Серия
Линкълн Райм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cold Moon, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 10 гласа)

2.

7.01 ч.

„Какво е това?“

Едрият мъжага отпи глътка кафе, присви очи и се загледа към края на кея в ярката студена утрин. Той пазеше ремонтната работилница на река Хъдсън северно от Гринич Вилидж, точно до товарителниците на шлепове.

Един шлеп с повреден дизелов двигател трябваше да акостира след четирийсет минути, но за момента кеят беше пуст и пазачът седеше на топло в бараката, с крака върху бюрото и чаша кафе в ръка. Избърса кондензиралата влага от прозореца и пак се загледа към кея.

Какво е това?

Откъм страната на Джърси на кея бе оставена малка черна кутия. При затварянето на пристанището в шест часа предишния ден я нямаше, а след това не бяха минавали плавателни съдове. Който я е оставил, трябваше да е дошъл от сушата. Районът бе ограден с бодлива тел, за да не влизат външни лица, но от липсващите инструменти и варели за боклук (представете си!) пазачът знаеше, че ако някой иска, винаги може да проникне.

Защо обаче ще оставят нещо?

Постоя загледан в предмета. Навън бе студено, духаше. Кафето беше отлично. След кратко замисляне все пак реши да провери. Облече дебелото си сиво яке, сложи си ръкавици и шапка, отпи последната глътка кафе и смело излезе в секващия дъха студ.

Бавно закрачи по кея срещу свирепия вятър, без да отмества сълзящите си очи от черната кутия.

Какво, по дяволите, е това? Предметът бе правоъгълен, висок около педя и издигащото се ниско над хоризонта слънце се отразяваше в нещо отпред. Блясъкът го заслепяваше. Разпенените води на Хъдсън около подпорите на кея сякаш шепнеха.

На три-четири метра от кутията пазачът спря, най-после осъзна какво е това.

Часовник. Старовремски, с прозорче в горната част на циферблата, от което се показваше пълната луна, изобразена като човешко лице. Изглеждаше скъп. Пазачът погледна ръчния си часовник и установи, че и този на кея работи — беше точен. Кой ще оставя такъв хубав предмет тук? „Е, хубаво — помисли си, — някой ми е направил подарък.“

Когато пристъпи да го вземе, пазачът се подхлъзна и за момент го обхвана паника, че ще падне (тук нямаше парапет) в ледените води на пет метра отдолу. За щастие се тръсна на задните си части насред замръзналата локва, която не беше видял — причерня му.

Присви очи от болка и тежко се надигна. Погледна надолу и осъзна, че не е обикновен лед. Беше червеникавокафяв.

— Боже мой!

Замръзналата локва около часовника беше от кръв. Пазачът се наведе и с още по-голям ужас забеляза как се е озовала кръвта там. На ръба на кея имаше резки като от кървави нокти, сякаш някой с нарязани пръсти или китки отчаяно се е държал за дъските, висейки над разпенените води.

Той се приближи до ръба и погледна надолу. Във водата, разбира се, нямаше никого. Ако предположението му беше вярно, замръзналата кръв означаваше, че нещастието се е случило преди доста време, и ако никой не е се притекъл на помощ на пострадалия, тялото сигурно вече бе отнесено на половината път до Либърти Айлънд.

Пазачът непохватно измъкна мобилния си телефон, отдръпна се назад и свали със зъби едната си ръкавица. Хвърли последен поглед на часовника и забързано закрачи към бараката, като трескаво набираше 911 с дебелите си, изтръпнали пръсти.

* * *

Преди и след.

Градът беше друг — след онази септемврийска сутрин, след взривовете, след като небостъргачите изчезнаха в огромни стълбове дим.

Не можеше да се отрече. Колкото искаш можеше да си говориш за издръжливостта, за силния дух, за куража на нюйоркчани и това беше вярно. Но хората още спираха тревожно, когато някой самолет заходеше за кацане на „Ла Гуардия“ и се спуснеше малко по-ниско от обичайното, отдалеч заобикаляха някой изоставен на тротоара плик и не се изненадваха, когато видеха войници или полицаи с черни униформи и големи черни автомати.

Парадът за Деня на благодарността мина без произшествия и сега кипеше усилена подготовка за Коледа — улиците бяха пълни. Но над празничната тълпа като отражение в ярко украсена витрина сякаш още висеше образът на Кулите близнаци, които вече ги нямаше, на хората, които вече не бяха сред нас. И разбира се, големият въпрос: Какво ще последва?

Линкълн Райм имаше свое „преди и след“ и много добре разбираше какво означава това. Преди можеше да се движи и да работи, а след това — вече не. До един момент бе като всеки нормален човек, правеше оглед на местопрестъпление, а само след минути изгнилата греда счупи врата му и го остави парализиран за цял живот.

„Преди и след…“

Има моменти, които те променят завинаги.

Линкълн Райм обаче смяташе, че ако ги превърнеш в кумир, събитията те надвиват. И злодеите излизат по-силни.

