Серия
Вампирите от Морганвил (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Feast of Fools, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

7

Майкъл настройва китарата си два часа, което бе доста изнервящо, и тръгна по-рано. Ева отиде с него, въпреки протестите му, че изявата му не е нищо особено. Така Клеър и Шейн бяха оставени сами да решат какво да правят.

Клеър приготви по един хотдог с чили и тъкмо стържеше кашкавал отгоре, когато Шейн влезе в кухнята, триумфиращ след победата си в поредната видеоигра.

— Хей, страхотно, благодаря. — Застанал до кухненския плот, той набута част от хотдога с чили в устата си.

— Можеше поне да седнеш — въздъхна момичето. — Имаме маса и дори столове.

— Искаш ли да отидеш? — попита гаджето й с пълна уста. — На събитието?

Искаше ли? Клеър отхапа от своя хотдог и задъвка, без да съзнава, че нарушава собствените си правила да не яде права, и се замисли. От една страна това означаваше да излезе през нощта и да отиде в „Комън Граундс“ за развлечение, което напоследък обитателите на къщата не правеха.

Но… Майкъл. На публично място. Да свири.

— Да — отвърна тя. — Бих искала, ако нямаш нищо против. Зная, че не харесваш мястото, но…

— Харесвам го повече, отколкото Ева, повярвай ми. Освен това не искам да я оставям там сама. Има нужда от някой, който да й пази гърба, докато Майкъл е заобиколен от феновете си или каквито са там.

Клеър се засмя.

— О, намираш го за забавно? Да можеше да го видиш в гимназията. Пичът можеше да свали и най-готината мацка, щом хванеше китарата.

— Обзалагам се, че все още може.

— Тъкмо това казах. Хайде, яж. Музикалната част обикновено започва около седем.

Клеър погълна набързо сандвича си и припна на горния етаж, за да си вземе набързо един душ и да се преоблече. След кратко колебание се спря на късата пола и чорапогащника, които за последен път бе носила на катастрофалния купон на Моника Морел. Комбинира ги с обикновено черно горнище, достатъчно тясно, за да е в тон, но все пак не съвсем прилепнало, за да не умре от срам, ако родителите й я видят.

Шейн примигна изненадано, когато тя слезе долу. Той също бе навлякъл други дрехи, но те пак бяха в обичайния му небрежно размъкнат стил. Според Клеър единственият знак, че се опитваше да направи впечатление, бе, че може би си бе направил труда да среше косата си. Малко.

— Изглеждаш супер — усмихна се Шейн. Тя слезе от последното стъпало и двамата се озоваха на едно ниво. Той я целуна. Дълго и бавно. Отначало устата му имаше вкус на паста за зъби, но след малко отново си беше Шейн и то беше толкова, толкова страхотно, че тя се надигна неволно на пръсти, за да се доближи повече до него. — Кротко, момиче. Мислех, че ще излизаме. А като ме целуваш така, ме караш да се замисля дали да не си останем у дома.

Клеър трябваше да признае, че и тя също си мислеше за това. Особено след като къщата беше празна и двамата бяха съвсем сами.

Усети, че същата мисъл се стрелна в ума на Шейн и за секунда очите, както и зениците му, се разшириха.

О, каква възможност!

— Ако ще ходим, е по-добре да тръгваме — промърмори Клеър със съжаление. — Само че… как ще стигнем до там?

Шейн й предложи ръката си.

— Доколкото чух, нощта е прекрасна за разходка.

— Сигурен ли си?

Той потупа златната й гривна, а сетне и своята бяла пластмасова болнична лента.

— Това може да е единствената нощ за развлечения, която ни е дадена в този град. Да живеем опасно!

* * *

Беше готино да върви ръка за ръка с Шейн и да не се тревожи (е, поне не много) за евентуалната опасност, която може да ги връхлети от сенките на мрака.

Поне тази вечер опасностите стояха надалеч. Разходката до „Комън Граундс“ беше кратка, но самотна; Клеър се чувстваше малко нереално, да се движи бавно в тъмнината покрай заключените къщи с осветени прозорци. Хората не се осмеляваха много да излизат навън след залез-слънце, а когато го правеха, се движеха предимно на групи или с коли.

