Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Scarlet Letter, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 9 гласа)

Глава XVIII
Слънчевият порой

Артър Димсдейл вдигна към Хестър очи, преливащи от радостна надежда, примесена обаче със страх и ужас пред нейната дързост да изрече направо онова, за което той с мъка бе загатнал.

Ала смела и активна по натура, за седемте години, прекарани не просто в уединение, а в изгнание от обществото, Хестър Прин бе придобила една чужда за пастора свобода в мисленето. Дълго се бе реяла тя без цел и без посока из нравствените дебри, които се възправяха пред нея безпределни, непроходими и мрачни, досущ като непокорената гора, в чиято сянка те решаваха сега по-нататъшната си съдба. Сърцето и умът й се чувствуваха у дома си единствено сред пущинаците, където тя бродеше на воля, както дивите индианци из родната гора. През призмата на своето отчуждение Хестър бе разглеждала с години човешкия ред, установен от църковните служители и законодателите, със същия сарказъм, какъвто индианецът би проявил към свещеническата яка, съдийската мантия, позорния стълб, бесилото, домашното огнище и църквата. Съдбата бе й отредила жребий да се отърси от зависимост. Алената буква й бе отворила вратите за области, непозволени за жените. Срам, Отчаяние, Самота! Тези сурови, безмилостни учители я бяха направили силна, но също тъй я бяха отклонили от правия път.

От своя страна пасторът не беше преживявал нищо, което да го изведе извън сферата на общоприетите норми, макар веднъж да бе престъпил един от най-свещените закони. Той бе сгрешил от страст, неволно, а не поради своите убеждения. От този черен миг нататък Артър Димсдейл се вглеждаше с ревнива придирчивост не в делата си, които лесно можеха да се поставят под контрол, а и в най-слабия повей на чувствата си, както и във всяка своя мисъл. На върха на обществената система, като всички духовници в онези времена, той бе здраво окован с веригите на нейните порядки, принципи и предразсъдъци. Религиозните догми също му налагаха определени ограничения. Стореният грях бе отворил незавяхваща рана в неприспаната му съвест, която не го оставяше да си отдъхне нито миг, така че пасторът бе изложен на много по-малка опасност да престъпи границите на добродетелността, отколкото ако не беше нивга се поддавал на греховната съблазън.

Не ни остава друго, освен да заключим, че за Хестър Прин седемте години позорна прокуда са били само прелюдия към настоящия миг. А какво да кажем за Артър Димсдейл? С какво бихме могли да оправдаем едно повторно негово падение? С нищо! Освен ако не приемем като извинение, че той бе смазан от дългото и непосилно страдание, че угризенията на неуморната му съвест го довеждаха до умопомрачение, че не е леко да избираш между равносилното на самопризнание бягство и лицемерния живот, че е човешко да се бяга от смъртта и от позора, както и от козните на врага, че в безрадостната си пустиня, грохнал и съсипан, изтерзаният скиталец неочаквано бе съзрял надежда за човешка обич и близост, за нов и истински живот наместо тежката си орисия. А и горчивата истина е, че пролуката, която се отваря с грехопадението в човешката душа, не се затваря цял живот. Може да се усили бдителността и здравата охрана и да се попречи на врага да завземе крепостта оттам. Може дори той да се принуди да се откаже от стария си път към победата и да насочи другаде атаките си. Ала пробивът в стената си остава и дебнещият враг не престава да се навърта наоколо му и да ламти да удържи отново незабравимото си тържество.

Няма защо да описваме душевните борби на пастора, ако е имало такива — важното е, че той реши да бяга, и то не сам.

„Да бях поне за миг през тия седем години намерил някакъв покой или надежда — мислеше си свещеникът, — то бих и по-нататък мъките търпял като залог за Божията милост. Ала аз съм обречен безвъзвратно. Защо тогава да се отказвам от последната утеха, която се предлага на осъдения преди екзекуцията? Ако пък това е пътят към по-добър живот, както ме уверява Хестър, какво бих загубил, като го последвам! Не съм и в състояние да живея повече без тази жена — тъй силна е подкрепата й, тъй нежна нейната утеха! О ти, горе на небето, накъдето не съм достоен очите си да вдигна, помилуй ме!“

Погледите им се срещнаха и Хестър каза с увереност!

