Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Scarlet Letter, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 9 гласа)

Митницата
Въведение към „Алената буква“

Странно наистина, но макар да не съм склонен към прекалена словоохотливост и да не обичам да се разпростирам за себе си и за личните си работи пред близки и приятели, ето че вече два пъти се обръщам към читателската публика, обзет от автобиографични пориви. Първата ми такава проява бе преди три-четири години, когато, съвсем неоправдано и без снизходителният читател или пък натрапчивият автор да могат да прозрат някаква причина за това, реших да ощастливя читателя с описанието на моето житие-битие сред безмълвния покой на един стар пасторски дом[1]. И понеже тогава имах щастието, макар и незаслужено, да намеря един-двама слушатели, аз пак ще ви хвана за ревера, за да ви разкажа за трите си години в една митница. Едва ли примерът на прословутия общински архивар П.П.[2] е имал по-ревностен последовател. Всъщност, като принася безвъзмездно в дар творението си, авторът се обръща не към онова мнозинство, което бързо ще го захвърли или въобще няма да го погледне, а към единиците, които ще го разберат едва ли не по-добре от всичките му училищни и житейски спътници. Някои писатели отиват още по-далеч и се впускат в такива съкровени тайни, каквито е уместно да се поверяват само на едничката в света напълно сродна душа. Сякаш печатното слово, пуснато на воля по широкия свят, е длъжно да намери втората половинка на собственото им „аз“ и с едно такова общение да затвори кръга на тяхното съществуване. Едва ли обаче може да се смята за благоприлично да се казва всичко докрай, дори и в безлична форма. Но тъй като без жива връзка със слушателя мисълта застива, а словото се сковава, простимо би било да си представим, че говорим пред един макар и не най-близък, но благоразположен и разбиращ приятел. И тогава този сгряващ душата образ ще разтопи естествената ни въздържаност и ще можем да си побъбрим за онова, което ни заобикаля, и дори за себе си, без при това да разбулваме най-съкровеното в нас. Ето къде според мен е степента и границата, до която авторът може да си позволи да бъде автобиографичен, без да накърнява нито читателските, нито собствените си права.

Както ще стане ясно, очеркът за митницата има и едно достойнство, което винаги се е ценяло в литературата: той разкрива по какъв начин се сдобих с голяма част от страниците, които ще последват[3], и принася доказателства за автентичността на повествованието в тях. Именно желанието да покажа, че всъщност се явявам просто редактор, или може би съвсем малко повече от редактор, на най-обширния разказ в книгата ми, бе истинската причина, която ме подтикна към личен контакт с читателя. При изпълнението на основната задача ми се стори допустимо да дам с няколко допълнителни щриха макар и бегла представа за един свят, неописан досега, както и за някои от хората, които го обитават, в това число и самият автор.

В родния ми град Салем, в началото на онова, което преди половин век, по времето на стария Крал Дарби[4], бе оживен пристан, а днес носи бремето на разпадащи се дървени складове и почти не дава видими признаци на търговска дейност, с изключение може би на някой шлеп или бриг, разтоварващ кожи нейде посред тъжния кей, или по-наблизо, на шхуна от Нова Шотландия, изхвърляща на брега товара си от дърва за горене — та в началото на този често наводняван от прилива, порутен пристан, покрай който буренаците, избуяли навред около редицата сгради, бяха свидетелство за многобройни мудно протекли години — на това място, с прозорци, обърнати към тази далеч не радостна гледка, а по такъв начин и към отсрещния бряг на залива, се издига просторно тухлено здание. От най-високата точка на покрива му всеки предобед в течение точно на три часа и половина при ветрец или в тихо време се вее или виси флагът на Републиката; но с тринадесетте ивици обърнати вертикално вместо хоризонтално, което показва, че правителството на Чичо Сам има тук цивилно, а не военно учреждение. Фасадата е украсена с половин дузина дървени колони, които крепят балкон и под които към улицата се спускат гранитните стъпала на широко стълбище. Над входа се е надвесил с разперени крила огромен екземпляр на Американския орел: пред гърдите му — щит и ако не ме лъже паметта, по сноп преплетени мълнии и стрели, стиснати в ноктите на всеки крак. С привичното за тази злощастна птица непостоянство на нрава тя, със свирепите си очи и клюн, както и с агресивния си вид, вещае беди за безобидното общество и най-вече като че ли отпъжда всекиго, комуто е мил животът, далеч от заведението, над което е разперила крилата си. Ала въпреки лукавия вид на федералния орел мнозина и сега гледат да се приютят под крилото му, което си представят, предполагам, че гръдта му е мека и топла като пухена възглавница. Но дори когато е в най-добро настроение, в сърцето на тази птица няма нежност и тя може рано или късно (по-често рано, отколкото късно) да прокуди пиленцата си, било то издраскани от ноктите й, изкълвани от клюна й или люто ранени от стрелите й.

Около гореописаното здание — можем без протакане да разкрием, че то е пристанищната митница — в пролуките на паважа растеше трева, което показваше, че напоследък търговците не са идвали особено често насам. През някои месеци в годината обаче се случва сутрин работата да придобива по-ускорен ход. Такива дни припомнят на по-старите жители времето преди последната война с Англия[5], когато Салем беше истинско пристанище, а не като сега — презрян от местните търговци и корабовладелци, които оставят пристаните му да се превръщат в развалини, докато техните сделки ненужно и безследно потъват в и без това мощния търговски поток към Ню Йорк или Бостън. В някое такова утро, когато три или четири съда пристигнат едновременно — обикновено от Африка или Южна Америка — или пък се готвят да отплуват нататък, наоколо се носи шумът от чести стъпки, забързани нагоре-надолу по гранитните стъпала. Тук можете да срещнете, преди дори и собствената му жена да го е видяла, току-що пусналия котва капитан с обрулено лице, стиснал под мишница корабните документи в потъмняла тенекиена кутия. Пак тук идва и собственикът на кораба — радостен или печален, любезен или навъсен в зависимост от това дали плановете му за вече осъщественото плаване са се превърнали в стоки, за които лесно ще получи злато, или са струпали върху главата му цяла планина кахъри, от които никой не би пожелал да го отърве. Тук ще видите в зачатък и изнурения от грижи търговец с набраздено чело и прошарена брада в лицето на схватливия млад чиновник от търговската кантора, който се пристрастява към потока стоки както вълчето към кръвта и започва да крои рисковани операции с корабите на господаря си, когато най-добре би било да пуска дървени лодчици във вира на воденицата. Други действуващи лица тук са отплуващият моряк, дошъл за своя американски паспорт, и току-що пристигналият бледен и изнемощял негов събрат, който иска да го изпратят в болница. Не трябва да забравяме и капитаните на малките вехти шхуни, които карат дърва за горене от британските владения — грубовата компания морски вълци, които в сравнение с янките може и да изглеждат флегматични, но имат немалък принос в западащия ни търговски живот.

Като събереш всички тези заедно, плюс, както се е случвало, разни други за пъстрота, и митницата се превръща в гъмжило. По-често обаче, изкачиш ли стъпалата, ще различиш, лятос — във фоайето, зиме или в лошо време — в отредените им стаи, ред достопочтени фигури, седнали върху килнати на задните крака и облегнати на стената старомодни столове. Тези личности обикновено спят, но от време на време може да се чуе и разговор помежду им. Той представлява нещо средно между реч и хъркане и се отличава с вялостта, характерна за обитателите на приюта за бедни и за всички, чието съществуване зависи от подаяния, експлоатация на чужд труд или каквото и да е друго, за което не трябва да се полагат усилия. Тези стари господа, седнали подобно на Матея да събират дан, но без особена надежда да им бъде възложена апостолска мисия като неговата, са митнически чиновници.

По-нататък, наляво от главния вход, има една канцелария, с размери четири и половина на четири и половина метра и с много висок таван. През два от сводестите й прозорци се вижда като на длан описаният по-горе порутен кей, а третият гледа през една тясна уличка към късче от Дарби Стрийт. И трите предлагат калейдоскоп от дюкянчета на бакали, на майстори на корабни въжета и макари, на продавачи на моряшки дрехи и всевъзможни дреболии, пред чиито врати често се събират да си побъбрят и да се посмеят стари морски вълци и крайбрежни плъхове, каквито могат да се срещнат по кейовете на всяко пристанище. Самата стая е потънала в паяжини, боята по стените е помръкнала от мръсотия и старост, а подът е посипан с белезникав пясък, което отдавна вече никъде не се прави. От тези и много други признаци на запуснатост лесно може да се стигне до заключението, че женското съсловие, с магическите си инструменти — парцала и метлата, рядко е пристъпвало в тази обител. В обзавеждането на стаята влизат печка с грамаден комин, старо чамово бюро с трикрака табуретка до него, два-три разклатени, вехти стола с твърди седалки и да не пропуснем библиотеката — няколко лавици, където се валят тридесетина тома с постановленията на Конгреса и един тлъст сборник на митническите закони. От тавана се спуска тенекиена тръба, която е част от системата за звукова връзка с другите помещения на сградата. Та тук преди около шест месеца можеше да се види как същият индивид, който на времето ви покани, многоуважавани читателю, в тесния си, но приветлив кабинет, където слънцето проблясва тъй приятно през клоните на върбата от западната страна на стария пасторски дом, размерва с крачки стаята или отпуснат на високото столче, облакътен на бюрото, преглежда разсеяно сутрешния вестник. Но идете ли днес да го потърсите тъдява, напусто ще разпитвате за радикала митничар[6]. Метлата на реформата го измете от службата му и сега по-достойният му наследник заема този почетен пост и прибира париците му.

