Серия
Линкълн Райм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cold Moon, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

17.

20.13 ч.

Рей Пуласки стоеше в леденостудения гараж и гледаше бежовия джип, осветен от ярки прожектори. Не беше очаквал, че може да изпитва такова напрежение.

Беше сам.

Лон Селито и Бо Хауман — две легенди от Нюйоркското полицейско управление — бяха в командния пункт на долния етаж. Двама техници бяха монтирали прожекторите, връчиха му няколко куфара и си тръгнаха, като с малко зловещ тон му пожелаха успех.

Той бе облякъл белия гащеризон над униформата си, без яке, и трепереше.

„Джени — мислено се обърна към жена си, както често правеше, когато се страхуваше, — бъди с мен. — Добави, този път на себе си: — Дано не прецакам работата.“

Носеше слушалки, чрез които би трябвало да поддържа постоянна радиовръзка с Линкълн Райм, но засега само бръмчаха.

Изведнъж от тях изгърмя сопнатият глас на Райм:

— Какво има там?

Пуласки подскочи. Намали звука.

— Ами, сър, виждам джип. На около седем метра от мен. Спрян е в сравнително пуста част на…

— „Сравнително пуст“? Това ми звучи като „доста уникален“ или „леко бременна“. Има ли коли или не?

— Има.

— Колко?

— Шест, сър. На разстояния между три и шест метра от колата на заподозрения.

— Не ме „съросвай“. Пази си гласа за по-важни неща.

— Добре.

— Колите празни ли са? Да не се крие някой в тях?

— Колегите от специалния отряд са проверили.

— Капаците им топли ли са?

— Ами, не знам. Ще проверя.

Трябваше да се сети по-рано. Той ги докосна един по един с опакото на дланта си — не биваше да оставя отпечатъци.

— Студени са. Отдавна са тук.

— Добре, значи няма свидетели. Има ли пресни следи от гуми, водещи към изхода?

— Нищо прясно, не. Само следите на джипа.

— Значи вероятно не са имали резервна кола. Избягали са пеша. Това е по-добре за нас… Така, Рей, изгради си общ поглед към местопрестъплението.

— Трета глава.

— Проклетата книга е моя. Много добре знам какво пише в нея.

— Добре, общ поглед… джипът е спрян случайно, между две места за паркиране.

— Бързали са да се разкарат, разбира се. Знаели са, че ги преследват. Има ли видими следи от обувки?

— Не. Подът е сух.

— Къде е най-близкият изход?

— Към стълбите. На около осем метра.

— Проверен ли е от спецотряда?

— Да.

— Какво още се вижда на пръв поглед?

Пуласки се огледа, завъртя се. „Обикновен гараж — помисли си. — Нищо необичайно…“ Присви очи, искаше да види нещо важно. Но нямаше. Неохотно каза:

— Не знам.

— В тази работа човек никога не знае — заговори спокойно Райм като търпелив преподавател. — Случайността е важна. Понякога просто трябва да ти хрумне нещо. Осланяй се на впечатленията си. Отпусни се.

За момент Пуласки не може да измисли нищо. Изведнъж му хрумна:

— Защо са спрели точно тук?

— Какво?

— Попитахте какво ми хрумва. Ами, струва ми се странно, че са спрели точно тук, толкова далеч от изхода. Защо не са спрели там? И защо не са се опитали да скрият по-добре джипа?

— Добре, Рей. Трябваше сам да се досетя за този въпрос. Какво мислиш? Защо са спрели там?

— Може би се е уплашил.

— Може. Нищо по-хубаво за нас от невнимателен извършител… Помисли за това. Така, започвай огледа от изхода към колата, после около нея. Погледни отдолу и тавана отгоре. Знаеш ли как се прави оглед по метода на мрежата?

— Да.

Пуласки едва се сдържа да не добави „сър“.

През следващите двайсет минути той обикаля напред-назад, огледа пода и тавана около джипа. Не пропусна и един милиметър. Подуши въздуха — и не откри нищо съществено в миризмата на машинно масло, бензин и мухъл. Разтревожен, отново се обади на Райм и докладва, че не е открил нищо съществено. Криминалистът не реагира, само му каза да претърси самия джип.

Провериха регистрационните номера и номера на двигателя и установиха, че джипът наистина принадлежи на онзи човек от списъка, когото бяха изключили като заподозрян, защото излежаваше присъда за наркотици на Райкърс Айлънд. Джипът бил конфискуван, което означаваше, че Часовникаря го е откраднал от полицейски паркинг, където е чакал да бъде продаден на търг в полза на държавата. Умно, замисли се Райм, защото можеха да минат месеци, преди документите за продажбата да бъдат оформени. Регистрационните номера пък бяха откраднати от друг бежов шевролет „Бронко“, паркиран на летище „Нюарк“.

Ненадейно Райм изрече със странен, шепнещ глас:

— Обичам колите, Рей. Те казват много. Като книги са.

