Серия
Линкълн Райм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cold Moon, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

21.

22.12 ч.

Кейтрин Данс бе у Райм. За момента бяха сами с криминалиста.

Е, и с кучето Джаксън. Кейтрин го държеше в скута си.

— Имаш ли куче? — попита Райм.

— Две. Малко по-едри са от този сладур. Децата ги извеждат на плажа по два пъти седмично. Гонят чайките, а ние тичаме след тях. Добра тренировка. И за да не прозвучи прекадено здравословно, след това отиваме във „фърст Уоч“ в Монтерей и похапваме хубаво с гофрети, за да възстановим изгубените калории.

Райм погледна към кухнята, където Том миеше съдовете. Понижи глас и я попита дали ще участва в една малка конспирация.

Данс се намръщи:

— Зависи.

— Не се бой, никой няма да ти се кара. Просто ми се иска малко от онова… — кимна към една бутилка отлежало уиски „Гленморанджи“ да се озове тук. — Кимна към чашата си. — И без много шум.

— Заради Том ли?

— От време на време въвежда сух режим. Много е досадно.

Кейтрин Дано познаваше удоволствието от дребните капризи. (Е, в Мексико й беше струвало няколко килограма повече, но онова бе твърде дълга и досадна седмица.) Тя остави кучето на пода и наля на Райм порядъчна доза уиски. Постави чашата в държателя на инвалидната му количка и приближи сламката до устата му.

— Благодаря. — Той отпи жадно. — Искам да ми кажеш какъв хонорар вземаш за помощта в разследването. Ще се погрижа кметството да ти плати двойно. И ако ти се пие нещо, не се стеснявай да поискаш. Том с удоволствие ще ти сервира.

— Може да се заредя с малко кофеин.

Тя си наля черно кафе и се поглези с една курабийка от овесени ядки от чинийка, оставена от болногледача. Беше ги приготвил сам и тя му поиска рецептата.

Данс погледна часовника си. В Калифорния беше с три часа по-рано.

— Извинявай за минутка. Искам да се обадя вкъщи.

— Разбира се.

Тя телефонира. Маги се обади.

— Здравей, слънчице.

— Мамо.

Момиченцето обичаше да приказва и за десет минути Данс научи всички подробности от пазаруването за Коледа с детегледачката. Маги завърши:

— А след като се върнахме, четох „Хари Потър“.

— Новия ли?

— Да.

— Колко пъти ти станаха?

— Шест.

— Не искаш ли да прочетеш и нещо друго? Трябва да разшириш погледа си.

— Мамо, ами ти колко пъти си слушала онзи албум на Боб Дилън? „Блонд Он Блонд“? Или Ю Ту?

Непоклатима логика.

— Тук ме хвана, слънчице.

— Мамо. Кога се прибираш?

— Може би утре. Обичам те. Дай ми брат си.

Уес се обади и с него също си поговориха, но не с толкова словоизлияния и по-сериозно, макар че темата беше само спорт. Той искаше да тренира борба и я помоли да му разреши. Данс предпочиташе не толкова агресивен спорт. Неговото мускулесто тяло бе подходящо за гимнастика, но това не го привличаше.

От опит Кейтрин знаеше, че гневът е първата реакция, когато се опиташ да разобличиш лъжеца. Тя разбираше, че влечението на Уес към борбата идва от гнева, загнездил се в него като болест, и че практикуването на агресивен спорт няма да е полезно за момчето. Много е опасно да даваш воля на яростта.

Поговориха малко за това.

Разследването на Часовникаря накара Кейтрин да си дава по-добра сметка за времето. Тя зависеше от него както в работата си, така и в общуването с децата си. Така например то бързо разсейва гнева (едно яростно избухване рядко продължава повече от три минути) и отслабва опозицията понякога по-ефективно и от най-убедителните аргументи. Данс не забрани на сина си да тренира борба, но го убеди преди това да пробва за известно време с успоредките и висилките. (Веднъж го бе чула да казва на един приятел: „Да, скапано е майка ти да е ченге“.)

