Серия
Какво направи Кейти (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
What Katy Did Next, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Сюзан Кулидж

Заглавие: Какво направи Кейти след това

Преводач: Юлияна Димитрова

Година на превод: 2000

Издател: ИК „Пан ’96“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Печатница: „Балкан прес“ АД

Редактор: Цанко Лалев

Художник на илюстрациите: Пламена Тодорова

ISBN: 954-657-341-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6571


Първа глава
Неочаквана вест

Септемврийското слънце хвърляше весели лъчи в красивата спалня, обзаведена в синьо. Светлината танцуваше по лъскавите коси и ясните очи на две момичета, които бяха седнали едно до друго и подгъваха воланите на една бяла муселинова рокля. Незавършената долна половина на роклята стоеше на леглото. Като подгънаха и последното къдраво воланче, момичетата го прибавиха към снежнобялата купчина къдрици, които приличаха на прозрачни облаци или на много гъста пяна от белтъци.

Това бяха Кповър и Елси Кар; те подгъваха воланите за първата вечерна рокля на Кловър, която беше вече на осемнадесет години. Едва ли сте виждали по-хубава девойка от нея. Кожата й беше така нежна, че ръцете, китките и раменете й, които бяха заоблени и осеяни с трапчинки като на бебе, сякаш бяха направени от листенца на маргаритка. Гъстата й кафява коса падаше на изящни вълни около главата й. Усмивката й беше изключително мила; а очите, които винаги са били най-големия чар на Кловър, все още имаха онова трогателно изражение, което ги правеше неустоими за хората с нежни сърца.

Елси обожаваше Кловър и смяташе, че тя е хубава като момиченцата в книгите и беше горда, че има честта да подгъва воланите за роклята, с която Кловър ще блесне в обществото. Въпреки че „блесването“ не беше възможно в Бърнет, където под „общество“ се разбираше чаени партита в средновековен стил и от време на време някоя танцова забава. Момичетата „влизаха в обществото“ бавно и постепенно, без някакъв определен момент, който може да се сметне за най-важния в цялото събитие.

— Ето — каза Елси, като добави още един волан към бялата купчина на леглото — този е петият. Ще стане толкова хубава. Радвам се, че реши да е цялата бяла; много по-красиво е.

— Сиси искаше да имам синьо елече и син колан — каза Кловър, — но аз не исках. После се опита да ме убеди да наслагам розови рози по полата.

— Толкова се радвам, че не си я послушала! Сиси обожава розовите рози. Само се чудя защо не си сложи такива като се женеше!

Да, прекрасната Сиси, която на тринадесет години обяви, че ще отдаде целия си живот на преподаване в неделното училище, ще посещава бедните и ще бъде добър пример за прилежание, всъщност беше забравила тези хубави обещания и преди да навърши двадесет години стана съпруга на Силвестър Слак, млад адвокат от един съседен град! Сватбата и булчинските дрехи на Сиси, както и домашното обзавеждане, бяха основното вълнение в Бърнет предната година. Следващото вълнение беше бебето на Сиси, което вече беше на два месеца и се казваше Катрин Кловър, на имената на двете приятелки на Сиси. Така че младата майка и нейният живот все така предизвикваха интерес у семейство Кар; а Джони, по времето, за което се разказва тази книга, я посещаваше веднъж седмично.

— Тя вече беше женена — продължи Кловър за розовите рози. — Почти се разсърди, когато отказах да си купя розови рози. Но те бяха скъпи, а и аз изобщо не ги исках, така че бях непреклонна. Освен това винаги съм твърдяла, че първата ми вечерна рокля ще бъде чисто бяла. Момичетата по книгите винаги са в бяло на първия си бал; да не говорим, че истинските цветя са много по-хубави от изкуствените. Кейти ми каза, че ще ми подари виолетки, тях ще си сложа.

volan.png

— Така ли? Би било чудесно! — извика Елси възхитена. — Виолетките приличат на теб. О, Кловър, как мислиш, каква рокля ще нося аз като порасна и започна да ходя по партита? Няма ли да е страшно вълнуващо, когато излезем с теб да я избираме?

Точно тогава се чу шум — някой тичаше на горния етаж — и момичетата незабавно вдигнаха поглед от работата си. Стъпките са много изразителни в някои моменти, а тези стъпки означаваха бързане и тревога.

След минутка вратата се отвори и Кейти се втурна в стаята, като викаше:

— Татко! Елси, Кловър, къде е татко?

— Отиде до реката да види сина на мистър Уайт, който си бил счупил крака. Защо, какво има? — попита Кловър.

— Да не е пострадал някой? — попита Елси, стресната от тревожното изражение на Кейти.

