Серия
Вампирите от Морганвил (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Feast of Fools, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

5

Някой бе обзавел килията на Миърнин, но не беше Клеър; тя също бе обмисляла това, ала не бе сигурна какви вещи би му позволила Амели да притежава.

Когато мина през вратата, разделяща лабораторията от коридора с килиите, които обитаваха най-болните и най-лудите вампири на Морганвил, тя се изненада да види блясъка от електрическа светлина, идваща от дъното… откъм килията на Миърнин. Когато се приближи, забеляза и други неща. Музика. От стереоуредбата пред решетките се разнасяше тиха, класическа музика. Имаше и телевизор, макар и в момента да бе изключен.

Подът на килията на Миърнин, която в началото беше гола като монашеска обител, сега бе постлан с дебел, скъп на вид турски килим. Тесният прогнил нар бе заменен с много по-удобно легло. В ъглите на помещението бяха струпани книги на камари, достигащи до кръста.

Миърнин лежеше върху леглото, скръстил ръце върху корема си. Изглеждаше млад — всъщност също толкова млад като Майкъл — ала от него смътно лъхаше на нещо старо. Дългата къдрава черна коса създаваше усещане за отдавна отминала мода. Беше облечен в син копринен халат, с бродирани дракони — спретнат и чист.

Някой бе идвал и се бе погрижил за него. Девойката се почувства виновна.

— Здравей, Клеър — изрече той, но очите му останаха затворени.

— Здравей. — Тя остана на известно разстояние, без да го изпуска от поглед. Изглеждаше спокоен, но Миърнин бе непредвидим. — Как се чувстваш?

— Отегчен — отвърна той и се засмя. — Отегчен, отегчен, отегчен. Нямах представа, че една килия може да е такъв затвор.

Очите му се отвориха и тя видя огромните му зеници. Горяха с трескав пламък, от който я побиха тръпки, и цялата настръхна.

— Донесе ли ми нещо за ядене? — попита вампирът. — Нещо сочно?

Той определено не беше добре. Мразеше, когато ставаше такъв — жесток и ленив, готов да каже или направи всичко. Сякаш Миърнин, когото тя харесваше, просто… бе изчезнал, оставяйки след себе си само празна, тъмна черупка.

Миърнин се плъзна от леглото с елегантната и безшумна грация на влечуго. Улови решетките с белите си, силни пръсти и впери бездънните си като черни ями очи в лицето й.

— Сладка, сладка Клеър — промърмори. — Толкова смела, за да дойде тук. Ела, Клеър. Приближи се. Ще трябва да го направиш, ако искаш да ми помогнеш.

Той се усмихна и макар че не показа вампирските си зъби, косъмчетата на тила й настръхнаха от дъха му на хищник.

— Имам ново лекарство — рече момичето и остави раницата си на пода. Отвори ципа и извади шише с кристали — слава Богу, че шишето бе пластмасово, защото можеше да го хвърли, без да се страхува, че ще се счупи. Подхвърли го през решетките на килията. То се претърколи и се спря пред бледите крака на Миърнин. — Трябва да изпиеш кристалите, Миърнин.

Той дори не се наведе, за да вдигне шишето.

— Не ми харесва тонът ти — изсъска. — Ти не можеш да ми заповядваш, робиньо. Аз заповядвам на теб.

— Аз не съм твоя робиня.

— Ти си собственост.

Клеър отвори раницата си, извади пистолета със стрелите, който и бе дал доктор Милс, и го простреля.

Миърнин се олюля назад, втренчи се в корема си и прокара пръсти по стърчащата инжекция във форма на жълта стрела.

— Малка кучка — изсъска и се свлече върху леглото.

— Може и да съм кучка, но не съм твоя собственост — заяви Клеър. Не помръдна от мястото си и зареди втора стреличка, за всеки случай. Наблюдаваше как мускулите му се свиха, сетне се отпуснаха. — Миърнин?

Очите му премигнаха и Клеър забеляза, че зениците му отново добиха нормалните си размери.