Двама души в нощ като тази… изглеждаше подозрително. Когато изминаха половината път до кафенето, Клеър видя една кола да влиза в алеята пред тях. Когато ги погледна, жената зад волана доби такова паникьосано изражение, че Клеър осъзна, че ги е помислила за…

Вампири. Което беше едновременно и смешно и тъжно.

Жената грабна покупките си и забърза към дома си. Затръшна шумно входната врата, след което се чу остро стържене на метал, докато заключваше и пускаше резетата.

Клеър не каза нищо на Шейн и той също не се реши да направи някакъв коментар, но девойката не се съмняваше, че и той изпитва същата смущаваща вина. Но какво биха могли да кажат? Всичко е наред, госпожо, не сме дошли, за да изсмучем кръвта ви?

Клеър си отдъхна, когато видяха топлата, златиста светлина да струи от прозорците на „Комън Граундс“. Очевидно бизнесът вървеше добре — от двете страни на улицата бяха спрени коли, а когато двамата с Шейн се приближиха, отпред паркираха още няколко.

— Ще бъде истинска лудница — промърмори Шейн, но не прозвуча недоволно. — Следващият път ще те заведа на някое тихо и приятно място.

Клеър претърси спомените си. Толкова много неща се бяха случили, откакто се запозна с Шейн, но беше почти сигурна, че това е тяхната първа, истинска среща, когато излизаха сами. Което беше смайващо и сладко и толкова ценно за нея по начини, които Шейн едва ли би могъл някога да си представи. Тя се наслади на топлината на ръката му, преплетена с нейната, усмихна му се и влезе в „Комън Граундс“, докато той й държеше вратата отворена.

Шумът вътре бе оглушителен. Обикновено кафенето беше тихо място, в никакъв случай отегчително, но със залязване на слънцето възбудата нарастваше, а тази нощ направо щеше да продъни тавана. Всички маси бяха заети — най-вече от хора, но Клеър зърна в ъглите на заведението няколко вампири, които разпозна, включително и Сам. Единственият роднина на Майкъл в града бе дошъл да го подкрепи. Сам й се усмихна и й махна и Клеър отвърна на поздрава му.

Самият Майкъл стоеше в свободното пространство зад бара, изглеждаше напрегнат и малко блед. Беше облечен в обикновена сива тениска и джинси, а акустичната му китара висеше на ремъка, преметнат през тялото му. Клеър си помисли, че колието от мидени черупки, което носеше, изглежда ново — подарък от Ева? А може би талисман за късмет?

Ева стоеше до него и въпреки че не можеше да ги види съвсем ясно, на Клеър й се стори, че се държат за ръце.

Клеър и Шейн се промъкнаха през навалицата към бара. Шейн кимна на Майкъл, който му кимна в отговор — съвсем по мъжки — после Шейн се запъти да вземе нещо за пиене и остави Клеър да се чуди какво да каже.

— Ще се справиш страхотно — изтърси тя накрая.

Сините очи на Майкъл примигнаха и погледът му обходи заведението.

— Не зная — отвърна той. — Предполагаше се, че ще е нещо неофициално — просто ще изляза и ще изсвиря няколко песни. Колкото да свикна отново. Но това…

Някой от ъгъла на помещението започна да пляска и внезапно всички заръкопляскаха — вълна от ритмични звуци.

Майкъл не можеше да пребледнее повече, но Клеър определено прочете съмнение в очите му. Ева също го видя и бързо го целуна.

— Можеш да го направиш, Майкъл — увери го. — Хайде. Отивай. Това ти е работата.

Клеър кимна и му се усмихна за подкрепа. Майкъл повдигна подвижната част от барплота и излезе напред, посрещнат от оглушителен взрив от аплодисменти. В другия край на помещението, близо до затворената врата с надпис „Офис“ бе разположена малка сцена и когато Майкъл стъпи върху нея, сценичните светлини затанцуваха по златистата му коса, а очите му проблеснаха с неземни сини искри.

Леле, помисли си Клеър. Това вече не беше Майкъл. Това беше… нещо съвсем друго.

