Включено в книгата
Оригинално заглавие
Astronauci, (Пълни авторски права)
Превод от полски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
vax (2017 г.)

Издание:

Автор: Станислав Лем

Заглавие: Астронавти

Преводач: Ванда Смоховска-Петрова

Година на превод: 1958

Език, от който е преведено: полски

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1958

Тип: роман

Националност: полска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 30 VIII 1958

Редактор: Стефан Илчев

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Жак Битев

Художник: Н. Гришин; Борислав Стоев

Художник на илюстрациите: Н. Гришин

Коректор: Олга Василева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6076


Първа част
Космократор

Сибирският метеорит

На 30 юни 1908 година десетки хиляди жители от Централен Сибир са наблюдавали необикновено природно явление. Рано сутринта на същия ден се появило на небето ослепителнобяло кълбо, което е извънредно голяма бързина се движело от югоизток към северозапад. То се виждало в цялата Енисейска губерния, която се простира на повече от петстотин километра. Из пътя на неговия полет земята треперела, стъклата на прозорците звънтели, стените се пукали и от тях падала мазилката, а в по-отдалечените местности, където метеоритът не се виждал, се чувал силен грохот, който всявал всеобщ ужас. Много хора смятали, че идва краят на света; работниците в златните мини напуснали работата, страх обзел дори домашните животни. Няколко минути след изчезването на огнената маса зад хоризонта се издигнал огнен стълб и настъпила четирикратна детонация, която се чула в радиус от 750 километра.

Разтърсването на земната кора било отбелязано от сеизмографите на всички европейски и американски станции, а предизвиканата от взрива въздушна вълна, която се движела с бързината на звука, достигнала до отдалечения на 970 километра Иркутск след един час, в Потсдам, отдалечен 5000 километра — след 4 часа и 41 минути, във Вашингтон — след 8 часа и най-после в Потсдам тя била отбелязана повторно след 30 часа и 28 минути, когато била обиколила земното кълбо, изминала 34 920 километра и се завърнала обратно.

През най-близките нощи в средните пояси на Европа се появили светли облаци с необикновено сребърно сияние, така силно, че попречило на немския астроном Волф от Хайделберг да фотографира планетите. Огромни маси от разпръснати частички, които експлозията била изхвърлила в най-високите пластове на атмосферата, достигнали след няколко дни до другото полукълбо. Тъкмо по това време американският астроном Абът изследвал прозрачността на атмосферата и забелязал, че тя значително се влошила в края на юни. Причината на това явление не му била известна тогава.

Въпреки грамадните си размери катастрофата в Централен Сибир не обърнала внимание на учените. В Енисейска губерния се носели известно време фантастични слухове за метеорита. Разправяли, че той бил голям ту колкото една къща, ту дори като планина, споменавали за хората, които уж били го виждали след падането, но според техните разкази това място било далече извън границите на собствената им околия. Доста се писало и във вестниците, обаче никой не предприел по-сериозно издирване и постепенно цялата история почнала да се забравя.

Продължението и датира от 1921 година, когато съветският геофизик Кулик прочел случайно на едно откъснато от стар стенен календар листче описание на грамадната падаща звезда. Като обхождал наскоро след това големите пространства на Централен Сибир, Кулик се убедил, че сред тамошните жители все още е жив споменът за необикновеното явление от 1908 година. Кулик разпитал много очевидци и се убедил, че метеорът, който долетял над Сибир откъм Монголия, е преминал над големите равнини и е паднал някъде на север, далече от пътища и човешки заселища, в непроходимата тайга.