Ненадейно настроението му се промени и той забърбори весело за някакъв филм, който гледал по телевизията. В един момент мобилният му телефон изпиука — съобщение от приятел. Набързо каза „довиждане“ на майка си и затвори.

Щрак.

Спонтанното кратко „обичам те“ бе като награда.

Тя затвори и погледна Райм:

— Имаш ли деца?

— Аз ли? Не. Не мисля, че ще се справя.

— Никой не мисли, че ще се справи, докато не му се родят.

Той се загледа в слушалките на миникомпютърчето й, които вечно висяха на врата й като лекарска слушалка.

— Както виждам, обичаш музика… Какво ще кажеш за това дълбоко умозаключение?

— Музиката ми е хоби.

— Наистина ли? Свириш ли?

— Понякога пея. Бях кънтри певица. Сега обаче, когато имам малко свободно време, качвам децата и кучетата в караваната и отпрашваме нанякъде на лов за песни.

Райм се намръщи:

— О, как му се казва иначе?

— Издирване на песни.

— Да. Точно така.

Това бе страстта на Кейтрин Данс. Тя беше сред онези фолклористи, които обикалят страната и събират непознати народни песни. Алан Ломакс бе може би най-известният сред тях, събрал много образци на традиционната музика в САЩ и Европа. Данс от време на време посещаваше източното крайбрежие, но народното творчество от тази област бе добре познато, затова в последно време пътуваше във вътрешността, а също в Нова Скоуша и Канада, селскостопански райони и места — като централна Калифорния — с голям процент испаноговорящо население.

Тя разказа всичко това за Райм и му обясни как с една приятелка поддържат уебсайт с информация за музикантите, песните и самата музика. Помагали на музикантите да регистрират авторските права на песните си и им изпращали всички средства, които слушателите плащали, за да изтеглят музиката на компютрите си. Някои от тези музиканти дори сключили договори със звукозаписни компании, които купували музиката им за озвучаване на любителски филми.

Кейтрин Данс не каза на Райм за специалната си връзка с музиката.

Тя често се претоварваше. За да си върши добре работата, трябваше да се настрои на вълната на престъпника или свидетеля, когото разпитва. Разпитите можеха да се проточат с дни, изтръгването на признания от убийци бе вълнуващо занимание, но и много изтощително. Тя понякога толкова се вживяваше в разпита, че с дни на ред продължаваше да чува самопризнанията, които беше изтръгнала.

„Да, да, добре, де, убих я. Прерязах й гърлото… Да, на сина й също, онова хлапе. Беше там. Видя ме. Трябваше да го убия, тъй де, кой ще го остави така? Но тя си го заслужаваше. Не съм виновен, че стана така. Може ли сега да си получи цигарата, както обещахте?“

Музиката бе вълшебно лекарство. Когато слушаше Сони Тери, Брауни Макги, Ю Ту, Дилън или Дейвид Бирн, Кейтрин преставаше да чува как Карлос Аленде се оплаква, че венчалната халка на жертвата одраскала пръста му, когато прерязвал гърлото й.

„Болеше, казвам ви. Много.“

— Свирила ли си някога професионално? — поинтересува се Райм.

О, и още как! Но онези години, в Бостън, после в Бъркли и Норт Бийч в Сан Франциско не й носеха удовлетворение. Музиката е изливане на душата, но Кейтрин бе забелязала, че тя е и преграда между теб и слушателя. Повече се интересуваше какво искат да кажат или изпеят другите хора. Данс мислеше за себе си — в работата си и изобщо — като за професионална слушателка.

— Опитах се — каза на Райм, — но накрая реших, че е по-добре да запазя музиката като приятел.

— Затова си станала полицай. Диаметралната противоположност.

— Вероятно.

— Как стана?

— Ами, просто така — отвърна тя с достатъчно красноречиви мимика и жестове, за да му покаже, че не иска да говори за това. — Ами ти? Какво ти е отношението към музиката?