— Ще тръгнеш!

Сега, когато всичко бе решено, някакво внезапно оживление обля с искрящата си светлина унилия пастор. Нахлу то в гърдите на затворника, едва напуснал тъмницата на собственото си сърце, заедно с волния, свеж въздух на незавладените, непокръстени, непризнаващи закон простори. Духът на мистър Димсдейл буквално литна към небесата, несравнимо по-високо от дните, когато мъката го беше теглила надолу към земята. Тъй безпределна бе обаче набожността на този човек, че не можеше да не се почувствува дори и в сегашното му настроение.

— Нима отново изпитвам радост? — удиви се над себе си той. — Мислех, че тази способност е угаснала напълно в мен! Хестър, ти наистина си моят ангел-хранител! Аз паднах върху мъртвите листа болен, осквернен от греха и зачернен от скръбта, за да се изправя сякаш прероден и с нови сили да славя Всемилостивия над нас! Само това ми стига, за да започна по-добър живот. Защо не го намерихме по-рано?

— Да не се обръщаме назад — отвърна Хестър Прин. — Край вече на миналото! Защо да се спираме отново върху него? Ето, с този символ го унищожавам, сякаш никога не е било!

Докато говореше, тя откопча алената буква от гърдите си, свали я и с все сила я захвърли надалеч. Тайнственият знак кацна между изсъхналите листа на отсамния бряг на ручейчето. На сантиметри само още да беше прелетял, и щеше да се окаже във водата и да прибави и своята печална история към другите, за които потокът продължаваше неразбрано да мълви. Ала буквата със сърмената шевица остана да лежи на брега, проблясваща като загубен скъпоценен накит. Горко на злополучния минувач, който би могъл да я намери и да си навлече необясними угризения за някаква небивала вина, душевни терзания и с нищо незаслужена беда!

След като се раздели с клеймото, Хестър въздъхна дълбоко и от душата й падна непосилният товар на срама и болката. О, блаженство! Едва когато се освободи от бремето си, тя разбра колко много й бе тежало то! Обзета от нов порив, грешницата свали строгото боне, прибрало косите й и те се разпиляха в тъмен водопад върху нейните рамене, а в изобилните им вълни блясъкът от повърхността запрелива със сенките на дълбочината. Под този ореол лицето й придоби изящна миловидност. По устните й заигра, а в очите засия усмивка, тъй любеща и лъчезарна, сякаш бликаше от самото сърце на женствеността. Страните, по които от години сякаш не бе останала ни капчица кръв, пламнаха като божури. Нежността, младостта и пищната красота се завърнаха от тъй нареченото неповторимо минало и заедно с изгряващата й надежда и новонамереното щастие се сплетоха в магическия кръг на настоящия миг. Околният мрак, сякаш извирал единствено от сърцата на двамата смъртни, се стопи заедно с тяхната печал. Изведнъж небето се разтвори в усмивка и отприщи слънчевите лъчи, които се изляха в порой над мрачната гора, и лист по лист зеленото засвятка весело в дърветата, под тях земята грейна в жълто злато и дори сивото по старите стволове лъсна. Всичко, което преди бе засенчвало светлината, сега само сияеше. По възторжения блясък на бисерното поточе пътят му можеше да се проследи чак до съкровените кътчета на горското сърце, този път приютило тайната на радостта.

Така откликваше природата — дивата, езическа природа на гората, неподвластна на човешкия закон и неосенена от висшето прозрение — на непостижимото доволство на тези две честити души. Любовта, все едно дали току-що родена или пробудена от мъртвешки сън, неизменно идва окъпана в зари, които препълват сърцата и не могат да не се излеят върху света наоколо. Дори да беше си останала потънала в мрак, за Артър Димсдейл и за Хестър гората щеше да изглежда осветена!