Макар че на младини, пък и в по-зряла възраст, ми се е налагало за дълго да живея извън моя роден град, стария Салем, той все пак има, или имаше, особена власт над моите чувства, чиято истинска сила никога не съм можел да осъзная в периодите на пребиваването си в него. И наистина, що се отнася до външния му вид, с равнинния му, еднообразен терен, с дървените му къщурки, нито една от които не може да се гордее с архитектурата си, с неговата разхвърляност, която не е нито живописна, нито оригинална, а просто безлична, с неговата дълга-предълга улица, която се точи лениво по продължение на целия полуостров от Хълма на обесените и Нова Гвинея[7] чак до мястото, откъдето се вижда приютът за бедни — да изпитваш привързаност към такъв град като моя роден Салем, е все едно да се прехласваш пред разбърканите фигури върху дъска за дама. И въпреки че най-щастливите си дни съм изживял все по други места, към стария Салем храня едно чувство, което поради липсата на по-подходящо определение ще трябва да нарека „привързаност“. Тя навярно се дължи на дълбоките и стари корени, които моят род е пуснал в този край. Вече изтича първата четвъртина на третото столетие, откак древният британец, първият преселник с нашето фамилно име[8], се появил в дивото крайгорско селище, което впоследствие се превръща в град. Тук се раждали и умирали неговите потомци и смесвали земния си прах с пръстта, така че тя до голяма степен трябва да се редее с тленната черупка, която временно обитавам. Следователно предаността, за която говоря, е поне отчасти проява на телесния афинитет между моя прах и праха под краката ми. Малцина от моите земляци могат да разберат това, пък и по-добре, тъй като честата смяна на мястото видимо има благотворно влияние за породата.

Но моите чувства имат и своята морална страна. Образът на предтечата, увенчан по семейна традиция с мъглявия ореол на някакво неясно величие, е вълнувал детското ми въображение, откакто се помня. Той и до днес ме преследва и ме кара да изпитвам към миналото на града някакво влечение, каквото неговото настояще не може да събуди в мен. Струва ми се, че правото да наричам Салем мой роден град дължа не толкова на себе си, чието лице тук никой не познава и чието име не се помни, колкото на този строг, брадат праотец с тъмно наметало и островърха шапка, появил се тук в онези старя времена с Библия в едната ръка и с меч в другата, закрачил тържествено по току-що прокараната улица, за да се издигне до върховете на гражданската и военната власт. С всичките добри и лоши черти на истинския пуритан[9], той бил и воин, и законодател, и съдия, и църковен настоятел. За неговата безпощадна нетърпимост свидетелствуват например квакерите[10], които споменават в историите си как той се отнесъл изключително сурово с някаква жена от тяхната секта — и боя се, че паметта за този случай ще надживее всичките му добри дела, макар и те да не са малко. Синът му[11] наследил фанатизма на баща си и изиграл толкова видна роля при преследването на вещиците, че кръвта им, може да се каже, го е дамгосала с неизлечимо петно, така че дори старите му кокали в гробището на Чартър Стрийт би трябвало все още да са обагрени в кръв, ако не са вече превърнати в прах! Не знам дали тези мои прародители са се обърнали приживе към небето с разкаяние за своите жестокости и молби за прошка; или до ден-днешен стенат на оня свят под тежкото бреме на деянията си. Така или иначе, аз, пишещият тези редове, като техен представител взимам върху себе си цялата тежест на техния позор и смирено моля Бога да махне проклятието, за което съм чувал, че тегне над рода ни, и за което говори жалкото и безрадостно състояние, в което се намира той от години.

Няма съмнение обаче, че всеки от двамата сурови, навъсени пуритани би сметнал за предостатъчно възмездие за греховете си факта, че след такъв голям промеждутък от време старият, покрит с дебел слой почтен мъх ствол на семейното дърво е родил на най-горната си издънка лентяй като мен. Ни една от целите, които някога съм си поставял, не би им се видяла достойна; нито пък успехите ми, ако изобщо съм имал такива извън семейния си живот, биха им изглеждали другояче освен недостойни, ако не и направо срамни. „Какво работи той?“ — „Пише книжки!“ — си шепнат двете сиви сенки на моите прадеди. „Що за занятие е туй? Що за начин да славиш Бога, да бъдеш полезен на съвременниците си? Ами че този нехранимайко с нищо не е по-добър от някой свирач!“ Такива комплименти достигаха до мен през пропастта на времето от моите прапраотци! Ала колкото и да ме презират, в мен са заложени дълбоко много от техните черти.

Благодарение на тези двама ревностни и енергични мъже родът ни пуснал дълбоки корени и останал да живее тук, при това неизменно в благоприличие, от самото основаване на града. Нито един негов член, доколкото знам, не го е посрамвал, но от друга страна пък, почти никой след първите две поколения не е извършил нещо забележително или поне нещо, което да заслужава внимание. Постепенно родът се скривал все повече от погледа, подобно на онези стари къщи из улиците на Салем, които са до половина засипани от наноси. В продължение на повече от сто години син следвал пътя на бащата в морето; всяко поколение имало своя побелял капитан, който слизал от капитанския мостик, за да се прибере край домашното огнище, докато в същото време голобрадо момче заемало полагащото му се по наследство място край мачтата, за да срещне с гърдите си солените пръски на бурята, обливали и бащата, и дядото. Момчето, и то по реда си, се издигало от моряшкия бак до капитанската кабина и след години на бурни морски странствувания по света се завръщало у дома, за да посрещне там старостта и смъртта и да смеси праха си с родната земя. Един род, свързал тъй дълго съдбата си с дадено място, където са се раждали и умирали много поколения негови представители, изпитва чувството за някаква особена принадлежност към всичко наоколо, на която не оказват влияние нито природни красоти, нито други обстоятелства от духовно естество. Това не е любов, а инстинкт. Новият жител на Салем, бил той някой току-що пристигнал или от второто поколение преселници, не може да претендира да се нарича кореняк; той не може и да си представи колко здраво, досущ като пиявица, се вкопчва старият заселник, имащ зад гърба си тривековна родова история, в късчето земя, приютило праха на предшествениците му. Няма значение, че това място не му носи радост, че са му дотегнали старите дървени къщурки, калта и прахолякът, плоскостта на релефа и манталитета, леденият източен вятър и смразяващата обществена атмосфера — тези, както и всички други недостатъци, реални или въображаеми, са без всякакво значение за него. Магията остава да действува със същата сила, все едно, че родното място е земен рай. Така стана и с мен. Имах чувството, че съдбата ми е отредила да хвърля котва в Салем, за да се знаят и по мое време специфичните черти на характера на нашия род, известен добре по тези места заради постоянството, с което, щом като някой негов представител легнел в гроба, друг продължавал, така да се каже, неговия обход по главната улица. От друга страна погледнато, именно появата на такова чувство доказва, че връзката, която е започнала да се изражда, трябва да се прекъсне. Не само картофът, но и човешката природа залинява, ако я садят отново и отново в една и съща изтощена почва. Моите деца са родени другаде и доколкото това зависи от мен, ще пуснат корени на ново място.

Когато, поддал се на тази моя странна, вяла, безрадостна привързаност към родния град, напуснах стария пасторски дом, аз започнах работа в тухлената сграда на Чичо Сам, макар че със същия, ако не и с по-голям успех можех да отида и някъде другаде. Така ми било съдено. Сякаш Салем бе за мен центърът на вселената, от който не можеш да избягаш, вече не за пръв и за втори път ми се случва да го напускам уж завинаги и после да се връщам като черния гологан, който не се губи. И ето че едно прекрасно утро ме завари да изкачвам гранитните стъпала с президентските пълномощия в джоба, за да бъда представен на господа помощниците ми в предстоящата ми отговорна служба като нов началник на митницата.

Мисля — не, убеден съм, че никой държавен чиновник в Съединените щати, било то цивилен или военен, не е възглавявал като мен подобна патриархална колегия от ветерани. Щом ги погледнах, веднага разбрах къде се намира най-старият жител на нацията. Вече повече от двадесет години независимата позиция на нейния ковчежник ограждаше салемската митница от водовъртежа на политическите превратности, които често струват на човек службата му. Ковчежникът бе стар воин, най-прославеният воин на Нова Англия[12], и стоеше непоклатимо на пиедестала на заслугите си. Сам охраняван от мъдрата благосклонност на всяко следващо правителство, на което беше служил, той като щит бе отбранявал подчинените си в многобройните часове на опасност и тревога. Генерал Милър[13] беше крайно консервативен човек. Навикът упражняваше огромно влияние върху благата му природа. Към познати лица генералът се привързваше силно и се стараеше да избягва промените дори когато те очевидно биха довели до подобрение. Така че когато поех управлението на моя отдел, той се състоеше почти изцяло от старци, повечето от които бяха допотопни морски капитани. Люлени от вълните на всички морета и стоически понесли суровите удари на живота, те най-сетне бяха довеяни в това тихо кътче, където, обезпокоявани единствено от периодичната паника около президентските избори, живееха сякаш втори живот. И те като всички старееха и изнемощяваха, но си имаха някакъв талисман да ги пази от смъртта. Двама-трима измежду тях, схванати, както ме уверяваха, от подагра и ревматизъм или може би приковани към леглото, дори и не помисляха да се вестят в митницата през по-голямата част от годината. Ала след зимната летаргия те изпълзяваха навън под топлото майско или юнско слънце и лениво се захващаха с онова, което сами наричаха „служебния си дълг“, до момента, когато решаха, че е време пак да легнат. Трябва да си призная, че нося вина за прекъсването на трудовия живот на не един от тези почтени служители на Републиката. По моя препоръка те получиха възможност да си отдъхнат от изнурителния труд и не след дълго, сякаш да служат на страната си бе ръководен принцип в живота им, в което нито за миг не се съмнявам, се оттеглиха на оня свят. Смирено търся утеха в надеждата, че благодарение на моята намеса те са имали достатъчно време да се покаят за греховната продажност, в която според хората рано или късно всеки митнически служител затъва. Няма път, който да води от митницата към рая — нито от парадната, нито от задната й врата!

По-голямата част от моите подчинени бяха виги[14]. За достопочтената им компания бе добре дошло, че новият началник, макар да бе предан демократ, не беше активен политик и не дължеше поста си на политически заслуги. А то иначе, ако на този влиятелен пост бе поставен някой със задачата да започне кампания срещу ковчежника виг, чиято немощ не му позволяваше лично да управлява ведомството си, едва ли някой от старата чиновническа гвардия би останал на поста си и месец след деня, в който този бич божи прекрачи прага на митницата. Според приетите правила за случай като този дейният политик би сметнал за свой дълг да подложи всичките тези беловласи глави под гилотината. Не се искаше да си прозорлив, за да забележиш с какъв страх ветераните очакваха подобна неучтивост от моя страна. Беше ми едновременно и болно, и забавно да наблюдавам ужаса, предизвикан от моята поява, да виждам как сбръчкани страни, половин век брулени от бури, бледнеят при вида на моята абсолютно безобидна персона; да улавям предателски нотки на страх в гласовете, които някога бяха гърмели през рупор така, че и бореят да замлъкне. Тези иначе прекрасни старци съзнаваха, че по силата на общоприетите норми — а за някои от тях още и поради собствената им некадърност — би трябвало да отстъпят място на по-млади хора, политически правоверни и въобще по-способни във всяко отношение да служат на нашия мил Чичо Сам. Същото съзнавах и аз, но все не ми даваше сърце да постъпя, както ми диктуваше разумът. Така че аз търпя сериозна критика, задето се посрамих пред себе си и накърних служебната си съвест, като ги оставих да продължават да се тътрят из кейовете и да се мотаят по стълбището на митницата. Немалко време те прекарваха и в дрямка по привичните си ъгли върху косо облегнатите на стената столове, но се пробуждаха веднъж-дваж на сутрин, за да си подосаждат с повторението за не знам кой си хиляден път на стари морски истории или брадати вицове, превърнали се в пословици и ключови думи за тях.

