Серия
Линкълн Райм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cold Moon, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

11.

15.30 ч.

— Колко? — попита Райм и поклати глава, когато Селито повтори числото. — Планирал е да убие десет души?

— Така изглежда.

Кейтрин Данс и Селито показаха на криминалиста фоторобота, който бяха направили на Часовникаря по описанието, дадено от Халърстейн. Сега тези рисунки на предполагаемия престъпник, както си го спомнят свидетелите, се правеха компютърно, не със старите методи. Извършителят беше бял мъж около петдесетте с кръгло лице, двойна брадичка, дебел нос и необикновено сини очи. Търговецът бе добавил, че убиецът бил висок малко над метър и осемдесет. Бил слаб, с черна, средно дълга коса. Нямал украшения. Халърстейн каза, че носел черни дрехи, но не си спомняше точно какви.

Данс разказа какво са научили от свидетеля. Някакъв човек се обадил в магазина преди около седмица. Интересувал се от определен вид часовници, не конкретна марка, но да бъдели компактни, да показвали фазите на луната и да тиктакали силно.

— Това било най-важното — обясни тя. — Фазите на луната и тиктакането.

Вероятно за да могат жертвите да чуват тиктакането до последната секунди, преди да умрат.

Търговецът поръчал десет часовника. Когато пристигнали, клиентът дошъл и платил в брой. Не казал името си, откъде е и защо са му часовниците, но разбирал доста от този занаят. Разговаряли за часовници с колекционерска стойност, кой наскоро е купил ценни парчета на търг и какви изложения на часовници има в града. Часовникаря не позволил на Халърстейн да му помогне да занесе покупката до колата си. Пренесъл ги на няколко курса. След това пак се върнал.

— Изглеждал, сякаш се е преобразил — обясни Данс. — Като Джекил и Хайд. Сякаш нещо се било превъртяло в главата му.

Тя описа как престъпникът се навел над Халърстейн и го заплашил, че ако каже на някого, ще се върне, ще унищожи всичко в магазина и ще счупи пръстите му. Търговецът се ужасил.

По отношение на уликите — в магазина бяха намерили твърде малко. Халърстейн не търгуваше много с пари в брой, затова повечето банкноти от деветстотинте долара, които му оставил Часовникаря, бяха още в касата, Селито ги беше иззел като веществено доказателство, но търговецът уточни:

— Едва ли ще ви помогнат, ако търсите отпечатъци. Онзи тип беше с ръкавици.

Купър прегледа банкнотите за отпечатъци и намери само от търговеца, които Селито бе снел за контрола. Серийните номера не бяха регистрирани никъде. Потърсиха микроследи, но събраха само малко прах без особени характеристики.

Опитаха се да установят кога точно Часовникаря е телефонирал в магазина и потърсиха в паметта на апарата. Взеха вероятните номера, но се оказа, че са все от обществени автомати в долен Манхатън.

От нравствения отдел се обадиха да съобщят, че не са открили никаква Тифани, проститутката, която е била с Коб по времето на убийството. Детективът обеща, че ще продължат търсенето, но заради убийството повечето момичета бяха напуснали квартала.

Имаха нужда от още улики…

Райм се загледа към таблицата на бялата дъска.

„Пръст с рибен белтък.“

Отново погледна снимките от местопрестъплението.

— Том!

Какво? — провикна се болногледачът от коридора.

— Ела бързо.

Младежът се показа на вратата.

— Какво има?

— Легни на пода.

— Защо?

— Лягай. Мел, завлечи го до онази маса.

— Помислих, че нещо не е наред.

— Така е. Хайде, лягай на пода. Веднага! Болногледачът го погледна озадачено:

— Сигурно се шегуваш.

— Бързо! Лягай.

— Не и на този под.

— Казвал ли съм ти да идваш на работа с дънки? Ти настояваш да носиш тези безбожно скъпи панталони. Сложи си яке, онова от закачалката. По-бързичко.

Том въздъхна:

— Това ще ти струва големи разходи.

Облече си якето и легна на пода.

— Чакай, прибери това псе в кашона — изръмжа Райм. Джаксън бе изскочил навън, явно си мислеше, че е дошло време за игра. Купър го прибра в кашона и му остави кокал да се забавлява.

— Натуткахте ли се вече? Не, закопчай този цип, нали е зима.

— Зима е — отговори Купър, — ама не в стаята.

Том закопча якето до яката и се излегна по гръб.