— Клеър? — Той протегна ръка и извади стреличката от корема си. — Ох. — Огледа я любопитно, после я остави внимателно настрани. — Това беше интересно.

Е, поне звучеше много по-разумно.

— Как се чувстваш?

— Ранен? — Той докосна леко с пръсти вече заздравяващата рана от убождането. — Засрамен? — Тъмният му поглед не срещна нейния. — Имам чувството, че съм бил… неприятен.

— Не бих могла да знам — отвърна Клеър. — Аз току-що дойдох. Хей, кой ти е донесъл всичко това?

Миърнин се огледа и се намръщи.

— Ако трябва да съм честен, не съм съвсем сигурен. Мисля, че трябва да е било някое от създанията на Амели. — Прозвуча доста несигурно. — Преди малко бях груб с теб, нали?

— Малко — призна тя. — Но пък и аз те прострелях.

— А, да. Между другото, има ли някаква конкретна причина да ме простреляш в корема, а не в гърдите?

— Има по-малко кости. А и ръцете ми трепереха. Как се чувстваш сега?

Той въздъхна и седна на леглото.

— По-добре. Макар че не бива да ми вярваш. Не знаем колко дълго ще трае това, нали?

— Не — потвърди Клеър, остави пистолета и пристъпи по-близо до решетките, но не прекалено близо.

— Това е нова формула, така ли? В течен вид?

Тя кимна.

— Серумът е по-силен, но не съм сигурна колко дълго ще трае ефектът. Тялото ти може да се срине бързо, затова трябва да сме внимателни.

— Пусни часовника да отброява времето — посъветва я той. Сведе поглед, за да се огледа и се засмя. — Тъмната ми страна се облича по-добре от мен. — Стана и се протегна към дрехите си, сгънати грижливо върху масичката отстрани до леглото, докато отвързваше колана на халата. Поколеба се, усмихна се и повдигна вежди. — Ако нямаш нищо против, Клеър…?

— О, съжалявам. — Девойката се обърна с гръб. Не й се искаше да го прави, въпреки че вратата на килията бе заключена. Той се държеше по-добре, когато знаеше, че тя го наблюдава. Съсредоточи се върху бледото му изкривено отражение върху екрана на телевизора, докато той сваляше халата си и започна да облича дрехите си. Тя не можеше да види много, освен че цялото му тяло беше много бледо. След като се увери, че е обул панталоните си, Клеър погледна крадешком през рамо. Той беше с гръб към нея и тя не се сдържа да го сравни с единственото друго полуголо мъжко тяло, което бе огледала по-подробно. Шейн беше с широки рамене, силен и як. Миърнин изглеждаше крехък, но мускулите под бледата кожа се движеха като жилави кабели — много по-силни от тези на Шейн, беше сигурна в това.

Миърнин се обърна, докато закопчаваше ризата си.

— Отдавна хубаво момиче не ме е гледало с такъв интерес — отбеляза. Тя отвърна очи, усещайки как червенината плъзва от врата й нагоре към бузите. — Няма нищо, Клеър. Не се чувствам обиден.

Тя се прокашля.

— Някакви странични ефекти от новата смес?

— Топло ми е — рече той й се усмихна. — Колко приятно.

— Прекалено топло?

— Нямам представа. Мина доста време, откакто съм усещал нещо подобно. Не съм сигурен, че бих могъл да направя разлика. — Обви длани около прътите на решетката. — Колко дълго ще чакаме?

— Първият път ще чакаме, докато ефектът започне да отслабва, за да имаме добра основа за сравнение. Така ще знаем за колко време ще е безопасно да бъдеш пуснат навън.

— И през цялото време ще държиш пистолета със стрелите в готовност, така ли? — Облегна се нехайно на решетките, елегантен и отпуснат. В очите му все още проблясваше слаб пламък, съвсем леко безпокойство. — И така, за какво ще говорим? Как върви ученето, Клеър?

Момичето сви рамене.

— Ти знаеш.

— Предполагам, че предметите са твърде лесни за теб.

— Виждаш ли? Знаеш. — Клеър се поколеба. — Имаме посетители в града.