Скоро стана ясно, че новият началник не е особено опасен. С облекчение в сърцата и с щастливото съзнание, че ако не на страната, то поне на себе си могат да бъдат полезни, тези стари господа се захванаха с изпълнението на служебните си задължения. Те надничаха дълбокомислено през очилата си в корабните трюмове. Как само се формализираха за разни дреболии и с каква лекота им се изплъзваше измежду пръстите едрата риба! Когато се случеше такава неприятност и под носовете им посред бял ден на брега биваше измъкнат цял вагон контрабандни стоки, с каква педантичност, с какво усърдие се захващаха те да заключват, оковават и запечатват всички вратички на провинилия се плавателен съд. И вместо упрек за проявената преди това небрежност те сякаш заслужаваха похвала за бдителността им, след като злото вече бе сторено — признание за своевременното им старание, когато вече нямаше какво да се направи.

Стига хората да не са изключително неприятни, аз имам глупавия навик да се отнасям към тях благосклонно. Във всеки човек съм готов да видя хубавото, ако такова въобще съществува, и то става основа на мнението ми за него. Тъй като болшинството от старите митничари имаха по нещо хубаво в себе си, а и положението ми на техен покровител и закрилник благоприятствуваше за разцвета на приятелски чувства, не след дълго ги заобичах всичките. В летните утрини, когато палещият зной, способен едва ли не да разтопи човека, успяваше да влее някаква топлинка в почти безчувствените им тела, приятно бе да ги чуеш как си бъбрят в задния вестибюл, насядали в редица с облегнати на стената столове, а застиналите остроумия на миналите поколения се разтапяха в устата им и оживяваха от смеха им. Външно въодушевлението на старците има много общо с радостта на децата — интелектът и тънкото чувство за хумор тук нямат място. И в двата случая става дума за отблясъци, които играят по повърхността и придават слънчев, жизнерадостен вид както на зелените клонки, така и на сивия, прогнил дънер. Само че при едните имаме истинска слънчева светлина, а при другите — по-скоро фосфоресциране на гниещо дърво.

Все пак читателят ще се съгласи, че би било крайно несправедливо да представя всичките ми прекрасни стари приятели като вдетинени склеротици. Първо, не всички бяха стари; сред тях имаше хора в разцвета на силите си, с изявени способности и изключително енергични, достойни за много по-интересен и независим начин на живот от този, на който ги беше осъдила злата им съдба. От друга страна, и под белите власи понякога се крие добре запазен интелект. Ала като се вземе пред вид болшинството от моите ветерани, няма да сбъркам, ако ги нарека компания досадни старци, неизвлекли нищо ценно от богатия си житейски опит. При такива огромни възможности да пожънат златните зърна на житейската мъдрост, те най-старателно бяха претъпкали главите си с плявата. С много по-голям интерес и благоговение говореха за последната си закуска, за обяда си вчера, днес или утре, отколкото за корабокрушението, станало преди четиридесет-петдесет години, или за каквито и да било чудеса, видени в младостта им.

Бащата на митницата, патриархът не само на този малък отряд чиновници, но, смея да твърдя, и на почтената колегия пристанищни митничари в целите Съединени щати, бе някой си пожизнен инспектор. Той с право би могъл да бъде наречен законна рожба на данъчната система, като да беше се проникнал от нея с майчиното си мляко или по-точно чрез бащината си кръв — на този пост, създаден специално за него от родителя му, полковник от революционната армия и бивш пристанищен ковчежник, той бе назначен толкова отдавна, че малцина са вече доживелите оттогава до наши дни. Когато го видях за първи път, този инспектор бе човек на около осемдесет години, но изглеждаше тъй свеж, че цял живот да търсите, не бихте намерили и сред вечнозелените друг такъв неувяхващ екземпляр. С румените си бузи, стегнатата си фигура, елегантно облечена в син костюм с лъскави копчета, с пъргавата си походка и с пращящия си от здраве вид, той изглеждаше не чак млад, но поне като някакво ново творение на майката-природа, приело формата на човек, за когото старостта и немощта не се отнасят. В гласа и смеха му, които постоянно огласяха митницата, нямаше и следа от треперливото старческо кудкудякане. Те излизаха от гърдите му надуто, като кукуригане на петел или фанфарен зов. Ако гледаме на него просто като на животно, а и едва ли би могло да се гледа другояче на него, той произвеждаше най-приятно впечатление с прекрасното си здраве и способност, при тази преклонна възраст, да се наслаждава на всички или почти на всички удоволствия, каквито някога е имал или за каквито е мечтал. Безгрижието и чувството за сигурност, които му създаваше службата в митницата с редовните доходи и редките, незначителни тревоги, че може да го уволнят, без съмнение бяха допринесли за пощадата на времето. Но истинската и главна причина за младеенето му се криеше в рядкото съвършенство на животинската му натура, необременена с особен интелект и почти лишена от морални и духовни съставки — последните в такова нищожно количество, че едва-едва го възпираха да не тръгне на четири крака. Той не беше силен в мисълта, нито дълбок във възприятията, нито пък страдаше от особена чувствителност. Накратко, няколко обикновени инстинкта, съчетани с веселото настроение, което бликаше от физическото му благоразположение, напълно прилично заместваха в очите на света липсващото му сърце. Съпруг на три жени, всичките отдавна вече умрели, той бе баща и на двадесет деца, повечето от които също бяха легнали в земята в различни възрасти на детството и зрелостта. Човек би помислил, че тази мъка е достатъчна да удави в тъжните си сенки и най-слънчевия нрав, но това не важеше за нашия стар инспектор. Една кратка въздишка му стигаше да се освободи от бремето на потискащите спомени. Само миг, и ето че пак е готов за лудории като истинско дете, във всеки случай много по-готов от младшия чиновник в бюрото на ковчежника, който с деветнадесетте си години изглеждаше по-старият и по-мрачният от двамата.

По онова време наблюдавах и изучавах този патриархален субект с по-жив интерес, струва ми се, от всяка друга двунога твар в митницата, попаднала в зрителното ми поле. Той наистина бе рядко явление: самото съвършенство в едно отношение, а така плитък, измамен, неуловим и нищожен във всяко друго. Аз стигнах до заключението, че душа, сърце и интелект бяха, както вече казах, заместени от инстинкти в него, но малкото черти в характера му бяха така изкусно комбинирани, че недостатъците му не биеха в очи и аз дори го намирах съвсем приемлив. Трудно би било да си представим задгробното му съществуване, дотолкова бе той земен и чувствен. Във всеки случай животът му на този свят, макар и обречен да секне с последния му дъх, му бе даден с благословия: морални задръжки имаше той колкото и дивите животни, но затова пък възможностите му за наслада бяха по-големи, а се радваше и на същия благословен имунитет срещу мрачната пустота на старостта.

Една от точките, по които той имаше огромно преимущество пред четириногите си братя, бе способността му да си спомня всички изядени вкусни обеди, които до голяма степен бяха източникът на житейското му щастие. Чревоугодничеството бе изключително приятна негова черта и разказите му за някое печено изостряха апетита също като туршийка или предястие от стриди. Понеже по природа бе лишен от по-възвишени достойнства и отдаваше цялата си енергия и изобретателност за радостите на търбуха си, без да погребва други някакви таланти, за мен бе винаги приятно да го слушам как се превъзнася за разни риби, домашни птици и мръвки, както и за най-подходящия начин те да се приготвят за трапезата. Спомените му за хубави софри, колкото и антични да са били, сякаш изпълваха с аромата на печено прасенце или пуйка ноздрите на слушателите му. Небцето му още живееше с вкусовите усещания отпреди шестдесет-седемдесет години, явно запазили същата свежест, каквато обладаваха следите от овнешката пържола, току-що погълната на закуска. Чувал съм го да млясва при спомена за пиршества, чиито останали участници отдавна до един се бяха превърнали в храна за червеите. Беше удивително да се наблюдава как пред него непрекъснато се изправят призраците на отколешни ястия, не с гняв или желание за мъст, а сякаш с благодарност за високата оценка, получена някога от него, и със стремеж за умножаване безкрайния низ от удоволствия, колкото мъгляви, толкова и чувствени. Някакво крехко говеждо филенце, телешко бутче, свинско котлетче; някоя вкусна кокошчица или отлична пуйка, украсявала трапезата му навярно в дните на по-стария Адамс[15], все още се пазеха в паметта му, докато целият човешки опит, натрупан оттогава, както и всички събития, озарили или помрачили личната му съдба, го бяха отминали безследно като утринния бриз. Най-трагичното събитие в живота му, по моя преценка, бе свързано с някаква гъска, живяла и умряла преди около двадесет, а може би и четиридесет години. Тази птица с многообещаваща фигура приживе на масата се бе оказала толкова безнадеждно жилава, че острият нож не могъл дори да одраска туловището й, та се наложило да се прибегне до брадва и трион.

Но време е вече да привършим този бегъл портрет, макар че с удоволствие бих му отделил и повече внимание, тъй като от всички хора, които съм срещал, инспекторът е най-подходящият за митнически служител. Поради причини, в които сега не мога да се впускам, работата в митницата често е свързана със загуба на добродетели от страна на служителите. Със стария инспектор това бе невъзможно да се случи и ако ще да останеше на поста си до второто пришествие, нямаше да стане по-лош, нито пък щеше да пострада апетитът му.

