Серия
Линкълн Райм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cold Moon, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

13.

16.36 ч.

Амелия Сакс спря рязко колата си пред Рей Пуласки, който я чакаше на улицата. След като той се качи, детективката потегли към къщата на Райм и натисна газта. Новобранецът й разказа за срещата си с Келър.

— Изглежда, че всичко е наред — добави накрая. — Любезен човек. Хрумна ми обаче да се обадя на госпожа Крийли да проверя какво ще получи Келър след смъртта на съпруга й. Тя ми каза, че му има пълно доверие. Нямало да получи нищо повече от онова, което му се полага. Все пак не бях убеден и се обадих на адвоката на Крийли. Надявам се, че не съм сбъркал.

— Защо да сбъркаш?

— Ами, не знам. Просто питам.

— В нашата професия не е грешка да вършиш повече работа от необходимото. Проблемът е, че в повечето случаи някой не върши достатъчно.

Новобранецът поклати глава:

— Трудно ми е да си представя как мързеливец ще оцелее при Линкълн.

Тя се изкиска.

— Добре, какво каза адвокатът?

— Почти същото като Келър и вдовицата. Съдружникът на Крийли ще изкупи акциите му на пазарна цена. Всичко е законно. Келър твърдеше, че Крийли е пиел доста и е играел хазарт. Съпругата се изненада, когато го чу. Мъжът й никога не е бил комарджия.

Сакс кимна:

— Хазарт. Значи може да има връзка с мафията. Снабдявал ги е с наркотици или самият той е вземал от време на време. Рискувал е.

— Явно е загубил пари. Чудя се дали е взел заем от лихвар, за да покрие загубите. Жена му обаче каза, че едва ли такова нещо е щяло да им се отрази. При тези доходи няколкостотин хиляди не били нещо особено. Е, не беше много доволна да научи за комарджийските забавления на съпруга си, както можеш да се досетиш. Така, Келър ми каза, че партньорът му бил в отлични отношения с всички клиенти, но все пак му поисках списък. Не вреди да ги поразпитаме.

— Браво — похвали го Сакс. След малко добави: — Играта се оказва по-заплетена. Има още един смъртен случай. Убийство при грабеж може би. — Разказа му за разговора с Гърт и за Франк Сарковски. — Искам да вземеш материалите от разследването.

— Дадено.

— Освен това… — Тя изведнъж замълча и погледна в огледалото — коремът й се сви. — Хъм.

— Какво има?

Тя не отговори. Зави спокойно надясно, премина няколко пресечки и направи ляв завой.

— Мисля, че ни следят. Забелязах ги преди няколко минути. Онзи мерцедес направи същите завои като нас. Не поглеждай.

Зад тях караше черен мерцедес с тъмни стъкла.

Сакс направи още един завой и спря рязко. Новобранецът изръмжа заради дръпването на колана. Мерцедесът продължи напред. Сакс се обърна бързо, но не видя номера. Все пак забеляза, че колата е модел „А Ем Ге“, скъпата, луксозна версия на германското возило.

Тя направи обратен завой, но точно в този момент един камион спря на платното пред нея. Докато го заобиколи, мерцедесът бе отминал.

— Кой мислиш, че е? — попита Пуласки.

Сакс поклати глава:

— Може да е случайност. Много рядко се е случвало да ме следят и повярвай ми, още по-невероятно е да го правят с автомобил за сто и четирийсет хиляди долара.

* * *

Винсънт гали студеното тяло, проснато на бетонния под. Лицето е бледо като розите, разпилени наоколо.

Студено тяло, хладно като Студената луна, но все още меко.

Започва да реже дрехите, блузата, сутиена…

Галеше я…

Целува я…

Това си представяше Винсънт Рейнолдс, докато чакаше в джипа и се взираше в тъмните прозорци на ателието. Дишаше тежко, мечтаеше си за Джоан. Гладът го измъчваше. Радиостанцията до него изпращя:

— Патрул четирийсет и две, можете ли… искат допълнителни барикади на „Насоу“ и „Пайн“.