— Посетители? — Миърнин не изглеждаше особено заинтригуван. — Дошли са някогашни възпитаници на колежа и роднини? Никога няма да разбера защо, за Бога, Амели търпи тези човешки традиции…

— Посетителите са вампири — прекъсна го тя. Това привлече вниманието му.

За една секунда остана застинал, без да проговори, само се взираше в нея. После изрече с нисък глас:

— В името на Бога, кой? — Пръстите му се стегнаха около металните пръти, стиснаха ги толкова силно, че тя се изплаши, че костите му ще се счупят. Или стоманата. — Кой?

Тя не очакваше подобна реакция.

— Името му е Бишъп — рече. — Каза, че е баща на Амели…

Лицето на Миърнин застина и заприлича на гипсова маска.

— Бишъп — повтори той. — Бишъп… е тук. Не. Не може да бъде. — Пое дълбоко въздух, от какъвто не се нуждаеше, и бавно го издиша. Ръцете му се отпуснаха върху решетките. — Ти каза посетители. Множествено число.

— Той е довел двама придружители. Исандре и Франсоа.

Миърнин изсъска злобно.

— Познавам ги и двамата. Какво се случи след пристигането му? Какво каза Амели?

— Тя каза, че ние трябва да стоим настрана. Както и Сам, и Оливър.

— Тя направи ли някакви публични изявления? Планира ли обществени изяви?

— Шейн получи покана — отвърна Клеър. — За някакъв бал. Той… в поканата пише, че трябва да отиде като придружител на Исандре.

— Господи — промълви Миърнин. — Амели признава ранга му с празненство в негова чест.

— Какво означава това?

Миърнин внезапно разтърси решетките.

— Пусни ме. Веднага.

Клеър преглътна.

— Аз… не мога, съжалявам. Знаеш правилата. Първият път, когато тестваме нова формула, трябва да останеш…

— Веднага — озъби се той и очите му загоряха с онзи ужасяващ вампирски блясък. — Нямаш представа какво става там, Клеър! Не можем да си позволим да бъдем предпазливи.

— Тогава ми кажи какво става! Моля те! Искам да помогна!

Миърнин видимо се овладя, пусна решетките и седна върху леглото.

— Добре. Седни. Ще се опитам да ти обясня.

Клеър кимна. Придърпа стоманения стол — останал от времето, когато тук се е помещавал затворът, помисли си тя — и се настани върху него.

— Разкажи ми за този Бишъп.

— Срещна ли се с него? — Клеър кимна. — Тогава вече си наясно с всичко, което трябва да знаеш. Той не е като вампирите, които си виждала тук, Клеър, дори и като най-лошите от нас. Двамата с Амели сме модерни хищници, тигри в джунглата. Бишъп е от много по-студено, по-жестоко време. Бих го определил като страховития тиранозавър.

— Но той наистина ли е баща на Амели?

Сега бе ред на Миърнин да кимне в знак на съгласие.

— Бил е свиреп воин. Едва ли би могла да си представиш по-безмилостен убиец. Аз… мислех, че е умрял преди много години. Фактът, че сега е дошъл тук… това е много лошо, Клеър. Наистина много лошо.

— Защо? Искам да кажа, че ако е баща на Амели, може би просто е дошъл да я види…

— Той не е тук заради щастливите спомени — прекъсна я Миърнин. — Най-вероятно е дошъл, за да си отмъсти.

— На теб?

Миърнин поклати бавно глава.

— Не аз се опитах да го убия.

Клеър затаи дъх.

— Амели? Не… тя не би могла. Не и собствения си баща.

— Ще е по-добре, ако не задаваш повече въпроси, малката. Трябва единствено да знаеш, че той има причина да мрази Амели — причина, достатъчно силна, за да го доведе тук и да се опита да унищожи всичко, за което тя е работила и е постигнала.

— Но… тя се опитва да спаси вампирите. Да спре болестта. Той сигурно го разбира. Той не би…

— Нямаш понятие какво иска той или какво ще направи. — Миърнин се наведе напред и подпря лакти върху коленете си — олицетворение на убедеността. — Бишъп идва от времена, когато сред вампирите не са съществували понятия като сътрудничество и саможертва, и единственото, което изпитва към тях, е презрение. Както ти би казала, той е истинско въплъщение на древното зло и само властта има значение за него. Няма да допусне Амели да постигне своето.

