Серия
Линкълн Райм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cold Moon, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

24.

11.04 ч.

Сакс и Селито бавно изкачиха стълбите. В коридорите миришеше на мокри килими и нафта.

— Как е влязъл? — заразмишлява на глас Селито.

— Този човек е като призрак. Може да проникне, където си поиска.

Огледа стълбището. Спряха пред една врата. На табелката пишеше „Рихтер/Добс“.

„Няма да е приятно…“

— Да действаме.

Сакс отвори вратата и влезе.

Видяха мускулеста млада жена с анцуг и събрана на тила коса. Говореше с униформен полицай. Обърна се и когато видя Сакс и Селито, очите й помътняха. Втренчи се в златните им значки.

— Вие ли сте главният? — попита гневно, като пристъпи към Селито.

— Аз съм един от детективите в това разследване.

Той се представи.

— Аз съм детектив Сакс.

Луси Рихтер закри устата си с длани.

— Какво си въобразявате? — изкрещя. — Знаете, че тоя психопат оставя часовници при жертвите си. Защо не го обявите официално? Не съм оцеляла толкова месеци в проклетата пустиня, за да ме изкормят в собствения ми дом само защото вие не сте предупредили хората.

* * *

Успокоиха я с доста усилия.

— Госпожо — обясни Сакс, — методът му на действие не включва оставяне на часовниците предварително, за да обяви присъствието си. Бил е в апартамента ви и явно сте извадили късмет.

Луси Рихтер определено беше късметлия.

Преди около половин час случаен минувач забелязал някой да излиза през прозореца на спалнята й и да се качва на покривано аварийната стълба. Веднага се обадил в полицията. Часовникаря погледнал надолу и видял как свидетеля телефонира. Човекът му изкрещял да спре, но престъпникът избягал.

Бяха претърсили квартала, но не откриха нито следа от него, а и никой не си спомняше да е видял човек, приличащ на образа му на фоторобота.

Сакс погледна Селито, който каза:

— Съжаляваме за случая, госпожо Рихтер.

— Съжалявате — сопна се тя. — Трябва да предупредите гражданите.

Детективите се спогледаха. Селито кимна:

— Ще го направим. Още тази вечер говорителят на полицията ще го обяви в новините.

— Ако позволите, бихме искали да претърсим апартамента ви за улики, които може да е оставил — добави Сакс. — И да ви разпитаме какво точно се случи.

— След малко. Трябва да се проведа няколко телефонни разговора. Не искам родителите ми да научат от новините. Ще се разтревожат.

— Спешно е — настоя Селито.

Жената отвори мобилния си телефон и отсече:

— Казах: след малко.

* * *

— Райм, чуваш ли?

— Казвай, Сакс.

Криминалистът беше в лабораторията и слушаше Сакс по радиостанцията. Спомни си, че бяха планирали да монтират на главата й камера с предавател, та да може и той да вижда онова, което вижда тя. На шега я наричаха „играчката на Джеймс Бонд“. Сърцето му се сви при мисълта, че няма да е Сакс тази, която ще носи устройството.

Постара се да пропъди чувствата. Често казваше на онези, които работят за него: „Има убиец на свобода — най-важното е да го хванем, трябва да се съсредоточим само върху това.“ Сега го напомни и на себе си.

— Показахме на Луси фоторобота. Не го позна.

— Как е влязъл?

— Не съм сигурна. Ако се придържа към метода си на действие, трябва да е отключил с шперц. Мисля обаче, че се е прехвърлил от покрива през аварийната стълба. Влязъл е, оставил е часовника и я е чакал. Тогава свидетелят го е видял и той си е плюл на петите. Избягал е пак по аварийната стълба. На покрива има вратичка. Предполагам, че е слязъл през нея и е излязъл от главния вход.

— Къде в апартамента е бил?

— Оставил е часовника в банята. Аварийният изход е в спалнята, значи е бил и там.

Тя замълча. Включи се след малко:

— Търсят свидетели, но никой не е видял нито него, нито колата му. Може би със съучастника му се движат пеша, след като изгубиха джипа.

През Гринич Вилидж минаваха десетина линии на метрото. Можеха да са се измъкнали с него.