От това време Кулик станал ентусиазиран изследовател на метеора, известен в литературата по този въпрос като тунгуски метеорит. Той разработил и временни планове за терена, в който по негово мнение е паднал метеорът, и ги предал на геолога Обручев, когато последният тръгнал през 1924 година на смело пътешествие. По поръка на Геологическия комитет Обручев правел изследвания в района на река Подкаменна Тунгузка и стигнал до факторията Вановара, в околността на която според изчисленията на Кулик е трябвало да падне метеорът. Той се стараел да събере от местните жители данни за него, което не било лесно, защото тунгузите криели мястото на падането му. Те смятали това място за свято, а самата катастрофа — за слизане на огнен бог на земята. Въпреки това Обручев научил, че на няколко дни път от факторията вековната тайга е изцяло повалена на разстояние от много стотици километри и че метеорът е паднал не в района на Вановара, както смятал Кулик, а най-малко сто километра по на север.

Когато Обручев публикувал събраните информации, работата добила гласност и в 1927 година съветската Академия на науките организирала под ръководството на Кулик първото пътешествие из сибирската тайга, за да бъде намерено мястото, дето е паднал метеоритът.

След като напуснали населените местности, след много седмици мъчителен поход през тайгата пътешествениците навлезли в зоната на повалените дървета. Гората лежала повалена по изминатия от метеора път на разстояние най-малко сто километра. Кулик писал в своя дневник: „Все още не мога да обхвана огромния размер на това явление. Околност хълмиста, почти планинска, простряла се на десетки километри далече зад хоризонта… На север покрити с бял пласт сняг планини край реката Хушмо. Оттук, от нашия наблюдателен пункт, не се вижда нито следа от гора: тайгата повалена, десетки хиляди изтръгнати с корените и хвърлени на замръзналата земя опърлени трупи, а наоколо като многокилометрова лента е израснала млада гора, която напира към слънцето и живота… Обхваща ни дълбоко удивление при вида на тридесетметрови горски великани, безразборно катурнати с върхари към юг… По-нататък, в дълбочината на пейзажа, ивиците от храсти се сливат с оцелялата тайга и само по върховете на далечните хълмове личат бели петна на оголените от дърветата места.“

Като навлязла в сферата на погасената гора, експедицията вървяла много дни сред съборените и обгорени дървета, които покривали торфестата почва. Върхарите на погасените дървета сочели все към югоизток, към страната, от която е долетял метеорът. Най-после на 30 май, цял месец след напускането на факторията Вановара, пътешествениците достигнали устието на река Чургума, при което разположили тринадесетия поред стан. На север от стана се намирала просторна котловина, заобиколена амфитеатрално от хълмове. Тук за пръв път експедицията забелязала радиално разположение на повалената гора.

„Започнах да обикалям — пише Кулик — из планинския лабиринт около голямата котловина на запад, като изминавах десетки километри по голите склонове на хълмовете, а повалените дървета лежаха по тях с върхари, обърнати на запад. Направих огромен кръг из цялата котловина към юг, а дърветата като омагьосани също насочваха върхарите си към юг. Върнах се в стана и пак тръгнах по височините на изток — и дърветата лежаха тук обърнати към изток. Събрах всички сили и още веднъж тръгнах към юг по планинските била: повалените дървета обръщаха върхарите си към юг. Нямаше вече съмнение: аз съм обиколил мястото на падането! С огнената маса на нагорещените газове и материя метеорът е ударил в долината с нейните хълмове, тундра и мочурища. Както водна струя, която се удря в плоска повърхност, пръска радиални струйки на всички страни, така потокът от разгорещени газове е повалил гората на стотици километри наоколо и е докарал тая ужасна картина на разрушение.“

Този ден членовете на експедицията били убедени, че най-големите мъчнотии са вече преодолени и че скоро ще видят мястото, на което гигантската маса се е сблъскала със земната кора. На сутринта те тръгнали към вътрешността на котловината. Походът през повалената само тук-таме гора бил мъчителен и опасен. Особено през първата половина на деня, когато вятърът се засилвал, минаването между мъртвите, оголени от клони трупи било застрашено, защото дърветата се събаряли с ужасен трясък на различни места без никакви предварителни признаци, по някой път наблизо до пътешествениците. Те трябвало непрестанно да се вглеждат в техните върхове, за да могат навреме да отскочат, а същевременно да се взират внимателно в земята, защото тундрата гъмжала от змии.