— Не, никой не е пострадал, но да знаете какво й е дошло до главата на бедната мисис Аш!

Тук трябва да обясним, че мисис Аш беше вдовица. Премести се в Бърнет преди няколко месеца и живееше в една хубава къща недалеч от семейство Кар. Тя беше хубава, нежна жена, с особено грациозни и красиви маниери; имаше едно дете — момиченце, което много я обичаше. Кейти и татко й веднага я харесаха; двете семейства имаха добросъседски отношения и бързо се сближиха, както правят хората при подходящи обстоятелства.

— Ще ви разкажа всичко след минутка — продължи Кейти. — Но първо трябва да намеря Александър и да го изпратя при татко, за да го помоли бързо да си дойде вкъщи. — Както говореше, тя отиде до стълбището и извика: — Деби! Деби!

Деби се обади. Кейти й каза какво да направи, след което се върна в стаята при другите две момичета.

— Така — каза тя вече по-спокойно. — Нали знаете, че малкият племенник на мисис Аш й дойде на гости?

— Да, пристигна в събота.

— Ами вчера цял ден не бил добре, днес е още по-зле и тя се притеснява, че може да е скарлатина. За щастие, вчера Ейми била у семейство Афъм, така че почти не се е доближавала до момчето. Майка й я изпратила да си играе в градината веднага щом усетила, че момчето е болно. Оттогава не я пуска да влезе в къщата, така че засега няма опасност за момиченцето. Отбих се у тях като излязох; и тя си стоеше отвън, бедничката, съвсем сама в градинската беседка, с куклата в скута, и изглеждаше толкова тъжна. Заговорих я през оградата и мисис Аш ме чу, отвори прозореца на горния етаж и ми викна. Каза, че Ейми никога не е боледувала от скарлатина и че самата идея, че може да се разболее, я плаши до смърт. Тя е такова крехко дете.

— О, горката мисис Аш! — извика Кловър. — Толкова ми е тъжно за нея! Кейти, разказвай, ти какво направи?

— Надявам се да не съм направила нещо нередно, но й предложих да доведа Ейми тук. Татко няма да възрази, почти съм сигурна.

— Разбира се, че няма. И?

— Сега отивам да доведа Ейми. Мисис Аш ще каже на Елън, която не е влизала в стаята при момченцето, да й сложи малко дрешки в една чанта и да я сложи отпред на стълбите, а аз след малко ще пратя Александър да я вземе. Не можете да си представите колко беше разтревожена бедната мисис Аш. Не можа да се сдържи и се разплака, като каза, че само Ейми й е останала на този свят. И аз почти се разплаках, стана ми толкова мъчно за нея. Камък й падна от сърцето като й казах, че ще вземем Ейми. Тя знае, че може да разчита на татко.

— Да, и на теб също. Къде ще сложиш Ейми да спи, Кейти?

— Ти какво ще кажеш? В стаята на Дори?

— Мисля, че е най-добре тя да дойде тук при теб, а аз ще отида в стаята на Дори. Свикнала е да спи с майка си и ще й е самотно, ако я оставим сама.

— Може би така наистина ще е по-добре, само че, Клови, миличка, ти ще трябва да се местиш.

— Аз нямам нищо против — отговори весело Кловър. — Харесва ми от време на време да правя някоя промяна и да пробвам някоя друга стая. Това е като да отидеш на пътешествие — почти.

Както говореше, тя бутна настрани полуготовата рокля, отвори едно чекмедже, извади всичко от него и тръгна да пренася съдържанието в стаята на Дори, като действаше с онази прилежност, която беше типична за всяко действие на Кловър. Тя почти беше свършила приготовленията си, когато Кейти се върна с малката Ейми Аш.

Ейми беше високо дете на осем години, с прямо и весело изражение на лицето и дълга светла коса, която се спускаше по гърба й. Напомняше картинките от „Алиса в страната на чудесата“, но точно в този момент приличаше на една много тъжна Алиса, защото по бузките й имаше следи от сълзи, а очите й бяха подути от доскорошния плач.

— О, какво има? — извика нежно Кловър и прегърна топло Ейми. — Не се ли радваш, че ни идваш на гости? Ние много се радваме.

— Мама не ме целуна за довиждане — хлипаше малкото момиченце. — Изобщо не слезе долу. Само се показа през прозореца и каза: „Довиждане, Ейми! Бъди много послушна и не създавай проблеми на мис Кар“. И после се скри. Досега никога не съм ходила никъде, без да целуна мама за довиждане.