— Едва ли — не се съгласи Райм.

Според него Часовникаря и съучастникът му щели да предпочетат да имат автомобил. Използването на кола при извършването на престъпления е част от метода на действие на извършителя. Това рядко се променя.

Сакс направи оглед на спалнята, аварийния изход, банята и пътищата, по които Часовникаря би могъл да се измъкне. Провери и покрива. Катранената настилка не беше подменяна наскоро.

— Нищо няма, Райм. Сякаш и той носи специален костюм, за да не оставя следи. Сякаш не докосва нищо.

Известният френски криминалист Едмон Локар е формулиран тъй нареченото правило на обмена, според което между престъпника и местопрестъплението винаги се извършва обмен на частици. Той оставя нещо от себе си и нещо от местопрестъплението полепва по него. Това правило е измамно обнадеждаващо, защото въпросните частици могат да са толкова малки, че да не могат да се открият, или пък да са лесни за откриване, но да не са от полза за разследването. При все това правилото на Локар важеше.

Райм често се питаше дали може да има толкова умен престъпник, който да научи законите на криминалистиката и да не оставя никакви следи. Дали Часовникаря беше такъв?

— Мисли, Сакс… Трябва да има още нещо. Нещо липсва. Какво казва жертвата?

— Много е разстроена. Не може да се съсредоточи.

След кратко замисляне Райм обяви:

— Изпращам ти тайното ни оръжие. Може да помогне.

* * *

Кейтрин Данс седеше срещу Луси Рихтер в хола й.

На стената отзад имаше плакат на Джими Хендрикс и сватбена снимка на Луси със съпруга й, весел младеж с кръгло лице и парадна военна униформа.

Данс забеляза, че жената е доста спокойна, като се имат предвид обстоятелствата, макар че, както бе споменала Амелия, нещо я тревожеше. Данс предположи, че е друго, несвързано с нападението. Нямаше признаци на посттравматичен стрес — бе обезпокоена по-дълбоко.

— Ако нямате нищо против, бихте ли описали пак какво стана?

— Разбира се, ако ще ви помогне да заловите този мръсник.

Луси обясни как сутринта е отишла в залата за бодибилдинг. След като се върнала, намерила часовника.

— Разтревожих се. Тиктакането…

На лицето й се изписа лек страх. Настъпление или бягство. По настояване на Данс тя описа бомбите в Ирак.

— Помислих си, че е подарък от някого, но някак си ме уплаши. После почувствах течение и излязох да видя какво става. Прозорецът в спалнята беше отворен. Тогава дойде полицаят.

— Друго необичайно?

— Не. Поне не си спомням.

Данс й зададе още няколко въпроса. Луси Рихтер не познаваше Теди Адамс и Джоан Харпър. Не се сещаше за никого, който би могъл да иска смъртта й. Опита се да си спомни още нещо, което ще помогне на полицията, но не успя. Нямаше представа кой е разпитвал съседите за нея предишната вечер.

Жената беше невероятно смела („мъжко момиче“), но Данс усещаше, че нещо й пречи (подсъзнателно) да се съсредоточи върху случилото се. Често се прекръстваше неволно, което бе знак не че крие нещо, а че си е изградила мислена бариера, защитаваща я от онова, което я плаши.

Агентката свали бележника в скута си.

— Какво правите в града? — попита непринудено.

Луси обясни, че е в отпуск от служба в Близкия изток. Със съпруга си, Боб, се били запознали в Германия, а пък след няколко дни щяла да получи почетна грамота.

— Поздравления.

Луси се усмихна, но устните й леко потрепнаха. Това не убягна на Данс.

Спомни си за съпруга си Бил, който бе получил медал за проявена храброст в опасна ситуация, четири дни преди да загине. Данс бързо прогони тези мисли.

Тръсна глава и продължи:

— Връщате се в Щатите и какво се случва? Натъквате се на този човек. Ужасна случайност. Особено като се има предвид какво сте преживели там.

— О, там не е толкова зле. По новините го представят в по-честни краски.

— Все пак… Изглежда обаче, че се справяте добре.

Езикът на тялото й говореше съвсем друго.

— О, да. Върша си работата. Не е чак толкова трудно.