Във вътрешността на котловината, заобиколена от амфитеатъра на оголени хълмове, участващите в експедицията съзрели и други хълмове, равнинни тундри, мочурища, блата и езера. Тангата представлявала успоредни редици от голи трупи, обърнати с върхарите на разни посоки, а с корените си насочени към средата на котловината. Съборените дървета носели очевидни следи от огъня, който бил превърнал в пепел по-дребните клончета, а по-големите клони и кората опърлил. Близо до средата на котловината, сред изпотрошените дървета те намерили значителен брой ями с диаметър до няколко десетки метра. Само толкова констатирала първата експедиция, която трябвало незабавно да се завърне поради липса на храна и изтощение на участниците в нея. Кулик и другарите му били убедени, че намерените в котловината ями с тинесто дъно, тук-там заляно с мътна вода, представляват кратери, в дълбочината на които лежат отломъците на метеорита.

stlem_astr_vzriv_meteorit.png

Втората експедиция при най-големи усилия докарала по недостъпните недра на тайгата машини, които направили възможно пробиването на първите опитни сонди след предварителното прокопаване и изсушаване на ямите. Работата ставала през време на краткото знойно лято, в душен въздух, изпълнен с хапливи комари, които излитали на цели рояци от блатата. Пробиването на сонди дало отрицателен резултат. Не били намерени не само отломъци от метеора, но дори и следи от неговото сблъскване със земята във вид на срещаното в такива случаи „скално брашно“, т.е. отломъци и пясък, стопени от високата температура. Затова пък достигнали до подпочвени води, които заплашвали да залеят машините, а след тяхното каптиране и изпомпване, което изисквало огромен труд, сондите навлезли във вечно заледената тиня. Нещо по-лошо — на самото място пристигнали специалисти по образуването на торфа, почвоведи и геолози, които решили единодушно, че привидните кратери нямат нищо общо с метеора и че подобни ями, които дължат появата си на нормалните процеси при образуването на торфените пластове, подмивани от подпочвената вода, могат да се срещнат навсякъде в Далечния север. Ето защо системното търсене на метеора продължило с помощта на магнетични дефлектометри. Естествено, предполагало се, че грамадната желязна маса ще причини магнитна аномалия и ще привлече стрелките на компасите, но апаратите не открили нищо. Откъм юг, надлъж по реките и потоците, водела към котловината многокилометрова широка алея от съборени дървета. Самата котловина била заобиколена от разположените като ветрило повалени трупи; направили изчисления, че унищожението е било предизвикано от енергия със степен хиляда трилиона ерга, следователно масата на метеора трябва да е била грамадна и все пак не бил намерен ни най-малък отломък, нито едно късче, никакъв кратер, никакво място, което би носило следи от страхотното падане.

Една след друга отивали в тайгата експедиции, снабдени с най-чувствителни апарати. Инсталирали мрежа от триангулачни пунктове, изследвали склоновете на хълмовете, дъното на тинестите езера и потоци, пробивали сонди дори в дъната на мочурищата — всичко напразно. Някои почнали да изказват предположение, че може би метеорът е спадал към каменните — предположение невероятно, тъй като метеоритиката не познава толкова големи каменни метеорити, но и в такъв случай околността щеше да бъде осеяна с неговите отломъци. А когато били публикувани резултатите от изследването върху повалената гора, възникнала нова загадка.

