Серия
Линкълн Райм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cold Moon, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

12.

15.53 ч.

В малкото кафене влезе едра жена. С черно палто, къса коса и дънки. Така се беше описала. Амелия Сакс й махна от едно сепаре.

Жената беше Гърт, другата барманка в „Сейнт Джеймс“. Отиваше на работа и се беше съгласила да поговори със Сакс преди смяната си.

На стената имаше табелка, че пушенето е забранено, но барманката продължаваше жадно да всмуква дима от цигарата, смачкана между пожълтелите й пръсти. Никой от персонала не й направи забележка — от професионална учтивост, предположи Сакс.

Гърт присви очи и се взря в служебната карта на детективката.

Сакс предполагаше, че Соня й е разказала всичко, но въпреки това отново описа всички подробности, които можеше да издаде, след което й показа снимка на Бен Крийли.

— Самоубил се е и разследваме смъртта му.

По лицето на Гърт не пролича изненада.

— Виждала съм го два-три пъти. — Гърт погледна менюто. — В „Сейнт Джеймс“ мога да се храня безплатно, но сега ще пропусна обяда. Защото съм тук. Заради вас.

— Искате ли да ви почерпя?

Гърт махна на сервитьорката и си поръча.

— Ами за вас? — обърна се момичето към Сакс.

— Имате ли билков чай?

— Ако „Липтън“ е билка, значи имаме.

— Добре, един.

— Нещо за ядене?

— Не, благодаря.

Гърт изгледа детективката от глава до пети и се изсмя цинично. После попита:

— За тоя човек, дето се е самоубил? Има ли близки?

— Да.

— Лоша работа. Как се казва?

Въпросът не вдъхваше увереност, че Гърт ще е добър източник на информация. И наистина се оказа, че тази барманка едва ли ще й помогне повече от другата. Спомняше си само, че е виждала Крийли в бара приблизително веднъж месечно през последните три месеца. Тя също бе останала с впечатлението, че се познава с полицаите в задния салон, но не беше сигурна.

— В бара е доста оживено — отбеляза.

„Зависи какво наричаш оживено“ — помисли си Сакс.

— Познавате ли лично някого от полицаите?

— От участъка ли? Да, няколко.

Когато донесоха поръчките им, Гърт каза малките имена на неколцина, описа ги набързо. Не знаеше фамилни имена.

— Повечето са свестни. Има и абсолютни боклуци. Но такъв е животът. А за него… — посочи снимката на Крийли — … спомням си, че не се усмихваше често. Все се озърташе, надничаше през прозорците. Беше нервен.

Сипа си сметана и захар в кафето, по много и от двете.

Соня каза, че при последното си идване се скарал с някого. Спомняте ли си и други такива случаи?

— Не. — Гърт шумно сръбна от кафето. — Поне докато съм била на смяна.

— Да сте го виждали с наркотици?

— Не.

„Няма смисъл“ — помисли си Сакс. Това приличаше на задънена улица.

Барманката силно всмукна от цигарата и издиша облак дим към тавана. Вгледа се в Сакс, присви очи и се усмихна глуповато.

— Защо толкова се интересувате от този човек?

— Рутинна проверка.

Гърт я изгледа многозначително и отбеляза:

— Двама души се появяват в „Сейнт Джеймс“ и само след месец ритват камбанката. Ей така, рутинно.

— Двама ли?

— Не знаехте ли?

— Не.

— И аз така си помислих. Иначе щяхте да споменете.

— Разкажете. И бъдете сигурна, че никой няма да узнае за разговора ни.

Гърт се смълча и се загледа встрани. Сакс се почуди дали я е страх. Жената обаче просто наблюдаваше с жив интерес хамбургера и пържените картофи, които сервитьорката носеше към масата им.

— Благодаря, сладурано — гърлено измърмори Гърт, след което пак погледна Сакс. — Сарковски. Франк Сарковски.