Ева се пъхна под барплота, излезе и се облегна до Клеър със скръстени ръце. Върху тъмночервените й устни играеше тъжна усмивка.

— Той е красив — отрони тя. — Нали? Красив е.

Клеър можеше само да се съгласи.

Майкъл нагласи микрофона, пробва го, изсвири две бързи упражнения с един пръст, с които тя знаеше, че се успокоява, а след това се усмихна на тълпата. Това беше различна усмивка от всички негови усмивки, които бе виждала — някак си по-всеобхватна. По-интензивна, по-радостна, по-лична. Когато погледът му се плъзна по нея, Клеър усети как нещо горещо потръпна някъде в най-съкровените й дълбини и тутакси се почувства засрамена.

Но, Господи, той беше невероятен. Сега разбра за какво говореше Шейн и тя също не бе имунизирана срещу това.

Шейн я докосна по рамото и й подаде напитката, тъкмо когато Майкъл казваше:

— Предполагам, че всички знаете кой съм, нали?

Около осемдесет процента от присъстващите изреваха въодушевено и задюдюкаха. Останалите — студенти от колежа, които се бяха озовали тук случайно или бяха дошли от скука — имаха недоумяващи физиономии.

Майкъл нагласи за последно микрофона. Сега ръцете му бяха сигурни, движеха се с професионална увереност.

— Казвам се Майкъл Глас и съм от Морганвил.

Още възгласи и аплодисменти. Преди да стихнат, Майкъл започна да свири — бърза и сложна песен, която Клеър го бе чувала да подрънква в къщата — но това тук не беше подрънкване; това бе сериозен талант. Той блестеше като бяло злато, а музиката се лееше от ръцете му като поток от светлина. Мелодията се обвиваше около Клеър като сияйна мрежа и девойката не смееше да диша, да се движи, докато Майкъл свиреше така, както никога досега не бе чувала някой да свири.

Успя да погледне настрани към Шейн, чиито очи бяха огромни и приковани в Майкъл. Тя го смушка. Той поклати сащисано глава.

Майкъл стигна до звучния, енергичен финал и когато струните на китарата прокънтяха в последен акорд, тълпата застина, смълчана в благоговейна тишина. Майкъл зачака неподвижен и стаята изведнъж изригна в ръкопляскания и възторжени викове.

Клеър си помисли, че усмивката, която се разля в този момент по лицето на Майкъл, си заслужаваше всичко преживяно в Морганвил.

Следващото изпълнение беше по-бавно, по-нежно и Клеър осъзна смаяно, че това бе по-бавна версия на песента, която пишеше онази нощ, когато бе твърде зает, за да отиде до магазина. Тя имаше и текст, който гласът на Майкъл превръщаше в тъжна, изпълнена с болка красота.

Песента беше за Ева.

Клеър усети, че гърдите я болят, както под напора на сдържаните сълзи, така и заради факта че не дишаше. Никога не си бе представяла, че музиката може да притежава толкова голяма сила. Когато се огледа, прочете същото и върху лицата на останалите присъстващи в кафенето — чист екстаз. Дори Оливър, застанал зад бара, беше омагьосан. А в сенките Клеър зърна още някой — Амели, кимаща замислено, сякаш също като Ева, бе знаела през цялото време.

Очите на Сам бяха пълни със сълзи, но той се усмихваше.

Гласът на Майкъл се снижи до шепот и песента свърши. Този път аплодисментите не спряха, а виковете се превърнаха в оглушителен рев.

Майкъл отново нагласи стойката на микрофона.

— Не се хабете, приятели — надвика той шума. — Едва сега започваме.

* * *

Това бе най-хубавата вечер, която Клеър бе имала в Морганвил. Никога не се бе чувствала така неотделима част от нещо, никога не бе виждала толкова много единение в едно място, пълно с толкова различни хора. Безгрижни студенти тупаха дружески по гърба коренни жители на Морганвил с гривни, вампири се усмихваха непринудено на хората и дори Оливър изглеждаше заразен от всеобщата еуфория.