— Тогава какво ще правим?

— Първо, ще ме пуснеш оттук — заяви Миърнин. — Амели ще има нужда приятелите й да са около нея.

Клеър поклати бавно глава. Минутите течаха и Миърнин изглеждаше стабилен, ала тя бе длъжна да спазва правилата.

— Клеър.

Девойката вдигна глава. Лицето на Миърнин беше спокойно и сериозно и изглежда той напълно се владееше. Това беше Миърнин, когото тя рядко виждаше — не толкова чаровен, колкото когато бе просто луд учен, не и ужасяващ като побеснелия й наставник. Една истинска, уравновесена личност.

— Не позволявай да бъдеш въвлечена в това — предупреди я той. — За Бишъп хората не са нищо повече от пионки или храна.

— Не мисля, че отношението на повечето от вас е по-различно — контрира го тя.

Очите на Миърнин се разшириха и той се усмихна.

— Имаш право. Като отделни видове, помежду ни зее емоционална и духовна пропаст — съгласи се. — Но ние поне се опитваме. Бишъп и приятелите му не биха си дали този труд.

* * *

Формулата беше много, много по-добра от последната — стабилността на Миърнин продължи почти четири дълги часа, постижение, което го зарадва почти толкова много, колкото и нея. Но след като се умори и започна отново да чувства объркване и гняв, Клеър спря часовника, попълни записките си и провери съдържанието на масивния хладилник в средата на затвора. Каза си, че навярно е бил изграден като централен склад за кухните — кухни, които много отдавна са били разрушени — но придаваше на помещението усещане за гигантска стерилна морга.

Някой бе забравил да попълни наличностите от кръв вътре. Клеър си го отбеляза наум, докато вадеше от запасите за Миърнин и хвърляше пластмасовите шишета с кръв в килията му. Не го дочака да види как разкъсва капачките им.

От гледката винаги й се повдигаше.

Останалите вампири приличаха на зомбита — мълчаливи, сведени до най-първичните инстинкти за оцеляване. Тя зареди количката и обиколи килиите, за да им раздаде последните шишета с кръв. Някои от тях все още се владееха достатъчно, за да й кимнат в знак на благодарност; някои просто се взираха с безумни, празни очи, сякаш за тях тя беше една гигантска версия на кръвна банка.

От това винаги я побиваха тръпки, ала не можеше да ги гледа как гладуват. Някой имаше задължението да ги храни и да поддържа килиите им чисти, ала тя не бе сигурна, че този някой си вършеше добре работата.

Беше късен следобед, когато свърши. Клеър се приближи до трептящата врата в затворническата стена, концентрира се и оформи портал обратно към лабораторията на Миърнин. Помещението бе празно. Тя беше изморена и разстроена от това, което Миърнин й бе казал за Бишъп и се замисли дали да не пренасочи портала така, че да я отведе направо в Стъклената къща… но не обичаше да го използва; изтощаваше я прекалено много. Нито пък й се искаше да обяснява на останалите защо излиза от стената.

— Предполагам, че ще се поразходя пеша — каза девойката на празната лаборатория. Изкачи стълбите към паянтовата, наклонена барака, която закриваше входа и излезе на алеята зад къщата на старата дама Дей, една от къщите на Основателя. Тя бе като огледален образ на Стъклената къща, само че с малко по-различни первази и други завеси на прозорците. Госпожа Дей имаше люлеещ се стол на предната веранда и обичаше да седи отвън с чаша лимонада и да наблюдава хората, но днес не бе излязла. Празният стол се поклащаше, проскърцвайки на лекия, хладен вятър.

Слънцето все още прежуряше, макар че температурите спадаха неотменно всеки ден. Когато тръгна по криволичещите тесни улици на Морганвил, Клеър цялата бе плувнала в пот. Зави по улица „Лот“.