— Какво стана с него?

— Убит при грабеж, доколкото чух.

— Кога?

— Около началото на ноември.

— С кого се виждаше в „Сейнт Джеймс“.

Гърт сви рамене:

— Киснеше в задния салон.

— Познаваха ли се? — Сакс кимна към снимката на Крийли.

Барманката сви рамене. Погледна сандвича си, вдигна горната половина на питката, сипа малко майонеза, опита се да отпуши кетчупа. Сакс й помогна.

— Как е станало?

— Не знам точно. Имало опит за грабеж. Случайно го застреляли.

— Какъв е бил?

— Бизнесмен. Приличаше на обикновена отрепка, но чух, че живеел в Манхатън и бил червив от пари. Дънките му бяха „Гучи“. Не съм разговаряла с него, освен когато си поръчваше.

— Как разбрахте за него?

— Дочух оттук-оттам.

— От полицаите ли?

Гърт кимна.

— Да сте чували за друг нещастен случай като тези?

— Не.

— Други престъпления? Рекет, въоръжени нападения, корупция?

Гърт поклати глава. Заля хамбургера с кетчуп и направи езерце в чинията, за да топи пържените картофи.

— Нищо. Само това знам.

— Благодаря.

Сакс остави джет долара на масата за обяда на жената.

Гърт погледна парите и отбеляза:

— Тук десертите са превъзходни. Особено пая. Ако решите да хапнете нещо тук, поръчайте си пай.

Детективката добави още пет долара.

Гърт я погледна и се усмихна лукаво:

— Защо ви казвам всичко това? Сигурно се чудите, нали?

Сакс кимна и се усмихна. Точно това не можеше да си обясни.

— Няма да ме разберете. Ония пичове в задната стаичка, ченгетата — както ни гледат със Соня, нещата, които приказват, които премълчават. Тия подигравки по наш адрес, когато си мислят, че не ги чуваме… — Гърт поклати глава. — Да, изкарвам си хляба, като сервирам на хората. Това ми е работата. Но това не дава право на никого да ми се присмива. Всеки има право на достойнство, нали?

* * *

Джоан Харпър, приказното момиче на Винсънт, още не се беше върнала в работилницата.

Двамата мъже седяха в джипа, паркиран на улица „Спринг“ точно срещу сградата, където Дънкан щеше да убие третата си жертва, а Винсънт — да си гука с момиче за първи път от много, много време насам.

Джипът не беше голям, но беше безопасен. Часовникаря го бе откраднал отнякъде, където твърдеше, че нямало скоро да го потърсят. Беше му сложил номера, откраднати от друг кафяв шевролет „Бронко“, за да минат първоначалната проверка, ако ченгетата случайно ги спрат. (Ченгетата рядко проверявали номерата на двигателя, само регистрационните табелки, обясни Дънкан.)

Хитро. Все пак Винсънт се поинтересува какво ще стане, ако полицаят провери номера на двигателя. Нали няма да отговаря на регистрацията.

— О, тогава ще го убия — отговори Дънкан.

Ей така, небрежно…

Дънкан погледна джобния си часовник и пак го върна в джоба, закопча го. Отвори раницата си, в която имаше часовник и други часовникарски инструменти, прилежно подредени. Нави часовника, нагласи го на точното време и пак затвори раницата. Винсънт чуваше тиктакането през тънкия плат.

Сложиха си слушалки, свързани с мобилните им телефони, и Винсънт включи радиостанцията, настроена на полицейската честота (по идея на Дънкан, разбира се). От апарата се чуваха обичайните размени на информация за катастрофи, затворени улици за някакво утрешно мероприятие, някой, който получил инфаркт на „Бродуей“, джебчийска кражба…

Животът в големия град…

Дънкан се огледа внимателно, провери дали всичките му джобове за закопчани, изчетка дрехите си с четка за кучешки косми и напомни на Винсънт да направи същото преди гукането си с Джоан.

