Тенсинг
Човекът от Еверест (1)

(Автобиография на Тенсинг)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tiger of the snows: The Autobiography of Tenzing of Everest, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5 гласа)
Сканиране
gogo_mir (2018)
Корекция и форматиране
vog (2018)

Издание:

Автор: Тенсинг

Заглавие: Човекът от Еверест

Преводач: Захари Рашков

Година на превод: 1960

Език, от който е преведено: английски

Издател: ДИ „Медицина и физкултура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1960

Тип: автобиография

Печатница: ДП „Тодор Димитров“

Редактор: Виолета Севова

Художествен редактор: Атанас Владов

Технически редактор: Боян Славов

Художник: Николай Грудков

Коректор: Милка Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3802


1
Пътят бе дълъг

Често си спомням онова утро в лагер IX. Прекарахме нощта с Хилари в малката палатка на почти 8500 м. — най-високото място, където въобще някога е спал човек. Беше мразовита нощ. Обущата на Хилари са замръзнали, а и ние също почти сме се вледенили. Но когато в бледата светлина изпълзяваме от палатката, почти няма вятър. Небето е ясно и спокойно. А това е хубаво.

Поглеждаме нагоре. Седмица след седмица, месец след месец това бе всичко, което правехме. Поглеждаме нагоре. Ето там е Еверест. Но сега той е различен — толкова близък, толкова достъпен — само на малко повече от триста метра. Той не е вече мечта, извисила се в небесата, а нещо реално, осезаемо — скала и сняг, по които човек може да се катери. Приготвяме се. Ще го изкачим. Този път с божа помощ ще стигнем целта.

Поглеждам надолу. Целият останал свят е под нас. На запад — Нуптсе, на юг — Лотсе, на изток — Макалу, величествени планински върхове, а зад тях — стотици други и всички под нас. Право надолу по хребета на шестстотин метра е Южното седло, където ни чакат нашите приятели — сахибите Лоу и Грегори и младият шерпа Анг Нуима, които вчера ни помогнаха до лагер IX. По-надолу е бялата стена на Лотсе, а в основата й — Западният циркус, където в горния базов лагер чакат останалите ни приятели. Под циркуса е ледопадът, под ледопада — ледникът Кумбу. Забелязвам, че Хилари също гледа нататък и му показвам с ръка. Под ледника на 4800 м. под нас едва се вижда в бледата светлина старият манастир Тиянгбоче.

За Хилари може би той не значи много. За човек от Запада той е само далечно, непознато място в далечна, непозната страна. Но за мене той е родина. Зад Тиянгбоче са долините и селата на Соло Кумбу. Там аз съм роден и там израснах. По стръмните склонове над тях се катерех като момче, когато пасях яковете на моя баща. Родното ми място е близко сега. Сякаш, ако протегна ръка, ще го докосна. Но ако то е близко, също така е и далеко. Много по-далече от 4800 метра. Докато притягаме на гърба си кислородните апарати, мисля за момчето, толкова близко и толкова далечно, което никога не бе чувало за кислород, но все пак устремяваше поглед нагоре към планината и мечтаеше.

След това с Хилари се обръщаме към върха. Започваме изкачването. Много километри изминах и много години изтекоха, докато се озова тук.

 

 

Аз съм щастлив човек. Имах една мечта и тя се сбъдна, а това не се случва често на хората. Да изкача Еверест, който моят народ нарича Чомолунгма, бе най-съкровеното желание в живота ми. Седем пъти опитвах. Връщах се и опитвах отново — не с гордост и сила, не като войник срещу врага, а с любов, както детето се покатерва на скута на своята майка. Най-после бях увенчан с успех и аз съм благодарен. „Туджи чей“ — както казват шерпите — признателен съм. Затова посветих моя разказ на Чомолунгма, който ми даде всичко. На кого друг да направя посвещението си?

