Серия
Линкълн Райм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cold Moon, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

25.

12.11 ч.

Амелия Сакс донесе у Райм малка кутия с материали.

— Какво имаме?

Сакс отново описа какво е намерила на местопрестъплението.

Според картотеката на Нюйоркското полицейско управление за влакна, намереното върху униформата на Луси беше от необработена вълна като яките на кожените якета, носени от пилотите. Сакс бе проверила часовника за нитрати — в този също нямаше експлозив и беше еднакъв с другите три. Не съдържаше други следи, освен едно петно, което се оказа спирт за горене. Както при цветарката, тук Часовникаря не беше успял да остави стихотворение или бе предпочел да не го прави.

Райм се съгласи да обявят в средствата за масова информация за часовниците, макар да беше сигурен, че убиецът ще започне да ги оставя едва след като се убеди, че жертвата не може да извика помощ.

Сакс не беше намерила нищо на местата, откъдето най-вероятно е избягал от сградата.

— Нямаше нищо — обясни.

— Нищо ли?

Райм поклати глава.

„Правилото на Локар…“

Рей Пуласки влезе, свали палтото си и го закачи. Райм забеляза, че Сакс веднага погледна новобранеца, очакваше с нетърпение, какво ще каже.

Онзи случай…

— Нещо интересно с мерилендската връзка? — попита тя.

— В Балтимор има две текущи разследвания за корупция. Едно от тях е свързано с нашия район, но от страната на Джърси. И няма замесени наркотици. Търсят улики за подкупи и фалшиви документи за доставка. От балтиморската полиция ще ми се обадят за разследванията на щатско ниво. Нито Крийли, нито Сарковски са имали имоти в Мериленд и никой от тях не е пътувал по работата дотам. Най-близкото място, до което Крийли е стигал, е Пенсилвания, където се е срещал с редовен клиент. Сарковски пък изобщо не е пътувал. Още не съм получил списъка на клиентите от Джордан Келър. Оставих му съобщение, но не ми се е обадил. Двама от полицаите в участък 118 са родени в Мериленд, но са се преместили тук отдавна. Проверих в данъчното имената на всички работещи в участъка за имоти в Мериленд…

— Чакай — прекъсна го Сакс. — Това ли си направил?

— Грешка ли е?

— Ами, не, Рей. Правилно си постъпил. Браво.

Тя погледна Райм и се усмихна. Той се изненада.

— Може би, но нищо не излезе.

— Нищо, продължавай да търсиш.

— Разбира се.

Сакс се приближи до Селито и попита:

— Имам един въпрос. Познаваш ли Ти Джей Джефрис?

— Началникът на участък 158 ли?

— Да. Какво му има? Направи ме на нищо.

— О, той така се пали.

— Значи не съм единствената, на която крещи така?

— Не. Избухва безпричинно. Как се сблъска с него?

Селито погледна Райм.

— Не съм я изпратил аз — отвърна криминалистът. — Сигурно е била по нейния случай. Не по моя.

Сърдитият й поглед не го смути. Понякога дребните заяждания му доставяха голямо удоволствие.

— Трябваше ми досието за едно разследване и отидох при източника. Той си мислеше, че е трябвало да поискам позволението му.

Селито кимна:

— Но ти не искаш да издаваш пред началството какво става в Сто и осемнайсети.

— Точно така.

— Той си е такъв. Има лични проблеми. Жена му беше от хайлайфа.

— Колко страшно звучи — отбеляза Пуласки.

Селито го изгледа заплашително и новобранецът млъкна. Детективът продължи:

— Говори се, че са загубили големи пари. Наистина големи. Числа, на които не можеш да им преброиш нулите. Жена му се забъркала в някаква сделка. Той се стремял към по-висш пост — в Олбъни, струва ми се. Ама там не можеш да стигнеш без големи пари. След това жена му го изоставила. Макар че при този негов характер пак дълго е издържала.

Сакс кимна. В този момент телефонът иззвъня.

— Да… Амелия Сакс… О, не. Къде… Идвам след десет минути.

Изтича към вратата, без да каже нищо повече. Лицето й беше бледо и напрегнато.

* * *

Шевролетът спря плавно на 44-та улица, недалеч от Уестсайдската магистрала. Едър мъжага с дебело палто и кожена шапка се взря в Сакс с присвити очи. Тя не го познаваше, нито той нея, но полицейското разрешително за паркиране навсякъде, което тя остави на таблото, му подсказа, че тя е онази, която чака.

