Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Scarlet Letter, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 9 гласа)

Глава XV
Хестър и Пърл

И така Роджър Чилингуърт, старецът с изкривената фигура, чието лице дълго не оставяше на мира хората, колкото и да се мъчеха да го забравят, се прости с Хестър Прин и си тръгна прегърбен по пътя. Тук-таме той откъсваше по някоя билка или изравяше корен и ги пускаше в кошничката си. Пристъпяше полечка, а бялата му брада едва не се влачеше по земята. Хестър продължи някое време да го следи с поглед, завладяна от трепетно очакване, че ей сегичка младата пролетна тревица ще се попари под стъпките му и ще полегне в лъкатушна кафява бразда сред околната весела зеленина. Беше й чудно какви ли пък толкова билки се е заел да събира тъй усърдно старецът. Дали от земята, урочасана от злите му очи, нямаше — докосне ли я само с пръст — да наизникнат разни невиждани отровни буренаци? Или ще му бъде достатъчно да насити злобата си просто като превърне всичко здраво и полезно в растителния свят в отровно, смъртоносно биле? А слънцето, което тъй щедро къпеше земята с ярката си светлина, май него не го огряваше. Май недъгавото му тяло тънеше в кръг от зловеща тъмнина, накъдето и да се обърнеше. И за къде се бе запътил той сега? Ами ако вземеше да се продъни вдън земята, пък да остави след себе си — сякаш с гръм ударено — парче пустиня, че след много време там да плъпнат и да дадат размах на свойта грозотия старо биле, кучи дрян, буника и всичко най-противно, което би могло да се навъди в този климат? Или, току-виж, ще се разпери и ще се понесе с крила на прилеп — все по-отблъскващ на вид, колкото по-нависоко се издига.

— Грях или не грях — отсече с раздразнение Хестър Прин, все още загледана подире му, — но аз го ненавиждам!

Тя се кореше за омразата си, но това не й помагаше да я превъзмогне или намали. Опитите й да се пребори с нея само й напомняха отдавна миналите дни в далечната страна, когато вечер ученият излизаше от уединения си работен кабинет, за да поседи и да се погрее пред домашното огнище и пред усмивката на младата си съпруга. Той казваше, че има нужда от топлината на тази усмивка, за да прогони от сърцето си студенината, сковала го през дългите самотни часове на четене. Тогава тези вечери й се бяха виждали щастливи, ала гледани през призмата на по-нататъшната й злощастна орис, те се нареждаха сега сред най-неприятните й спомени. Тя се удивляваше как въобще е могло да има такива сцени! Как въобще са я накарали да се омъжи за него! За нея нямаше престъпление, за което по-горчиво да се кае, от това, че бе търпяла и дори бе отвръщала на хладните му докосвания, че бе го оставяла да се разтапя, като я гледаше как му се усмихва и слива поглед с неговия. Не ще и дума, че каквото и да бе препатил Роджър Чилингуърт впоследствие, то бе нищо в сравнение с неговата подлост, когато на времето се бе възползувал от неопитното й сърце и я бе подвел да мисли, че е щастлива с него.

— Да, мразя го! — повтори Хестър още по-рязко. — Той ме измами! Той ми причини много по-голямо зло, отколкото аз на него!

Горко на мъжете, които спечелват ръката на жена, без да завоюват докрай сърцето й. И те като Роджър Чилингуърт не ще убегнат печалната съдба — щом се яви някое по-силно привличане и пробуди всички чувства, на които жената е способна — да бъдат упреквани дори за спокойствието и доволството — това мраморно подобие, което са й представяли за истинското щастие. Редно би било обаче Хестър отдавна да е забравила тази обида. Какво означаваше тогава нейната непримиримост? Нима през всичките тези седем дълги, мъчителни години, в които алената буква й беше причинила толкоз горест, тя не бе успяла да намери дори и капка разкаяние?

Чувствата, които Хестър изпита през миговете, докато уродливата фигура на стария Роджър Чилингуърт се изгуби от погледа й, хвърлиха мрачна светлина върху душата й и откриха там много неща, които тя инак не би признала.

Старецът се скри и грешницата повика момиченцето:

— Пърл! Детето ми! Къде си?