Майкъл слезе от сцената чак след три биса и продължителни бурни овации. Той се отправи по най-краткия път право към Ева, грабна я в обятията си и след това я целуна толкова страстно, че Клеър отвърна поглед. Когато се отдръпнаха един от друг, за да си поемат въздух, Майкъл продължаваше да се усмихва.

— Е? — попита той. — Не се издъних, нали?

Шейн му подаде ръка.

— Не се издъни. Поздравления, пич.

Майкъл пренебрегна ръката му и го прегърна, после се извърна към Клеър. Тя не се поколеба да го прегърне. Той беше по-топъл от обичайното и потен; досега не бе знаела, че и вампирите се потят. Може би просто обикновено не се напрягаха толкова много.

— Беше невероятен — прошепна Клеър. — Аз просто… адски готин си. Леле! Адски готин ли казах?

Той я целуна по бузата, а после се обърна към тълпата въодушевени почитатели, чакащи нетърпеливо да му стиснат ръката. Повечето бяха момичета. Клеър се отдръпна към Шейн.

— Разбра ли какво имах предвид? — попита я гаджето й. — Добре, че Ева е тук. Това може да замае главата на всекиго.

— Дори и на вампир?

— Ъхъ. Особено на вампир.

Бяха нужни петнайсет минути, за да се успокоят духовете на новопокръстените му фенове, след което масите се опразниха, като останаха само неколцина пристрастени кафеджии. Клеър и Шейн грабнаха по един стол и още напитки, докато Ева помагаше на Майкъл да си събере нещата.

— Хей — обади се Клеър и Шейн я удостои с пълното си внимание. — Благодаря ти.

Той повдигна вежди.

— За какво?

— За най-прекрасната среща, която някога съм имала.

— Това? Не. Средна ръка. Мога да се справя много по-добре.

Тя наклони глава.

— Наистина ли?

— Абсолютно.

— Искаш ли да го докажеш?

Незнайно как ръката му улови нейната и топлите му пръсти погалиха дланта й.

— Някой ден — промълви той. — Скоро.

Тя установи, че отново е забравила да диша, докато си фантазираше захласнато всички възможности. Шейн се усмихна, бавна и порочна усмивка, а на нея й се прииска да впие устни в неговите още в този миг и дълго да го целува.

— Готови ли сте? — Майкъл стоеше до масата и ги гледаше. Част от сценичния му блясък се бе стопил и той отново беше нормалният Майкъл — макар и малко уморен. Клеър изгълта набързо топлото си какао и кимна.

Дори и най-хубавите вечери свършват.

* * *

Клеър се приготвяше да си ляга, когато чу писъка на Ева — не писък от рода на: „Престани да ме гъделичкаш, гадняр такъв“, а истински писък на ужас, който разцепи къщата като зловещия вой на трион.

Тя нахлузи горнището на пижамата си, навлече отгоре пеньоара и изтича в коридора, докато завързваше колана. Шейн вече беше изскочил от стаята си и хукна към стълбите, все още облечен с джинси и широка тениска.

Когато стигнаха до антрето, завариха Майкъл седнал на пода да държи в ръцете си едно окървавено момиче. Ева залостваше трескаво входната врата.

— Миранда — рече Майкъл и отметна оплесканата с кръв коса от лицето й. — Миранда, чуваш ли ме?

Клеър осъзна в безмълвен шок, че това беше някогашната приятелка на Ева, Миранда — всъщност още хлапе, в онзи труден етап от живота, когато момичетата копнеят и едновременно се боят да станат жени. Мира бе понапълняла малко от последния път, когато Клеър я бе видяла — не беше толкова плашещо кльощава — но все още приличаше на безпризорно дете.

Ранено дете. На главата й имаше дълбока рана и кръвта се стичаше по врата й, процеждаше се през пръстите на Майкъл и капеше върху сините му джинси.

— Ох — прошепна Миранда и се разплака. — Ох. Ударих си главата.

— Всичко е наред, вече си в безопасност — успокои я Ева. Отпусна се на колене срещу Майкъл и протегна ръце; Майкъл бързо й прехвърли момичето. Зениците му се бяха смалили, приличаха на върховете на карфици и той изглеждаше… различен. — Майкъл, може би е по-добре да отидеш да… се измиеш.