Луси преплете пръсти.

— С какво се занимавате там?

— Командвам цистерните с гориво.

— Важна дейност.

Луси сви рамене:

— Може да се каже.

— Сигурно е много хубаво да си починеш малко.

— Били ли сте в армията?

— Не — отвърна Данс.

— Трябва да знаете едно правило: Никога не пропускай възможност за отпуск. Дори да е само излизане на чашка с командира и или церемония за награждаване…

Данс продължи да я обработва.

— Колко войници ще бъдат наградени заедно с вас?

— Сигурно десетина.

Луси изобщо не се чувстваше спокойна. Данс се почуди дали проблемът не е в няколкото думи, които трябваше да каже на церемонията? За повечето хора говоренето пред аудитория е по-страшно от скачане с парашут.

— Колко души ще присъстват?

— Не знам. Стотина-двеста.

— Ще има ли ваши роднини?

— О, да. Всички. След това ще ги поканим у нас.

— Както казва дъщеря ми, „купонът започва“. Какво е менюто?

— Не питайте — подсмихна се Луси. — Все пак сме във Вилидж. Ще бъде италианско. Печени макарони, раци, наденички. Мама и леля ми ще сготвят основното. Аз ще подготвя десерта.

— Това е моята слабост — отбеляза Данс. — Сладките… Ох, потекоха ми лиги. — Побърза да добави: — Извинявайте, разсеях се. — Без да вдига бележника си, погледна младата жена в очите. — Казахте, че сте направили чай. Напълнили сте ваната. Почувствали сте течение. Излезли сте в спалнята. Прозорецът е бил отворен. Какво исках да ви попитам? А, да, забелязахте ли друго необичайно?

— Не, наистина — отговори Луси бързо като преди, но изведнъж присви очи. — Чакайте. Всъщност… има още нещо.

Данс се обнадежди, че методът й е подействал. Бе използвала така нареченото „наводняване“. Струваше й се, че жената не се тревожи заради Часовникаря, а заради службата си зад граница, а също за церемонията по награждаването. Тези мисли я разсейваха. Данс я връщаше към тези теми и я бомбардираше с въпроси, надявайки се, че така ще блокира мислите, които я тревожат, и ще извади на преден план други спомени.

Луси стана и отиде в спалнята. Данс мълчаливо я последва. Амелия Сакс влезе с тях.

Военнослужещата обиколи стаята.

„Внимателно“ — каза си Данс. Луси си беше спомнила нещо. Данс мълчеше. Много полицаи се провалят на разпитите, защото са твърде нетърпеливи. Правилото при бледите спомени е да ги оставиш сами да изплуват, не да ги насилваш.

„Гледането и слушането са двете най-важни неща в разпита. Говоренето идва последно.“

— Нещо друго ме разтревожи, не само отворения прозорец… О, сетих се. Когато влязох първия път в спалнята, за да проверя откъде се чува тиктакането… не можах да видя тоалетното шкафче.

— Защо ви се струва необичайно?

— Защото, преди да тръгна за залата за бодибилдинг, погледнах шкафчето да видя дали слънчевите ми очила са там. Там бяха и ги взех. След като се прибрах обаче и чух тиктакането, погледнах в спалнята, но не видях шкафчето, защото вратата на гардероба беше отворена.

— Значи, след като е оставил часовника, нападателят вероятно се е криел в гардероба или зад вратата.

— Има логика — съгласи се Луси.

Данс погледна Сакс, която кимна и се усмихна:

— Браво. Да се хващаме на работа.

И отвори вратата на гардероба.

* * *

Втори неуспех.

Дънкан караше още по-внимателно, старателно. Мълчеше и беше абсолютно спокоен. Това още повече тревожеше Винсънт. Ако убиецът крещеше и беснееше като доведения му баща, дебелакът щеше да е по-спокоен. („Това ли си направил? — крещеше, имайки предвид Сали Ан. — Извратена свиня!“) Страхуваше се, че на Дънкан му е писнало и е решил да се откаже.

Винсънт не искаше приятелят му да си тръгне.

Дънкан караше бавно, гледаше платното, не нарушаваше ограниченията, не се опитваше да минава на жълто.

