Серия
Линкълн Райм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cold Moon, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

10.

14.45 ч.

Докато шофираше, дебелият детектив се въртеше на седалката, поглаждаше корема си, подръпваше яката си.

Кейтрин Данс четеше езика на жестовете на Лон Селите, докато той караше цивилната „Краун Виктория“ (същата като служебната й кола в Калифорния) по улиците на Ню Йорк с включени сигнални светлини, но без сирена.

Обаждането, което бе приела в таксито, беше от него. Той я помоли пак да им помогне в разследването. „Знам, че гониш самолет, знам, че искаш да се прибереш у дома, но…“

Обясни й, че са открили вероятния източник, от който са взети часовниците, оставени на местопрестъпленията, и искал тя да разпита дистрибутора. Имаше малка вероятност той да е самият Часовникар и Селито се интересуваше от нейното мнение за това.

Данс се подвоуми само за момент, преди да се съгласи. Тайно бе съжалила, че трябва да си тръгне от къщата на Линкълн Райм. Кейтрин Данс не обичаше да оставя неизяснен случай, дори разследването да не беше нейно. Затова накара шофьора на таксито да обърне и да я върне при Райм, където я чакаше Селито.

Сега в колата на детектива Данс попита:

— Идеята да ми се обадите беше твоя, нали?

— Как така реши?

— Със сигурност не е била на Райм. Той ми няма голямо доверие.

Кратката пауза, преди Селито да й отговори, беше красноречиво доказателство.

— Добре се справи със свидетеля — отбеляза Селито.

Данс се усмихна:

— Знам.

— Проблемът с Линкълн е това, че не иска да приема нищо лично.

— Аз също не го приемам лично. Той просто все още ми няма доверие.

— Обича твърдите доказателства — отбеляза Селито след кратко мълчание.

— Всеки си има хоби.

Детективът се засмя. Натисна копчето на сирената и мина с пълна скорост на червено.

Данс го гледаше през цялото време, наблюдаваше очите му, вслушваше се в гласа му, гледаше ръцете му. Преценката й беше: „Той е твърдо решен да хване Часовникаря, а другите разследвания, които вероятно чакат на бюрото му, сигурно са маловажни.“ Както бе забелязала на лекцията предишния ден, той беше упорит и обигран, готов да отдели време колкото е необходимо, за да разбере някоя задача или метод на разпит, никога не губеше търпение.

Беше нервен, но много различен в това отношение от Амелия Сакс, която имаше склонност да се самонаранява. Мърмореше по навик, но по принцип беше човек, доволен от живота.

Данс извършваше анализите си неволно. Случаен жест, поглед, изпусната реплика се подреждаха в главата й като парченца от този чудат пъзел, наречен човешки характер. Можеше да се абстрахира от тази си склонност — не е приятно да си седнал на чашка и да анализираш приятелите си (не само за теб, а и за тях) — но понякога мислите й сами течаха в тази насока, по навик.

„Действа ми като наркотик…“ — мислеше си тя.

— Семейна ли си? — попита Селито.

— Имам две деца.

— Какво работи съпругът ти?

— Вдовица съм.

Понеже работата й бе да изучава различните ефекти на гласа, Данс винаги казваше тези думи небрежно, но сериозно, с тон, показващ, че не иска да говори повече на тази тема. Ако събеседникът й беше жена, най-често я стискаше съчувствено за ръката и прошепваше нещо утешително. Селито реагира както повече представители на своя пол — измърмори смутено, но искрено едно „Съжалявам“ и смени темата. Заговори за последните улики, които са открили по случая, но не носели никаква полза. Говореше забавно и малко недодялано.

„Ох, Бил… Знаеш ли какво? Мисля си, че щеше да харесаш този човек“ — каза си Данс. За себе си беше сигурна.

Той й разказа за склада на едро, откъдето вероятно бяха взети часовниците.

— Не мисля, че той е извършителят. Не се връзва, защото нашият човек е хитър. Не би допуснал грешката да вземе часовниците от собствения си склад. Но кой знае?