Пуласки се спомни главата от учебника, където се съдържаше тази информация. Понечи да цитира, но се спря и се задоволи да каже:

— Да, номерата на двигателя, регистрацията, лепенките по броните, лепенките от магазина, талоните за пре…

Райм се изсмя:

— Да, ако извършителят е собственикът. Само че нашият джип е краден, затова автосервизът, където си е сменял маслото и фактът, че е учил в гимназия „Джон Адамс“, не ни помагат много, нали?

— Май не.

— „Май не“ — повтори Райм. — Каква информация може да ни даде една крадена кола?

— Ами, пръстови отпечатъци.

— Много добре. В една кола има безброй неща, които можеш да пипнеш — копчета, дръжки, облегалки, държатели за чашки, стотици места. Има безброй лъскави повърхности. Благодаря, Детройт… Е, може да е Токио, или Хамбург, както и да е. Да видим какво ще намериш. Има много места. Стотици. Повечето хора използват колите си като куфарчета за документи или чекмеджета за инструменти, тъпчат в тях какво ли не. Безброй лични вещи. Колата е като дневник, в който никой не се сеща да излъже. Първо потърси такива неща. В. Д.

Веществени доказателства.

Младият полицай се наведе, но недейно чу скърцане на метал. Той подскочи и се огледа, взря се в полумрака. Знаеше предпочитанията на Райм огледите да се извършват само от един човек, затова бе отпратил всички подкрепления. Може би беше плъх. Или паднала ледена висулка. Чу щракане. Напомняше тиктакане на часовник. Може би беше от нагорещените прожектори.

„Продължавай — смъмри се Пуласки. — Сам си изпроси да си тук.“ Погледна предните седалки.

— Има трохи. Много трохи.

— Трохи ли?

— От бързи закуски, предполагам. Трохи от бисквити, пуканки, чипс, парченца шоколад. Някакви лепкави петна. От кока-кола най-вероятно. Чакай, тук има нещо. Под седалката. Кутия с патрони.

— Какви?

— „Ремингтон“. Трийсет и втори калибър.

— Какво има в кутията.

— Ами, патрони?

— Сигурен ли си?

— Не съм я отварял. Да я отворя ли?

Мълчание. Значи да.

— Да, има патрони. Трийсет и втори калибър. Но не е пълна.

— Колко липсват?

— Седем.

— Аха, това е полезна информация.

— Защо?

— Ще разбереш.

— И гледай това…

— Какво? — сопна се Райм.

— Извинявайте. Има още нещо. Книга за разпити. Но май става дума повече за изтезания.

— Изтезания ли?

— Да.

— Купена? От библиотека?

— Не, има лепенка, вътре няма заемна бележка, няма печати от библиотека. И явно собственикът много я чете.

— Браво, Рей. Не прие автоматично, че е извършителят. Бъди непредубеден. Винаги бъди непредубеден.

Не беше голяма похвала, но младежът се възгордя.

Пуласки събра микроулики от пода с парчета тиксо; после изсмука частичките изпод седалките с преносимата прахосмукачка.

— Мисля, че събрах всичко.

— Жабката.

— Проверих я. Празна е.

— Педалите?

— Изстъргах ги. Няма много частички.

— Облегалките за главите?

— О, забравих.

— Може да има косми или следи от гел.

— Може да са били с шапки — изтъкна Пуласки.

Райм се тросна:

— Има малка вероятност Часовникаря да е сикх, монахиня, астронавт или тежководолаз, та косата му да е била напълно покрита. Не философствай, а събери частиците от облегалките.

— Дадено.

След секунда Пуласки намери бели и черни косми. Призна пред Райм, но криминалистът не злорадства.

— Добре. Прибери ги в найлоново пликче. Сега отпечатъците. Искам да знам кой точно е нашият Часовникар.

Пуласки се потеше въпреки студа. В продължение на десет минути работи с четчици, спрейове, прахове, източници на ултравиолетови лъчи.

— Как върви? — попита нервно Райм.

— Ами, няма нищо — призна новобранецът.

— Искаш да кажеш, че няма цели отпечатъци, така ли? Няма проблем, частични също вършат работа.

— Не, искам да кажа, че няма никакви, сър. Никъде. В цялата кола.

— Невъзможно.

От учебника на Райм Пуласки си спомняше, че има три типа отпечатъци: пластични, които са триизмерни следи, оставени във вещества като кал или глина; видими, които се виждат с просто око; и скрити, видими само със специална апаратура. При огледи на сгради повечето отпечатъци са скрити, понеже стените, вратите и мебелите нямат повърхности, на които да се задържат видими следи. От друга страна, в колите има много стъклени и хромирани части и затова е в сила обратното твърдение.

Само не и в джипа на Часовникаря.

— Размазани?

— Няма.

— Не мога да повярвам. Не са имали време да изчистят цялата кола за пет минути. Провери отвън, навсякъде. Особено около вратите и капачката на резервоара.

С треперещи ръце, Пуласки продължи да търси. Дали държеше неправилно четчицата? Дали пръскаше неправилно със спрея? Дали не слагаше правилните очила, когато осветяваше с ултравиолетова светлина?