Ушите и носът на младежа бяха червени, от ноздрите му излизаше пара. Потропваше с крака, за да ги раздвижи.

— Олеле, голям студ. Тая зима вече ми писна. Вие ли сте детектив Сакс?

— Да. Вие ли сте Койл?

Ръкуваха се. Той стисна силно ръката й.

— Какво става?

— Елате да ви покажа.

— Къде?

— В микробуса. На един паркинг по-натам.

Докато вървяха бързо в студа, Сакс попита:

— От кой участък сте?

Когато се обади, Койл се бе представил за полицай.

Улицата беше шумна. Той не чу.

Сакс повтори въпроса си:

— От кой участък сте? Южния централен?

Той я погледна и примигна.

— Да.

Издуха носа си.

— Била съм там — отбеляза тя.

— Хъм — измърмори Койл и замълча.

Заведе я на голям паркинг в Уестсайд. Спряха пред очукан микробус „Уиндстар“. Прозорците му бяха мръсни, двигателят работеше.

Той се огледа и отвори вратата.

* * *

Докато обикаляше жилищните сгради и магазините в Гринич Вилидж около апартамента на Луси Рихтер, за да търси свидетели, Кейтрин Данс разсъждаваше за симбиозата между кинесика и криминалистика.

Специалистът по кинесика има нужда от човешко същество — свидетел, заподозрян — точно както на криминалиста му трябват улики. В това разследване обаче се сблъскваха с изненадваща липса както на живи субекти, така и на веществени доказателства.

Това я безпокоеше. Никога не беше участвала в подобно разследване.

Засега не намираше никого, който би могъл да им помогне.

— Извинете, господине, госпожо, хей, младеж, днес наблизо имаше полицейска акция, разбрахте ли, а, добре, дали случайно не сте видели някого в района да бяга или нещо подозрително, нещо необичайно, погледнете тази снимка…

Нищо не излизаше.

Данс дори не се сблъска със симптомите на „свидетелска амнезия“, когато хората знаят нещо, но твърдят, че нищо не са видели, от страх за себе си или близките си. Оказваше се, че повечето жители на този уютен и колоритен квартал не са видели нищо.

— Извинете, господине, да, документът ми е калифорнийски, но работя с нюйоркската полиция, можете да се обадите и да проверите, така, да сте виждали…

Нищичко.

Данс се стъписа, дори се уплаши, когато се опита да заговори един човек, излизащ от къщата си. Той се обърна и тя застина — толкова много приличаше на съпруга й. Тя се овладя и повтори това, което казваше на всички. Човекът почувства, че нещо не е наред, намръщи се и я попита дали е добре.

Каква липса на професионализъм, смъмри се Данс.

Да, добре съм — отвърна.

Той не беше видял нищо и тя му повярва.

Обърна се да го погледне за последно и отмина.

„О, Бил… Как смъртта усложнява всичко — и то по най-неочаквани начини.“

Пропъди мислите за него и продължи да разпитва.

Данс искаше да намери следа, искаше да хване престъпника. За да го спрат, разбира се, но също и да може да го разпита. Никога не се беше сблъсквала с такъв злодей. Искаше да разбере как цъка мозъка му. (Засмя се на себе си за този избор на думи.)

Продължи да заговаря хората, но не намери никого, който можеше — или искаше — да й помогне.

Докато не срещна човека с покупките.

На около пресечка от сградата на Луси той буташе препълнена пазарска количка. В отговор на въпроса й присви очи и отговори, че да, видял някой да тича по „Бароу“. Погледна фоторобота на Часовникаря и каза:

— Не съм сигурен, но прилича. — Замисли се. — Не го видях добре. Съжалявам.

Понечи да отмине.

Кейтрин Данс обаче веднага разбра, че е видял повече.

Свидетелска амнезия.

Хрумна ми нещо. — Тя кимна към количката. — Има ли нещо, което се разваля бързо?

— Ами, не — измънка той.

— Хайде да ви почерпя едно кафе и да ви задам още няколко въпроса. Какво ще кажете?

Човекът очевидно не хареса идеята, но точно в този момент един леден порив ги разклати. Минувачът примигна със сълзливите си очи и каза:

— За няколко минути може. Но наистина не мога да ви кажа нищо повече.

„О, ще видим“ — помисли си тя.

* * *

Амелия Сакс се качи в задницата на микробуса.

Двамата с Койл се опитаха да изправят бившия детектив Арт Йънг в седнало положение. Беше неадекватен и бълнуваше.