Хестър вдигна поглед към пастора, изпълнен с трепета на ново ликуване.

— Трябва да се запознаеш с Пърл! — рече тя. — С нашта малка Пърл! Виждал си я, знам — но сега ще я разгледаш с други очи. Тя е странно дете! И аз не я разбирам. Но ти ще я обикнеш горещо като мен и ще ме посъветваш как да се справям с нея.

— Мислиш ли, че детето ще ме възприеме? — не без тревога запита свещеникът. — Винаги съм избягвал децата, защото те често ме посрещат недоверчиво и не желаят да ме допуснат до себе си. Аз дори малко се боя от Пърл!

— Колко жалко! — възкликна майката. — Но тя ще те обикне горещо и ти нея — също. Трябва да е наблизо. Ще я повикам. Пърл! Пърл!

— Виждам я — обади се свещеникът. — Застанала е в сноп от слънчеви лъчи, далеч оттук, на отсрещния бряг на ручея. Значи, смяташ, че тя ще ме обикне?

Хестър се усмихна и отново повика Пърл. Както каза пасторът, отдалече тя наистина приличаше на неземно създание в яркоцветно облекло, окъпано от сноп лъчи, които струяха през арката от клони над главата й. Лъчезарният сноп подскачаше като жив и нейната фигурка ту се открояваше, ту помръкваше — веднъж дете, веднъж мъничък призрак — в зависимост от нахлуването или внезапното секване на светлината. Чула майчиния вик, малката бавно заприближава.

Пърл не бе скучала, докато чакаше да свърши разговорът на майка й със свещеника. Макар че бе сурова към онези, които носеха в глъбините й мирските си грехове и неволи, тъмната гора направи всичко каквото можеше, за да се включи в игрите на самотното дете. Колкото и мрачна да изглеждаше, пред малката тя се представи в най-благия си вид. Почерпи я с червени боровинки, които се появяват през есента, ала зреят напролет и сега аленееха като капки кръв по изсъхналата шума. Пърл ги опита и остана доволна от тръпчивия им вкус. Малките горски обитатели, които детето срещаше по пътя си, не си даваха труда да бягат от него. Вярно, че една яребица, с десет пиленца отзад, се втурна насреща му заканително, но бързо забрави войнствеността си и изклопа на малките си да не се плашат. Самотен гълъб, кацнал на нисък клон, го остави да дойде под него и изгука полутревожно, полуприветствено. Катеричка нейде високо от дървото си нещо се разбъбри, ала дали сърдито или весело, не стана ясно, защото на туй сприхаво и игриво животинче трудно можеш да му различиш настроението. Както си гълчеше, тя изведнъж удари момиченцето по главата с орех, който явно бе от ланшния й запас, защото вече бе нагризан от острите й зъби. Лисица, разбудена от тихите стъпки по листата, погледна въпросително към Пърл, сякаш се чудеше дали да побегне, или да се върне в дупката си да си доспи. Твърди се — но тук разказът граничи с легендата — че даже вълк се приближил до нея, подушил дрехата й и навел глава да го погалят. Едно е сигурно обаче — че майката-гора и дивите й рожби са усещали сродната неопитоменост на човешкото дете.

А и малката бе тук много по-внимателна, отколкото по тревясалите площи край градските улици или в майчиния дом. Цветята я разбираха и се надпреварваха да й шепнат? „Закичи се с нас, прелестно момиченце, закичи се с нас!“ И за да им направи удоволствие, тя си набра теменужки, съсънки и кандилки и накъса от най-свежите зелени клонки, които старите дървета скланяха към ръцете й. Втъкна ги в косата и около кръстчето си и се превърна в малка русалка или дриада — създание, което най-естествено се слива с древната гора. Тъй пременена бе Пърл, когато чу зова на майка си и без да бърза, се отправи към нея.

Не бързаше, защото виждаше свещеника.