Дълго време не продума.

Накрая обясни на Винсънт какво се е случило: докато се качвал към покрива с намерението да влезе в сградата, да почука на вратата на Луси и да я накара да затвори телефона, погледнал надолу и забелязал, че някакъв човек го гледа. Извадил телефона си и изкрещял на Дънкан да спре. Убиецът избягал на покрива, претичал през няколко сгради и се спуснал на улицата. Изтичал при буика.

Дънкан караше старателно, да, но на посоки. Отначало Винсънт си помисли, че заради полицията, но не забеляза никакви признаци да ги преследват. След това реши, че Дънкан кара машинално в голям кръг.

Като зъбно колело на часовник.

След като уплахата му поотмина, гладът отново започна да мъчи Винсънт, устата го болеше, главата го болеше, коремът го болеше.

„Ако не ядеш, ще умреш.“

Искаше да е вкъщи в Средния запад. Искаше да е със сестра си, да похапват заедно, да гледат телевизия или видео. Сестра му обаче я нямаше, беше на стотици километри оттук, може би в момента си мислеше за него — но това изобщо не го утешаваше… Гладът беше нетърпим. „Нищо не излиза!“ — идеше му да закрещи. Винсънт щеше да има по-голям успех, ако причакваше жени в някой търговски комплекс в Ню Джърси или студентки и чиновнички, тичащи за здраве в някой пуст парк. Какъв беше смисълът от…

Дънкан прошепна:

— Съжалявам.

— Какво…

— Съжалявам.

Винсънт се трогна. Гневът му поотмина и той се смути.

— Ти ми помагаш, стараеш се. И виж какво стана. Аз не оправдах доверието ти.

Точно както майката на Винсънт му обясняваше, когато той бе на десет, че е прегрешила пред него с втория си съпруг, после с Тони, после с Рейчъл, после с третия си съпруг.

И всеки път малкият Винсънт казваше:

— Няма нищо.

— Не, не разбираш… Говоря за големия план, но това не омаловажава малките разочарования. Длъжник съм ти. Ще ти се реванширам.

Точно това майка му никога не беше казвала, камо ли да направи, и така оставяше Винсънт да търси утеха в храната, в гледане на телевизия, шпиониране на момичета и накрая — в гукането.

Не, приятелят му Дънкан явно говореше сериозно. Той искрено съжаляваше, че Винсънт не е могъл да си погука с Луси. На Винсънт още му идваше да закрещи, но вече по други причини. Не от глад или от яд. Изпитваше странно чувство. Хората рядко му говореха такива хубави неща. Хората дори не се интересуваха какво чувства.

— Слушай — каза Дънкан, — следващата, която ще убия… Сигурно няма да я искаш.

— Грозна ли е?

— Не, но… начинът, по който ще умре. Ще я изгоря.

— Ох.

— Спомняш ли си книгата? Главата за спиртното мъчение?

— Не.

На картинките в книгата бяха илюстрирани само изтезания на мъже, които не интересуваха Винсънт.

— Обливаш долната част на тялото със спирт и го запалваш. Можеш бързо да изгасиш огъня, ако жертвата проговори. Разбира се, аз няма да го направя.

Наистина, съгласи се Винсънт, нямаше да иска жената след това.

— Хрумна ми обаче нещо друго.

Дънкан обясни какво има на ум. Настроението на Винсънт се подобряваше с всяка дума.

— Не мислиш ли, че така всички ще бъдат доволни? — попита накрая.

Е, не съвсем всички, помисли си Умния Винсънт, доста ободрен.

* * *

Райм се взираше в таблицата за уликите, когато Сакс отново се включи.

— Райм, намерихме къде се е криел. В гардероба.

— Кой?

— В спалнята.

Райм затвори очи.

— Опиши ми го.

Сакс му описа цялата обстановка — коридора към спалнята, разположението на мебелите, картините на стената, пътищата за влизане и бягство на Часовникаря. Разказваше с най-малки подробности. Опитът й личеше от всяка дума. Колко ли щеше да е необходимо, за да обучи друг полицай като нея, ако тя напусне полицията, запита се Райм.

Цяла вечност, помисли си цинично.