Отначало, когато Койл отвори вратата на микробуса, Иънг лежеше проснат в безсъзнание и Сакс се уплаши, че се е самоубил. Бързо установи, че е просто пиян, макар и до несвяст. Сакс го шляпна няколко пъти. Иънг отвори очи, намръщи се.

Двамата полицаи го сложиха да седне.

— Спи ми се. Оставете ме. Спи ми се.

— Негов ли е микробусът?

— Да.

— Какво е станало? Как се е озовал тук?

— Отишъл в „Харис“ на няколко пресечки оттук. Отказали да му сервират, защото вече бил пиян, и той си тръгнал. След няколко минути отидох да си купя цигари. Барманът знае, че съм полицай, и ми каза за него. Предупреди ме да го спра, за да не се качи в колата и да сгази някого. Намерих го тук. Вашата картичка беше в джоба му.

Арт Йънг се размърда.

— Оставете ме.

Затвори очи.

Сакс погледна Койл:

— Можете да ни оставите, аз ще се погрижа.

— Сигурна ли сте?

— Да. Бихте ли ми изпратили само едно такси.

— Добре.

Полицаят слезе и се отдалечи. Сакс се наведе, докосна ръката на стареца.

— Арт?

Той отвори очи, присви ги, позна я.

— Ти…

— Арт, ще ви закарам вкъщи.

— Остави ме. Остави ме, по дяволите.

Челото му бе одрано, единият му ръкав — скъсан. Миришеше на повръщано.

— Не ти ли стига това, което ми причини? — измърмори той. — Не мислиш ли, че ме прецака достатъчно? Махай се. Искам да остана сам. Остави ме!

Изправи се на колене и се опита да се добере до шофьорската седалка.

— Махай… се!

Сакс го издърпа. Не беше дребен, но бе отслабнал от алкохола. Той избърса устата си с белещата си се ръка, опита се да се изправи, но пак падна на седалката.

— Постарал си се — отбеляза Сакс, като кимна към една празна бутилка от уиски на пода.

— Какво те интересува? Какво ти дреме?

— Какво стана? — настоя тя.

— Нима не разбираш? Ти стана. Ти.

— Аз ли?

— Защо си мислеше, че всичко ще си остане така? В това проклето управление няма тайни. Разпитах за шибаното досие, какво е станало с него… Вчера, приятелят ми, когото чаках, за да играем билярд, не се появи. С този човек сме били партньори три години, заедно планирахме океанско плаване, с жените си. Изведнъж му изникнала работа и не можел да дойде. И защо? Защото аз много питам. Едно пенсионирано ченге задава много въпроси… Трябваше да те пратя по дяволите още щом се появи на вратата ми.

— Арт, аз…

— О, не се притеснявай, момиче… Не съм казал името ти на никого. Не съм споменавал нищо.

Той взе бутилката, видя, че е празна, и я запрати настрани.

— Слушай, познавам един добър психоаналитик. Мога…

— Психоаналитик? Какво ще ми анализира? Как съм прецакал живота си?

Сакс погледна бутилката.

— Имаш затруднения. Всеки се сблъсква с трудности.

— Не за това говоря. Така стана, защото аз прецаках всичко.

— Какво искаш да кажеш, Арт?

— Защото бях ченге. Провалих всичко. Провалих живота си.

Побиха я тръпки — думите му изразяваха и нейните чувства. Точно затова искаше да напусне полицията. Въпреки това само предложи:

— Арт, хайде да те заведа у вас.

— Можех да работя сто други неща. Брат ми е водопроводчик. Сестра ми завърши полувисше и сега работи в рекламна агенция. Тя направи онази реклама с пеперудките за женските работи. Известна е. Можех да работя нещо такова.

— Просто си малко…

— Не ми приказвай така — тросна се той. — Не си видяла нищо, за да ми говориш така. Нямаш право.

Сакс сведе очи. Вярно беше. Тя нямаше право.

— Всичко, което е случи, е заради това, което търсиш. Съсипан съм. Дали съм добър или лош, няма значение. Животът ми отиде на боклука.

Гневът и мъката му караха сърцето й да се свива. Тя го подхвана през кръста.

— Арт, чуй ме…

— Махни ръцете си от мен.

Той опря главата си на прозореца.

След малко дойде Койл. Водеше такси. Със Сакс помогнаха на Иънг да се качи. Тя даде на шофьора адреса, след това изпразни портфейла си и му връчи близо петдесет долара и ключовете от колата на пенсионера.

— Ще се обадя на жена му да предупредя, че се прибира.

Шофьорът кимна, затвори вратата и потегли по натоварените улици на централен Манхатън.