— Мама не те е целунала от страх да не те зарази със скарлатина — обясни Кейти, като на свой ред се зае да я успокоява. — Не че е забравила. Сигурна съм, че на нея й е още по-тъжно, отколкото на теб. Сега най-много се притеснява да не се разболееш като братовчед си Уолтър. Би направила всичко, само и само това да не се случи. Щом той оздравее, тя ще те целуне десет пъти, ще видиш. Дотогава, както е написала на тази бележка, трябва да й пишеш по едно писъмце всеки ден. Тя ще спуска една кошница с връвчица от прозореца и ние с теб ще пускаме писмата в кошницата, ще стоим до портата и ще я гледаме как ги издърпва горе. Ще е много весело, нали? Ще се правим, че ти си моето малко момиченце и че имаш две майки, една истинска и една само на игра.

— А с теб ли ще спя? — попита Ейми.

— Да, в онова легло ей там.

— Хубаво е — каза Еми, след като го огледа сериозно. — Ще ми разказваш ли приказка всяка сутрин?

— Ако не ме будиш прекалено рано. Приказките ми винаги са сънливи преди седем часа. Да видим какво е сложила Елън в чантата.

В чантата имаше роклички и бельо, сложени накуп в бързината. Кейти ги извади и оправи гънките и набръчканите воланчета. Когато вдигна и последната дрешка, Ейми извика радостно и посегна бързо към нещо, което беше под нея.

— Това е Мария Матилда — каза тя. — Толкова се радвам. Мислех, че Елън няма да се сети да я сложи и бедничката ще се чуди какво да прави, след като с малката й сестра няма да я посещаваме толкова време. Тя боледуваше от дребна шарка на задната полица в килера и никой нямаше да я чуе, колкото и да вика.

— Какво красиво личице има! — каза Кейти и взе куклата от ръцете на Ейми.

— Да, но не толкова, колкото Мейбъл. Мис Афъм казва, че Мейбъл е най-хубавото дете, което някога е виждала. Виж, мис Кловър — каза тя, като взе другата кукла от масата, където я беше оставила, — има чудесни очи, нали? По-голяма е от Мария Матилда, а и знае много повече неща. Сега учи френските глаголи!

— Сериозно?! Кои?

— О, само „Аз обичам, ти обичаш, той обича“ — същите, които учим с нашия клас. Понякога ги казва много добре, но понякога е много глупава и трябва да й се карам. — Ейми вече съвсем не беше разстроена.

— Имаш ли други кукли?

— О, моля те, не ги наричай така! — каза Ейми настойчиво. — Страшно се обиждат. Никога не им казвам, че са кукли. Мислят си, че са истински деца. Само понякога, когато са много непослушни, ги наричам с тази дума за наказание. Имам още няколко деца. Едното е старата Рагаца. Чичо ми я кръсти така, тя е парцалена, но има толкова лош ревматизъм, че вече не си играя с нея; само й давам лекарства. Другото ми дете е Ефи Дийнс, тя има само един крак; и Мопса феята, тя е много мъничка и е от порцелан; и Пег от Линкинвади — но тя не се брои, защото вече е на парчета.

— Какви чудати имена имат твоите деца! — каза Елси, която беше влязла, докато Ейми изброяваше децата си.

— Да, вуйчо Нед ги кръсти така. Той е много смешен чичко, но е страшно мил. Винаги се интересува от децата ми.

— Татко се връща! — извика Кейти и изтича долу да го посрещне.

— Правилно ли постъпих? — попита тя разтревожено, след като му разказа историята.

— Да, мила, съвсем правилно — отговори доктор Кар. — Само се надявам да сте отвели Ейми навреме. Веднага ще отида да видя мисис Аш и момчето. И, Кейти, стой настрана от мен като се върна, и кажи на другите да не се доближават, докато не си сменя палтото.

Странно е колко бързо хората свикват с новите условия. Когато дойде неочаквана болест или неочаквана мъка, когато някоя къща внезапно изгори, или мине торнадо и я срути, минават няколко часа или няколко дни на объркване и смущение, след което хората събират мислите си и куража да поправят щетите. Разчистват развалините, засаждат отново растенията, строят отново, като мравки, чиито мравуняци са стъпкани. Щурат се объркано насам-натам за малко, след което се захващат всички заедно да издигнат малката купчинка, която е толкова важна за съществуването им. Промените, които в началото са изглеждали толкова тъжни и странни, бързо стават нормални и ежедневни неща, които вече не ни притесняват.

След няколко дни на семейство Кар им се струваше, че Ейми винаги е живяла при тях. Таткото посещаваше болния, след това всички стояха настрани от него, докато си „смени палтото“. Ейми си учеше уроците, играеше, обличаше се, събличаше се, разхождаше се със своята „майка на ужким“, пускаше писъмца в кошницата — всички тези неща като че ли се вършеха от много, много време и щяха да липсват на всички, ако спрат изведнъж.