За момент го обхвана гняв. Помъчи се да пропъди чувствата и да се съсредоточи върху думите й.

Сакс описа гардероба:

— Широчина — метър и деветдесет. Пълен с дрехи. Мъжките са отляво, женските — отдясно, на равни половини. На пода има обувки. Четиринайсет чифта. Четири мъжки и десет женски.

Типично разпределение за младо семейство, замисли се Райм. Спомни си своя гардероб преди няколко години.

— Къде се е крил? На пода ли е лежал?

— Не. Има прекалено много кутии.

Сакс зададе някакъв въпрос на някого. Отново се обади:

— Дрехите са подредени, но виждам, че няколко кутии са преместени и има частички от катран, каквито намерихме по-рано.

— Опиши ми дрехите, между които се е криел.

— Мъжки костюм и униформата на Луси.

— Хубаво.

Някои дрехи, като военните униформи, са много добри за събиране на улики благодарение на стърчащите пагони, копчета, отличия.

— От предната ли страна е бил или от задната?

— От предната.

— Идеално. Провери всяко копче, медал, отличие.

— Добре. Изчакай няколко минути.

Настъпи тишина.

Нетърпението му, примесено с гняв, се върна.

Най-сетне Сакс пак се обади:

— Намерих два косъма и малко влакна.

Райм понечи да й напомни да вземе контролни проби от апартамента, но разбира се, не се наложи.

— Сравних космите с нейните — добави Сакс. — Не са същите.

Райм понечи да й каже да вземе проба от косата на съпруга й, но тя го изпревари:

— Сравних с четката за коса на съпруга й. Сигурна съм на деветдесет процента, че са негови.

„Браво, Сакс. Браво.“

— Влакната обаче… Не приличат на нищо в къщата. Приличат на вълнени. Може би носи пуловер. Бяха закачени на едно копче на нивото на рамото. Вероятно са на Часовникаря, защото Луси ми каза, че току-що е взела униформата си от химическо чистене. Освен това нито тя, нито съпругът й имат вълнена дреха с такъв цвят.

— Браво.

— Ами, това е.

— Добре, донеси всичко.

Райм прекъсна връзката.

Том записа информацията, която бе съобщила Сакс. След като болногледачът излезе, Райм погледна таблицата. Почуди се дали записките, които гледаше, са улики по обикновено убийство или свидетелство за по-голямо нещастие — края на съвместната му работа с Амелия Сакс.

* * *

Лон Селито си беше тръгнал, а Сакс приготвяше пликчетата с веществени доказателства. Поблагодари на Кейтрин Данс.

— Надявам се, че съм помогнала — отвърна тя.

— Това е работата на криминалиста — сви рамене Сакс. — Няколко влакна. Може да се окажат достатъчни, за да го осъдим. Е, ще видим. Сега отивам при Райм. Не знам дали ще искаш, но не можеш ли да поразпиташ хората в квартала? Незаменима си в работата със свидетели.

— Дадено.

Сакс й даде няколко разпечатки с портрета на извършителя и излезе.

Данс кимна на Луси Рихтер:

— Добре ли сте?

— Да — отвърна военнослужещата със стоическа усмивка — отиде в кухнята и сложи чайника. — Искате ли чай? Кафе?

— Не. Ще отида да потърся свидетели.

Луси сведе очи към пода, ясен знак за всеки специалист по кинесика.

— Скоро ли си тръгвате за Калифорния? — попита военнослужещата.

— Вероятно утре.

Луси кимна:

— Чудя се дали искате да обядваме заедно.

Луси нервно завъртя подставката на чайника, на която пишеше „4-та пехотна дивизия. Храбри и лоялни.“

— С удоволствие.

Данс извади една визитна картичка от чантичката си и написа отпред името на хотела си и номера на стаята. Загради номера на мобилния си телефон отпред.

Даде я на Луси.

— Обадете ми се — каза Данс.

— Непременно.

— Наред ли е всичко?

— Да, добре съм.

Данс кимна и стисна ръката на другата жена. Излезе, като си припомни едно от основните правила на кинесическия анализ — понякога не е нужно да откриваш цялата истина зад лъжите, които чуваш.