За времето, докато майка й разговаря със стария билкар, неуморната Пърл не се бе оставила да скучае. Както вече казахме, тя първо се бе опитала да поиграе с отражението си във водата. Беше го канила при себе си и след като то се бе побояло да излезе, сама бе потърсила начин да проникне в неговия свят на безплътна земя и недостижимо небе. Стигнала до убеждението, че или тя, или отражението не са истински, малката си бе намерила по-добро занимание. Направи си лодчици от брезова кора, натовари ги с черупки от охлюви и изпрати в огромния океан флотилия, която надвишаваше по брой всички рейсове, набрани от който и да било търговец в Нова Англия. Но повечето от съдовете й заседнаха на брега. После Пърл хвана за опашката един жив морски рак, плени няколко морски звезди и сложи една медуза да се топи на припека. Сетне гребна с шепи пяна от гребена на прииждащия прилив, плисна я по посока на вятъра и се втурна презглава да улови снежинките й, преди да са стигнали земята. Забелязала ято крайбрежни птици, които пърхаха и кълвяха по брега, палавницата напълни престилката си с камъчета и погна по скалите мъничките морски птички, замеряйки ги с удивителна сръчност. Тя бе почти сигурна, че е ударила едно сиво птиче с бяло под гушката и му е счупила крилото. Приплясквайки с другото, то се отдалечи, а лудетината въздъхна и играта й се отщя — стана й мъчно, че бе наранила едно малко създание, волно като морския бриз и като самата нея.

Накрая Пърл насъбра най-различни видове морска трева и си изплете нещо като голям шал или наметало и венец за главата, с които заприлича на малка русалка. Тя бе надарена като майка си в моделиерството. За завършек на русалската си премяна детето се постара да направи от стиска дълги водорасли копие на познатото украшение върху майчините гърди. Буквата „П“, само че в свежозелено, а не в алено. Навело брадичка, момиченцето се загледа с особено любопитство в нея, сякаш тя бе единственото нещо, чийто скрит смисъл то бе пратено на този свят да разгадае.

„Интересно дали майка ще ме пита какво означава това!“ — помисли си Пърл. И тъкмо в този миг тя чу майчиния глас и пърхаща леко като морска птичка, се появи при Хестър Прин и със смях се понесе в танц, сочейки емблемата на гърдите си.

— Моя малка Пърл — продума Хестър след кратко мълчание, — зелената буква на детските ти гърди не носи никакво значение. Но знаеш ли ти, детето ми, какво значи буквата, която твойта майка е обречена да носи?

— Да, майко — отвърна детето, — това е главно „П“. Ти ми го показа в буквара.

Хестър се вгледа внимателно в детското личице, но въпреки познатия особен израз, появил се в черните очи, не можеше да бъде сигурна дали Пърл знае смисъла на символа. И изведнъж тя бе обзета от болезнено желание да получи отговор на този въпрос.

— Знаеш ли, дете, защо майка ти носи тази буква?

— Как да не знам! — отвърна Пърл, като я гледаше многозначително. — По същата причина, поради която пасторът се държи за сърцето.

— И каква е таз причина? — попита Хестър, като отначало се засмя на нелепата детска асоциация, но изведнъж се сепна и пребледня. — Какво общо може да има буквата с друго сърце освен с моето?

— Е, майко, повече не знам — отговори Пърл с по-сериозен тон от обикновено. — Попитай онзи дядо, с когото си говореше. Може той да ти отвърне. Но най-сериозно, майчице, я ми обясни, какво означава алената буква? И защо я носиш на гърдите си? И защо свещеникът се държи за сърцето?