— Мел, нацапай пръстите си с малко алуминиев прах и го завлечи в другия край на стаята.

Лаборантът не попита за целта на упражнението. Само натопи пръстите си в праха и застана до Том.

— Как да го влача?

— Точно това искам да разбера. — Райм присви очи. — Кой е най-ефикасният начин?

Накара Купър да издърпа яката на Том, да я преметне върху лицето му и да го влачи така.

Лаборантът свали очилата на болногледача и го хвана за яката.

— Съжалявам — измърмори.

— Знам, че изпълняваш заповеди.

Купър го завлече на три метра в другия край на стаята. Запъхтя се от напрягане. Селито гледаше спокойно, а Данс се опитваше да прикрие усмивката си.

— Достатъчно. Свали якето и ми го покажи.

Том седна и съблече дрехата.

— Сега мога ли да стана?

— Да, да, да.

Райм се втренчи в якето. Болногледачът се изправи и изтръска дрехите си.

— За какво беше това? — поинтересува се Селито.

Райм се намръщи:

— По дяволите, новобранецът беше прав, без дори да подозира.

— Пуласки ли?

— Да. Предположи, че следите от рибен протеин са от Часовникаря. Аз смятах, че са от жертвата. Но вижте якето. Колко съм бил глупав.

Пръстите на Купър бяха оставили следи от алуминиев прах за снемане на отпечатъци от вътрешната страна на якето, на същите места, на които бе намерена пръстта по тялото на Тиодор Адамс. Следите бяха оставени от Часовникаря, докато е влачил жертвата по улицата.

— Глупаво — повтори Райм. Прибързаните заключения го вбесяваха, особено неговите собствени. — Така, следваща стъпка. Искам да знам всичко, което може да се разбере за рибните белтъци.

Когато Купър се обърна към компютъра, Райм забеляза, че Кейтрин Данс поглежда часовника си.

— Да не закъсняваш за самолета? — поинтересува се Селито.

— Имам един час. Все пак ще ми е трудно. При тези мерки за сигурност и оживлението по улиците.

— Съжалявам — измърмори дебелият детектив.

— Ако съм помогнала за залавянето на този човек, значи си струва.

Селито извади мобилния си телефон.

— Ще извикам патрулна кола да те закара. Ще стигнеш до летището за половин час. Със светлини и сирена.

— Чудесно. Така ще хвана полета.

Без да отмества поглед от таблицата с уликите, Райм измърмори:

— Имам едно предложение.

Селито и Данс го погледнаха изненадано.

Той се обърна към калифорнийската полицайка:

— Какво ще кажеш да прекараш една нощ на наши разноски в прекрасния празничен Ню Йорк?

Тя вдигна вежди.

Сакс също.

Криминалистът добави:

— Ще те помоля да останеш още един ден.

Селито се изсмя:

— Линк, не мога да повярвам. Винаги си твърдял, че свидетелите са безполезни. Да не си променяш методите?

Райм се намръщи:

— Не, Лон. Противник съм на начина, по който хората се отнасят към свидетелите — предчувствия, интуиция и такива глупости. Това е по-зле от индуктивното мислене… Напълно безсмислено. Кейтрин обаче използва методи, основаващи се на последователни и наблюдаеми реакции и прави от тях подлежащи на проверка изводи. Е, не е като пръстовите отпечатъци или изследванията на кръвта за наркотици, но пак е… — замълча, търсейки подходящите думи — … полезна.

Том се засмя:

— Това е най-големият комплимент, който можеш да получиш. „Полезна“.

— Няма нужда да тълкуваш думите ми, Том — сопна се Райм. Обърна се към Данс. — Е? Какво ще кажеш?

Кейтрин се загледа към дъската в другия край на стаята и Райм забеляза, че не чете коментарите за уликите, а се взира в снимките. Най-вече в снимката на Тери Адамс, втренчен към небето с безжизнени очи.

— Оставам.

* * *

Винсънт бавно изкачи стълбите на музея „Метрополитан“ на Пето авеню — когато стигна до края, вече се задъхваше. Ръцете му бяха много яки — полезно качество при „гукането“ с жените — но нямаше никаква издръжливост.

След като се отби покрай цветарското ателие, бе отишъл да обядва (винаги по три яденета на ден — това беше правилото му) и после дойде тук с метрото. Сега командваше Умния Винсънт, който най-рядко вземаше думата. Изкушението бе огромно, но последствията, ако разочарова приятеля си, щяха да са още по-сериозни. Освен това не смяташе, че е разумно да ядосва човек, чийто основен съвет за справяне в трудни ситуации е „прережи очите“.