— Имай предвид, че не съм въоръжена — предупреди Данс.

Законите за носене на служебно оръжие, когато не си в своя район, са много строги и на повечето полицаи е забранено да излизат въоръжени от щата си. Не че имаше значение в момента. Данс не беше използвала пистолета си, освен на стрелбището и се надяваше да може да каже същото и когато се пенсионира.

— Ще те пазя — увери я Селито.

„Халърстейн Таймпийсиз“ бе самотна постройка по средата на карето между четири улици, заобиколена от други магазини на едро и складове. Кейтрин внимателно огледа мястото, фасадата на сградата бе мръсна и боята се белеше, но часовниците зад защитената с решетка витрина бяха лъскави и грижливо подредени.

Докато вървяха към вратата, Данс уточни:

— Ако нямаш нищо против, детективе, ти ще се легитимираш и ще ме представиш, след което ще оставиш аз да движа нещата. Разбрахме ли се?

На собствена територия някои полицаи трудно оставят водещата роля в чужди ръце. Данс бе преценила, че Селито не е такъв (не страдаше от комплекс за малоценност), но все пак трябваше да попита.

— Действай. Нали затова сме те повикали.

— Ще кажа някои неща, които могат да прозвучат малко странно, но това е част от метода ми. Ако заподозра, че може той да е извършителят, ще се наведа напред и ще преплета пръстите си. — С този жест щеше да изглежда по-уязвима и подсъзнателно да предразположи убиеца, намалявайки вероятността той да използва оръжие. — Ако сметна, че е безопасен, ще сваля чантичката си от рамото и ще я оставя на щанда.

— Ясно.

— Готови ли сме?

— След теб.

Данс натисна едно копче и от вътрешността на склада се чу звън. Помещението беше малко, пълно с всевъзможни часовници: високи часовници с махало, подобни на тях, но за маса, украсени със скулптури, лъскави съвременни часовници и стотина други по-малки и по-големи, също 50–60 изящни ръчни и джобни часовници.

Отидоха в дъното на магазина, където плешив мъж около седемдесетте ги гледаше предпазливо иззад щанда. Пред него бяха подредени частите на разглобен часовников механизъм.

— Добър ден — поздрави Селито.

Старецът кимна:

— Здравейте.

— Аз съм детектив Селито от полицейското управление, а това е агент Данс. — Селито показа документите си.

— Вие ли сте Питър Халърстейн?

— Аз съм.

Часовникарят свали лупата от окото си и погледна служебната карта на Селито. Усмихна се, но очите му останаха сериозни, ръкува се с полицаите.

— Вие ли сте собственикът? — попита Данс.

— Да, собственик. Също така главен готвач и мияч на чиниите. Имам този магазин от десет години. Не съм мърдал оттук. Почти единайсет.

Излишна информация. Това често е признак, че разпитваният крие нещо. Но можеше да е само защото човекът се чувства неловко в присъствието на двамата полицаи. Основните правила в кинесиката гласяха, че само един изолиран жест или мимика не означава почти нищо. Не можеш да анализираш реакциите самостоятелно, а само групово — например скръстването на ръцете винаги се тълкува в комбинация с движението на очите и пръстите на разпитвания, тона му и избора му на думи.

За да направиш недвусмислени изводи, реакциите трябва да съвпадат с едни и същи стимули.

„В кинесичния анализ — обичаше да казва Кейтрин Данс — не гоним отделни точки, а окончателна победа в мача.“

— С какво мога да ви помогна? Полиция, а? Пак ли са ограбили някого в квартала?

Селито погледна Данс, която не обърна внимание на въпроса, а се засмя и се огледа.

— Не съм виждала толкова много часовници на едно място.

— Търгувам с тях от доста време.

— Всички ли са за продан?

— Всеки за съответната цена. — Търговецът се усмихна.

— Е, има някои, които никога не бих продал. Но повечето са за това. Все пак това е магазин, нали?

— Този е много красив.

Продавачът погледна какво сочи Данс — часовник в стил „Ар Нуво“ с обикновен циферблат.