Много ми беше дадено, но и от много съм лишен и колкото повече опознавам света, толкова повече разбирам това. Аз съм необразован човек. Силно е желанието ми да уча и да се науча на много неща, но когато сте на четиридесет години, твърде е късно и не е лесно. За двете ми дъщери ще бъде по-добре. Те ходят на училище и ще получат подходящо образование за съвременния свят. А на себе си казвам: „Е добре, ти не можеш да имаш всичко. Нали можеш поне да подписваш името си.“ Мисля, че след изкачването ми на Еверест съм подписвал името си толкова пъти, колкото повечето от хората пишат думи през целия си живот.

Може би изглежда странно, но аз имам много книги. Като момче не бях виждал книги, освен, и то твърде рядко, в някой манастир. Но откакто възмъжах и тръгнах с експедициите, слушах и научих много за тях. Много хора, с които съм се изкачвал и пътешествувал, са писали книги. Те ми ги изпращаха и въпреки че аз самият не мога да чета, разбирам за какво се говори в тях и ги ценя. А от какво голямо значение е да имам своя собствена книга. Книгата според мене е това, което човек е бил и е направил в живота си. Пред вас е моята книга. Ето моят разказ. Ето, това съм аз.

Преди всичко трябва да разясня някои неща. Езикът на шерпите, моят роден език, няма писменост и затова у нас няма никакви официални записвания. Също така в нашата родина отмервахме времето по тибетския календар и поради това фактите и датите от ранните години на моя живот са понякога неточни. За съжаление като планинар не можех да водя дневник и не съм винаги сигурен как да пиша имената на приятелите си, с които участвувах в различни експедиции, за които книга не е написана. Съжалявам и се надявам, че те ще ме извинят, ако съм допуснал грешки. Към тях и към всичките ми другари в изкачванията отправям благодарности и сърдечни поздрави.

Дори със собственото ми име са ставали промени, а често и конфузии. Когато съм се родил, не са ме нарекли Тенсинг. За това ще разкажа по-нататък. Преди името ми на западните езици се пишеше ту със „s“, ту със „z“, а понякога „g“ на края. Второто ми име беше Кумджунг (по името на едно село в моята родина), Ботиа (което значи тибетец) и Норкей или Норкий, Норгиа или Норгей (всички означават „богат“ или „щастлив“ и много пъти през живота ми са ме карали да се усмихвам). Дори и мене това ме объркваше твърде много, но как може да бъде иначе, когато езикът ни няма писменост.

В действителност фамилното ми име или името на моя род е Ганг Ла, което на шерпски език значи „снежен проход“, но ние обикновено не си служим с презимена и единствената полза, която извлякох от своето е, че назовах така новата си къща в Дарджилинг. Различни лами — учените на нашето племе — ми казваха, че най-правилно е да се пише името ми Тенсинг Норгей и по този начин сега аз го пиша. В официални случаи често прибавям на края думата Шерпа, както, за да стане по-ясно за кого става дума, така и за да отдам почит на моя народ. Обаче у дома и за моите приятели аз съм само Тенсинг и надявам се, че и така ще бъде, а не да се събудя някоя сутрин и да ми кажат, че аз съм някой друг.

Много имена — много езици. Това е типично за тази част на света, където живея, и както е добре известно, въпросът да се намери общ език за многобройните народи на Индия, които я населяват, е една от най-трудните задачи на тази страна. Днес човек едва ли може да се придвижи от някой малък район до друг, без да чуе различен говор, а тъй като аз много съм пътувал, то, макар и неграмотен до голяма степен, станах лингвист. Шерпски, родният ми език, произхожда от тибетски, който аз зная от детинство — както северните, така и южните му диалекти. Аз също зная непалски, което е естествено, тъй като Соло Кумбу е в Непал, а Дарджилинг, където живея от много години, е твърде близко до него. Класически хинди не съм учил, но мога да се справя с хиндустани, който е смесица от хинди и урду и не се различава много от непалския език. Освен това съм отчасти запознат и с няколко други езика, като гархвали, пунджабски и сиккимски, ялмо (говори се в Непал), пасту (в Афганистан), читрали (в Северозападните погранични области) и дори зная по малко думи от многото езици на Южна Индия. Но с всички тези езици се ползувам само по време на пътешествия. У дома с близките си, естествено, и досега говоря шерпски, а в Дарджилинг говоря предимно непалски.