— Интригува ме — замислено отговори Райм.

Данс веднага забеляза, че не склонен да разкрива много душата си пред чужди хора, и сега не се чувстваше много комфортно. Той отпи малко уиски и продължи:

— Преди нещастието не се интересувах много от музика. След това сетивата ми много се промениха. Зрението и обонянието ми се изостриха. Започнах да усещам повече вкусове и да се вслушвам по-задълбочено в музиката. Лекарите не ми вярват, но аз не им обръщам много внимание… Доста често слушам музика. Най-вече джаз. Също и класическа. Имам чувството, че мога да я видя.

Данс вдигна вежди:

— Пробвал ли си да композираш?

— Разбира се, че не — изсмя се той. — Аз съм учен.

Тя не го остави да се измъкне с това:

— Да, но звукът се подчинява на законите на физиката, а музиката е математика. Какво по-научно от това?

— Откъде да взема толкова време? Не, не се опитвам да композирам.

Тя не се захвана за тази невинна лъжа.

Райм отпи глътка уиски и я огледа внимателно.

— Е?

Тя вдигна вежди:

— Какво „е“?

— Аз съм труден обект за кинесично изучаване. Май не можеш да ме разгадаеш, а?

Тя се засмя:

— О, ясен си ми. Жестовете и мимиката се допълват взаимно. Ти издаваш с очите и главата си толкова, колкото човек, който използва цялото си тяло.

— Сериозно?

— Така се получава. Дори си ми по-лесен, защото реакциите ти са по-концентрирани.

— Хъм, отворена книга, а?

— Никой не е отворена книга, но някои книги се четат по-лесно от други.

Той се засмя:

— Спомням си, когато разказваше за състоянията, през които преминава разпитваният. Гняв, потиснатост, отричане, пазарене… След нещастието преминах през дълга терапия. Не исках, но когато си неподвижен, какво можеш да направиш? Психиатрите ми разказаха за етапите на страданието. Почти същите са.

Кейтрин Данс много добре познаваше стадиите на страданието, но не това я интересуваше в момента.

— Да, невероятно как умът се справя с трудностите — били те физическо нараняване или стрес.

Райм отмести поглед.

— Дълго се опитвах да преодолея гнева.

Данс поклати глава, без да сваля очи от него:

— О, изобщо не си толкова сприхав, колкото искат да се изкараш.

— Аз съм инвалид — заупорства той. — Разбира се, ще съм сприхав.

— Аз пък съм полицайка. Това дава право и на двама ни да се мусим за различни неща. Потискаме се от какво ли не и понякога не приемаме действителността… Но гняв? Не, не и ти. Ти си го преодолял.

— Когато преследвам убийци… — Райм кимна към дъската — … това ми е като физиотерапия. Том дори твърди, че се претоварвам. До припадък. Това едва ли е приемане на действителността.

— Не е приемане. Ти оценяваш условията и се бориш. Не седиш по цял ден… О, всъщност май точно това правиш.

Шегата постигна целта си и Райм се засмя. Данс бе преценила, че криминалистът не обича предпазливото отношение и евфемизмите.

— Ти приемаш действителността, истината, но се опитваш да я промениш. Не се самозалъгваш.

— Мисля, че не си права.

— А, примигна два пъти. Това е стресова реакция. Не вярваш в това, което казваш.

Той пак се засмя:

— С теб не може да се спори.

— Разчетох те, Линкълн. Не можеш да ме излъжеш. Но не се тревожи. Няма да издам тайните ти на никого.

Вратата се отвори и Амелия Сакс влезе. Двете жени се поздравиха. По Стойката и изражението на Сакс личеше, че нещо я тревожи. Тя отиде при прозореца, погледна навън и спусна щорите.

— Какво има? — попита Райм и отпи от уискито.

— Един съсед ми се обади. Каза, че някакъв човек ме търсил. Представил се за един приятел от полицията, с когото съм служила заедно преди години.

— И какво?