Старателен…

— Готов ли си?

Винсънт кимна. Дънкан слезе, огледа улицата и се вмъкна в страничния проход зад цветарското ателие.

Винсънт изяде две шоколадчета, нагълта ги като гладен вълк. Телефонът му започна да вибрира и той го вдигна.

— Отворих вратата — каза Дънкан. — Влизам. Как е навън?

— Минаха няколко коли. Няма пешеходци. Чисто е.

Винсънт чу няколко металически изщраквания. След това — шепот:

— Ще ти се обадя, когато е готова за теб.

След няколко минути Винсънт видя човек с тъмно палто, който отиваше към ателието. По позата и походката личеше, че е жена…

Да, цветарката. Джоан.

Той се сниши в колата, за да не го види. Натисна копчето на телефона си.

Чу само изщракване от другата страна. Никакъв говор.

Винсънт предпазливо надникна през прозореца. Прошепна по телефона:

— Тя е. Сама е. Отива към задния вход. След малко ще е при теб.

Убиецът не каза нищо, Винсънт чу изщракването от затваряне на телефон.

* * *

Аха, значи беше от срамежливите…

Джоан Харпър и Кевин току-що си бяха тръгнали от закусвалнята „Козмо“, иначе съвсем обикновено и скучно кафене в Сохо, но днес — много специално място. Цветарката навлезе в уличката зад ателието, като размишляваше какво ли не би дала, за да удължи това пиене на кафе поне с още половин час. Кевин не искаше да я пусне — имаше още много да й разказва — за различни неща, за себе си — но работата я зовеше. Букетът беше за следващата вечер, но клиентът бе важен и тя искаше всичко да е изрядно. Неохотно каза на Кевин, че е време да тръгва.

Огледа уличката, още потреперваше при спомена за дебелака с шлифера и странните очила. Сега обаче не се виждаше никой.

Бързо отиде при задния вход и отключи, влезе, затръшна металната врата и два пъти превъртя ключа.

Джоан остави палтото си на закачалката и вдиша дълбоко, както винаги, когато влизаше тук, за да се наслади на стотиците аромати: жасмин, рози, люляк, гардении, тор, пръст. Миризмата я замайваше.

Светна лампата. Сега трябваше да приготви втория букет. Тръгна към шкафа да потърси подходяща ваза… и изпищя.

Бе изритала нещо и то побягна. Тя отскочи назад. Плъх!

Но когато погледна пода, се засмя. Бе ритнала голяма макара с тел за венци. Как се беше озовала на пода? Всички макари висяха на куки на близката стена. Тя се взря в полумрака и забеляза, че една някак си е паднала и се е търкулнала на пода. Странно.

Сигурно я е бутнал призракът на някой мъртъв цветар, помисли си и веднага съжали за шегата. В ателието бе достатъчно призрачно и тя пак си спомни дебелака с тъмните очила. „Не си мисли такива неща, за да се плашиш допълнително — помисли си. — Всичко е наред. Вратите и прозорците са заключени.“

Тя вдигна макарата и видя защо е паднала. Кукичката се беше откачила от дървото. Всичко беше ясно. Джоан забеляза и друго странно нещо. Макарата бе нова, тя още не беше използвала от нея. Но сигурно грешеше, защото малко тел липсваше.

Джоан се засмя. Любовта си играе такива шеги с паметта.

Изведнъж спря и се ослуша. Чу необичаен шум.

Какво беше това?

Много странно… водни капки?

Не, някакъв механичен звук. Метал…

Странно, като тиктакане на часовник. Откъде идваше? В работилницата имаше голям стенен часовник, но той беше електронен и не тиктакаше. Джоан се огледа. Доколкото успя да прецени, шумът идваше от малка тъмна ниша зад хладилната стая. След малко щеше да провери. Джоан сви рамене и се наведе да вземе кукичката.