Купи си билет и влезе в музея. Забеляза една жена, която приличаше на сестра му. Беше й писал миналата седмица, за да я покани да дойде в Ню Йорк, но още нямаше отговор. Искаше да й покаже забележителностите. Дали обаче щеше да има възможност, докато с Дънкан работеха? Все пак се надяваше, че ще му гостува скоро. Винсънт бе убеден, че по-честото общуване с нея ще промени живота му. Щеше да му даде стабилност, която да намали глада, или поне така се надяваше. Нямаше толкова често да изпитва нужда от гукане.

„Всъщност нямам нищо против малко да променя живота си, доктор Дженкинс. Не мислите ли?“

Сестра му можеше да дойде за Нова година.

Винсънт тръгна из залите на музея. Знаеше къде ще открие Дънкан — в отдела за големи гостуващи експозиции, например „Съкровищата на Нил“ или „Знаменити накити от Британската империя“. Сега в тези зали на първия етаж бяха изложени древногръцки предмети. Експозицията се казваше „Измерване на времето в древността.“

Дънкан бе идвал вече няколко пъти. Експозицията го привличаше както порнографските представления привличаха Винсънт. Обикновено замислен и равнодушен, убиецът грейваше от вълнение, когато застанеше пред тези експонати. Винсънт се радваше, че приятелят му все пак изпитва удоволствие от нещо.

Дънкан гледаше някакви стари грънци, означени като „тамянови часовници“. Винсънт се приближи.

— Какво откри? — попита убиецът, без да го погледне.

Виждаше отражението на Винсънт в стъклото на витрината. Такъв си беше, винаги гледаше навсякъде, винаги виждаше всичко.

— През цялото време беше сама в ателието. Никой не се появи. Преди около половин час отиде в магазинчето на „Бродуей“ и там се срещна със снабдителя. Излязоха. Обадих се и попитах за нея…

— От…

— Автомат, разбира се.

Старателен…

— Казаха ми, че отишла на кафе. Щяла да се прибере след около час, но нямало да е в магазина. Значи вероятно ще е в ателието.

Дънкан кимна:

— Добре.

— Ами ти какво откри?

— Кеят беше ограден, но нямаше никой. Полицейските катери още обикалят Хъдсън, значи вероятно не са открили трупа. На „Седар“ всичко е наред, но доста сериозно са се заели с разследването. Имаше много ченгета. Двама командваха парада. Шефката е доста красива.

— Жена ли, сериозно?

Гладния Винсънт наостри уши. Никога не му беше хрумвало да си гука с полицайка. Идеята изведнъж му хареса.

Много.

— Млада е, около трийсетте. Червенокоса. Обичаш ли червенокоси?

Винсънт никога нямаше да забрави червената коса на Сали Ан, как се беше разпиляла по мръсното, смърдящо одеяло, когато той я притисна с тялото си.

Гладът му се възбуди. Потекоха му лиги. Винсънт бързо налапа едно шоколадче. Почуди се какво цели Дънкан с тези приказки за червената коса и хубавата полицайка, но убиецът не каза нищо повече. Пристъпи към друг шкаф, в който бяха изложени стари часовници с махало.

— Знаеш ли на какво дължим точното измерване на времето?

Нова лекция, помисли си Умния Винсънт, който бе изместил Гладния Винсънт, заситен временно от шоколадчето.

— Не.

— На влаковете. Когато животът на хората бил ограничен само в едно населено място, всеки измервал деня, както си реши. Шест часа в Лондон можело да отговаря на шест и осемнайсет в Оксфорд. Какво значение имат няколко минути? Ако отиваш в Оксфорд на кон, какво толкова, ако времето малко се измести? При железницата обаче, ако влакът не тръгне в точно определен час от една гара, няма да пристигне навреме на друга и резултатът може да е неприятен.

— Да, логично.

Дънкан се отдалечи от витрината. Винсънт се надяваше, че ще тръгнат още сега, ще отидат в ателието и ще хванат Джоан, но Дънкан се приближи към друг шкаф с дебели стъкла. Беше ограден с велурено въже. До витрината стоеше едър пазач.

Дънкан се вгледа в единствения експонат зад стъклото — кутия от злато и сребро с квадратна лицева страна със страни около шейсет сантиметра и дебелина около двайсет. Отпред имаше десетина циферблата, щамповани със сфери, които напомняха планети, звезди и комети. Имаше също странни букви и символи, вероятно астрологични. Самата кутия също бе покрита с релефи и скъпоценни камъни.