— Значи някой знае, че сме били партньори и го е използвал като оправдание да разговаря за мен със съседите ми, та дори ако ми споменат, да не прозвучи подозрително.

— Сигурна ли си, че не е бил той?

— Преди няколко години напусна и се премести в Монтана.

— Може да се е върнал.

— В такъв случай трябва да е духът му. Миналата пролет загина при мотоциклетна катастрофа. И това не е всичко. По-рано днес някой е ровил в чантичката ми. Бях я оставила в колата, заключена.

— Къде?

— На огледа на улица „Спринт“. Освен това някой следи мен и Рей. Не знам кой и защо, но според мен сме в опасност.

Нещо загложди Кейтрин Данс, но не можеше да определи точно какво. Накрая се сети:

— Трябва да ви кажа нещо. Може да не е важно, но…

* * *

Райм свика всички: Селито, Купър, Пуласки и Бейкър.

Амелия Сакс ги огледа и заговори:

— Знам, че е късно, но искам да знаете какво става. Не е свързано с Часовникаря, а с другия случай, който разследвам. С Крийли… Някой ме следи. Кейтрин мисли, че и тя е видяла някого.

Специалистката по кинесика кимна.

Сакс погледна Пуласки:

— Каза, че си видя онзи мерцедес. След това появявал ли се е?

— Не. Последният път беше този следобед.

— Ами при теб, Мел? Нещо необичайно?

— Мисля, че не. — Стройният лаборант намести очилата си. — Но не съм се оглеждал. Рядкост е някой да следи обикновен лаборант.

Селито каза, че му се струва, че е видял да го следят.

— А теб, Денис? — попита Сакс. — Забелязал ли си да те следят, когато беше в Бруклин?

Той поклати глава:

— Аз ли? Не съм бил в Бруклин.

Тя се намръщи:

— Ама… не си ли бил?

— Не.

Сакс погледна Данс, която внимателно наблюдаваше Бейкър. Калифорнийската полицайка кимна.

Сакс премести ръката си към пистолета и се обърна към Бейкър:

— Денис, дръж ръцете си така, че да ги виждаме.

Очите му се разшириха от изненада.

— Какво?

— Трябва да поговорим.

Никой от другите (които бяха запознати с положението) не реагира, само Пуласки приближи ръката си към пистолета. Лон Селито застана зад Бейкър.

— Хей, какво става? — намръщи се Бейкър и погледна плахо дебелия детектив.

— Трябва да ти зададем няколко въпроса, Денис — каза Райм.

Това, което Кейтрин Данс сподели пред криминалиста, бе много тънко наблюдение и нямаше нищо общо със следене — Сакс го беше споменала само за да притъпи вниманието на Бейкър. Данс си спомни, че когато разказваше, че е бил на местопрестъплението в цветарското ателие, лейтенантът седеше с кръстосани крака, гледаше в земята и положението на тялото му подсказваше, че може би лъже. Твърдеше, че току-що идва от местопрестъплението, но не си спомняше дали улица „Спринг“ е отворена за движение или не. Тъй като нямаше причина да лъже за мястото, където е бил, за момента Кейтрин не му обърна внимание.

Когато обаче Сакс спомена, че някой е отварял колата й, Данс си спомни поведението на Бейкър. Сакс се обади на Нанси Симпсън и попита в колко часа си е тръгнал лейтенантът.

— Веднага след вас, детективе — отговори й полицайката.

Бейкър обаче й беше казал, че е останал още близо час.

Симпсън спомена, че Бейкър е тръгнал за Бруклин.

Сега Сакс го попита дали е ходил в квартала, за да може Данс да следи за признаци, че лъже.

— Отворил си колата ми и си пребъркал чантичката ми — обвини го Сакс. — Разпитвал си съседите ми, като си се представял за бивш колега.

Дали щеше да отрече? Щяха да си навлекат много неприятности, ако се окажеше, че грешат.

Бейкър сведе виновно поглед.

— Вижте, станало е недоразумение.

— Ти ли си разпитвал съседите ми за мен? — гневно попита Сакс.