Такива мисли му минаваха сега през този вторник, в ранната утрин, докато говорителката на Националното радио с монотонен глас обявяваше заплануваните за след два дни парад, тържествена церемония и среща на висши държавни служители и военни. По-логично беше тези мероприятия да се проведат в столицата, но в знак на солидарност към нюйоркчани участници и зрители (а също и демонстранти) щяха да изпълнят улиците на града, усложнявайки значително живота на местната полиция. Положението в спорта бе подобно: плейофите, които традиционно се провеждаха в Ню Джърси, сега се организираха в „Медисън Скуеър Гардън“ — като един вид демонстрация на патриотизъм. Райм иронично се запита дали тази година и бостънският маратон няма да се проведе в Ню Йорк.

„Преди и след…“

Райм смяташе, че не се е променил много в голямото След. Физическото му състояние беше друго, разбира се — хоризонтът му, така да се каже — но в общи линии той си оставаше същия като Преди: полицай и учен, нетърпелив, темпераментен (е, добре, де, понякога дори сприхав), упорит и нетърпящ посредственост и мързел. Не използваше положението си на инвалид, не хленчеше, не парадираше с безпомощното си състояние (макар че тежко и горко на всеки собственик, чиято сграда не отговаряше на изискванията по Закона за защита на хората с увреждания, ако Райм трябваше да извършва оглед там).

Чу репортаж, че някои жители на града били склонни към самосъжаление и това го подразни.

— Искам да напиша писмо — обяви той пред Том.

Стройният млад болногледач — с черни панталони, бяла риза и дебел пуловер (старата къща на Райм в Сентрал Парк имаше лоша отоплителна система и неефективна изолация) — вдигна поглед от коледната украса, която тъкмо подготвяше. Райм хареса иронията във вече разопакования подарък под малката елха върху масата — кутия с пелени за възрастни.

— Какво писмо? — осведоми се Том.

Райм обясни теорията си, че е по-патриотично да вършиш работата си, сякаш нищо не се е случило.

— Ще им дам да се разберат — заяви. — Ще го изпратя до „Таймс“.

— Щом си си наумил… — измърмори болногледачът (обичаше да казва, че най-подходящото название за човек, който работи за Линкълн Райм, е „светец“).

— Ще го направя — твърдо заяви Райм.

— Хубаво… Обаче знаеш ли какво?

Райм вдигна вежди. Криминалистът умееше да използва всички изразни средства на онази част от тялото си, която все още можеше да движи — раменете, лицето и главата.

— Повечето хора, които се заканват, че ще напишат писмо, само си приказват. Онези, които наистина са решили да напишат нещо, просто сядат и го правят. Не приказват. Забелязал ли си тази зависимост?

— Благодаря за вълнуващата лекция по психология, Том. Знаеш, че нищо не може да ме спре.

— Хубаво — повтори болногледачът.

С помощта на реагиращото на допир контролно табло на инвалидната си количка Райм се приближи до един от шестте големи плоскоекранни монитора в стаята.

— Команда — нареди на гласоразпознаващата система чрез микрофона, прикрепен към количката. — Текстова програма.

Програмата за текстообработка послушно се отвори на екрана.

— Команда, пиши. „Дами и господа.“ Команда, двоеточие. Команда, нов ред. Команда, пиши. „Вниманието ми бе привлечено…“

Някой позвъни на входната врата и Том излезе да отвори.

Райм бе затворил очи и обмисляше речта си към света, когато гласът на неканения гост прекъсна мислите му:

— Здрасти, Линк. Весела Коледа.

— Хъм, подобно — сърдито измърмори Райм.

Лон Селито — с доста излишни килограми и винаги намачкан — влезе в стаята. Дебелият детектив трябваше да внимава — през викторианската епоха помещението навярно бе изпълнявало ролята на салон или приемна, но сега беше претъпкано с научна апаратура: оптичен и електронен микроскоп, апарат за газова хроматография, колби и епруветки, пипети, петриеви панички, центрофуги, химикали, книги, списания, компютри; подът бе оплетен с дебели кабели. (Когато Райм започна да работи като консултант по криминалистика за полицията, бушоните често изгаряха от мощната апаратура. Електрическият ток, който сега изразходваше, вероятно надвишаваше консумацията на целия квартал.)

— Команда, сила на звука, трета степен.

Компютърната система послушно намали звука на радиото.

— Не сме настроени много празнично, а? — отбеляза детективът.

Райм не отговори. Отново се втренчи в монитора.

— Здравей, Джаксън.

Селито се наведе и погали едно дългокосместото кученце, свито на кълбо в кашон за веществени доказателства с емблемата на Нюйоркското полицейско управление. То временно живееше тук, след като възрастната леля на Том бе починала след дълго боледуване. Хаванезът Джаксън бе част от наследството на младежа. Породата, родствена на болонките, произхожда от Куба. Джаксън щеше да живее при Райм, докато Том му намери нов дом.

— Имаме сериозен случай, Линк — каза Селито; понечи да свали палтото си, но бързо се отказа. — Божичко, кучешки студ е. Температурите сигурно са рекордно ниски за сезона, как мислиш?

— Не знам. Не следя много прогнозата.