Има още един образ, без който моята галерия от портрети на митничари би била непълна. Но тъй като съм имал сравнително малко възможност да го наблюдавам, ще трябва да го опиша само в най-общи линии. Става дума за стария ковчежник, нашия храбър генерал, който след блестящата си служба в армията и последвалото я назначение за губернатор на една от земите в Дивия запад, се бе заселил в Салем преди двадесет години, за да прекара остатъка от своя наситен, славен живот. Безстрашният воин бе вече на около седемдесет години и в края на земния му път бремето на старческата немощ бе така непосилно за него, че дори и войнствената музика на собствените му вълнуващи спомени не можеше да го облекчи. Сковани бяха сега краката, които някога бяха повеждали с твърдата си стъпка всяка атака. Единствено облегнат на някой слуга и като се подпираше с цялата си тежест на железния парапет, успяваше той бавно и мъчително да се изкачи по стълбите на митницата и с цената на огромни усилия да се дотътри до обичайното си кресло край камината. Оттам следеше с невиждащ, ведър поглед онова, което ставаше наоколо: хората, които влизаха и излизаха, полагането на клетви сред шумоленето на книжа, обсъждането на служебни и неслужебни дела, макар и да оставаше глух за всичко и вглъбен в себе си. В такива моменти цялото му същество излъчваше благост и доброта. Обърнеха ли се към него, в очите му проблясваше искра на любезност и интерес, като доказателство, че вътре в него все още гори светлина и само помътеното стъкло на интелектуалния му светилник спира лъчите по пътя им към външния свят. Колкото по-добре човек опознаваше вътрешния мир на стария воин, толкова по-буден му се виждаше той. Щом вече не бе необходимо да слуша или да говори, а и едното, и другото струваха видимо усилие на генерала, по лицето му бързо се изписваше предишното приветливо спокойствие. Не бе мъчително да се взреш в погледа му тогава: макар и отнесен, той нямаше нищо общо със старческото слабоумие. Природата му, по начало силна и внушителна, в основата си все още се държеше.

Да се наблюдава и определи характерът му обаче при тези неблагоприятни условия, бе толкова трудно, колкото по вида на мрачните, разхвърляни развалини мислено да се възстанови планът и построи наново стара крепост, като например Тикондерога[16]. Тук-там по някаква случайност може да са се запазили почти цели стени, но другаде са останали само безформени каменни камари, тромави свидетели на минала мощ, обрасли през дългите години на мир и забрава с трева и плевел.

И въпреки че малко сме общували, като се обръщам с любов към стария воин, защото, подобно на всички познавали го двуноги и четириноги, така трябва да нарека чувствата си към него, вече мога да нахвърлям главните щрихи на портрета му. Той се отличаваше с благородство и героизъм, което показва, че не случайно, а напълно заслужено е спечелил славното си име. Според мен той никога не се е отличавал с трескава активност и навярно цял живот се е налагало да го подбутват, за да започне да действува. Ала веднъж тръгнал към целта си и захванал да преодолява препятствия, за него бе немислимо да отстъпи или да не успее. Неговият все още жив душевен жар не трепкаше с ярки огнени езичета и не хвърляше снопове искри; той по-скоро излъчваше спокойната светлина на зачервен в пещта къс желязо. Далеч не бе трудно обаче да си представя как, в състояние на пределна, проникнала до дълбините на душата му възбуда, предизвикана от бойната тръба, чийто мощен зов събужда дремещите му, но неугаснали жизнени сили, той се отърсва от слабостта като от болничен халат, захвърля старческия бастун и грабва сабята, готов да се хвърли в огъня на битката. И дори в такъв напрегнат момент той би запазил външното си спокойствие. Но всичко това, разбира се, е само игра на въображението и не трябва нито да се очаква, нито да се изисква от него. Това, което аз с очите си виждах в генерал Милър — реално и осезаемо като неразрушимите укрепления на старата крепост Тикондерога — вече спомената като най-удачното сравнение, — бе една упорита, непоклатима твърдост, навярно стигала и до инат в младостта му; една почтеност, която като повечето му качества бе толкова тежка, че да се справиш с нея, бе все едно да поместиш тон желязна руда; и една доброжелателност, която въпреки свирепостта, проявена в атаките на нож, предвождани от него край река Чипиуа и във Форт Ери[17], аз приемам за по-чиста монета от подбудите на всеки един или на всички, взети заедно, многословни филантропи на деня. Сигурен съм, че собственоръчно е съсичал хора и че те са падали като стръкове скосена трева в настъплението, което той увличал с триумфалната мощ на духа си. И все пак сърцето му бе тъй меко, че той не би дал и прашец да падне от пеперудените криле. Не съм срещал друг такъв човек, на чиято природна добрина да мога така спокойно да се осланям.

Много от характерните му черти, сред тях и такива, които допринасят съществено за постигането на прилика в портрета, бяха напълно или частично заличени още от времето преди да се запозная с генерала. Човек най-бързо изгубва външната си привлекателност и за разлика от крепостта Тикондерога, цялата обвита в пълзящи растения, вкоренени в пролуките и пукнатините и черпещи от разрухата жизнените си сокове, природата не украсява човешките развалини с цветовете на свежородена красота. И все пак в стария воин се бяха запазили следи от някогашно обаяние. От време на време лъч добро настроение се промъкваше през непрогледната завеса на външността му и заиграваше ласкаво по лицата ни. А любовта му към цветята и техния упойващ аромат говореше за една вродена изтънченост, каквато рядко се среща сред мъжете след детството или ранното юношество. Може да се предположи, че за един военен кървавият лавров венец на челото му би бил най-скъпото, а ето че генералът се отнасяше с момински възторг към царството на цветята.

Доблестният ветеран обикновено седеше близо до камината, а началникът, който по възможност се стараеше да избягва нелеката задача да поведе разговор с него, обичаше да стои на известно разстояние и оттам да наблюдава спокойното, почти сънно изражение на лицето му. Тъй както седеше само на няколко крачки от нас, той изглеждаше потънал в друг свят; далечен, макар да минавахме покрай стола му; недостижим, при все че ръка да протегнеш, ще го докоснеш. Навярно живееше много по-реален живот в света на мислите си, отколкото в непривичната среда на митническата кантора. Отмереният ход на парада, яростният глъч на битката и фанфарите на старите победни химни, звучали преди три десетилетия — ето какво вероятно се виждаше и чуваше в живите картини, родени от въображението му. Междувременно в помещението влизаха и излизаха търговци и капитани, спретнати чиновници и недодялани моряци. Суетнята на митническия и търговския живот продължаваше да жужи наоколо, ала като че ли нито хората, нито техните дела имаха някакво отношение към генерала. Той изглеждаше тъй не на място, както би изглеждала някоя стара сабя — някога святкала пред бойния строй, но сега ръждясала, макар острието й да лъщи — сред мастилниците, папките и махагоновите линийки върху бюрото на заместника му.

Едно нещо ми помогна много да възстановя и пресъздам образа на предания боец от граничните райони край Ниагара, с неговата проста и неподправена дееспособност. Това бе споменът за паметните му думи: „Ще се опитам, сър!“ — произнесени в мига преди да се хвърли в отчаяна и героична атака. Думи, изпълнени с безстрашието, присъщо на синовете на Нова Англия, способни да гледат опасностите смело в очите и да им се противопоставят. Ако и в нашата страна за воинска доблест се даряваха хералдически почести, то тази тъй проста наглед негова фраза, която обаче единствен той би могъл да изрече в отговор на опасната и славна задача, би била най-подходящият девиз за герба на генерала.

За да запази душевното си и умствено равновесие, човек трябва да свикне да общува с различни от него хора, които ни най-малко не се увличат от неговите интереси и чиито поприще и способности той не може да оцени без усилие на волята. Обстоятелствата на моя живот са ми предоставяли често подобна възможност, но тя никога не се е отличавала с такова богатство и разнообразие, както по време на работата ми в митницата. Да вземем например един от служителите там, наблюденията над чийто характер измениха представата ми за това що е талант. Той си беше роден търговец: бърз, проницателен, с бистър ум, с око, което проникваше в хаоса и на най-заплетените проблеми, изчезващи под влиянието на неговата способност за систематизация като от докосване с магическа пръчица. От дете отрасъл в митницата, той се чувствуваше тук като риба във вода и служебната процедура във всичките й тънкости, така мъчителни за непосветения човек, за него беше една стройна и абсолютно ясна система. В моите очи той беше идеалният представител на класата си. Той бе един вид въплъщение на самата митница или поне на онази главна пружина, която задвижва цялата й верига от различно въртящи се колела; понеже в учреждения като това повечето хора се назначават, за да служат на собствените си интереси и удобство, а не заради способностите им, чиновниците по неволя трябва да търсят у други уменията, които самите те не притежават. И така, по неизбежна необходимост нашият делови герой привличаше служебните затруднения на всеки един от нас със силата, с която магнитът привлича стоманени стружки. С беззлобно снизхождение и доброжелателна търпимост към глупостта ни, която за ум като неговия трябва да е била почти равносилна на престъпление, той само се докосваше с пръст до проблема и веднага непонятното ставаше ясно като бял ден. Търговците го ценяха не по-малко от нас, посветените. Той беше кристално честен човек. За него това бе повеля на природата, а не въпрос на избор или принципи. Не би могло и да бъде другояче — за такъв ясен и точен интелект като неговия бе задължително да има честно отношение към работата, в съответствие със съществуващите правила. Едно петно на съвестта му, свързано по някакъв начин с неговото призвание, би измъчвало такъв човек със същата, ако не и с много по-голяма сила както грешка в баланса или капка мастило върху белия лист на деловата книга. Накратко, това беше един от редките случаи в живота ми, когато срещах човек, попаднал тъй точно на мястото си.

Ето с какви хора ме бе свързала този път съдбата. Без да се сърдя на провидението, че ме постави в такова непривично за мен положение, аз се заех сериозно да извлека каквато мога полза от него. След като споделих тежък труд и неосъществими замисли с братята-утописти от Брук Фарм[18], след три години, прекарани под влиянието на такъв изтънчен интелект като Емерсън[19], след свободата на дивия бивак край река Асабет, където с Елъри Чанинг[20] давахме воля на фантазията си в размишления край пращящите в огъня сухи клони; след разговорите за борове и индиански реликви с Торо[21] в отшелническата му хижа край Уолдън; след като изисканият класически вкус на Хилард[22] разви в мен придирчива взискателност; след като се потопих в лиричната атмосфера край огнището на Лонгфелоу[23], най-сетне настъпи моментът да упражня други свои способности и да се подкрепя с храна, за която досега не бях изпитвал особен глад. За човек, познавал Олкът[24], дори старият инспектор се ядваше като добре дошла смяна в диетата. За мен това, че при спомена за такива събеседници съм бил в състояние да заживея сред съвсем различни хора, без да роптая, бе до известна степен доказателство, че съм уравновесен по натура и притежавам всички основни елементи от стройната система на човешката природа.