Потта й се вледени, когато видя полицейска кола, паркирана пред входа на къщата. Клеър се затича, профуча през бялата ограда с дървени колове и изтрополи нагоре по стълбите. Вратата беше затворена и заключена. Тя затършува за ключовете си, измъкна ги, отключи и влезе. После тръгна надолу по коридора, откъдето се чуваха гласове.

Шейн седеше на дивана, лицето му изразяваше това, което Ева обичаше да нарича „гаднярска физиономия“. Бе вперил поглед в Ричард Морел, който бе застанал пред него. Контрастът беше впечатляващ — Шейн имаше вид на човек, забравил, че има гребен, дрехите му бяха смачкани от едноседмичния престой в коша за пране, а езикът на тялото му крещеше с все сила: ЛЕНТЯЙ.

Съвсем различна личност от приятеля, толкова загрижен за Ева по-рано.

От друга страна Ричард Морел бе образец за успех в Морганвил. Спретнат и лъснат в тъмносинята си полицейска униформа, с идеално изгладени ръбове и безупречна дължина на косата. Пистолетът на кръста му явно се радваше на същите грижи и внимание.

Двамата с Шейн насочиха погледите си към Клеър. Тя се почувства потна, мърлява и изплашена.

— Какво се е случило?

— Полицай Дик се отби да ми напомни, че съм пропуснал една уговорка — отвърна Шейн. Очите му имаха онова мрачно и решително изражение, което добиваше, когато се готвеше за схватка. — Аз тъкмо му казвах, че някой ден все ще намеря време да се реванширам.

— Ти си изостанал с месеци в графика за даряване — изтъкна Ричард. — Имаш късмет, че съм дошъл аз, а не някой, който няма да е толкова снизходителен. Виж, зная, че това не ти се нрави, но не си длъжен да го харесваш. Това, което трябва да направиш, е да си вдигнеш задника и да отидеш в Центъра за даряване.

Шейн не помръдна.

— Ще ме заставиш насила ли, Дик!

— Не разбирам — намеси се Клеър. — За какво говорите?

— Шейн не си е платил данъците.

— Данъци… — Изведнъж всичко й се изясни. Шишетата с кръв, които преди малко бе хвърляла в килиите на изгладнелите, полудели вампири. О! — Кръводаряване.

Шейн вдигна ръка, за да покаже китката си. Болничната гривна, маркирана с червен кръст, все още бе на ръката му.

— Никой не може да ме пипне още две седмици. Съжалявам.

Ричард не помръдна. Дори не примигна.

— Не, аз съжалявам, но това не важи. Пластмасовата болнична гривна ти осигурява защита от нападение. Ала не те освобождава от гражданския ти дълг.

— Граждански дълг — повтори Шейн подигравателно. — Добре. Няма значение, човече. Ето какво ще ти кажа — ти ми предаде посланието си. Сега върви да заловиш някой престъпник или нещо подобно. Може би не е зле да арестуваш сестра си, сигурно го е заслужила и днес, както всеки друг ден.

— Шейн — заговори Клеър с умолителна нотка в гласа. — Къде е Ева?

— В болницата — отвърна Шейн. — Оставих я там с Майкъл. Много й е тежко, но се държи. Върнах се, за да проверя дали си добре.

— Добре съм — увери го тя. Нито един от двамата не я слушаше. Ричард и Шейн отново бяха кръстосали погледи. Сблъсък на воли.

— Значи отказваш да ме придружиш до Центъра за даряване — обобщи Ричард. — Правилно ли съм разбрал?

— Съвсем правилно, Дик.

Ричард се пресегна зад гърба си, откачи с рязко щракване блестящите сребърни белезници от колана си и ги задържа в ръката си. Шейн не помръдна.

— Стани — нареди полицаят. — Хайде, човече, знаеш какво следва. Или ще свършиш в затвора, или ще прекараш пет минути с игла в ръката.

— Няма да позволя на някой вампир да се храни от мен, дори и от банка с кръвта ми.