Още преди това забелязали, че тайгата е повалена неравномерно и че съборените дървета невинаги сочат средата на котловината. Нещо повече, тук-таме на разстояние само на няколко километра от котловината се издигала непокътната, неопожарена гора, докато десетина километра по-нататък пак се срещали хиляди съборени смърчове и борове. Опитвали са да обяснят това с тъй наречения „ефект на сянката“; част от тайгата уж била запазена, защото я закривали от въздушната вълна разположените във вериги хълмове, а за да се обясни защо на някои места дърветата са съборени в друга посока, казвали, че тая част нямала нищо общо с катастрофата и събарянето е било причинено от обикновена буря.

Направените от самолет фотографически карти на терена опровергали всички тия хипотези. На стереоскопичните снимки се виждало много добре, че едни части от гората лежат действително около котловината, насочени към нейния център, а други се издигат непокътнати. Гората била съборена така като че ли експлозията не е ударила с еднаква сила във всички посоки, а сякаш от средата на котловината са бликали по-широки и по-тесни „струи“, които на дълги ивици са покосявали дърветата.

Въпросът останал неясен в продължение на много години. От време на време в научния печат се водили дискусии за тунгуския метеор. Правени били най-различни предположения: че това е било глава на малка комета или облак от сгъстен космичен прах, но нито една от хипотезите не могла да изясни всичките факти. През 1950 година, когато историята с метеора започнала вече да заглъхва, един млад съветски учен публикувал нова хипотеза, която обяснявала всичко по необикновено смел начин.

„Две денонощия преди появата на тунгуския метеор над Сибир — писал младият учен — един френски астроном забелязал малко небесно тяло, което с голяма бързина преминало през зрителното поле на неговия телескоп. Наскоро след това този астроном публикувал своето наблюдение. Нито той, нито някой друг е свързвал това наблюдение със сибирската катастрофа, защото ако онова малко тяло е било метеор, би трябвало да падне на съвсем друго място. То би могло да бъде идентично с тунгуския метеорит само в един случай, така невероятен, че никой не е допуснал това дори за миг: ако метеорът би могъл по желание да променя посоката и бързината на своя летеж като управляван въздухоплавателен кораб.“

Тъкмо това твърдял младият учен. Падащата звезда, известна като тунгуски метеор, е била междупланетен въздушен кораб, който е пристигнал към земята по хиперболичен път от областта на съзвездието Кит и с намерение да кацне почнал да описва около нашата планета все по-тесни елипси.

Тъкмо тогава го забелязал в своя телескоп френският астроном.

Въздухоплавателният кораб е бил според земните понятия много голям — неговата маса ще да е била до няколко десетки хиляди тона. Летящите в него същества наблюдавали повърхността на Земята от значителна височина и са избрали за кацване големите, добре видими отдалече пространства на Монголия, равни, необрасли с гора, сякаш създадени да приемат на своите пясъци междузвездни въздухоплавателни кораби.

Ракетата е долетяла в околностите на Земята след дълго пътуване, през време на което е достигнала скорост от няколко десетки километра в секунда. Не се знае дали в момента на приближаването спирачните двигатели са били повредени, или пътниците просто не са определили добре дебелината и плътността на нашата атмосфера — ясно е едно, че техният въздухоплавателен кораб много бързо се нагорещил до бяло от силното триене и съпротивление на въздуха.

Тази именно извънредно голяма скорост била причина той да не може да кацне в Монголия, а е прелетял над нея на височина няколко десетки километра. Вероятно пътниците трябвало да обиколят планетата още няколко пъти, преди да кацнат, но са били принудени да бързат — или поради повреда на моторите, или по някаква друга причина. В стремежа си да намалят скоростта те са пуснали в движение спирачните двигатели, които са работили неравномерно и с прекъсване. Жителите на Сибир са чували нередовни отгласи от тяхната работа като гръмотевични трясъци. Когато въздухоплавателният кораб се намерил над тайгата, струите от разгорещени газове, изхвърляни от спирачните мотори, косили дърветата настрани. Така била създадена стокилометровата ивица от съборени трупи, през която после се промъквали сибирските експедиции.

