Серия
Линкълн Райм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cold Moon, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

16.

19.20 ч.

Гладът на Винсънт се върна, заля го като вълна. Не можеше да спре да зяпа жените по улицата.

Фантазиите му още повече усилваха глада.

Ето онази блондинка с късата коса и пазарската чанта. Той си представи как притиска главата й между дланите си, докато тя се гърчи под тялото му.

Тази брюнетка с дълга коса като на Сал и Ан, висяща изпод шапката й. Струваше му се, че вече чувства потрепването на мускулчетата й, когато обгърне кръста й с ръка.

Още една русокоса, с костюм и куфарче. Дали щеше да запищи или заплаче, когато я хване? Беше готов да се обзаложи, че ще пищи.

Сега Джералд Дънкан шофираше, свърна по тясна уличка, излезе на главната, продължи на север, бързаше да се отдалечат колкото се може повече от полицаите, които претърсваха района около цветарското ателие.

— Вече не говорят за нас — отбеляза убиецът, като кимна към радиостанцията — чуваха само обичайните разговори и информация. — Сменили са честотата.

— Да се опитам ли да хвана новата?

— Сигурно е закодирана. Дори се изненадвам, че от самото начало не предаваха закодирано.

Винсънт видя друга брюнетка. О, красавица! Тъкмо излизаше от едно кафене. Носеше ботушки. Винсънт харесваше ботуши.

„Колко още ще изтърпя?“ — почуди се той.

Не много. Може би нямаше да издържи до вечерта, със сигурност не до утре сутринта. Когато срещна Дънкан, убиецът му каза, че трябва да се откаже временно от гукането, докато започнат „мисията“. Винсънт се съгласи — защо пък не? Часовникаря му обясни, че сред жертвите има пет млади жени. Имало и две по-стари, на средна възраст. Ако се интересува, можел да има и тях. („Ще бъде досадно, но някой трябва да свърши тази работа“ — помисли си Умния Винсънт.)

Вече изоставаха от плана.

Дънкан поклати глава:

— Чудех се как са разбрали, че сме ние.

„Ние“. Понякога говореше странно.

— Имаш ли представа?

— Не — отговори Винсънт.

Въпреки всичко Дънкан не се ядосваше, което изненада Винсънт. Бащата на Винсънт крещеше, когато се разгневеше, например след случая със Сали Ан. Самият Винсънт направо побесняваше, когато жените му се съпротивляваха и го удареха. Но не и Дънкан. Казваше, че гневът е нещо безсмислено. Човек трябвало да гледа широко на нещата. Важен бил големият план, малките неуспехи били незначителни, не си струвало да си хабиш енергията да се ядосваш.

— Като при времето — казваше. — Важни са вековете и хилядолетията. Същото е и при хората. Един човешки живот не означава нищо. Важни са поколенията.

Вероятно беше прав, макар че за Винсънт всяко гукане беше важно — не искаше да пропуска нито едно. Затова попита:

— Ще пробваме ли пак? С цветарката?

— Засега не. Сигурно ще я пазят. Пък и дори да я убием, ще разберат, че сме я избрали с цел. Най-важното е да си помислят, че това са случайни жертви. Сега ще…

Той замълча. Погледна в огледалото.

— Какво има?

— Ченгета. От една уличка излезе полицейска кола. Завиваше в другата посока, но спря и тръгна след нас.

Винсънт погледна назад. Видя бяла кола със сигнална лампа на покрива на около една пресечка зад тях. Настигаше ги бързо.

— Май ни гонят.

Дънкан свърна рязко в една уличка и даде газ. На следващото кръстовище зави на юг.

— Какво виждаш?

— Май не… Чакай. Да, ето я. Карат след нас. Определено.

— Онази улица, на следващата пресечка. Вдясно. Познаваш ли я? Излиза ли на Уестсайдската магистрала?

— Да. Карай по нея.

Дланите на Винсънт се изпотиха.

Дънкан зави и даде газ по еднопосочната уличка. Излезе на магистралата и зави на юг.

— Пред нас. Какво е това? Сигнални лампи?

— Да. — Винсънт ги видя ясно — приближаваха се срещу тях. Той повиши глас: — Какво ще правим?

— Завиваме в тази пряка и ще си пробваме късмета — отвърна Дънкан и спокойно завъртя кормилото, вземайки плавно на пръв поглед невъзможния завой.

* * *

Линкълн Райм се опитваше да не слуша дебелия глас на Селито, който говореше по мобилния телефон. Опита се да не слуша и Пуласки, който проверяваше за балтиморските банди.

Не искаше да ги чува… за да може да мисли за друго.

Не знаеше за какво. Просто нещо го глождеше.

Едно име, инцидент, място… не беше сигурен. Знаеше обаче, че е важно, жизненоважно.

Какво?

Затвори очи и се опита да хване мисълта. Но тя му се изплъзна.

Като дух, като пухчетата от глухарчета, които бе гонил като малък в покрайнините на Чикаго, когато тичаше сред полята, тичаше ли, тичаше. Линкълн Райм обожаваше да тича, да гони семената на глухарчетата или вертолетчетата, които се спускаха от дърветата. Обожаваше да преследва водни кончета, пеперуди, пчели.