Той кимна вдървено, мина покрай Шейн и Ева и се стрелна нагоре по стълбите като светкавица.

— Да се обадим на „Бърза помощ“? — предложи Шейн.

— Не! Не, не мога! — извика обезумяло Миранда. — Моля ви, не ме изпращайте там. Вие не знаете… не знаете какво ще направят… огънят…

Ева продължи да държи момичето в прегръдките си, макар че Миранда се мяташе неистово.

— Добре, дете, няма да те изпратим никъде. Обещавам. Успокой се. Шейн… май трябва да донесеш домашната аптечка, кърпи и гореща вода.

— Аз ще помогна — намеси се Клеър и двамата с Шейн се запътиха към кухнята. Когато тя погледна назад, видя, че Миранда е спряла да се съпротивлява и лежи изтощена в ръцете на Ева. — Какво й се е случило?

— Морганвил — сви рамене Шейн. Бутна кухненската врата и се запъти право към шкафчето под мивката. Май напоследък аптечката се радваше на доста внимание, помисли си Клеър, докато пускаше топлата вода и се оглеждаше за чисти кърпи.

Раната на Миранда не се оказа толкова страшна, както се опасяваше Клеър — имаше много кръв, но беше повърхностна и Ева я превърза сръчно.

Но имаше малки дупки на врата, които изглеждаха съвсем пресни. Ева я попита за тях и Миранда се смути и дръпна нагоре яката на ризата си.

— Не е твоя работа — тросна се тя.

— Бил е Чарлс, нали? Кучи син. — Ева не понасяше вампирите, които се захващаха с малолетни — всъщност, от това, което Клеър бе разбрала, по-голямата част от останалите вампири също не го приемаха. В крайна сметка имаше закони срещу това. Зачуди се дали Амели знае за Чарлс и Миранда. Или дали изобщо й пукаше. — Не бива да му позволяваш да ти се нахвърля така, Мира! Знаеш го!

— Той беше толкова гладен — измънка момичето и оброни глава. — Зная. Но не ме заболя, наистина.

От думите й Клеър едва не повърна. Двамата с Шейн се спогледаха.

— Ето един тип, който си плаче да бъде прободен с кол — заяви той.

Миранда вдигна рязко глава.

— Това не е смешно!

— Да ме виждаш да се смея? Миранда, този тип е педофил. Фактът, че само смуче кръвта ти, вместо да… — Шейн млъкна и впи поглед в момичето. — Вместо онова, нали се сещаш?

Беше невъзможно да се каже дали Миранда проумява за какво намеква, но Клеър реши, че е разбрала, защото момичето явно се притесни. Опита се да стане от стола, на който я бяха настанили.

— Трябва да се прибирам.

— Стига, спри се! Та ти едва можеш да стоиш права! — извика Ева и я бутна отново на стола. — Клеър, ще провериш ли как е Майкъл? Дали е добре?

С други думи Ева и Шейн трябваше да зададат някои въпроси на момичето, лични въпроси. Клеър кимна и се качи горе. Вратата на банята беше затворена и тя почука тихо.

— Майкъл?

Никакъв отговор. Натисна дръжката. Заключено.

Стори й се, че чу стъпки надолу по коридора и се извърна, но не видя никого. Не чу вратата да се отключва, ала когато отново се обърна, вратата на банята беше отворена и Майкъл стоеше на няколко сантиметра от нея.

Тя се препъна, докато отстъпваше назад. Вместо просто да се измие, той си бе взел душ; косата му беше мокра, а около кръста му бе увита кърпа. Виждаше се толкова много от Майкъл, много повече отколкото бе свикнала, а то бе… впечатляващо.

Клеър заотстъпва назад към стената.

— Съжалявам — изломоти той, но беше ясно, че лъже. По-скоро изглеждаше раздразнен, напрегнат и нервен. — Тя още е тук. — Не беше въпрос, но Клеър кимна. — Не може да остане. Трябва да я махнем оттук.