— Да.

Тя се приближи. Бяха почти еднакво високи, но в гнева си Сакс като че ли се извисяваше над него.

— Твой ли е черният мерцедес?

Той се намръщи:

— С полицейска заплата?

Отговорът му звучеше искрено.

Райм погледна Купър, който провери архива на Управлението по моторните средства. Лаборантът поклати глава:

— Няма такава кола.

Е, значи в това отношение бяха сбъркали. Но на Бейкър определено не му беше чиста работата.

— Добре, каква е интригата?

Бейкър погледна Сакс:

— Амелия, наистина исках да работиш по разследването. С Линкълн сте първокласен екип. И наистина се ползвате с добро име пред пресата. Исках да работя с вас. Но след като убедих началството да ви повери случая, получих телефонно обаждане. Имаше проблем.

— Какъв?

— В куфарчето ми има един лист. — Бейкър кимна на Пуласки, който стоеше до него. — Сгънат, в горния десен ъгъл.

Младежът отвори куфарчето и извади листа.

— Получих това по електронната поща — продължи Бейкър.

Сакс взе листа. Прочете го и се намръщи. За момент остана неподвижно. След това се приближи до Райм и му показа листа. Той прочете кратката поверителна бележка. Беше от един старши инспектор на „Полис Плаза“. Ставаше дума, че преди години Сакс е имала връзка с бившия детектив Никълъс Карели, който преди няколко години бил осъден на затвор по различни обвинения, включително рекет, вземане на подкуп и грабеж.

Сакс не била замесена в престъпленията, но Карели бил пуснат наскоро и началството се тревожеше, че тя може пак да се свърже с него. Не я подозирали в престъпна дейност, но ако се появила в компанията му сега, би било, както гласеше писмото, „неудобно“.

Сакс се покашля, но не коментира. Райм знаеше всичко за Ник и Амелия, как са смятали да се оженят, колко близки са били, колко тежко е приела връзката му с престъпния свят.

Бейкър поклати глава:

— Съжалявам. Не знаех какво да направя. Наредиха ми да изготвя пълен доклад. Да те наблюдавам, да разуча за миналото ти. За професионалния и личния ти живот. Дали имаш връзка с Карели и приятелите му.

— Затова ли все ме подпитваш за нея? — сопна се Райм. — Това са глупости.

— С цялото ми уважение, Линкълн, аз също рискувам престижа си. И без това искаха да я отстранят от разследването. Не искат да работи по толкова важен случай с нейното минало. Аз обаче се възпротивих. Обещах да проверя всичко.

— Не съм виждала Ник от години. Дори не знаех, че са го пуснали.

— Ще докладвам за това. — Бейкър пак кимна към куфарчето си. — Записките ми са вътре.

Пуласки намери още няколко листа. Сакс ги взе, прочете ги и ги показа на Райм. Бейкър бе записал наблюденията си и въпросите, които бе задавал.

— Разбил си колата й — отбеляза Селито.

— Признавам. Беше грешка. Съжалявам.

— Защо, по дяволите, не ми каза? — сопна се Райм.

— Или на някого от нас — добави Селито.

— Това ми беше изпратено от много висша инстанция. Заповядаха ми да не казвам на никого. — Бейкър се обърна към Сакс: — Виждам, че си ядосана. Съжалявам за това, но исках да продължиш да работиш по случая. Не се сетих за друг начин да го постигна. Вече изпратих доклада си. Всичко ще отшуми. Хайде, да забавим тази малка неприятност и да продължаваме да си вършим работата, става ли?

Райм погледна Сакс — най-много го натъжаваше да гледа реакцията й — хладните очи, изчервеното лице. Гневът й бе отминал. Повече се срамуваше, че с това противоречие е отклонила колегите си от разследването. Трудно му бе да гледа Амелия толкова уязвена.

Тя върна листа на Бейкър. Без да продума, взе якето си от близкия стол и спокойно излезе, като изваждаше ключовете си от джоба.