Да ги наблюдава, изучава. Линкълн Райм бе роден за учен.

Да тича… задъхан.

Сега, парализиран, той продължаваше да тича, да гони всякакви изплъзващи се от дланите му семенца. И макар че преследването ставаше във въображението му, то не беше по-малко изморително от гонениците в детството.

Ето… ето…

Почти го хвана.

Не, не съвсем.

По дяволите.

„Не мисли, не я насилвай. Остави я сама да дойде.“

Умът му препускаше през спомени, цели и откъслечни, както краката му навремето препускаха през уханна трева и напечена от слънцето почва, през шумолящи тръстики и царевици, под огромни буреносни облаци, издигащи се като планини с километри високо в синьото небе.

Хиляди вихри, глухарчета, скакалци, перца от червеношийки.

Хиляди убийства, отвличания, кражби, снимки от местопрестъпления, формуляри и рапорти, списъци на улики, образи от видното поле на микроскопи, върхове и падини на графиката от масспектрометъра.

Добре, близко… близко…

Той отвори очи.

— Лупонте — прошепна.

Самодоволство изпълни безчувственото му тяло. Не знаеше защо, но беше сигурен, че има нещо много важно, свързано с Лупонте.

— Трябва ми едно досие.

Райм погледна Селито, който не отместваше очи от компютърния монитор.

— Досие! — изкрещя криминалистът. — Трябва ми едно досие.

Дебелият детектив го погледна:

— На мен ли говориш?

— Разбира се, че на теб.

Селито се подсмихна:

— Досие, а? При мен ли е?

— Не. Искам да го намериш.

— За какво? Някакво разследване?

— Така мисля. Не знам от кога. Не знам срещу кого.

— Само знам, че съдържа името Лупонте. Отпреди около година.

— Това престъпник ли е?

— По-скоро не. Може би. А може би е свидетел, може би е полицай или детектив. Или дори висш началник. Не знам.

Лупонте…

— Приличаш на котарак, преял със сметана — отбеляза Селито.

— Това някакъв израз ли е? — намръщи се Райм.

— Не знам. Просто ми харесва как звучи. Добре, значи търся досие с името Лупонте. Ще телефонирам тук-там. Важно ли е?

— След като разследваме убиец психопат, мислиш ли, Лон, че ще си губя времето с нещо, което не е важно?

Получи се факс.

— Това сателитните снимки ли са? — нетърпеливо попита Райм.

— Не — отвърна Купър, — за Амелия е. Къде е тя?

— Горе.

Райм се канеше да я извика, но тя влезе. Лицето и очите й бяха сухи и вече не бяха зачервени. Тя рядко си слагаше грим, но Райм се почуди дали сега не е направила изключение, за да скрие признаците, че е плакала.

— За теб е — каза й Купър и кимна към факса. — Вторичен анализ на пепелта от къщата на… как му беше името?

— Крийли.

— В лабораторията най-после са разшифровали емблемата върху листата. Оказва се, че е от софтуера за фирмено счетоводство. Нищо необичайно. Продава се на хиляди фирми в цялата страна.

Сакс сви рамене, взе листа и се зачете:

— Дали са ведомостта на експерт-счетоводител. Оказва се стандартен документ за премиите на ръководството в някаква фирма. И тук нищо необичайно. — Поклати глава. — Изглежда маловажно. Предполагам, че взломаджиите са изгорили каквото са намерили, за да са сигурни, че са унищожили всичко, свързващо Крийли със „Сейнт Джеймс“.

Райм се вгледа в тревожните й очи.

— Освен това е обичайна практика да се горят материали, нямащи нищо общо с целите на извършителите — отбеляза той. — За заблуда на следствието.

Сакс кимна:

— Да, така е. Има логика, Райм. Благодаря, че ми каза.

Записа го в таблицата за своето разследване.

Телефонът й иззвъня.

Тя вдигна, послуша за няколко секунди, намръщи се.

— Къде… Добре. — Записа си нещо. — Тръгвам. — Обърна се към Пуласки: — Може би имаме следа по случая „Сарковски“. Отивам да проверя.

Той попита плахо:

— Да дойда ли с теб?

Сакс се беше поуспокоила. Усмихна се, но Райм видя, че е пресилено.

— Не, остани тук, Рей. Благодаря.

Взе якето си и без да продума повече, излезе.

В момента, когато външната врата изтрака след нея, телефонът на Селито иззвъня. Той настръхна, докато слушаше. Затвори и обяви:

— Слушайте. Засекли са бежов шевролет „Бронко“ с двама бели. Побягнали са от една патрулна кола. Сега ги гонят.

— Отново вдигна телефона на ухото си. — Ясно. — Затвори. — Проследили са ги до голям покрит паркинг край река Хъдсън. Изходите са завардени. Може би ги пипнахме.

Радиопредаването продължи и всички се заслушаха, втренчени в малките черни пластмасови колонки. Накрая двама патрулиращи полицаи съобщиха, че са намерили джипа на втория етаж, но бил изоставен. Нямало и следа от двамата пътници.