— Не мисля, че е в състояние да си тръгне — възрази Клеър. — Изглежда е изпаднала в истерия. Шейн и Ева…

— Все още усещам миризмата на кръвта й — прекъсна я Майкъл. — Отмих я от себе си. Свалих дрехите си. Взех си душ. Но нищо не помогна, все още… тя трябва да си върви. Сега.

— Какво не е наред с теб? Мислех, че ти… — Поколеба се, сетне имитира пиене.

— Пих. — Майкъл потърка лице с двете си ръце. — Предполагам, че съм изразходвал много енергия на шоуто тази вечер. Гладен съм, Клеър.

Много му струваше да го изрече. Клеър преглътна и кимна.

— Почакай тук.

Слезе долу, мина покрай Шейн и Ева, които все още разговаряха оживено със среднощната им неканена гостенка, и влезе в кухнята. На най-долния рафт в хладилника имаше няколко бутилки, които биха могли да са пълни с бира, но не бяха. Бяха три. Тя грабна едната, без да я поглежда отблизо, като се постара да остане скрита отстрани до тялото й, докато подминаваше малката група. Никой не погледна към нея; бяха твърде заети да пазят собствените си тайни.

Майкъл още я чакаше, облегнат на рамката на вратата на банята. Изправи се, като видя какво държи Клеър в ръката си. Подаде му мълчаливо бутилката, той отвори капачката с палец и допря студената бутилка до устните си, без да откъсва поглед от нея. Съдържанието приличаше повече на сироп, отколкото на кръв и Клеър едва не се задави.

Майкъл се задави. Но преглътна. И продължи да пие, докато бутилката не се изпразни.

Сините му очи почервеняха и в тях лумнаха нажежени пламъци, после се изясниха до нормалния си цвят.

Тя видя, че той потрепери, все едно вълна на ужас премина през него.

— Не съм го направил просто ей така пред теб, нали?

— Ъ… да. Направи го.

И в това определено имаше някакво предизвикателство. Дори нещо като сексуален намек. Което съвсем не беше гадно или страшно, но при все това…

При все това.

Майкъл изтри устните си с опакото на ръката си, погледна надолу към бледорозовото петно и се върна при мивката, за да се изплакне.

Толкова дълго се взира в отражението си в огледалото, че Клеър си помисли, че е забравил за присъствието й.

— Благодаря — проговори той накрая.

Клеър се напрегна да измисли да каже нещо, което да не прозвучи напълно идиотско.

— Доста е отвратителна, когато е студена, нали?

Май не успя.

За щастие Майкъл изглежда бе доволен да подхване какъвто и да е разговор след неловкия момент.

— Да — съгласи се. — Но притъпява жаждата. Това е важното. — Изми внимателно бутилката, хвърли я в кошчето и пое дълбоко дъх. — Отивам да се облека. След секунди ще съм долу.

Той я отпращаше, но любезно, и този път Клеър се подчини и се върна в дневната.

Където Шейн и Ева стояха един до друг, наклонили глави под еднакъв ъгъл, вторачени в нещо.

— Какво става? — прошепна Клеър.

— Шшт — изсъскаха Шейн и Ева в зловещ унисон.

Защото Миранда говореше със странен, монотонен глас и приличаше на… мъртва. В безсъзнание. Само дето говореше.

— Виждам празненство — мълвеше момичето. — Толкова много гняв… толкова много лъжи. Всички мъртви, ходещи мъртви, падат. Разпространява се. Ще убие всички ни.

Клеър усети как я пронизва тревога. Ходещи мъртви, падат. Разпространява се. Миранда беше екстрасенс, имаше ясновидски видения — Клеър го знаеше. Това бе част от причината Ева да й позволява от време на време да се навърта наоколо. Понякога виденията й бяха лъжливи, ала през повечето време бяха сериозни и Клеър някак си знаеше, че изреченото сега е истина.

Миранда говореше за болестта, поразила вампирите, за това, че се разпространява върху хората. Не, това не можеше да се случи. Не можеше ли? Те дори не бяха успели да определят каква точно е болестта. Знаеха единствено какво причинява — разрушаваше психиката и подкопаваше неотменно здравия разум на вампирите, докато се стигне до пълно унищожение на всичките им функции.