След това, разбира се, идват западните езици. В продължение на много години изкачвах планините с английски експедиции и познавах англичани, които живеят в Индия, и сега говоря английски дотолкова добре, че можах да разкажа по-голямата част от своя живот без помощта на преводач. Пътешествувал съм и с хора от други националности и невинаги бях ням. Френски? — „Ça va bien, mes braves“! Немски? — „Es geht gut!“ Италиански „Molto bene“! Може би е добре, че никога не съм участвувал в полска или японска експедиция, иначе досега щях малко да се побъркам.

Пътешествувал съм много. Да пътешествувам, да се движа, да отида, да видя и да науча — това е било винаги в кръвта ми. Веднъж, когато бях малко момче в Соло Кумбу, избягах от къщи в Катманду, столицата на Непал. По-късно избягах отново, но в Дарджилинг. А от Дарджилинг в продължение на повече от двадесет години отивах с експедиции до всички части на Хималаите — много пъти до близкия Сикким и обратно в Непал, често до Гархвал, Пунджаб и Кашмир. Понякога отивах и по-далеч — до границите на Афганистан и Русия и през планините в Тибет до Лхаса и по-нататък. След изкачването на Еверест случи ми се да бъда и по-далеч. Пропътувах почти цяла Индия — както Южна, така и Северна. Бях в Англия, два пъти в Швейцария, прекарах няколко дни в Рим. По времето, когато разказвам моята история, все още не съм видял останалата част от Европа и Америка, но се надявам, че скоро ще ми се удаде възможност за това. Да пътувам, да изследвам и изучавам — това значи да живея. Светът е обширен и не можете да го видите цял дори от Еверест.

Казах, че съм щастлив човек. Болестите и нещастните случаи сякаш ме избягваха, а това невинаги е така с моите сънародници, тъй като много шерпи намериха смъртта си в планините. Разбира се, понякога боледувах, но не особено сериозно. Никога не съм падал в планината и никога не съм премръзвал. Тези, които много се потят, лесно премръзват, но аз, когато се изкачвам, никога не се потя. Дори в лагерите, където трябва да почиваме, аз съм в постоянно движение, за да поддържам тялото си топло. Когато седите и не правите нищо, тъкмо тогава измръзвате. Три пъти попадах в лавини, ала те не бяха опасни. Веднъж в снега загубих очилата си и очите ми се измъчиха от ослепителното слънце и оттогава винаги нося два чифта черни очила. Друг път си счупих четири ребра и навехнах коленете си, но това не бе при изкачване, а на ски излет. Единственият случай, когато претърпях нещастие при изкачване, бе, когато се опитвах да хвана и задържа един другар, който падаше, и си счупих пръст.

Понякога говорят, че имам „три бели дроба“, тъй като не се затруднявам, особено на големи височини. На това аз се смея с „двете“ си уста. Но мисля, че може би е вярно, че съм по-пригоден за височините, отколкото повечето от хората, че съм роден не само във, но и за планините. По време на изкачване се движа с равномерен, естествен за мене ритъм. Дори и в топло време ръцете ми обикновено са студени — според лекарите сърцето ми пулсира твърде бавно. Висините са моят дом. На тях аз принадлежа. При една неотдавнашна обиколка из Индия поради горещината и навалицата се почувствувах много по-зле, отколкото когато и да било през моя живот в планината.