— Какво е това?

— Това е механизмът от Делфи — обясни Дънкан. — От древна Гърция. На повече от хиляда и петстотин години е. Експозицията е на международно турне.

— За какво служи?

— За много неща. Виж тези циферблати. Те следят движението на слънцето, луната и планетите. — Дънкан погледна Винсънт. — Земята и другите планети са изобразени като сфери, въртящи се около Слънцето, което е била революционна, еретична идея по онова време — хиляда години преди Коперниковия модел на Слънчевата система. Удивително.

Винсънт имаше някакви спомени за Коперник от гимназията — макар че по-добре си спомняше една съученичка, Рита Джонсън. Особено ясен бе споменът за дебеличката брюнетка през една есенна вечер, просната по корем на ливадата до училище с брезентова торба на главата — как повтаряше с плахо гласче: „Не, моля те, недей“.

— Виж този циферблат — изкара го Дънкан от приятните спомени.

— Сребърния ли?

— Това е платина. Чиста платина.

— По-скъпа е от златото, нали?

— Циферблатът показва лунния календар — продължи Дънкан, сякаш не е чул въпроса. — Но той е много специален. Григорианският календар — този, който използваме — има 365 дни и месеци с различна дължина. Лунният календар е по-точен от григорианския — месеците винаги са с еднаква дължина. Те обаче не се съгласуват с движението на Слънцето. Например ако една година лунният месец започва на пети април, през следващата ще е на друга дата. Делфийският механизъм обаче показва лунно-слънчев календар, който е комбинация от двата. Не обичам григорианския и чистия лунен календар. — В гласа му прозвуча истинска страст. — Нищо не струват.

„Не ги обичал…“ — помисли си Винсънт.

— Лунно-слънчевият обаче е елегантен, хармоничен.

Дънкан кимна към Делфийския механизъм:

— Много хора се съмняват в автентичността му, защото учените не могат да направят изчисленията му без компютър. Не вярват, че толкова отдавна някой е успял да създаде нещо толкова сложно. Аз обаче съм убеден, че е автентичен.

— Много ли е скъп?

— Безценен е. — Дънкан замълча за миг, след което добави: — Има много слухове, че съдържа отговорите на загадките за живота и вселената.

— Мислиш ли?

Дънкан се втренчи замислено в блестящия метал.

— В известен смисъл е така. Дали има свръхестествени сили? Разбира се, че не. Но този механизъм изпълнява много важна функция — уеднаквява времето. Ние измерваме времето на конкретни интервали. Шейсет секунди в микровълновата. Десет минути до любимото ти предаване по телевизията. Един час с влак. Годишнини и рождени дни. Гледайки времето по този начин, забравяме, че то е река. Всичко е свързано. Механизмът не прави разлика между секунда и хилядолетие. И някак си успява да измери всички тези интервали с почти стопроцентова точност.

Той кимна към експоната.

— Пред нас е цялото минало и бъдеще. — Понижи глас. — Древните са смятали времето за отделна сила, всемогъщ бог. Механизмът олицетворява разбиранията им за това. Мисля, че ще е най-добре, ако всички гледахме на времето по този начин. Как една секунда сега може да се отрази на събития, които ще се случат след хиляди години. Може коренно да ги промени.

„Великата последователност на нещата…“

— Брей.

Въпреки тона си, Винсънт усети, че гласът му не издава същия ентусиазъм, с който говореше Дънкан.

Това обаче явно не подразни убиеца. Той погледна джобния си часовник. Засмя се, което бе голяма рядкост.

— Хайде, стига празни приказки. Да отидем при нашата цветарка.

* * *

Полицай Рей Пуласки живееше простичък живот: с жена си и децата, с родителите и брат си, тристайна къщичка в Куинс и малки удоволствия като пикници с приятели и семействата им (правеше специален сос за печено, негов специалитет), тичане за здраве, събиране на пари за детегледачката, за да могат със съпругата си да отидат малко на кино, работа в дворчето с размерите на голям килим.

Простичък живот. Затова Пуласки се чувстваше доста некомфортно на срещата с Джордан Келър, партньора на Бенджамин Крийли. След като жребият в колата на Сакс определи той да разпита бизнесмена, младият полицай си уговори среща с Келър, който току-що се беше върнал от командировка. (Самолетът му, буквално „му“, не кой да е самолет, тъкмо се беше приземил и шофьорът му го караше към града.)