Литературата и свързаните с нея усилия и цели загубиха значението, което бяха имали за мен. През този период книгите не ме вълнуваха и бяха далеч от съзнанието ми. Природата — не човешката, а тази, която включва земята и небето — бе в известен смисъл невидима за мен и аз забравих духовната наслада, с която някога я бях одухотворявал. Тази дарба, тази способност не че изчезна, а просто замря в мен. И това би било неимоверно печално, ако да не бе сигурността, че стига само да поискам, ще мога да си върна всичко ценно от миналото. Вярно, че ако такъв начин на живот продължи твърде дълго, има опасност от нежелателни последствия — бих могъл завинаги да се превърна в съвършено друг човек, при това съвсем не такъв, какъвто си струва да бъдеш. Аз обаче винаги съм вярвал, че това е само преходен период. Някакъв пророчески инстинкт постоянно ми нашепваше, че в близко време, в момента, когато за мое добро стане необходима промяна в начина ми на живот, такава промяна ще настъпи.

Но засега аз бях началник на митницата, и то, доколкото мога да съдя, не от най-лошите. Един човек на мисълта, въображението и чувствата (ако ще и да е десетократно по-надарен от покорния ви слуга) може във всеки момент да се превърне в делови човек, стига само да реши. Моите колеги от митницата, както и търговците и капитаните, с които общувах по служба, ме имаха единствено за чиновник и вероятно не подозираха, че бих могъл да бъда и нещо друго. Предполагам, че ни един от тях не бе чел и ред от моите писания, пък и да беше ги изчел всичките, надали това щеше да ме издигне и на йота в очите му. Не биха се изменили нещата, дори творенията ми да бяха написани с перото на един Бърнс или Чосър, които също са били на времето си митничари. За човека, бленувал да спечели литературна слава и — по този начин — място сред великите личности в световната история, е поучително, макар и тежко, да напусне тесния кръг, където такива щения се смятат законни, за да види колко безсмислени са, погледнати отстрани, всичките му постижения и стремежи. Не мога да кажа, че бях особено заслужил подобен урок било като предупреждение или укор в това отношение, но във всеки случай аз си извлякох поука докрай, при което, с удоволствие отбелязвам, не съм изпитал и мигновена болка или пък нужда да махна с ръка и да забравя. Всъщност трябва да призная, че често ми се случваше да обсъждам литературни въпроси с един от чиновниците — прекрасен човек, назначен заедно с мен и уволнен почти веднага след моето освобождаване. Той си имаше две любими теми: Наполеон и Шекспир. Младши помощник-ковчежникът — млад мъж, за когото се говореше, че от време на време изписвал по някой лист от казионната хартия с нещо, което отдалеч доста приличало на стихове, също ме заговаряше понякога за книги, като тема, за която не е съвсем изключено да имам някаква представа. С това се изчерпваха всичките ми културни общения и то ме задоволяваше напълно.

Сега, когато вече изживях амбицията името ми да се разнася по света чрез заглавните страници на литературни произведения, ми ставаше смешно, като си помислех, че то е придобило една по-различна популярност. Митническият маркировчик го щампосваше с шаблон и черна боя върху чувалите с пипер и кошовете с оранжево багрило за сирене, върху опаковките с пури и балите с най-различни стоки, подлежащи на обмитяване, като доказателство, че за тях е платена необходимата такса и че са минали през редовен митнически контрол. Носена от такъв странен проводник на славата, информацията за моето съществуване, доколкото тя се съдържа в едно име, достигаше до места, където никога не бяха чували за мен и където, надявам се, няма повече и да чуят.

Но миналото не беше мъртво. Макар и рядко, идваха моменти, когато мислите, изглеждали ми някога така важни и действени, а впоследствие така лесно приспани, се пробуждаха отново. Един от най-забележителните случаи, когато в мен се съживи навикът от предишните дни, бе онзи, който по законите на литературната етика ме оправдава да предложа на читателите настоящия разказ.

На втория етаж на митницата се намира просторно помещение, чиито груби тухлени стени си стоят неизмазани, а гредите на тавана — необлицовани. Зданието, строено с размах, отговарящ на нуждите на едновремешното търговско пристанище и с оглед на бъдещото му процъфтяване, на което не било писано да се осъществи, предлагаше много повече стаи, отколкото бе нужно за работещите там чиновници. По тази причина залата над владенията на ковчежника бе останала недовършена, сякаш все още чакаше да дойдат дърводелци и мазачи, макар че от потъмнелите греди отдавна вече подобно на гирлянди се спускаха паяжини. Там, в една ниша, бяха наслагани цяла камара бъчви, натъпкани с връзки стари документи. С такива книжа бе покрита и по-голямата част от пода. Не е възможно да не изпитваш болка, като си помислиш колко дни, седмици, месеци и години са се трудили хората над тези плесенясали книжа, които днес, за да не пречат, са захвърлени в ъгли, където никой никога няма да ги види. Но пък и какви планини от други ръкописи, изпълнени не със скучни канцеларски формалности, а с мисли, родени от творчески умове и преливащи чувства, дошли от дълбините на трепетни сърца, са били осъдени на забрава; хем, което е най-тъжното — без да донесат на авторите си приличните средства, които митническите чиновници си бяха подсигурили с тези нищо и никакви драскулки! Макар че всъщност и тези драскулки имаха своята стойност като източници за местната история. От тях могат да се изровят сведения за търговския живот на Салем в онези минали дни, както и документи на знаменитите търговци — стария Крал Дарби, Били Грей, Саймън Форестър и много други тогавашни магнати, успели да натрупат приживе несметни богатства, които започвали да се топят веднага щом над напудрените им глави хлопвал капакът на ковчега. Там се срещат имената на повечето от родоначалниците на семействата, представляващи днешният елит на Салем — малко известни търговци, започнали плахо с първите си незначителни сделки, като правило много по-късно от Революцията[25] и чак след време достигнали до това положение в обществото, което дава повод на потомците им да се считат за стара аристокрация.

В документите не бяха отразени годините преди Революцията; вероятно защото архивът на митницата е бил пренесен в Халифакс, когато всички кралски чиновници се присъединили към бягащата от Бостън британска армия. Изчезването на тези документи често ме изпълваше със съжаление, защото е вероятно да са били събирани от времето на Протектората[26] и да са съдържали сведения за личности както забравени, така и известни до ден-днешен, а също и за старинни обичаи. Всичко това бих прочел с удоволствието, с което някога събирах върхове на индиански стрели в полето край стария пасторски дом.

Но ето че един скучен дъждовен ден имах щастието да направя едно доста интересно откритие. Като се ровех в камарата стари документи и взимах ту един, ту друг в ръка, за да прочета върху пожълтелите страници имената на кораби, отдавна отишли на дъното на морето или изгнили по кейовете, и имената на търговци, вече забравени на борсата и едва различими върху обраслите с мъх надгробни плочи; като разглеждах всичко това с тъжното, вяло, донякъде неохотно любопитство, което будят мъртвите свидетелства за отдавна приключили дела, и напрягах закърнялото си въображение, за да възстановя по тези сухи мъртвешки кокали картината на града от онези къде по-радостни дни, когато Индия била новозавладяна сфера и пътят към нея бил известен само в Салем, случайно се натъкнах на малък пакет, старателно загърнат в къс много стар пожълтял пергамент. Той приличаше на официалните документи от онези далечни времена, когато чиновниците полагали ъгловатия си строг почерк върху много по-солидни материали от днешните. Нещо в този пакет инстинктивно будеше любопитството ми и ме накара да разкъсам червената лента, която го свързваше, с нетърпението на иманяр. Като разгърнах коравата пергаментова опаковка, видях, че това е грамота, подписана и подпечатана от губернатора Шърли[27], с която някой си Джонатан Пю се назначаваше за началник на Кралската митница в пристанище Салем, провинция Масачузетс бей. Спомних си, че някъде бях чел (навярно в Хрониките на Фелт) за смъртта на митническия началник Пю преди около осемдесет години и от някакъв съвременен вестник бях разбрал, че тленните останки на мистър Пю били изровени от малкото гробище на църквата „Свети Петър“ при ремонта й. Ако не ме лъже паметта, от моя многоуважаван предшественик бяха останали само малко кости, парчета от дрехи и перука с разкошни къдри, запазила се в прекрасно състояние, за разлика от главата, която украсявала. Ала в страниците, загърнати в пергаментовата грамота, намерих много повече свидетелства за онова, което мистър Пю е носил в сърцето и главата си, отколкото почтеният му череп бе благоволил да повери на фризираната перука.

Накратко, това бяха не служебни, а лични документи или поне писани собственоръчно от него като частно лице. Това, че те се намираха сред вехториите на митницата, може според мен да се обясни единствено с внезапната смърт на мистър Пю. Той вероятно ги е държал в службата си и наследниците му или не са разбрали за тях, или са ги взели за служебни книжа. При пренасянето на архива в Халифакс пакетът, като частна вещ, не бил взет и тъй си останал неотворен.

Старият началник, който в ония далечни времена не ще да е бил претрупан с работа, изглежда, е посвещавал част от неограниченото си свободно време на издирванията си като антиквар и местен историк. Това осигурявало на мозъка му необходимата гимнастика, за да не ръждяса. Впрочем някои негови факти ми помогнаха при подготовката на очерка „Главната улица“[28], включен в сборника ми. Остатъкът от труда му би могъл със същия успех да се използува в други начинания от подобно полезно естество, а не е изключено да бъде разработен, доколкото е възможно, и в една истинска история на Салем, ако благоговението ми пред родната земя успее някога да ме подтикне към такъв благочестив труд. Междувременно всеки, който би имал желанието и компетентността да ме освободи от този неблагодарен труд, може да заповяда. В последна сметка навярно ще се наложи да предам материала на Есекското историческо общество.