Да, планините бяха добри към мене. Щастлив се чувствувах там. Бях щастлив също и с хората, с които ходех в планините, с другарите, с които се борехме и побеждавахме, с които изживявахме несполуки и успехи. Там бяха моите другари шерпи, на които се гордея да се нарека брат. Там имаше индийци и непалци и хора от много краища на Азия. Там бяха и хората от Запада — англичани, французи, швейцарци, германци, австрийци, италианци, канадци, американци, новозеландци. Да ги срещна и опозная и да бъда техен приятел — това бе голяма радост в живота ми. Не само хората, които си приличат, могат да бъдат приятели. Раймон Ламбер, с когото през 1952 година едва не изкачихме Еверест, е швейцарец и говори френски. Ние можехме да разговаряме само с няколко английски думи и с много жестикулации, но ние сме толкова близки, сякаш сме израсли в едно и също село.

Никой от нас не е съвършен. Ние не сме богове, а обикновени хора и понякога в експедициите възникват затруднения. И по време на последната английска експедиция от 1953 година имаше известни неприятности и аз не отричам това. Но понеже тя се увенча с такава слава, неприятностите бяха много преувеличени. Те преднамерено бяха изопачавани от външни хора. В своята книга аз не ще преувелича или изопача, а само ще разкажа нещата правдиво, както ги видях, без оплаквания и възмущения. Еверест е твърде голям за това. Изкачването на Еверест е твърде скъпо за всички ни. Ще кажа само истината, а истината е, че разногласията, които възникнаха между англичаните и азиатците, не бяха нищо в сравнение с връзката, която ни сплотяваше. Това бе връзката на общата цел, на общата любов и преданост, връзката на всички планинари в света, която ги прави братя.

Твърде много се шуми с понятието политика и националност, но не в планината. Там животът е твърде непосредствен и смъртта доста близка, за да има подобни неща и човекът там е човек — обикновено човешко същество и това е всичко. Но по-късно започва — политика и пак политика, спорове и лоши чувства. Едва слязох от Еверест и тя ме повлече и мене. Тридесет и осем години от моя живот никой не се интересуваше от националността ми. Индиец, непалец или тибетец дори — какво значение имаше това? Аз бях шерпа, обикновен човек от хълмовете, човек от планините, от великите Хималаи. Обаче сега всичко напираше и теглеше, като че аз не бях вече човек, а някаква кукла, закачена на конец. Необходимо бе аз да съм първият, който е изкачил върха с един ярд, с един фут, с един инч пред Хилари. За някои трябваше да бъда индиец, за други непалец. Истината нямаше значение, Еверест нямаше значение — само политиката имаше значение. Аз се срамувах.

За достигането на върха ще разкажа по-нататък. Относно националността и политиката мога да повторя само това, което казах тогава.

Някои хора ме наричат непалец, други индиец. Аз съм роден в Непал, но сега живея в Индия заедно със съпругата си, дъщерите си и майка си. За мене индиец и непалец са едно и също. Аз съм шерпа и непалец, но се смятам също и индиец. Би трябвало всички да бъдем едно — Хилари, аз, индиецът, непалецът, всички.

 

 

Да. Пътят е дълъг — от подножието на Еверест до върха, от планинските пасища на Соло Кумбу до дома на Пандит Неру и Бъкингамския дворец, от планинското кули, носач на товари до носител на ордени, който пътува със самолети и се тревожи за данъка върху дохода. Понякога като всички пътища той бе труден и мъчителен, но в по-голямата си част бе добър, защото той бе велик път, планински път.

Където и да ме отвеждаше, той винаги ме връщаше към планините, защото на тях принадлежа. И това узнах и почувствувах с цялото си същество в онази синя майска утрин през 1953 година, когато се изкачихме с Хилари на върха на света. Моят живот подобно на будисткото колело на живота бе направил своята велика обиколка. Аз бях отново с Еверест, с Чомолунгма, откъдето тръгнах с мечтите на момче, което поглеждаше нагоре над стадата якове.

Но сега мечтата стана действителност.