— Дори и Майкъл? — попита Ричард. — Защото когато запасите намалеят, най-младият вампир ще е на дъното в списъка за захранване. Майкъл ще е последният в Морганвил, който ще получи кръв. Така че с отказа си нараняваш своите, човече.

Юмруците на Шейн се стегнаха, потрепериха, сетне се отпуснаха. Погледна към Клеър и тя видя в очите му смесица от гняв и срам. Той мразеше това, момичето го знаеше. Мразеше вампирите и искаше да мрази и Майкъл, ала не можеше.

— Моля те — прошепна тя. — Шейн, просто го направи. Аз също ще отида.

— Ти не си длъжна — напомни й Ричард. — Студентите от колежа са освободени от задължението да даряват кръв.

— Но мога да дам доброволно, нали?

Полицаят сви рамене.

— Нямам представа.

Клеър се извърна към Шейн.

— Тогава и двамата ще отидем.

— Как ли пък не. — Гаджето й скръсти ръце. — Хайде, закопчей ме. Обзалагам се, че си умираш да изпробваш онзи нов тейзър.

Клеър пусна раницата си на пода, отиде при него и се взря в лицето му.

— Престани — изсъска. — Нямаме време за това, а точно в момента имам нужда от теб да си до мен, а не в затвора, ясно ли е?

Той прикова поглед в очите й толкова дълго, че Клеър се изплаши, че ще й каже да си гледа работата — но сетне младежът въздъхна и кимна. Тя отстъпи, а Шейн стана и подаде китките си на Ричард Морел.

— Предполагам, че ме докопа, полицай — рече. — Бъди нежен.

— Млъквай, Шейн. Не го прави по-трудно, отколкото е.

Клеър тръгна след тях, без да е сигурна какво трябва да направи; Ричард изглежда не се интересуваше от нея. Докато вървеше надолу по коридора, той използва радиостанцията, прикрепена към рамото му, за да проведе някакъв кодиран полицейски разговор. Тя не бе сигурна, че това й се понрави. Морганвил не беше толкова голям град, че да има нужда от кодове, освен ако не ставаше дума за нещо наистина много гадно.

Когато се спря, за да заключи входната врата зад тях, голям блестящ черен микробус зави зад ъгъла — толкова лъскав, че приличаше на хищник. Отпред и отстрани бе изрисуван червен кръст, а под плътно затворените прозорци с тъмни стъкла с червени букви бе изписано: „КРЪВОМОБИЛ, МОРГАНВИЛ.“ Надписът под него гласеше: „Без предварително записване.“

Шейн се закова на място.

— Не — заяви. — Няма да го направя.

Ричард го побутна с електрошоковата палка и Шейн се запрепъва надолу по стълбите.

— Или това, или Центъра за даряване. Това са възможностите и ти го знаеш. Опитвах се да го направя по-лесно за теб.

Клеър преглътна мъчително и заслиза забързано. Застана пред Шейн, блокирайки пътя му и срещна погледа му. Той беше бесен, изплашен, но в очите му се четеше още нещо, което тя не можеше да разбере.

— Какво не е наред?

— Хората се качват в това проклето нещо и повече не излизат — изрече той с категоричен глас. — Няма да го направя. Вътре те завързват, Клеър. Завързват те и никой не може да види какво става там.

Призля й, като си го представи. Лицето на Ричард Морел запази подчертано безучастното си изражение.

— Сър?

Въпросът й явно не го впечатли; Клеър разбра, че му е безразлично дали го пита за мнението му.

— Не мога да ти дам съвет, но по един или друг начин, той е длъжен да го направи.

— Ами ако заведете и двама ни в Центъра за даряване?

Ричард се замисли няколко секунди над предложението й, сетне кимна. Откачи отново радиостанцията от рамото си, промърмори тихо някакви думи и двигателят на Кръвомобила бе запален с тихо бръмчене.

Потегли плавно като акула, дебнеща плячката си. Всички го наблюдаваха как се отдалечава.

— Мамка му, мразя това нещо — изруга Шейн. Гласът му леко трепереше.

— Аз също — присъедини се Ричард за изненада на Клеър. — А сега се качвайте в колата.