Но нямаше изгледи да спрат. Малкият Уолтър Аш беше в много тежко състояние; тъкмо бе започнал да се оправя и незнайно как хвана настинка и състоянието му отново се влоши. Имаше някои сериозни симптоми и няколко дни доктор Кар не беше сигурен как ще се развият нещата. Не споделяше тревогата си вкъщи, мълчеше си и се усмихваше, както умеят всички доктори. Само Кейти, която беше по-близка с татко си от другите, разбра, че нещата в другата къща не отиват на добре, но тя бе добре възпитана и не задаваше въпроси. Все пак опасните симптоми изчезнаха и малко по малко малкият Уолтър започна да се оправя. Възстановяването му беше дълго и мисис Аш отслабна и прежълтя, докато неговите бузки порозовеят отново. Нямаше на кого да прехвърли грижата за детето, освен на икономката, на която мисис Аш нямаше голямо доверие. Затова добрата леля се лиши за известно време от собственото си дете и посвети силите и времето си на Уолтър. Минаха почти два месеца и Ейми все така живееше у доктор Кар.

Там беше много щастлива. Силно се привърза към Кейти и се чувстваше добре сред другите. Фил и Джони, която се беше върнала от посещението си при Сиси, изобщо не смятаха, че са прекалено пораснали или горди, за да се сприятелят с осемгодишно дете; а колкото до по-възрастните в семейството — Ейми беше станала тяхна любимка. Деби печеше банички и правеше канелени кейкове във всякакви причудливи форми, за да й достави удоволствие. Александър й даваше да държи юздите, когато тя седеше на предната седалка на файтона. Доктор Кар никога не беше прекалено изморен, та да не може да й разкаже приказка — а никой не разказваше такива хубави приказки като доктор Кар, мислеше си Ейми. Елси измисляше всевъзможни интересни игри за часа преди лягане; Кловър правеше чудесни пелерини и шапки за Мейбъл и Мария Матилда; а Кейти — Кейти правеше какво ли не.

Кейти се разбираше с децата по особен начин, който трудно може да се определи. Някои хора притежават това качество, други не; то не може да се придобие, човек се ражда с него. Тя беше едновременно весела, строга и спокойна. Умееше както да забавлява децата, така и да им въздейства. В нея имаше нещо, което разбуждаше детското въображение и децата усещаха, че тя ги разбира. Ейми беше послушно дете и твърде интелигентна за възрастта си, но с никого не се държеше толкова добре, колкото с Кейти. Следваше я предано по петите; на нея й говореше със специални думи и показваше привързаността си както на никой друг; коленичеше в скута й, потупваше раменете й с меката си ръка, гукаше в лицето й като доволно гълъбче, без да й омръзне. Кейти се смееше на тези детинщини, но те й доставяха удоволствие. Обичаше да я обичат, като всички чувствителни хора, но най-много обичаше да я обича дете.

Най-накрая дългото възстановяване на момчето свърши. Отведоха Уолтър при баща му, като взеха всички мерки срещу преумора и настинка, а в къщата на мисис Аш пристигна цяла армия работници. Те пребоядисаха, махнаха тапетите, подмениха матраците и изгориха дрехите. Най-накрая доктор Кар обяви, че къщата е изчистена от заразата и мисис Аш беше готова да прибере момиченцето си у дома.

Ейми беше безкрайно щастлива, че ще види майка си, но в последния момент се вкопчи в Кейти и отчаяно заплака.

— Искам и теб — каза тя. — О, само ако доктор Кар те пуснеше да живееш с мен и мама, щях да съм толкова щастлива! А сега ще съм толкова самотна!

— Глупости! — отвърна Кловър. — Как ще си самотна с майка си и горките си дечица, които толкова седмици се чудят какво ли е станало с теб! Ще искат да им обръщаш много внимание, сигурна съм — лекарства, нови дрехи, панделки — всевъзможни неща. Помниш ли, че ти обещах да ушия рокля на Ефи Дийнс от онзи кариран плат в синьо и кафяво, като балната рокля на Джони. Ще я започна още утре.

— Наистина ли? — каза Ейми, като веднага забрави за тъгата си. — Ще бъде чудесно. Полата не трябва да е много широка. Ефи не ходи много, защото има само един крак. Толкова ще се зарадва, не помня вече откога не е имала нова рокля.

Ейми се успокои при мисълта, колко доволна ще остане Ефи и си тръгна в доста добро настроение, като спести на мисис Аш болката да види единственото си дете, обляно в сълзи. Но Ейми не спираше да говори за Кейти и я обичаше толкова много, че в главата на майка й се оформи план. За резултатите от него ще разберете от следващата глава.