Но това, което най-силно привлече вниманието ми в тайнствения пакет, бе нещо, изработено от фина червена материя, силно износена и избеляла. По него имаше следи от сърмена обшивка, която обаче бе така разръфана и протрита, че почти изцяло бе загубила блясъка си. Затова пък очевидна бе майсторската й изработка, а бодът й (както ме уверяват дамите, които разбират от такива вълшебства) говореше за едно забравено в наши дни изкуство, което не би могло да се възстанови, дори да се разнищят конците един по един. Като разгледах по-внимателно аленото парцалче — защото времето, употребата и кощунствуващите молци наистина го бяха превърнали почти в парцалче, — стигнах до извода, че то трябва да е представлявало буква, главната буква „П“. След прецизно измерване установих, че и двете й крачета са точно осем и четвърт сантиметра дълги. Явно бе, че буквата е била предназначена за прикрепване към облекло; но как точно се е носела и какъв ранг, почести или заслуги е символизирала в далечното минало, за мен бе загадка, която (при мимолетността на модата по света в това отношение) не се и надявах да разреша. Въпреки това алената буква продължаваше някак странно да ме привлича. Тя приковаваше погледа ми и аз не можех да откъсна очи от нея. Някаква дълбока тайна, до която очевидно си струваше да се проникне, се криеше там и аз имах чувството, че по някакъв неуловим начин мистичният знак я предава на сетивата, но не и на съзнанието ми.

Озадачен, потънал в размисъл над всевъзможни хипотези, между които и предположението, че буквата може да е била украшение като онези, с които белите са подмамвали индианците, аз случайно я поставих на гърдите си. На читателя може да му се види смешно, но трябва да ми повярва, че тогава изпитах почти физическо чувство за изгаряне, сякаш емблемата не беше от червено платно, а от нажежено желязо. Потръпнах и неволно я изпуснах на пода.

Унесен в съзерцание на буквата, до този момент не бях обърнал внимание на свитъчето излиняла хартия, около което бе завързана. Сега го отворих и за моя радост намерих едно доста изчерпателно обяснение на цялата работа, оставено от перото на стария митнически началник. В няколко листа голям формат беше описан с подробности животът на някоя си Хестър Прин, която явно е занимавала немалко умовете на нашите прадеди. Тя се подвизавала в периода между ранните дни на Масачузетс и края на седемнадесетия век. Старците, които митническият началник Пю заварил още живи и от чиито разкази събрал материала за своята история, си спомняли, че в годините на тяхната младост Хестър Прин била вече престаряла, макар и не съвсем грохнала жена, винаги внушителна и сериозна. От незапомнени времена обикаляла неуморно домовете на съгражданите си като доброволна болногледачка и правела според силите си всевъзможни добрини както с дела, така и със съвети по най-различни въпроси, и особено по сърдечните. И както обикновено става с хора от този тип, тя била смятана за ангел от мнозина, макар сигурно други да са я възприемали просто като досадна личност, която се бърка в чужди работи. По-нататък в ръкописа прочетох за повече страни от живота и за страданията на тази необикновена жена, голяма част от които читателят ще намери в „Алената буква“. И не трябва да се забравя, че в основата си автентичността на изложените там факти се потвърждава от документа на мистър Пю. Оригиналът на неговия ръкопис, както и алената буква — тази странна реликва — са все още у мен и на разположение да бъдат разгледани от всекиго, който се заинтересува. Това обаче не означава, че при художественото претворяване на историята и търсенето на мотивите и страстите, движили нейните герои, съм се ограничавал в рамките на половин дузината страници на предшественика си. Напротив, в това отношение съм си позволявал такава свобода, каквато бих чувствувал, ако фактите бяха плод на моята фантазия. Автентичността, за която претендирам, е само в общите линии на изложението.

Тази случка върна донякъде мислите ми в старото им русло. В ръцете си държах материал за цяла повест. Чувствувах се така, сякаш в безлюдната зала на митницата пред мен се бе появил старият началник, облечен по модата отпреди сто години и с безсмъртната си перука — онази същата, с която го погребали и която така и не изгнила в гроба. Осанката му излъчваше достойнството на човек, изпълнил кралска мисия и поради това огрян с лъч от великолепието, ослепително озарявало трона. Съвсем различен бе, уви, от подвилия опашка републикански служител, който като слуга на народа се чувствуваше най-низш сред низшите. С призрачната си ръка мъглявата, но величествена фигура ми връчи аления знак и обяснителния ръкопис. И с призрачния си глас ме закле, в името на моя свещен синовен дълг и почит към него, който имаше достатъчно основание да се смята за мой служебен предтеча, да предам мухлясалите му, проядени от молците литературни опити на обществото. „Направи това — клатеше настойчиво глава призракът на мистър Пю, неотразим в безподобната си перука, — направи го, и цялата печалба е твоя! Скоро тя ще ти потрябва, защото в твоето време службата не е, както беше при нас, дадена за цял живот, че в много случаи и по наследство. От теб ще искам едно: като пишеш историята на старата мистрис Прин, отдай дължимото на паметта на твоя предшественик!“ И аз обещах на призрака: „Ще го направя!“

И така, аз дълго мислих за Хестър Прин и нейната съдба. Часове наред, потънал в размишления, крачех напред-назад из стаята си или за стотен път обхождах дългия коридор от парадния до черния вход на митницата, за огромна досада на стария инспектор и на контрольорите по теглото и размерите на стоките, чиято дрямка се смущаваше от безмилостно дългото трополене на моите отминаващи и връщащи се стъпки. По стар моряшки навик те казваха, че началникът кръстосва горната палуба. Вероятно смятаха, че съм обзет от желанието да изостря апетита си с дълги разходки: наистина, какво ли друго би могло да накара здравомислещия човек да прави такива ненужни усилия. И да си призная, добрият апетит, засилен от източния вятър, който обикновено духаше по коридора, беше единственият положителен резултат от тези мои неуморни разходки. Толкова неблагоприятна е митническата атмосфера за деликатните плодове на фантазията и чувствата, че ако бях останал там за още десет президентски мандата, много се съмнявам, че „Алената буква“ щеше някога да види бял свят. Въображението ми бе помътняло огледало. В него или не се отразяваха, или едва се мержелееха героите, с които всячески се опитвах да го населя. Огънят в интелектуалната ми ковачница видимо бе слаб да стопли и направи пластични образите ми. Лишени от пламъка на страстите и нежността на чувствата, те си оставаха мъртви като вкочанени трупове и впиваха очите си в лицето ми с призрачна усмивка на презрително предизвикателство. „Какво общо имаш с нас? — сякаш искаха да кажат те. — Малкото власт, която някога може да си притежавал над царството на измислиците, е загубена. Ти я продаде за една жалка троха от държавното злато. Върви сега да си изкарваш заплатата!“ Ето така почти потъналите в летаргия рожби на собствената ми фантазия ми натякваха за моята глупост, и то не без основание.

Аз бях в плен на това ужасно вцепенение не само през ежедневните три и половина часа от моя живот, които Чичо Сам изискваше. То не ме оставяше и в крайморските ми разходки, и в излетите ми извън града, когато, макар и рядко и неохотно, се отправях да потърся онази живителна красота на природата, която на времето още с прекрачването на прага на стария пасторски дом така освежаваше и оживяваше мисълта ми. Същата душевна апатия ме съпровождаше и в дома ми, тегнеше върху мен и в стаята, която най-нелепо наричах свой кабинет. Не ме напущаше тя и късно през нощта, когато, седнал в празната гостна, при светлината само на мъждукащата жар в камината и луната се опитвах да нарисувам във въображението си сцени, които на следващия ден да оживеят в богати багри върху бялата хартия.

Ако в такъв час не ти дойде вдъхновение, безсмислено е изобщо да го чакаш. Лунните лъчи, които в една позната стая посребряват килима, така че всяка негова фигурка се откроява ясно и всеки предмет се вижда в най-тънките му подробности — макар и съвсем не така, както сутринта или на обяд, — са най-подходящият посредник за запознанството на романтика с въображаемите му гости. Ето го привичния домашен уют — столовете, всеки със своите особености, декоративната масичка и върху нея кошничката за ръкоделие, една-две книги и незапалената настолна лампа, канапето, библиотеката, картините на стената — всички тези детайли, отчетливо очертани и одухотворени от необикновеното осветление, сякаш губят материалната си същност и се превръщат в безплътни рожби на фантазията. Дори и най-малките и незначителни неща подлежат на това превъплъщение, при което се изпълват с достойнство. Някоя детска обувка, куклата в малката камъшитова количка, дървеното конче — с една дума, всичко, което през деня е служило като полезна вещ или играчка, сега изглежда странно и далечно, макар и осезаемо едва ли не като при естествена светлина. И така, подът на познатата ни стая се превръща в граничен синор между земния и приказния свят, където действителността и въображението се срещат и се сливат в едно. Тук и призраци да се появят, няма да се изплашим. Не бихме се учудили в такава обстановка, ако съзрем някое любимо същество, напуснало този свят, да си седи тихичко във вълшебния сноп лунна светлина с вид, който ще ни накара да се усъмним дали наистина се връща отдалеч, или никога не е напускало домашното огнище.

Мъждукащата жарава играе много важна роля в ефекта, който бих искал да опиша. Едва доловимо обагря тя цялата стая с нежна руменина, която се разлива по тавана и стените и искри по полираната повърхност на мебелите. Тази по-топла светлина, която се прелива със студената възвишеност на лунните лъчи, сякаш дарява с душа и нежна чувствителност създанията, извикани от въображението, и от ледени фигури те се превръщат в живи хора. А в обратната страна на огледалото, там, където обитават духове, се отразява гаснещият антрацит, белите лунни лъчи по пода, изобщо всички светлини и сенки в картината, повторени на крачка по-далеч от реалното и по-близо до фантастичното. Та ако в такъв час и в такава обстановка човек седи сам и фантазията му отказва да ражда странни неща, които да приличат на истина, той не трябва да се опитва да пише романтични творби.

Самият аз обаче, докато работех в митницата, не можех да се вдъхновя ни от луната, ни от слънцето, ни от огъня в камината — за мен те бяха еднакво безполезни светила, каквото е и мигащата лоена свещ. Способността ми да се въодушевявам, а заедно с нея и талантът, който тя предполага — може би не много богат или ценен, но най-доброто, което имах, — ме бяха напуснали.