В околността на Подкаменна Тунгузка въздухоплавателният кораб започнал да губи скорост. Хълмистият, покрит с гори и мочурища терен не е бил пригоден за кацване. В желанието си да го отминат пътниците са насочили носа на въздухоплавателния кораб нагоре и отново включили двигателните мотори. Но било вече късно. Въздухоплавателният кораб, грамадната маса от нагорещени до бяло метал, губел равновесие, падал надолу и подхвърлян от неравната работа на моторите, се люлеел и въртял. Изхвърляните газове от моторите събаряли гората ту по-наблизо, ту по-надалече, поваляли я като широки улици, обгаряли клоните и клончетата. За последен път въздухоплавателният кораб се издигнал нагоре и прелетял външния пръстен на хълмовете. Тук високо над котловината настъпила катастрофа. Вероятно са експлодирали запасите от гориво. В страхотната експлозия металната маса е била пръсната на късчета.

Това тълкуване обяснява всички известни факти. То обяснява как е била унищожена гората, защо на едни места е само съборена, а на други пък изгорена, най-сетне защо тук-таме са останали островчета от непокътнати дървета. Но защо въздушният кораб се е разпръснал така, та не са намерили ни най-малки останки от него? Какво моторно гориво може да светне при експлозията по-ярко от слънцето и да опожари тайгата на разстояние от десетки километри? Ученият отговорил и на тия въпроси. Съществува, твърдял той, само един начин, с който може мощната конструкция на междупланетния кораб така да бъде разпръсната на части, та да не може да се намери сред тях нито едно късче, забележимо с просто око, и съществува само едно гориво, което развива топлина и блясък със силата на слънцето.

Този начин е разпадането на материята, а горивото — това са атомните ядра.

Когато моторите на кораба отказали да се подчиняват, запасите от атомното гориво избухнали. В двайсеткилометровия огнен стълб грамадната ракета се изпарила и изчезнала като капка вода, паднала на нажежена плоча.

Хипотезата на младия учен не предизвикала отглас, какъвто би могло да се очаква. Тя била прекалено смела. Едни учени смятали, че фактите не са достатъчни, за да я подкрепят, други — че той вместо загадката на метеора поставя загадката на междупланетната ракета, трети пък я смятали за фантазия, подходяща по-скоро за един романист, отколкото за трезвен метеоритолог.

При все че скептичните гласове били много, младият учен организирал нова експедиция във вътрешността на тайгата, за да провери радиоактивността в мястото на падането. Трябвало обаче да се има предвид, че кратко съществуващите продукти от разпадането на атомите са изветрели в продължение на изминатите четиридесет и две години. Горните пластове на котловината от тиня и мергел показали при изследването само незначително съдържание от радиоактивни елементи. Така незначително, че от това не е могло да се направи никакво заключение, тъй като малки количества от радиоактивни тела се намират също и в обикновената почва. Разликите можели да се обяснят като грешки при измерването. Те можели да означават твърде много или твърде малко в зависимост от личните убеждения на експериментатора. Въпросът останал нерешен. Наскоро след това заглъхнало и последното ехо от дискусията в научните списания, още някое време всекидневният печат се занимавал с въпроса, откъде е могъл да пристигне междупланетният кораб и какви същества са пътували с него, но тия безплодни разсъждения отстъпили място на новините за успехите в строежа на грамадни електроцентрали на Волга и Дон, за окончателното пробиване на Тургайската порта с атомна енергия и за насочването на водите на Об и Енисей в басейна на Каспийско море. В Далечния север гъстата растителност на тундрите от година на година израствала над пластовете от повалени трупи, които потъвали все по-дълбоко в мочурливата почва. Напластяването на торф, подмиването и създаването на речни брегове, движението на ледовете, топенето на снеговете — всички тези ерозивни процеси се обединявали, докато заличили последните следи от катастрофата. Изглеждало, че нейната загадка ще потъне завинаги в човешката забрава.