— Разбрано. Край.

В тези думи нямаше заплаха за тях, затова Винсънт отново се потопи във въображението си.

Целува я, гали я…

Винсънт си представяше, че убиецът ще я повали на пода, може би в момента я връзваше. Изведнъж се намръщи. Дали Дънкан ще я докосва по разни места на тялото? По гърдите, между краката?

Изведнъж изпита ревност.

Джоан беше негова, не на Дънкан. По дяволите! Ако иска секс, нека сам да си намери гадже…

Помъчи се да се успокои. Гладът те кара да си мислиш за такива неща. Понякога те влудява, превръща те в зомби като във филмите, които Винсънт обичаше да гледа. Дънкан му беше приятел. Ако иска да си поиграе с нея, добре. Можеха да си я поделят.

Винсънт нетърпеливо погледна часовника си. Дънкан му беше казал, че времето е относително. Веднъж учени направили такъв експеримент: сложили един часовник високо във въздуха, а друг — на морското равнище. Онзи, който се намирал по-високо, вървял по-бързо. От психологическа гледна точка времето също не било абсолютно.

Ако правиш нещо, което ти харесва, времето лети бързо. Ако трябва да чакаш — тече бавно.

Както сега. Хайде, хайде, де…

Радиостанцията отново изпращя. Сигурно съобщаваха за нова катастрофа, помисли си.

Но Винсънт грешеше.

— Централа до всички патрулни коли в долен Манхатън. Карайте към улица „Спринг“ източно от „Бродуей“. Търсете цветарски магазин. Сигналът е свързан със снощните убийства на кея при Двайсет и трета улица и на улица „Седар“. Бъдете внимателни.

— Боже Господи! — възкликна Винсънт.

Натисна копчето за бързо набиране на телефона си и заоглежда улицата. Още не се виждаха ченгета.

Едно позвъняване, две…

— Вдигни телефона!

Изщракване. Дънкан не каза нищо, както се бяха разбрали. Винсънт обаче знаеше, че го чува.

— Бягай, бързо! Бягай! Ченгетата идват!

Винсънт чу кратко изщракване. Връзката прекъсна.

— Патрул триста трийсет и седем. След три минути сме там.

— Прието, триста трийсет и седем… Освен това обаждане имаме сигнал десет-три-четири, нападение. „Спринг“ четиристотин и осемнайсет. Всички свободни коли да карат натам.

— Прието.

— Тук патрул четиристотин шейсет и едно. Тръгваме към мястото.

— Хайде, хайде, за бога — измърмори Винсънт.

Включи двигателя.

Чу се трясък и голяма саксия разби стъклото на входната врата на цветарското ателие. Дънкан излезе. Прескочи стъклата, за малко да падне на леда, изтича при джипа, скочи на дясната седалка. Винсънт даде газ.

— Бавно — измърмори убиецът. — Завий на следващата.

Винсънт отпусна газта. И добре, че го направи, защото след секунди една полицейска кола изскочи иззад ъгъла пред тях. Още две спряха по средата на улицата, отвътре изскочиха ченгета.

— Спри на светофара — тихо нареди Дънкан. — Спокойно.

Винсънт потрепери. Искаше да натисне газта, да избяга. Дънкан отгатна мислите му.

— Не. Дръж се нормално. Любопитен си. Огледай полицейските коли. Това е нормално.

Винсънт ги погледна.

Светна зелено.

— Бавно.

Винсънт потегли внимателно.

Появиха се още патрулни коли.

По радиостанцията докладваха, че към местопроизшествието са тръгнали още. Един полицай каза, че не са забелязали съмнителни лица. Никой не спомена за кафяв джип. Ръцете на Винсънт трепереха, но той успяваше да кара по права линия, точно по средата на платното, с постоянна скорост. Накрая, когато се отдалечиха достатъчно от цветарското ателие, прошепна:

— Те знаеха, че сме ние.

Дънкан го погледна изненадано:

— Какво?

— Диспечерите. Изпратиха всички коли да търсят цветарница на улица „Спринг“. Казаха, че е свързано със снощните убийства.