— Благодаря — каза тя на Койл, който кимна и си тръгна.

Сакс му беше благодарна, че не любопитстваше какво става.

След като полицаят се изгуби от поглед, тя бръкна в джоба си и извади пистолета на Иънг. Беше го взела от кобура на гърба му, когато го подхвана през кръста. Може би имаше друго оръжие вкъщи, но поне нямаше да се самоубие с този. Тя извади патроните, прибра ги и скри пистолета под дясната предна седалка. Заключи микробуса и се върна при колата си.

Зачопли с показалеца кожичката на палеца си. Сърбеше я. Гневът я изгаряше. Замисли се, че кражбата не е най-тежкото престъпление, което извършват продажните полицаи като баща й. Те превръщаха простичкия й стремеж да служи на истината в нещо гнусно и опасно, носещо страдание дори и на невинни хора, както я беше предупредил Лон Селито. Спокойният живот, за който Йънг си беше мечтал от години, се разпадаше. И основната причина бе онова, което се случваше в участък 118.

По същия начин животът на близките на полицаите от клуб „Шестнайсето авеню“ завинаги се беше променил заради онова, което са сторили баща й и приятелите му. Съпругите и децата им бяха принудени да се откажат от спокойния живот вкъщи или учението си, за да си търсят прехрана, и завинаги щяха да бъдат заклеймени, очернени от скандала.

Тя все още имаше време да се спаси, да се откаже от полицейската работа и да се махне. Да отиде в „Арджайл“, да избяга от интригите и мръсните игри, да започне нов живот. Не беше късно. Но за Арт…

Сакс се замисли за жестоките думи, които бе наговорила на Арт Йънг. Осъзна, че най-мъчителното за нея сега е това, че не може да поговори с баща си, да го притисне. Опита се да си представи как би изглеждал един такъв спор. Но не й се удаде. С баща си никога не бяха спорили.

Ами ако можеха сега да обсъдят тези неща? Дали думите щяха да се окажат слаби и те да потънат в тягостно мълчание? Дали щяха да се карат? Дали щяха да си поговорят сериозно, по мъжки и той да й обясни какво е направил?

Може би е имало основателна причина да се отклони от правия път. Здравни проблеми в семейството например. Може би майка му или дядо Хайнрих. Може би са му трябвали пари за лечение. Или нещо друго мрачно и потайно е покварило баща й? Сърцето й се сви при мисълта, че може да е имал любовница и затова да са му трябвали пари. Звучеше невъзможно, но през последните дни Сакс се беше убедила, че няма такова нещо.

„Защо, татко? Защо?“

Амелия Сакс никога нямаше да узнае.

Като часовника с фазите на луната, отмерващ секундите до смъртта на жертвата, времето бе отминало, отнемайки й възможността да получи отговор на тези въпроси.

Можеше само да гадае. От това в душата й само оставаха рани, които й се струваше, че никога няма да зарастат.

Можеше да си отговори само ако върне времето назад, а това, разбира се, беше невъзможно.

* * *

Тони Парсънс седеше срещу Кейтрин Данс в кафенето, количката с покупките му бе до него.

Той присви очи и поклати глава:

— Опитвам се да си спомня нещо, но не мога. Напразно си дадохте парите.

Кимна към чашата с кафе пред себе си.

— Нека да се помъчим още малко.

Данс беше сигурна, че той знае нещо. Предполагаше, че при първия им разговор се е изпуснал, без да иска (специалистите по разпитите обожават импулсивните свидетели), но след това се беше замислил, че човекът, който е видял, може би е опасен престъпник, може би дори извършителят на ужасните убийства на кея и в задънената уличка вчера. Данс знаеше, че хората, които с удоволствие свидетелстват за изневеряващи съседи или деца, крадящи от магазините, изведнъж губят желание да говорят, когато стане дума за сериозни престъпления.

Този свидетел можеше да се окаже костелив орех, замисли се тя, но това не я притесняваше. Данс обичаше предизвикателствата (въодушевлението й, когато заподозреният кажеше истината, винаги се помрачаваше от мисълта, че подписът му под самопризнанията слага край на поредната битка).

Тя сипа мляко в кафето си и с копнеж загледа едно парче щрудел във витрината на щанда. Четиристотин и петдесет калории. Отново погледна Парсънс.

Той сложи още захар в чашата си и разбърка.

— Знаете ли, може би ако си поприказваме, все пак ще се сетя още нещо.

— Би било чудесно.

Той кимна:

— Добре. Да си погукаме като приятели.

И се усмихна широко.