— Знам къде е гаражът — обяви Селито. — Като сито е. Може да са се измъкнали отвсякъде.

Бо Хауман и един лейтенант от местния участък докладваха, че хората им претърсват улиците около покрития паркинг.

Селито мрачно поклати глава:

— Поне хванахме колата им. От нея ще научим доста неща. Да извикаме Амелия за огледа.

Райм се замисли. Очакваше да се получи конфликт между двете разследвания, но не беше подозирал, че ще стане толкова скоро.

Да, трябваше да я извикат.

Той обаче реши да не го прави. Познаваше я може би по-добре, отколкото себе си, и разбираше, че трябва да я остави да работи по случая с полицейската корупция.

„Няма нищо по-лошо от подкупен полицай…“

Това поне можеше да направи за нея.

— Не, да я оставим на мира.

— Ама, Линк…

— Ще намеря друг.

Напрегнатото мълчание, което сякаш се проточи цяла вечност, бе прекъснато от едно:

— Аз ще отида, сър.

Райм погледна към гласа.

— Ти ли, Рей?

— Да, сър. Ще се справя.

— Съмнявам се.

Новобранецът го погледна в очите и изрецитира:

— „Важно е да се знае, че мястото, където е намерено тялото на жертвата, често е най-маловажното от множеството райони с улики от убийството. Това се дължи на факта, че повечето предпазливи извършители вземат мерки да почистят в непосредствена близост и да подхвърлят лъжливи улики за заблуда на следствието. Още по-важно е…“

— Това е…

— От вашия учебник, сър. Прочетох го. Дори два пъти.

— Научил си го наизуст?

— Само важните моменти.

— Кое не е важно?

— Имам предвид, че съм запомнил основните правила.

Райм се замисли. Пуласки беше млад и неопитен. Но поне разбираше какво става и имаше набито око.

— Добре, Рей. Но няма да правиш дори една стъпка на местопрестъплението, без да го съгласуваш с мен.

— Много добре, сър.

— „Много добре“, а? — жлъчно изсумтя Райм. — Благодаря за оценката, новак. Хайде, действай.

* * *

Задъхваха се от тичане.

Дънкан и Винсънт, натоварени с големи брезентови торби с нещата от джипа, позабавиха ход в една градинка край река Хъдсън. Бяха на две пресечки от покрития паркинг, където бяха зарязали колата.

Значи все пак носенето на ръкавици не е било излишно — бе първата мисъл на параноика Винсънт.

Той погледна назад.

— Никой не ни гони. Не са ни видели.

Дънкан се облегна на едно дръвче, изхрачи се и се изплю в тревата. Винсънт притисна гърдите си с ръка, дробовете го боляха. От устите и носовете им излизаше пара. Убиецът все още не беше ядосан, но любопитството му се беше засилило.

— Джипът… Знаели са каква кола караме. Не разбирам.

— Може би не са знаели, че сме ние. Може би са ни подгонили, защото джипът е краден.

— Не, последваха ни, преди да видят номерата… И нали видя колко полиция наобиколи гаража — пет-шест коли. Няма да хвърлят толкова сили за крадена кола. Не, не, знаели са, че сме ние… Как са разбрали? Кой ни преследва? Онази червенокоса полицайка, която видях на „Седар“. Може би тя.

Дънкан погледна встрани и се намръщи. Брезентовата торба беше отворена.

— О, не — прошепна — сега вече се разтревожи.

— Какво има?

Убиецът коленичи и разрови в торбата.

— Липсват неща. Забравил съм книгата и боеприпасите.

— Нищо с имената или отпечатъците ни, нали?

— Не. — Дънкан се огледа. — Не могат да ни разпознаят.

— Погледна Винсънт. — Обвивките от шоколадчетата и кутиите от колите ти останаха там. Нали носеше ръкавици през цялото време?

Винсънт живееше в страх да не разочарова приятеля си и винаги внимаваше. Сега кимна.

Дънкан погледна към гаража.

— Но при все това… всеки предмет, който намерят, е като зъбно колелце от часовник. Ако съберат достатъчно и са достатъчно умни, могат да разберат как действа. Дори да се досетят кой го е направил. Повече от ясно е, че са умни.

Свали якето си и го даде на Винсънт. Отдолу носеше сив анцуг. Взе шапка с козирка от торбата и си я сложи.

— Чакай ме в църквата. Отивай направо там. Не спирай никъде.

— Какво ще правиш? — прошепна Винсънт.

— Гаражът е голям и тъмен. Нямат достатъчно хора да го претърсят целия. А пък задната врата, откъдето се измъкнахме, не се вижда отвън. Може би не са я завардили… Ако имаме късмет, може още да не са намерили джипа. Ще се върна за нещата, които забравихме.

Взе ножчето за картон и го пъхна в чорапа си. Извади от джоба си малкия пистолет и провери дали е зареден. Върна го на мястото му.

— Ами ако са го намерили? — попита Винсънт.

— Зависи — спокойно отговори Дънкан. — Може пак да пробвам да ги взема.