Джералд Дънкан се замисли. Не личеше да е уплашен или ядосан. Намръщи се:

— Знаели са, че отиваме там. Интересно. Как са се досетили?

— Накъде да карам? — попита Винсънт.

Приятелят му не отговори. Продължи да оглежда улиците. Накрая изрече спокойно:

— Засега просто карай. Трябва да помисля.

* * *

— Измъкнаха ли се? — сопна се Райм по радиостанцията. — Как успяха?

Застанал до Сакс пред цветарницата, Лон Селито отговори:

— Уцелили са момента. Или пък е чист късмет. Де да знам?

— Късмет ли? — жлъчно изсъска Райм, сякаш това бе чужда дума, която не разбираше. — Чакай… Кодирана честота ли използвате?

— За тактическите операции, да, но централата ползва общата честота. Сигурно е чул сигнала. Мамка му. Добре, по случая с Часовникаря вече ще предаваме кодирано.

— Какво казват уликите, Сакс?

— Току-що дойдох.

— Ами, започвай огледа.

Щрак. Връзката прекъсна.

Леле… Селито и Сакс се спогледаха. Веднага щом получи сигнала за нападение на „Спринт“, тя остави Пуласки да търси материалите по убийството на Сарковски и с пълна скорост потегли към местопрестъплението.

„Мога да се справя и с двете… Да се надяваме, Сакс.“

Тя хвърли чантичката си на задната седалка на колата и се запъти към местопрестъплението. Видя Кейтрин Данс да идва от цветарницата, където бе разпитала жертвата, собственичката на магазина и ателието Джоан Харпър, която като по чудо се беше спасила.

Една цивилна кола спря и сигналните й светлини се изключиха. Денис Бейкър слезе и изтича при Сакс.

— Той ли беше? — попита детективът.

— Да — отвърна Селито. — Открихме още един часовник вътре. Същият модел.

„Три намерихме — мрачно си помисли Сакс. — Остават още седем.“

— Ами бележка?

— Този път, не. Но едва не го хванахме. Предполагам, че не е успял да остави.

— Чух сигнала до колите — отбеляза Бейкър. — Как се досетихте, че ще дойде тук?

— Имахме късмет. Агенцията за защита на околната среда наскоро разкри в района таен склад за талиев сулфат, чието използване е забранено. Освен това Линкълн откри за какво се използва рибешкият протеин, който открихме по дрехите на Тери Адамс — като тор за орхидеи. Проверихме всички цветарници и фирми за озеленяване в района, където са намерили талиевия сулфат.

— Отрова за мишки — изсмя се Бейкър. — Този Райм мисли за всичко.

— И пак има едно на ум — измърмори Селито.

Данс се приближи. Разказа какво е научила от Джоан Харпър: Цветарката се върнала от кафе и намерила макара с тел за венци, паднала на земята.

— Това не я обезпокоило. Чула обаче тиктакане и усетила, че в задната стаичка на ателието се крие някой. Веднага повикала полицията.

— И нашите коли бяха в района, та успяхме да я спасим.

Данс добави, че цветарката нямала представа защо някой ще реши да я напада. Била разведена отдавна и от години не знаела какво прави бившият й съпруг. Нямала врагове.

Освен това казала на Данс, че някой я наблюдавал през прозореца по-рано същия ден. Едър мъж с шлифер и спортна шапка. Бил бял, но не видяла подробности заради мръсните стъкла и защото носел тъмни очила. Данс я попитала дали има връзка с убийството на Теди Адамс, но Джоан казала, че дори не е чувала за него.

— Как е тя? — попита Сакс.

— Уплашена. Но отново се хвана на работа. Не в ателието, а в цветарницата си на „Бродуей“.

— Докато заловим убиеца, ще оставя патрул пред магазина — обяви Селито.

Извади радиостанцията си и го уреди.

Нанси Симпсън и Франк Ретиг се приближиха, водеха хилав младеж с раз дърпано яке и плетена шапка. Изглеждаше, сякаш умира от студ.