Първото, което бе поразило всички вампири в Морганвил, бе способността им да се възпроизвеждат. Да се създават нови вампири. Само Амели все още притежаваше силата да го прави, но създаването на Майкъл почти я бе убило.

Разпространява се. Клеър се замисли за всички човешки същества в Морганвил, за всички семейства, за всички млади хора, които бяха в кафенето тази вечер, и я обзе студ, почувства се несигурна.

Това не можеше да е истина.

— Празненство — повтори Миранда. — Всички вие сте глупаци, всички сте глупаци. Не им позволявайте да ви измамят. Не са само тримата, много повече са…

— Кои? — Ева се отпусна на стола до момичето и сложи ръка на рамото й. — Мира, за кого говориш?

— Старейшините — промълви тя и сълзите започнаха да се стичат по бледите й страни. — О, не. О, не… те се променят. Всички са толкова гладни, не могат да бъдат спрени…

Майкъл, който слизаше по стълбите, се спря. Отново изглеждаше овладян, но разтревожен.

— За какво говори тя?

— Шшт — този път и тримата изшъткаха едновременно.

Ева се наведе по-близо до Миранда.

— Скъпа, за вампирите ли говориш? Какво ще се случи с вампирите?

— Умират — прошепна Миранда. — Толкова много умират. Ние си мислим, че сме в безопасност, но не сме. Те няма да слушат… няма да ни видят… — Тя завъртя неспокойно сребърната гривна върху китката си и се размърда на стола си. — Той го прави. Той го кара да се случва.

— Оливър? — попита Ева. Защото Оливър беше единственият вампир старейшина в градския съвет.

Но Миранда поклати глава. Тя не каза повече нито дума, но плака, плака толкова силно, че се изтръгна от транса си и се вкопчи в Ева като малка тънка тръстика, огъната под порива на вятъра.

— Бишъп — рече Майкъл. Всички го погледнаха. — Не е Оливър. Тя говори за Бишъп. Той ще се опита да разруши Морганвил.

* * *

Накрая Миранда заспа на дивана и когато на следващата сутрин Клеър слезе долу, завари момичето, свито на топка под планина от одеяла, все още треперещо, но потънало в дълбок сън. Изглеждаше още по-крехка. Бледата й кожа бе като прозрачна, а под очите й имаше тъмни кръгове.

Клеър изпита жал към нея, но някак си дистанцирана — Миранда всъщност не събуждаше много топли чувства. Нямаше много приятели или поне така бе казала Ева; хората я търпяха, но не се радваха на компанията й. Това беше доста тежко за момичето, но Клеър можеше да разбере подобно отношение. Миранда беше смесица от отричане и открита прокоба и дори в Морганвил й бе трудно да се впише в заобикалящата я среда.

Нищо чудно, че защитаваше вампира, който се хранеше от нея. Той навярно беше единственият, който наистина й показваше някаква привързаност.

Клеър се спря, за да подпъхне по-плътно одеялата около треперещото тяло на момичето, преди да отиде в кухнята, за да направи кафе и препечени филийки. Закуската й бе самотна и оскъдна, но слънцето току-що бе изгряло, а нито един от останалите не бе от ранобудниците.

Понякога съжаляваше, че се е записала за ранни занятия.

Когато телефонът иззвъня, тя подскочи стреснато. Спусна се към апарата, поставен на стената до кухненската врата и го вдигна, преди пронизителният звън да се разнесе за втори път.

— Ало?

От другия край на линията последва пауза, после се чу гласа на майка й:

— Клеър?

— Мамо! Здравей… какво се е случило?

— Защо трябва да се е случило нещо? Не може ли да се обадя, просто защото искам да поговоря с дъщеря си? — О, супер. Сега пък майка й звучеше разстроено и отбранително. — Зная, че е рано, но исках да те хвана преди да излезеш за днешните занятия.

Клеър въздъхна и се облегна на стената, като разсеяно подритваше линолеума.

— Добре. С татко вече настанихте ли се? Разопаковахте ли багажа?

— Всичко е наред — отвърна майка й с толкова явно фалшив тон, че Клеър тутакси застина. — Просто трябва… да свикнем, това е всичко. Градът е толкова малък и прочее.

