вход, не бива да го споменаваме. Ако го направя, това ще промени коренно връзката помежду ни и той ще престане да ми отговаря. Ще ни върне пак в началото.

— Ама ти знаеш ли…

— Много добре знам какво е смятал да прави. Но понякога просто трябва да се абстрахираш от такива неща.

Селито се спогледа с Бейкър и кимна.

Агентката седна пред най-близкия компютър и въведе няколко команди, потребителско име и парола. На екрана се зареди Интернет страница. Данс написа още нещо и пред нея се появи резултат от нечие изследване на ДНК.

— Да видим дали ще проработи — отбеляза тя. Отвори чантичката си и смени „добричките“ си очила със „свирепите“. — Купонът започва.

Отиде при вратата, отвори я и извика пак да доведат Винсънт.

Дебелакът, с петна от пот под мишниците, влезе непохватно и пак седна на стола, който изскърца под тежестта му. Винсънт изглеждаше неспокоен.

Данс заговори:

— С теб имаме един проблем, Винсънт.

— Не, вие имате проблем. Не можете да заловите този човек, а досаждате на мирните граждани. Обзалагам се, че за да наберете точки, ще пуснете слух в пресата, че аз съм заподозрян. Прав ли съм?

Винаги се получава така. След прекъсване на разпита заподозреният често приема нова линия на поведение, която е измислил, докато е бил на спокойствие. Дори не подозира колко е прозрачен.

— О, не е свързано с Часовникаря.

Той присви очи.

Данс му показа пликчето със сламката, от която беше пил.

— Знаеш какво е ДНК, нали?

— За какво говорите?

„Ще стане ли? — питаше се Райм. — Ще се хване ли?“

Дали Винсънт щеше да замълчи и да поиска адвокат? Имаше право да го направи. Блъфът щеше да се провали и нямаше да могат да му измъкнат нищо, докато Часовникаря не убие следващата си жертва.

— Знаеш ли какво е ДНК анализ, Винсънт? — спокойно повтори въпроса Данс.

Обърна монитора към него.

— Не знам дали си запознат с Комбинирания ДНК индекс на ФБР. Накратко КОДИС. След всяко неразкрито изнасилване или нападение с цел изнасилване телесните течности, частиците кожа и космите, оставени от извършителя върху или близо до жертвата, се събират и подлагат на ДНК анализ. Профилът се съхранява, в случай че полицията залови заподозрян. След това правят изследване на неговата ДНК и сравняват резултатите. Погледни.

На монитора имаше десетина реда с числа и букви, неразбираеми за човек, незапознат със системата.

Дебелакът седеше абсолютно неподвижно, макар че дишаше тежко. Изглеждаше уплашен.

— Това са глупости — измърмори.

— Знаеш ли, Винсънт, че уликите, основаващи се на ДНК, са неоспоримо доказателство в съда. Благодарение на тях много престъпници получават присъда години след изнасилването.

Дебелакът се ококори уплашено.

— Винсънт — тихо изрече Кейтрин Данс. — Имаш голям проблем.

„Съвсем вярно — замисли се Райм. — Хванахме го с незаконно оръжие. Никога не лъжи…“

Той погледна екрана.

— А пък знаеш нещо, което ни интересува — продължи Данс след кратка пауза. — Не знам как е в Ню Йорк, но в Калифорния прокурорите са много благосклонни към заподозрения, ако е оказал съдействие на полицията.

Погледна Селито, който потвърди:

— Да, винаги. И тук е така. Прокурорът ще послуша препоръките ни. Ще отидем при него и ще му кажем: „Този човек ни помогна. Благодарение на него заловихме опасен убиец. Да, правил е лоши неща, но ние се застъпваме за него. Предложи му споразумение.“ Прокурорът винаги се вслушва в съветите ни.

Втренчен в ивиците на компютърния екран, стиснал зъби, Винсънт мълчеше.

Селито продължи:

— Ако ни помогнеш да го заловим и не си участвал пряко в убийствата, ще ти издействаме имунитет по случая с Часовникаря. — Кимна към монитора. — В делото за изнасилванията ще кажем на прокурора, че благодарение на теб са спасени човешки животи. Ще се погрижим да те изпратят в лечебно заведение. Няма да те тикнат при другите престъпници.

Данс добави:

— Но за това ще трябва да ни помогнеш, Винсънт. Какво решаваш?

Дебелакът гледаше втренчено екрана с резултатите от нечий ДНК анализ. Данс забеляза, че леко потропва с крак — признак на вътрешен дебат.

Той я погледна мрачно. Поклати глава.

Да или не? Какво щеше да реши?

Винсънт се намръщи. След няколко секунди проговори тихо:

— Той е бизнесмен, някъде от запад. Казва се Джералд Дънкан. Може ли още една кока-кола?