— Господинът иска да ни помогне — обяви Симпсън. — Сам дойде при нас.

Данс погледна Сакс и тя кимна. Кейтрин попита младежа какво е видял. Нямаше нужда от познания по кинесика. Хлапакът с готовност изпълняваше дълга си на бдителен гражданин. Каза, че както си вървял по улицата, някой счупил стъклото на цветарското ателие и изскочил навън. Бил на средна възраст, с черно яке. Когато му показаха фоторобота, който Селито и Данс бяха направили в часовникарския магазин, младежът обяви:

— Да, може да е той.

Извършителят се качил на бежов джип. Зад волана седял бял мъж с кръгло лице и тъмни очила. Свидетелят не беше видял повече.

— Двама са — въздъхна Бейкър. — Има съучастник. Това още повече усложнява случая.

Съучастникът вероятно бе онзи, когото Джоан е видяла да наднича в ателието.

— „Бронко“ ли беше?

— Не познавам джиповете.

Селито попита за регистрационния номер. Свидетелят не го беше видял.

— Е, поне знаем цвета — отбеляза Селито и подаде сигнал за издирване.

Скоро всички патрулни коли щяха да търсят двама души с бежов шевролет „Бронко“.

— Добре, да действаме — обяви Селито.

Симпсън и Ретиг помогнаха на Сакс да се подготви за огледа. Имаше няколко района за оглеждане: самата работилница, улицата, районът около входната врата, откъдето беше избягал престъпникът, и място, където е бил спрян джипът.

Кейтрин Данс и Селито се върнаха у Райм, а Бейкър започна да търси свидетели, като показваше фоторобота на минувачи и работници в близките складове и магазини.

Сакс събра веществените доказателства, които намери, но не бяха много. След като първите часовници не съдържаха взривни устройства, нямаше нужда да се обаждат на сапьорите; обикновен полеви тест за нитрати щеше да свърши работа. Тя опакова уликите, свали специалния костюм и облече якето си. Качи се в колата си, завъртя ключа и увеличи отоплението.

Опипа дясната седалка за чантичката си, за да вземе шофьорските си ръкавици, но когато я намери, половината от съдържанието й се изсипа.

Сакс се намръщи. Винаги внимаваше да затваря чантичката си. Не можеше да си позволи да изгуби нещо от вещите си, между които имаше два резервни пълнителя за служебния й пистолет и сълзотворен спрей. Ясно си спомняше, че я беше затворила, когато пристигна.

Погледна стъклото до дясната седалка. Имаше размазани следи от ръкавици, сякаш е било смъкнато от външната страна. Част от уплътнението на стъклото беше отлепено.

Кражба от колата, докато извършваш оглед на местопрестъпление. Уникален случай.

Прегледа съдържанието на чантичката предмет по предмет. Нищо не липсваше. Парите и кредитните й карти бяха там. Трябваше да се обади в банката, в случай че крадецът е записал номерата на картите й. Боеприпасите и спреят със сълзотворен газ също бяха там. Тя постави ръка на пистолета си и се огледа. На улицата се беше събрала малка тълпа. Сакс огледа лицата на хората. Дали някой от тях бе проникнал в колата й? На половин пресечка по-нататък забеляза голям черен автомобил в началото на една уличка. Сакс си спомни мерцедеса, който я беше следил, след като взе Пуласки. Не можа да види марката и колата изчезна сред другите превозни средства, преди Сакс да направи завой и да я последва.

Съвпадение или не?

Мощният двигател на шевролета започна да бълва топлина и Сакс си сложи колана. Включи на първа. Бавно потегли. Замисли се: „Е, поне нищо не са ми задигнали.“

Беше изминала половината разстояние до следващата пресечка и тъкмо превключваше на трета, когато й хрумна нещо: какво са търсили? Фактът, че парите и кредитните й карти не бяха изчезнали, подсказваше, че извършителят е търсил нещо друго.

Амелия Сакс знаеше, че престъпниците, чиито мотиви не можеш да отгатнеш, обикновено са най-опасните.