— „Сет Томас“ от хиляда деветстотин и пета. Стилна изработка, надежден.

— Скъп ли е?

— Триста долара. Само позлатен, има масово производство. Чакайте да видите какво значи скъпо. — Той посочи един керамичен в розово, синьо и лилаво, с цветчета; на Данс й се стори твърде натруфен. — Струва пет пъти повече.

— Аха.

— Разбирам реакцията ви, но в света на колекционерите нещо, което ще се стори безвкусно на един, за друг е истинско произведение на изкуството.

Халърстейн се усмихна. Все още се държеше предпазливо и изглеждаше обезпокоен, но започваше да се отпуска.

Данс се намръщи:

— Какво ли става по пладне? Сигурно си слагате тапи за уши.

Часовникарят се засмя:

— При повечето можеш да изключиш звъненето. Кукувичките са тези, които ме влудяват. Така да се каже.

Данс зададе още няколко въпроса за търговията, събирайки цяла библиотека от жестове, погледи, тонове на гласа и думи — първоначалната представа за характера му.

Най-сетне, все така спокойно, попита:

— Господине, интересува ме дали някой наскоро е купувал няколко бройки от ето този часовник.

Показа му снимка на един от часовниците на „Арнолд Продъктс“, оставени на местопрестъплението. Наблюдаваше го внимателно, докато той гледаше снимката, изражението му остана неутрално. Стори й се, че твърде дълго разглежда часовника, което означаваше, че се колебае за нещо.

— Нямам спомени. Продал съм много часовници, повярвайте ми.

Слаба памет — признак за стресовото състояние на отричане при човек, който лъже, също като при Ари Коб по-рано. Той отново внимателно огледа снимката, сякаш се стараеше да помогне, но съвсем леко се обърна с рамо към нея, сведе очи и тонът му се повиши едва доловимо.

— Не, струва ми се. Съжалявам, не мога да ви помогна.

Тя веднага улови лъжата; пролича по внезапната промяна на реакцията му — в случая непроницаемото изражение бе отклонение от характерната за лицето му изразителност, когато казваше истината. Но дали лъжеше, защото просто не искаше да се замесва, защото продаваше часовници на човек, за когото знаеше, че е престъпник, или защото самият той бе извършил убийствата.

Дали да събере ръцете в скута си, или да остави чантичката си на пода?

При определянето на личностния тип Данс бе преценила предишния свидетел, Ари Коб, като екстроверт — Халърстейн, напротив, беше интроверт, ръководеше се от интуицията и емоции, когато вземаше решения. Тя си направи този извод за търговеца от ясно личащата му страст към часовниците и факта, че бизнесът му бе само умерено печеливш — предпочиташе лично да продава предметите, които харесва, вместо да отвори верига от магазини, носеща по-големи печалби.

За да накара интроверт да говори истината, трябваше да постигне емоционална връзка с него, да го предразположи. Агресивният подход като при Коб щеше да го накара да се затвори в себе си.

Данс поклати глава:

— Вие бяхте последната ни надежда.

Въздъхна, хвърли кратък поглед на Селито, който, слава Богу, добре играеше ролята на разочаровано ченге, поклати глава и се намръщи.

— Надежда за какво? — поинтересува се Халърстейн.

— Човекът, който е купил тези часовници, е извършил тежко престъпление. Това е единствената следа, която може да ни заведе при него.

Загрижеността, която се изписа на лицето на Халърстейн, изглеждаше искрена, но Кейтрин Данс бе срещала доста добри актьори. Тя взе снимката, сгъна я и я прибра в чантичката си.

— Тези часовници бяха намерени до жертвите.

Очите му застинаха за момент. Реакцията му издаваше изненада, но дали беше искрена?

— Жертви ли?

— Снощи бяха убити двама души. Часовниците са били оставени като един вид послание. Още не знаем със сигурност. — Данс се намръщи. — Объркана история. Ако аз исках да убия някого и да оставя някакъв предмет, нямаше да го сложа на десет метра от жертвата. Щях да го оставя много по-близо. Озадачени сме.