Тя стисна в шепички ръката на майка си и я загледа в очите с такава настойчивост, каквато рядко можеше да се види в проявите на буйната й, капризна натура. На Хестър й дойде наум, че Пърл може би по детски се опитва да спечели доверието й и прави каквото може и както знае да намери допирни точки за близост. Това разкриваше една неочаквана страна в характера на малката. До този момент майката, макар да я обичаше, както се обича единствено близко същество, не смееше да очаква от нея по-голяма взаимност от тази, която би й дал своенравният априлски вятър. Постоянно увлечен в празните си забави, той понякога изпада в пристъпи на необясними бурни чувства, проявява раздразнителност дори когато е в най-добро настроение, а притиснеш ли го до гърдите си, по-скоро ще те смрази, вместо да те приласкае. И за да изкупи вината си от тези простъпки — кой знае по какви съображения, — ще вземе нявга да целуне страните ти с колеблива нежност, ще поразбърка косите ти и ще се върне пак към игрите си, като остави в сърцето ти една радостна мечта. И това, забележете, бе майчината оценка за характера на Пърл. Страничният наблюдател би намерил там предимно неприятни черти и би ги разгледал в още по-черна светлина. Но сега Хестър започна да се убеждава, че със своята необикновена зрелост и интелигентност Пърл сигурно бе пораснала достатъчно да й стане приятелка и да научи онези нейни страдания, които тя би могла да й довери, без да прояви неуважение нито към себе си, нито към дъщеря си. В още неоформения характер на малката вече се забелязваха заложените от самото начало здрави корени на непоколебима смелост, независимост, упорита гордост, която би могла да прерасне в чувство за собствено достойнство, както и убийствено презрение към много неща, които при по-внимателно вглеждане биха се оказали опетнени с фалш. Тя бе способна и на обич, макар да я проявяваше по най-неприятен начин засега, също както и най-хубавият плод е тръпчив и горчи, когато е зелен.

„Лошото й наследство от мен наистина ще трябва да е много тежко — мислеше си Хестър, — ако при такива ценни качества от това палаво дете не израсне благородна жена.“

Непреклонният стремеж на Пърл да проумее загадката на алената буква като че ли бе вродена нейна особеност. Още от първите дни на съзнателния си живот тя се зае с това, като да бяха й възложили такава мисия. Хестър често си мислеше, че провидението бе надарило детето с тази изявена склонност предвид заслуженото възмездие, и никога досега не бе и хрумвало да се запита дали пък тук не бе скрита и неговата милост и прошка. И ако на малката се погледнеше с вяра и упование като на духовен пратеник, а не като на простосмъртно дете, дали пък нямаше да се окаже, че тя има за задача да утеши сърцето на майка си, което мъката бе превърнала в ледена гробница, и да й помогне да се освободи от страстта, бушувала в нея преди, а и до днес все още жива и неспяща, макар и окована в сърцето-гробница?

Такива мисли се въртяха сега в главата на Хестър, при това те бяха дотолкова отчетливи, все едно, че някой й ги шепнеше в ухото. А в туй време малката Пърл държеше ръката на майка си и загледана в очите й, за кой ли път повтаряше мъчителните си въпроси:

— Какво означава буквата, майко? И защо я носиш? И защо пасторът се държи за сърцето?

„Какво да й кажа? — мислеше си Хестър. — Не, не мога да платя такава цена за близостта на детето.“

А на Пърл рече:

— Глупачето ми, що за въпроси са това? На този свят има много неща, за които децата не бива да питат. Какво мога аз да знам за сърцето на пастора? А пък алената буква я нося заради сърмената й обшивка!

Седем години Хестър Прин не бе си позволила ни веднъж да излъже относно знака на гърдите си. Вероятно той бе талисман на някакъв суров ангел-хранител, който сега я напусна, като разбра, че въпреки строгия му контрол над сърцето й в него се бе промъкнало някакво ново зло или пък старото си бе останало непрогонено. Що се отнася до малката Пърл, загрижеността скоро напусна лицето й.

Ала с това въпросите й не се свършиха. Неколкократно по пътя към къщи, а също така по време на вечерята, докато я слагаха да спи и дори веднъж след като вече изглеждаше дълбоко заспала, Пърл поглеждаше майка си лукаво.

— Майко — питаше тя, — какво означава алената буква?

А на сутринта, щом се събуди, вдигна глава и зададе другия въпрос, който по необясними причини свързваше със запитванията си относно алената буква:

— Майко! Майко! Защо пасторът се държи за сърцето?

— Млъкни, лошо дете! — скара й се майката тъй грубо, както никога досега. — Не ме ядосвай, че да не те затворя на тъмно в килера!