На Райм му хрумна хубав встъпителен параграф за отвореното писмо до „Таймс“.

— Сериозен случай — повтори Селито.

Райм го погледна и вдигна въпросително едната си вежда.

— Две убийства, един и същи стил на извършване. Горе-долу.

— В този град стават много „сериозни“ убийства, Лон. С какво са по-особени тези?

Както често ставаше между два случая, Райм бе в кисело настроение — от всички престъпници, с които се беше сблъсквал, най-лошият бе скуката.

Селито обаче работеше с криминалиста от години и не обръщаше внимание на сприхавия му нрав:

— Обадиха ми се от Голямата сграда. Началството иска вие с Амелия да се заемете. Настояват.

— О, настояват, така ли?

— Обещах да не ти казвам. Нали не обичаш да ти настояват.

— Защо не разкажеш кое е „сериозното“, Лон? Или не ми е позволено да знам?

— Къде е Амелия?

— В Уестчестър по едно разследване. Скоро трябва да се появи.

Детективът вдигна ръката си в знак да изчака, телефонът му иззвъня. Обади се, послуша за няколко секунди, като кимаше и си записваше нещо в бележника. Затвори.

— Така, ето какво имаме. Престъпникът… миналата нощ той хваща…

— Той ли? — прекъсна го Райм.

— Е, добре, де, не сме сигурни за рода на извършителя.

— Пол.

— Какво?

— „Род“ е граматически термин. В някои езици съществителните имена са от мъжки или женски род. „Пол“ е биологично понятие, различават се мъжки и женски организми.

— Благодаря за лекцията. Информацията може да ми е полезна, ако някой ден реша да участвам в телевизионно състезание. Както и да е, той хваща някакъв нещастник и го завлича на кея на корабната работилница при сметището покрай Хъдсън. Не знаем как го е направил, но принуждава жертвата да виси на ръце над реката и започва да кълца с нож ръцете й. Жертвата е издържала за известно време, както изглежда — достатъчно дълго, та на кея да се събере цяло езеро кръв. След това е паднала.

— Труп?

— Още няма. Бреговата охрана и службата за бедствия и аварии претърсват реката.

— Спомена за две убийства.

— Да. Пет минути по-късно получихме друг сигнал. От една пресечка на „Седар“ близо до „Бродуей“. Извършителят е хванал друга жертва. Един униформен е намерил мъж, завързан с тиксо и проснат по гръб. Престъпникът е закачил парче от желязна релса — с тегло около трийсет килограма — на врата му. Жертвата е трябвало да я държи вдигната, за да не премаже гърлото й.

— Трийсет кила? Добре, съдейки по силата, която се изисква за такова престъпление, полът на извършителя най-вероятно е мъжки.

Том донесе кафе и сладки. Селито, който постоянно се тюхкаше за наднорменото си тегло, се нахвърли най-напред върху една курабийка от многолистно тесто. През празници забравяше за диетата си. Отхапа половината, избърса устата си и продължи:

— И така, жертвата е държала релсата вдигната. Издържал е за известно време, ама това са трийсет килограма. Накрая я е изпуснал.

— Кой е жертвата?

— Казва се Тиодор Адамс. Живее близо до Батъри Парк. Снощи сестра му е подала сигнал за изчезването му. Трябвало да вечерят заедно, но не се появил на срещата. Това име е дала. От участъка са й оставили съобщение.

Линкълн Райм по принцип не обичаше неконкретизираните описания, но в случая „сериозен“ бе подходящо.

Също и „интересен“.

— Защо казваш, че методът на извършване е един и същ?

— Извършителят е оставил свой белег и на двете местопрестъпления. Часовници.

— Такива, дето отмерват времето?

— Да. Първият е бил до локвата кръв на кея. Вторият — до главата на Адамс. Сякаш извършителят е искал жертвите да виждат часовниците. И вероятно да ги чуват.

— Опиши часовниците.

— Старомодни, само това знам.

— Няма ли бомба?

Напоследък — в голямото След — всяко веществено доказателство се проверяваше за експлозиви.

— Не, няма взрив. Все пак са ги изпратили за проверка за биологично и химическо оръжие. Часовниците са от една марка. Зловещи, както ги описва един очевидец. На циферблата има прозорче, показващо фазите на луната. И в случай че не се досетим, престъпникът е оставил бележки. Отпечатани на компютър.

— Какво казва…?

Селито погледна записките си, не разчиташе на паметта си. Райм ценеше това при детектива. Селито не се отличаваше с особена досетливост, но беше упорит и изпилваше всичко.

— „На небето свети пълна Студената луна. На земята проснат е трупът. Минутите изтичат до смъртта и края на жизнения път“ — прочете детективът — погледна Райм. — Подпис: „Часовникаря“.

Райм вдигна вежди:

— Имаме две убийства и лунен мотив. — Често астрономическият мотив означава, че престъпникът смята да направи нов удар. — Запланувал е още убийства.

— Знам. Защо мислиш, че съм тук?

Райм погледна началото на писмото си до „Таймс“. Затвори програмата за текстообработка. Есето му за Преди и След трябваше да почака.