Данс внимателно наблюдаваше реакцията му. Халърстейн реагира на лъжата й като човек, който не е запознат с истинското положение на нещата — поклати съчувствено глава, но нищо повече. Ако беше убиецът, сигурно щеше да издаде (най-вероятно с очите си), че твърдението й не съвпада с онова, което той знае. Щеше да си помисли: „Ама аз ги оставих до жертвата. Кой ги е преместил?“ Това щеше да е придружено със специфични мимики и жестове. Ако е добър артист, може би щеше да прикрие реакцията си, но повечето хора не могат. Данс следеше търговеца много внимателно и реши, че е преминал теста. Убеди се, че не е бил на местопрестъплението.

Тя остави чантичката си на щанда.

Лон Селито отмести ръката си от десния хълбок, където я бе държал през цялото време.

С това обаче трудното тепърва започваше. Бяха установили, че часовникарят не е убиецът, но защо лъжеше, че не знае нищо за часовниците? Явно му бе известно нещо. Данс трябваше да му го изкопчи.

Господин Халърстейн, жертвите на снощните убийства са умрели от мъчителна смърт.

— Чакайте, става дума за случая, дето го показваха по телевизията. Единият е бил смачкан от нещо. А пък другият бил хвърлен в реката. Казаха по новините.

— Да, това е.

— И… този часовник е бил там?

За малко да каже „моя“ часовник.

„Внимавай“ — каза си тя.

Данс кимна:

— Мислим, че ще нападне и други хора. И както вече казах, вие бяхте последната ни надежда. Ако трябва да търсим други търговци на часовници, ще загубим седмици.

По лицето на Халърстейн се изписа тревога.

Безпокойството лесно се забелязва по мимиките, но то може да се дължи на различни емоции — съчувствие, мъка, разочарование, тъга, смущение — и само методите на кинесиката могат да разкрият източника, ако разпитваният не даде доброволно информация.

Кейтрин Данс наблюдаваше очите на стареца, пръстите му върху часовниковия механизъм на щанда, езика му, докосващ леко ъгълчето на устните. Изведнъж разбра: Халърстейн се чувстваше притиснат.

Боеше се — за живота си.

Ясно.

— Господин Халърстейн, ако си спомните нещо, което може да ни помогне, ще гарантираме безопасността ви.

Данс погледна Селито, който кимна:

— О, да. Ще поставим охрана пред склада, ако трябва.

Часовникарят нервно се заигра с една малка отвертка.

Данс отново извади снимката от чантичката си.

— Бихте ли погледнали пак? Помъчете се да си спомните нещо.

Не се налагаше да поглежда. Халърстейн леко се прегърби, сви раменете си, наведе глава. Това бе състоянието на примирение.

— Съжалявам. Излъгах.

Такава реакция рядко се наблюдава. Данс му даде възможност да се оправдае, че първия път е погледнал снимката твърде бегло или е бил разсеян. Той обаче не си направи труд да прикрие лъжата си. Направо си призна.

— Веднага познах часовника. Просто… той заплаши, че ако кажа на някого, ще се върне и ще ме пребие, ще унищожи всичките ми часовници… цялата ми колекция… Но не знаех нищо за убийствата. Кълна се. Мислех, че просто е откачен.

Устните му затрепериха. Той постави ръка върху кутията на часовника, над който работеше. Жестът означаваше, че просто търси утеха.

Данс установи и друго. Специалистът по кинесика трябва да прецени дали отговорите на разпитвания са в съгласие с въпросите, които са му били зададени, и информацията, която е научил. Наистина, Халърстейн бе потресен от убийствата, страхуваше се за себе си и колекцията си, но реакцията му бе твърде силна за информацията, която му бяха дали.

Данс тъкмо се канеше да продължи с въпросите, за да установи на какво се дължи тревогата му, когато той сам разкри причината.

— Казвате, че оставя часовниците близо до местата, където убива жертвите си, така ли?

Селито кимна.

— Защото трябва да ви кажа… — гласът му премина в шепот — … че не купи само два часовника. Купи десет.