Ала сигурен съм, че ако бях опитал перото си в друг вид литература, нямаше да се окажа чак толкова бездарен и безплоден. Бих могъл например да се огранича със записването на историите, които разказваше един от нашите инспектори, бивш търговски капитан. Длъжен съм, ако не искам да проявя неблагодарност, да спомена за него, тъй като рядко минаваше ден, без той да ме разсмее и да ме възхита с великолепния си дар на разказвач. Ако бях запазил образния му стил и хумора, който той с вродения си усет умееше да добавя към описанията си, не се съмнявам, че в литературата щеше да се роди нещо необикновено. Без труд бих могъл да се захвана и с нещо по-сериозно. Глупаво беше, при натрапчивата прозаичност на ежедневието ми, да се опитвам да се пренеса в друг век или да създам от безплътен материал някакво подобие на свят, когато ежеминутно сапунените ми мехури, с тяхната неуловима красота, се пукаха поради грубия контакт с някакво събитие от действителността. Много по-мъдро би било да прекарам мислите и виденията си през матовата материя на днешния ден и с това да я избистря; да потърся възвишеното в потискащата ме проза; да издирвам неотклонно истинното и непреходното в незначителните, досадни случки, в обикновените хора, които ме обграждаха. Моя беше грешката. Странящата от живота, отворена пред мен, изглеждаше безинтересна и банална само защото не бях проникнал до по-дълбоката й същност. Там се криеше по-хубава книга от всичко, което бих могъл да напиша; лист по лист тя се разгръщаше пред мен, сътворена от действителността на отлитащия миг, и с написването си изчезваше, защото на ума ми липсваше проникновението да я осмисли, а на ръката ми — умението да я запише. Някой ден може би ще мога да си спомня отделни фрагменти и те ще се излеят в златни букви върху хартията.

Твърде късно обаче стигнах до това разбиране. А във въпросния момент ми беше ясно само, че онова, което някога за мен бе удоволствие, се бе превърнало сега в безнадеждна мъка. Ала нямах особено оправдание да се оплаквам от своето положение. От автор на доста слаби разкази и очерци се бях превърнал в сравнително добър митнически началник, и толкоз. И все пак никак не е приятно да живееш със съмнението, че мозъкът ти закърнява или пък изветрява, без да го съзнаваш, като етер от шишенце, така че всеки път, като го погледнеш, виждаш все по-малък и по-малък нелетлив остатък. Нямаше никакво съмнение, че е така; и като изучавах себе си и океаните, стигнах до някои изводи относно въздействието на поста „държавен чиновник“ върху човешкия характер, които не бяха особено ласкателни за въпросния начин на живот. Може би под някаква друга форма ще се спра елин ден по-подробно на това въздействие. Засега е достатъчно да се каже, че един митничар с дълъг стаж не би могъл да бъде образцов почтен човек по много причини, като например временното назначение, както и самата същност на службата му, която, макар и честен труд, не е част от всеобщите производителни усилия на човечеството.

Според мен във всекиго, който е заемал такъв пост, може да се наблюдава, в по-голяма или по-малка степен, как, облегнат на широкия гръб на Републиката, той губи собствената си сила, а пропорционално на слабостта или твърдостта на характера си — и способността да стои здраво на краката си. Ако е необикновено енергичен по природа или не е подложен прекалено дълго на невротизиращото въздействие на служебната атмосфера, той все още има шанс да се спаси. Чиновникът, който е имал щастието навреме да бъде изритан, за да се бори и той в един свят, в който всичко е борба, може изцяло да си върне своето собствено „аз“. Но това рядко се случва. Като правило той удържа позициите си точно колкото е нужно, за да бъде погубен, след което бива изхвърлен, както е омекнал в мускулите, да се препъва по неравните пътеки на живота. Съзнанието за собствената му немощ, за изгубената стоманена твърдост и еластичност на мишците му го кара винаги да се оглежда тъжно наоколо за подкрепа. И против здравия разум, въпреки всички разочарования и несполуки той няма да се разделя с илюзията — която ще го преследва, додето е жив, и подобно на гърчовете при холера ще го мъчи даже миг след настъпването на смъртта, — че така или иначе, скоро ще дойде времето, когато по благоприятно стечение на обстоятелствата ще го върнат на длъжност. Тази вяра най-вече прави безсмислено и нереално всяко дело, което той би помислил да предприеме. Защо му е да се блъска и трепе, да се стреми да се измъкне от калта, когато ей сегичка Чичо Сам ще протегне мощната си десница да му помогне? Защо да си изкарва хляба тук или да търси злато в Калифорния, когато в недалечно бъдеще ще започнат ежемесечно да го радват с купчинки лъскави монети от чичовия джоб? Тъжно е да гледаш колко малко му е нужно на човек да опята от държавната служба, за да се зарази от тази странна болест. Златото на Чичо Сам — да ме прости почтеният старец — обладава в това отношение магията на дяволска плата. Всеки, който го докосне, трябва много да се пази, че това може да се окаже пагубно ако не за душата му, то за много от най-ценните й качества: непреклонността, куража и постоянството, честността и самостоятелността — въобще всичко присъщо на мъжествения характер.

Няма що — чудесна перспектива! Не че митническият началник се обвиняваше в подобно нещо или пък смяташе, че окончателно ще излезе от строя и в случай, че го оставят да работи в митницата, и в случай, че го уволнят. И все пак размишленията ми не бяха от най-веселите. Аз провесих нос, загубих покой и през цялото време се ровех в себе си, за да разбера кои от скромните ми способности са вече изчезнали и до каква степен са наченати останалите. Стараех се да пресметна колко още бих могъл да остана в митницата, без да загубя човешкия си облик. Да си призная, тъй като никой не би взел да гони такъв кротък човек като мен, а не е прието държавен служител да излиза в оставка, най-голямото ми опасение беше, че мога да побелея и грохна на поста си и да се превърна в животно, подобно на стария инспектор. Не беше ли вероятно монотонността на чиновническия живот занапред да ме докара дотам, че по примера на достопочтения ми приятел да очаквам обедния час като централно събитие на деня, а остатъка да проспивам като престаряло куче на припек или на сянка? Какво мрачно бъдеще за човек, който смята, че щастието е да изживееш цялата гама от способности и чувства, вложени в теб! Но както се оказа, напразни са били всичките ми тревоги. Провидението ми бе отредило такива добрини, за каквито не бих могъл и да мечтая.

И така, да продължа в духа на „П. П.“, третата годишнина от назначението ми в митницата бе ознаменувана с избирането на генерал Тейлър[29] за президент. За да бъдат напълно разбрани преимуществата, които предоставя държавната служба, следва да напомним какво очаква чиновника, когато на власт идва партията на неговите политически противници. Смъртният човек не би могъл да се окаже в по-сложно и във всяко отношение по-неприятно положение. Благоприятен изход от него е почти невъзможен, макар че нерядко онова, което на потърпевшия се струва най-ужасната участ, се оказва най-голямата добрина. Гордият и чувствителен човек изживява тежко мисълта, че неговото благополучие е в ръцете на хора, които не го обичат и разбират; хора, от които той по-охотно би понесъл обида, щом такава алтернатива е неизбежна, отколкото би приел знак на благоразположение. За човека, съумял да запази спокойствие по време на изборната борба, е странно да наблюдава кървавата вакханалия, която се развихря в часа на победата, и едновременно с това да съзнава, че и той е сред набелязаните жертви! Малко са по-отвратителните човешки черти от тази, която караше сега най-обикновени, по нищо неотличаващи се от другите хора да се превръщат в жестоки зверове само защото имаха властта да вършат злини. Ако използуването на гилотината в служебната действителност не бе просто една рядко удачна метафора, а реално съществуваща практика, то искрено вярвам, че най-ревностните измежду дейците на победилата партия бяха достатъчно възбудени да пратят всички ни на ешафода и при това да благодарят на небето, че им е предоставило тази възможност! Аз, който винаги съм наблюдавал със спокойно любопитство успехите и загубите на моята партия, смятам, че нито една от многобройните й победи не се е отличавала с такъв злобен дух на свирепа враждебност и жажда за мъст, както въпросният възход на вигите. Когато демократ поеме даден служебен пост, той го прави, като правило, поради необходимост, която дългогодишната практика е превърнала в закон на политическата борба. А да се роптае срещу такава практика, докато политическата система си остава непроменена, е проява на слабост и страхливост. Многократните привични победи обаче са направили демократите великодушни. Те са в състояние да пощадят, когато има такава възможност, а когато се налага да отрежат нечия глава, макар и да наточват секирата си, не мажат острието й с отровата на човешката злоба, нито пък имат унизителния обичай да подритват падналата в пепелта глава.

Накратко, в колкото и неприятно, меко казано, положение да бях изпаднал, аз намирах, че имам всички основания да се поздравя, задето се числях към победените, а не към победителите. Въпреки че досега не бях се явявал от най-разгорещените политикани, в този период на опасности и несполуки взех все по-остро да усещам към коя партия тегнат моите симпатии и след една трезва оценка на обстановката не без известно съжаление и срам стигнах до извода, че имам по-големи шансове от братята си демократи да остана на поста си. Но кой ли може да види и на сантиметър по-далеч от носа си какво го чака в бъдещето? Моята глава падна първа!

Склонен съм да допусна, че моментът, когато отсичат главата на човек, рядко може да се нареди сред най-приятните в живота му. И все пак, както при повечето нещастия, дори и такава сериозна беда носи със себе си своя лек и утеха, стига само пострадавшият да съумее да извлече полза от сполетялата го злополука, вместо да рита срещу ръжена. В моя случай утешителните аргументи бяха близко до ума и аз бях стигнал до тях много преди да ми потрябват. Като се има предвид колко бе ми омръзнала службата и смътното ми желание да я напусна, приличах донякъде на човек, стигнал до мисълта за самоубийство, комуто най-неочаквано се усмихва щастието да бъде убит. В митницата, както и по-рано в стария пасторски дом, бях прекарал три години — срок, достатъчно дълъг, за да си почине уморената ми глава; достатъчен, за да се откажа от някои стари интелектуални привички и да отворя място за нови; достатъчен и предостатъчен за един начин на живот, неносещ полза или наслада на ни едно човешко същество и заради който бях обърнал гръб на онзи вид труд, дето ако не друго, поне би уталожил една вътрешна потребност в мен. Нещо повече, във връзка с безцеремонното му изгонване бившият митнически началник не бе съвсем разстроен, че вигите го обявяват за враг, тъй като неговата политическа пасивност, склонността му да кръстосва на воля тихите простори, където има място за цялото човечество, вместо да се ограничава из тесните пътеки, по които даже родни братя трябва да минават един по един, караше побратимите му по партия понякога да поставят под въпрос неговата преданост. Сега, след като спечели короната на мъченик (макар да бе загубил главата, която тя би трябвало да увенчае), въпросът можеше да се смята за приключен. И накрая, въпреки че не беше кой знае какъв герой, изглеждаше му по-достойно да падне заедно с партията, която бе поддържал, вместо да надживее много други далеч по-достойни свои съпартийци и в последна сметка, след като просъществува четири години по милостта на едно враждебно правителство, да трябва отново да изяснява позицията си и да моли за още по-унижаващото снизхождение на една приятелски настроена власт.