Пуласки вече съжаляваше, че не си избра барманката. Винаги се чувстваше неловко сред богаташи.

Келър имаше кантора в долен Манхатън и искаше да отложи срещата с Пуласки. Сакс обаче настоя и бизнесменът се съгласи да го посрещне в кафенето на приземния етаж на сградата, в която работеше.

Новобранецът влезе в централното фоайе на „Пен Енерджи Трансфър“, впечатляващ салон с огромни прозорци и мраморни статуи. На стената имаше големи снимки на тръбопроводите на фирмата в различни цветове. Изглеждаха по-скоро като художествено произведение, отколкото като заводска апаратура. На Пуласки му харесаха.

В кафенето Келър забеляза униформата и му помаха. Пуласки си взе кафе и двамата се ръкуваха. Келър бе едър мъж с коса, заресана върху голото му теме. Носеше тъмносиня, безупречно изгладена риза. Яката и маншетите бяха бели, имаше лъскави златни ръкавели.

— Благодаря, че се съгласихте, да се срещнем тук — каза бизнесменът. — Опасявам се какво ще си помислят клиентите, ако видят полицай в кантората ни.

— С какво се занимавате?

— Със счетоводство. Напрегната професия. — Келър отпи глътка кафе, кръстоса краката си и добави тихо: — Това, което се случи с Бен, е ужасно. Наистина ужасно. Не мога да повярвам, че се случи… Как го приемат съпругата и синът му? — Поклати глава и си отговори сам: — Как биха могли да го приемат. Сигурен съм, че са дълбоко покрусени. И така, с какво мога да ви помогна, господин полицай?

— Както вече споменах, разследваме обстоятелствата около смъртта му.

— Ясно, готов съм да ви помогна, с каквото мога.

Келър не изглеждаше смутен, че говори с полицай, и не се държеше снизходително към човека, който печелеше хиляда пъти по-малко от него.

— Господин Крийли имаше ли проблеми с медикаменти?

— Не съм забелязал. Знам, че по едно време вземаше обезболяващи за гърба си, но това беше отдавна. Не съм забелязвал да е… как да кажа? Пристрастен. Но нека уточня, че не бяхме много близки. Бяхме различни. Заедно работехме и се познавахме от години, но не се интересувахме от личния живот на другия. Извън официалните вечери с клиенти сме излизали на ресторант веднъж — два пъти годишно.

Пуласки се върна на основната тема:

— Ами наркотици?

— Бен ли? Не.

Келър се изсмя.

Пуласки се замисли за въпросите, които искаше да зададе. Сакс му беше казала да ги запомни наизуст. Ако постоянно гледа бележките си, щял да изглежда непрофесионално.

— Срещал ли се е с хора, които са ви се сторили съмнителни, с някого, който има вид на престъпник?

— Не и в кантората.

— Казали сте на детектив Сакс, че бил потиснат.

— Да.

— Знаете ли защо?

— Не. Нали ви казах, не разговаряхме за личния си живот.

Бизнесменът постави ръцете си на масата и тежките ръкавели изтропаха силно. Цената им вероятно се равняваше на месечната заплата на Пуласки.

„Успокой се — опита се да си внуши полицаят. — Може да носи злато, но ти имаш пистолет.“

— Освен депресията забелязвали ли сте нещо необичайно в поведението му наскоро?

— Да, може да се каже. Пиеше повече от обичайното, дори когато отивахме на обяд с клиенти. Започна да играе комар. На два пъти пътува до Лае Вегас и Атлантик Сити. Преди това никога не го е правил.

— Познато ли ви е това? — Пуласки подаде на бизнесмена две снимки на останките от документи, които Сакс бе намерила във вилата на Крийли в Уестчестър. — Това е някакъв счетоводен документ.

— То се вижда — малко надменно отбеляза бизнесменът, но не нарочно.

— Това е било намерено в дома на Крийли. Имате ли представа какво означава?

— Не. Откъде са взети тези листа? Защо са толкова намачкани?

— Така ги намерихме.

Сакс бе посъветвала Пуласки да не споменава, че е имало опит да бъдат изгорени. „Да ги тикнат някъде, а?“ — попита Пуласки. После си помисли, че не би трябвало да използва този израз пред жена и се изчерви до ушите. Брат му не би се засрамил. Близнаците имаха еднакви гени, освен този за срамежливостта.