— Да — съгласи се Клеър тихо. — Да свикнете. — Нямаше представа дали майка й и баща й вече бяха разбрали за Морганвил, но може би навярно вече бяха получили известна… как биха го нарекли? Ориентация. Подозираше, че в Морганвил бяха доста бързи в това отношение. — Запознахте ли се… с някои хора?

— Отидохме на приятно опознавателно парти в центъра на града — осведоми я майка й. — Господин Бишъп и дъщеря му ни заведоха.

Клеър трябваше да прехапе устни, за да сподави стенанието си. Бишъп? Амели? О, Боже.

— Какво се случи?

— О, нищо особено. Беше коктейлно парти. Ордьоври и питиета, малко разговори. Имаше представяне на историята на… на… — С шокираща внезапност майката на Клеър избухна в сълзи. — Кълна се, ние не знаехме, не знаехме, иначе никога нямаше да те изпратим в това ужасно място, о, скъпа…

Клеър с усилие преглътна буцата, заседнала в гърлото й.

— Не плачи, мамо. Всичко е наред. Вече всичко ще бъде наред. — Лъжеше, но нямаше друг избор. Сърцераздирателният плач на майка й бе доказателство, че тя се намира пред пълен срив. — Виж, ти си се запознала с Амели, нали?

В другия край на линията се разнесоха подсмърчания.

— Да, тя изглежда мила.

Мила едва ли бе думата, с която Клеър би я описала.

— Ами, Амели е най-влиятелната личност в Морганвил и тя определено е на наша страна. — Преувеличение, ала беше най-добрият начин да опише ситуацията с прости думи. — Така че наистина няма за какво да се тревожиш, мамо. Аз работя за Амели. Тя има известна отговорност към мен и към вас, длъжна е да осигури безопасността ни. Окей?

— Окей. — Прозвуча плахо и приглушено, но поне беше съгласие. — Просто толкова съм разтревожена за баща ти. Той не изглежда добре, никак не е добре. Исках да го заведа в болницата, но той твърди, че е наред…

За секунда Клеър се вледени, когато си припомни изплашената молба на Миранда: „Моля ви, не ме изпращайте там. Вие не знаете… не знаете какво ще направят…“ Тя говореше за болницата.

— Но сега той е добре, нали?

— Днес изглежда наред. — Майката на Клеър издуха носа си и когато заговори отново, гласът й прозвуча по-ясно и по-силно. — Съжалявам, че те притеснявам, скъпа. Аз просто нямах представа… Като си помисля, ми се струва толкова странно, че си живяла тук толкова време и никога не си ни споменала нито дума за… ситуацията. — Имаше предвид вампирите.

— Ами, ако трябва да съм честна, не мислех, че ще ми повярвате — рече Клеър. — А и извънградските разговори се подслушват. Те са ви казали това, нали?

— Да, казаха ни. Излиза, че ти си ни защитавала. — Смехът на майка й прозвуча доста треперливо. — Предполага се, че родителите трябва да закрилят децата си, Клеър. Досега сме го правили, нали? Наистина мислехме, че на това място ще си в по-голяма безопасност, отколкото съвсем сама в Масачузетс или Калифорния…

— Всичко е наред. Някой ден ще отида там.

Разговорът се насочи към по-безопасни теми — настаняването и разопаковането на багажа, вазата, която се била счупила по време на преместването (Честно да си призная, мразех онази вещ, леля ти ни я подари за Коледа една година, спомняш ли си?), плановете на Клеър за деня. Но към края майка й изглеждаше по-спокойна, а кафето на Клеър беше безнадеждно изстинало. Както и препечената филийка.

— Клеър — поде майка й — относно преместването ти от онази къща…

— Няма да се местя — прекъсна я Клеър. — Съжалявам, мамо. Зная, че татко ще се разстрои, но приятелите ми са тук и моето място също е тук. Така че оставам.

От другия край последва кратко мълчание, сетне майка й промълви много тихо:

— Гордея се с теб.

Затвори с тихо изщракване. Клеър остана за миг с парещи в очите й сълзи, а после прошепна в слушалката:

— Обичам те.

После събра нещата си и отиде на занятия.