Междувременно моята история бе подета от пресата и в течение на десетина дни бях принуден да галопирам в обезглавения си вид по страниците на печата подобно на конника без глава[30] на Ървинг, мъртвешки блед, зловещ и жадуващ за погребение — единствения изход за политическия мъртвец. Но да оставим настрана метафорите. Реалният човек, който продължаваше да носи глава на раменете си, беше стигнал до утешителното заключение, че всяко зло е за добро, и като си вложи парите в мастило, хартия и стоманени писци, отвори отдавна неизползуваното си писалите и отново се превърна в човек на перото.

Дойде най-сетне часът на литературните опити на моя стар предшественик, мистър Пю. Но на ръждясалата ми от дългото бездействие умствена машинка й трябваше известно време, преди да заработи що-годе свястно. И макар че в процеса на написването книгата изцяло ме погълна, тя все пак се получи прекалено строга и мрачна, съвършено неразвеселена от жизнерадостната слънчева светлина, с крайно оскъден дял от познатите нежни веяния, които смекчават почти всяка сцена в природата и реалния живот и несъмнено би трябвало да смекчават всяко тяхно изображение. Тягостната атмосфера в моя разказ навярно произтича от периода на революционни промени и още незатихнал кипеж, в който се развива, и в никакъв случаи не говори за липсата на светли чувства у автора. Напротив, за пръв път, откакто бе напуснал стария пасторски дом, той се усещаше истински щастлив сред мрачните сенки на своя измислен свят. Някои от по-кратките работи, включени в настоящия сборник, също са писани след принудителното ми оттегляне от труда и почестите на обществения живот, а материали за останалите почерпих от овехтелите страници на годишници и списания, чиито старовремски писания бяха имали възможността да опишат пълен кръг във времето и да възвърнат първичната си привлекателност. Да си послужим пак с метафората за политическата гилотина и да наречем сборника „Посмъртни съчинения на обезглавения митнически началник“. Така че ако разказът, който вече привършвам, звучи твърде автобиографично, за да може един скромен човек да го публикува приживе, той охотно ще бъде простен на един джентълмен, който ви го предлага от оня свят. И нека настане мир по цялата земя! Да бъдат благословени приятелите ми и простени вразите ми, защото за мен настъпи вечният покой!

Животът в митницата сега е просто един отминал сън. Старият инспектор бе хвърлен неотдавна от коня си и за голямо мое съжаление умря — иначе навярно би живял вечно. Та той, както и останалите негови достопочтени колеги от митническото гише днес за мен са само беловласи, сбръчкани сенки, с които въображението ми се бе позабавлявало и които бе захвърлило завинаги. Ами търговците: Пингрий, Филипс, Шепърд, Ъптън, Кимбъл, Бъртръм, Хънт… тези и много други имена, които допреди шест месеца бяха най-обичайното нещо за моите уши, тези дейни натури, които според мен заемаха такова централно място в света, в нищожно кратък срок бяха откъснати от мен не само физически, но и в мислите ми. Доста трябваше да се потрудя, за да си спомня как изглеждаха и се наричаха дори неколцината, които изброих. Скоро и моят стар роден град ще надвисне над мен, обгърнат в стаеното мъгляво було на спомена, сякаш не е частица от земния свят, а голямо призрачно село сред облаците и жителите му са не истински, а въображаеми хора, които населяват дървените му къщурки и бродят из тесните пресечки и по безкрайното еднообразие на главната му улица. Всичко това вече е престанало да бъде част от живота ми. Другаде сега е моят дом. Любезните ми съграждани няма особено да се затъжат за мен, защото, макар сред важните ми литературни амбиции да бе желанието да завоювам известен авторитет пред тях, та да ме помнят с добро по местата, където са живели и умирали толкова много мои предтечи, тъкмо там най-малко съм намирал онази топлина, която е тъй нужна на литератора, за да могат най-добрите класове на творчеството му да пуснат кълн и да съзреят. За мен ще бъде по-добре в друго обкръжение, а не ще и дума, че и старите ми съграждани няма да забележат моето отсъствие.

И все пак може някой ден — о, сладка мисъл, о, тържество! — правнуците на днешното поколение да споменат с благодарност списовача от миналото, когато техният съвременник антиквар им посочи сред другите исторически забележителности на града и мястото, където се е намирала старата водна помпа.

Бележки

[1] Хоторн има предвид книгата си „Сенки от стария пасторски дом“, излязла от печат в 1846 г.

[2] Става дума за „Мемоари на общинския архивар П. П.“, пародия на „История на моето време“ от Гилбърт Бърнет, излязла от кръга писатели около Александър Поуп (1688–1744).

[3] По времето, когато пишеше тези редове, авторът бе замислял да публикува заедно с „Алената буква“ и няколко кратки разказа и очерка. Бе счетено за целесъобразно обаче те да се отложат. — Б.а.

[4] Елайъс Хаскет Дарби (1739–1799), наричан още „баща на търговията между Америка и Индия“.

[5] Безрезултатната война, която САЩ водят срещу Великобритания през 1812–1814 г. за присъединяването на Канада.

[6] Хоторн е принадлежал към крилото на радикалите в партията на демократите.

[7] Хълмът на обесените се намира в северозападната част на Салем. Предполага се, че там са били екзекутирани „вещиците“ в 1692 г. „Нова Гвинея“ — подигравателно прозвище за района в началото на Есекс Стрийт в Салем, където се заселили първите емигранти от Южна Европа.

[8] Първият от дедите на автора, Уилям Хоторн (1607–1681), който се заселва в Америка в 1630 г.

[9] Пуританите са религиозни реформисти, основна сила в английската революция от XVII в. След Реставрацията много от тях емигрирали в Америка. Те си налагали строг аскетизъм, покорно изпълнявали всички нареждания на свещеника и били безмилостни в борбата си срещу всевъзможните ереси и нарушения срещу морала.

[10] Квакерите са протестантска секта в Англия, създадена в средата на XVII в. от Джордж Фокс, който вярвал, че истината трябва да се търси не в книгите, а в сърцата на хората. Осенените от „вътрешна светлина“ по време на служба негови последователи се разтрепервали от силно вълнение, което им спечелило популярното прозвище „квакери“ — треперещи. Те отказвали да се молят в официалната църква, да дават клетва и да носят оръжие, не признавали никакви държавни или обществени титли. Жестоките гонения в теократичните американски общини ги принудили да потърсят убежище в Роуд Айланд и в колонията, създадена за тях в Пенсилвания от Уилям Пен в 1682 г.

[11] Джон Хоторн (1641–1717), съдия, взел участие в процесите срещу салемските „вещици“ през 1692 г., прапрадядо на автора.

[12] Нова Англия — област в САЩ, простираща се върху територията на щатите Мейн, Ню Хампшир, Върмонт, Масачузетс, Роуд Айланд и Кънектикът.

[13] Генерал Милър (1776–1851) — герой от войната през 1812 г.

[14] Виги — политическа партия, съществувала в САЩ от 1834 до 1854 г. Вигите са политически приемници на партията на федералистите и предшественици на днешните републиканци.

[15] Джон Адамс (1735–1826) — вторият президент на САЩ.

[16] Тикондерога — стара крепост между езерата Джордж и Чамплейн в щата Ню Йорк, арена на ожесточени боеве по време на Войната за независимост.

[17] Чипиуа и Форт Ери — места на сражения в англо-американската война от 1812 г.

[18] Брук Фарм — експериментален модел на общество, създаден в 1841 г. от трансценденталистите Джордж и София Рипли в един чифлик близо до Бостън. Те се стремели да съчетаят физическия труд с възвишения духовен живот. Натаниел Хоторн живял около половин година в това общество.

[19] Ралф Уолдо Емерсън (1803–1882) — виден американски писател и философ, глава на литературния кръг „трансценденталисти“. Неговата противоречива идеалистическа философия съдържала романтична критика на капитализма и призив към индивидуално самоусъвършенствуване.

[20] Уилям Елъри Чанинг (1780–1842) — приятел на Хоторн, един от изтъкнатите дейци на унитарианската църква в САЩ, която била призвана да реформира традиционния за пуританите калвинизъм.

[21] Хенри Дейвид Торо (1817–1862) — американски писател, сподвижник на Емерсън и близък приятел на Хоторн. Опитвайки се да осъществи на практика „живот вън от цивилизованото общество“, той се уединил на брега на езерото Уолдън край родния си град Конкорд.

[22] Джордж Стилман Хилард (1808–1879) — американски писател и литературен критик.

[23] Хенри Уодзуърт Лонгфелоу (1807–1882) — виден американски поет, приятел с Хоторн от ученическите години.

[24] Еймъс Бронсън Олкът — (1799–1888) — наричан най-трансценденталният трансценденталист. Посветил живота си на образователни реформи. Основал утопична вегетарианска колония „Фрутландс“.

[25] Американската революция (1775–1783), в резултат на която тринадесет колонии от Атлантическото крайбрежие на Северна Америка извоюват независимостта си от Великобритания и създават Съединените американски щати.

[26] Протекторат — периодът между 1653 и 1659 г., когато Великобритания се управлява от лорд-протектор — Оливър Кромуел и сина му Ричард.

[27] Уилям Шърли (1694–1771) — назначен за губернатор на Масачузетс в 1741 г.

[28] Виж бележка на автора, стр. 16.

[29] Закари Тейлър (1784–1850) — дванадесетият президент на САЩ, принадлежал към партията на вигите.

[30] Сравнението е с героя в новелата „Легенда за сънната долина“ от Уошингтън Ървинг.