Тежкото нараняване на главата, което бе получил неотдавна, оказваше странични ефекти, предизвикваше стресова реакция и необоснована паника — а също и едно състояние, за което бе разказал на Джени: „Чувствам се непълноценен“. Постоянно си мислеше, че след нещастния случай вече просто не е същият човек, че е един вид бракувана стока и не е толкова умен като брат си, макар че навремето имаха еднакъв коефициент на интелигентност. Сега изпита паника, че не е умен, колкото престъпника, когото преследваше.

Но после се смъмри: „Няма време. Мислиш си, че няма да успееш. По дяволите, ти беше сред петте процента с най-висок успех в академията. Знаеш какво правиш. Работиш два пъти по-яко от повечето ченгета.“

— Сигурен съм, Линкълн. Някак са успели да не оставят отпечатъци… Чакай.

— Никъде не съм тръгнал, Рей.

Пуласки си сложи очила с увеличителни стъкла.

— Ето, тук има нещо. Памучни влакна. Бежови. Почти като цвета на човешка кожа.

— „Почти“ — повтори жлъчно Райм.

— С цвят на човешка кожа. Обзалагам се, че са от ръкавици.

— Значи престъпниците са умни и внимателни — заключи Райм.

Звучеше леко неспокойно, което разтревожи Пуласки. Не му харесваше, когато Линкълн Райм се обезпокои. Побиха го тръпки, но не от студа.

— Има ли нещо по гумите и решетката на радиатора?

Пуласки провери.

— Киша и кал.

— Вземи проби.

След като свърши, младежът обяви:

— Готово.

— Снимай с фотоапарата и камерата. Знаеш ли как?

Пуласки знаеше. Беше снимал на сватбата на брат си.

— След това провери възможните пътища за бягство.

Пуласки се огледа. Тогава отново чу стъргане, стъпки?

Шум от капки. Звучеше и като тиктакане, което го изправи на нокти. Отново започна да оглежда, напред-назад, към изхода, гледаше не само надолу, а и нагоре, както Райм съветваше в книгата си.

„Местопрестъплението е триизмерно…“

— Засега нищо.

Райм изръмжа.

Пуласки застина. Чу нещо, което прозвуча като стъпки.

Посегна към хълбока си, но установи, че е забравил пистолета си под гащеризона. Глупаво. Дали да не отвори ципа, да извади кобура и да го сложи отвън?

Не, така щеше да замърси уликите.

Рей Пуласки реши да не пипа пистолета.

„Това е само един стар гараж — разбира се, че ще има шумове. Спокойно.“

* * *

Непроницаемите лунни лица от визитните картички на Часовникаря гледаха Линкълн Райм.

Зловещите очи не издаваха нищо.

Чуваше се само тиктакане — нищо от радиостанцията. Изведнъж — странни шумове. Стъргане, тракане. Дали бяха смущения?

— Рей? Чуваш ли?

Нищо, само тик-так… тик-так…

— Рей?

Силен трясък. Метален звън.

Райм се стресна.

— Рей? Какво става?

Пак никакъв отговор.

Точно се канеше да смени честотата и да изпрати Хауман да провери новобранеца, когато радиостанцията най-после се включи.

— Помощ! — чу се уплашеният глас на Пуласки. — Десет-тринайсет, десет… Тук…

Код 10–13 бе най-спешният полицейски сигнал.

Райм изкрещя:

— Отговори ми! Там ли си?

— Не мога…

Изпъшка.

Радиостанцията замлъкна.

Боже мой.

— Мел, веднага се обади на Хауман!

Купър натисна няколко копчета.

— Има връзка — извика и посочи на Райм слушалките.

— Бо, Райм е. Има проблем с Пуласки. Извика десет-тринайсет. Чу ли?

— Не, но веднага тръгваме.

— Оглеждаше по-близките стълби до джипа.

— Разбрано.

Свързан на общата честота, Райм чуваше всички предавания. Хауман изпрати няколко тактически екипа и извика бърза помощ. Заповяда на хората си да се разпръснат и да блокират всички изходи.

Райм отпусна главата си върху облегалката на инвалидната количка, беше бесен.

Бесен, защото Сакс изостави Неговото разследване, заради Онова. Бесен на себе си, защото позволи на неопитен новобранец да прави оглед на потенциално опасно местопрестъпление.

— Линк, горе сме — чу се гласът на Селито. — Не го виждаме.

— Не ми казвай какво не си намерил, мамка му!

Още гласове.

— Нищо на този етаж.

— Ето джипа.

— Къде е?

— Там има някой, вляво.

— Не. Той е от нашите.

— Още светлина! Дайте още светлина!

Минаха няколко секунди. Сякаш бяха часове.

Какво ставаше там?

„Мамка му, някой да каже!“

Никой обаче не отговори на мълчаливия му въпрос. Той превключи на честотата на Пуласки.

— Рей?

Чу няколко изщраквания, сякаш (или поне така си представяше) някой с прерязано гърло се опитва да говори, но няма глас.