— Явно става дума за много пари.

Бизнесменът пак погледна документа.

— Не са чак толкова много. Само няколко милиона. Това е нормално в нашата професия. Работим с клиенти, които въртят осем-девет цифрени суми. Понякога десетцифрени.

Пуласки се замили за няколко секунди, докато изчисли колко прави това. Десетки или стотици милиони. Милиарди. Ясно.

— Значи тези числа не ви говорят нищо конкретно, така ли?

— Не.

Келър отпи глътка кафе.

— Имаше ли щастливо семейство? — поинтересува се полицаят.

— Така изглеждаше. Не е споменавал да има проблеми.

— Да се върнем на депресията. Откъде разбрахте, че е потиснат, след като не е говорил за това?

— Крачеше нервно из кантората. Беше раздразнителен. Разсеян. Личеше си, че нещо го гложди.

— Споменавал ли се нещо за „Сейнт Джеймс“?

— Какво…?

— Един бар в Манхатън.

— Не. Понякога си тръгваше рано от работа. Мисля, че ходеше с приятели на чашка. Но никога не ми е казвал с кого.

— Водено ли е някога разследване срещу него?

— За какво?

— За каквото и да е.

— Не, поне доколкото знам.

— Някакви проблеми с клиенти?

— Не, имахме много добри отношения с всички. Средните им печалби бяха четири-пет пъти по-големи от на петстотинте в „Стандард и Пуър“. Кой няма да е доволен от такъв резултат?

„Стандард и Пуър“ — Пуласки не разбра. Все пак си го записа. След това — думата „доволен“.

— Можете ли да ми изпратите списък на тези компании?

Келър се подвоуми, преди да отговори:

— Честно казано, предпочитам да не им се обаждате.

Наведе глава и се втренчи в младежа. Пуласки не отмести погледа си.

— Защо?

— Ще се отрази зле на бизнеса. Вече ви казах.

— Е, нали всички знаят за смъртта на господин Крийли?

— Да.

— Значи, ако им зададем няколко въпроса, никой няма да се изненада, не мислите ли?

— Може би сте прав.

— Тогава?

— Ще направя списъка и ще ви го изпратя.

Амелия Сакс го беше посъветвала да запази главния въпрос за накрая.

— Какво стана с дела на господин Крийли във фирмата?

В него се съдържаше съвсем лек намек, че Келър може би е убил партньора си, за да вземе цялата фирма. Бизнесменът обаче или не усети, или не се обиди от това.

— Аз ще го изкупя. Записано е в договора ни. Сюзан, съпругата му, ще получи изгодна цена. Ще й се отрази добре финансово.

Пуласки записа и това. Махна към снимката на тръбите, която се виждаше през остъклената врата:

— Повечето ви клиенти са големи компании като тази, така ли?

— Не само, те включват всички работници и ръководството… — Келър добави още едно пакетче захар в чая си и го разбърка. — Кажете, господин полицай, някога занимавали ли сте се с бизнес?

— Аз ли? — Пуласки се усмихна. — Никога. Чичо ми веднъж се захвана, но се сгромоляса. Е, не той самият. Ресторантът му.

— Вълнуващо е да създадеш фирма и да я превърнеш в нещо голямо. — Келър отпи глътка кафе, отново го разбърка и се наведе напред. — Очевидно подозирате, че смъртта на Бен не е обикновено самоубийство.

— Искаме да проверим всички версии. — Пуласки сам не знаеше какво има предвид с това, просто го изтърси. Въпросите му се бяха изчерпали. — Това беше всичко, господин Келър, благодаря.

Бизнесменът допи кафето си.

— Ако се сетя за още нещо, ще ви се обадя. Имате ли визитна картичка?

Пуласки му подаде една.

— Ами детективката, с която разговарях преди? Как й беше името?

— Детектив Сакс.

— Да. Ако не успея да се свържа с вас, нея ли да търся? Още ли работи по случая?

— Да.

Келър записа името на Сакс и номера на мобилния й телефон на гърба на картичката. Пуласки му даде и номера у Райм.

Келър кимна:

— Ами, да се връщаме на работа тогава.

Пуласки пак му благодари, допи кафето си и си тръгна. Спря да погледне за последно снимката на тръбите. Наистина беше впечатляваща. Дори се замисли, че някоя по-малка ще стои много добре в хола му. Съмняваше се обаче, че компании като „Пен Енерджи“ продават сувенири. Едва ли бяха като „Дисни“.