Серия
Вампирите от Морганвил (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Feast of Fools, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

3

На сутринта, ами… беше си сутрин като всяка друга. За няколко скъпоценни секунди, след като Клеър се събуди, всичко беше наред, абсолютно всичко. Тялото й пращеше от енергия, навън пееха птички, а слънцето хвърляше топли отблясъци по леглото й.

Изви очи към будилника. Седем и половина. Време за ставане, ако искаше да не пропусне първия час и все пак да й останат няколко минути за едно кафе.

Не след дълго вече беше под душа. Щедро леещата се гореща вода освежи сетивата й. И тогава си спомни, че не всичко беше наред. Родителите й бяха в града. Родителите й бяха в обсега на радарите на чудовищата.

И искаха от нея да се прибере при тях.

Това съсипа доброто й настроение. Слезе намръщена по стълбите, повлякла натъпканата с учебници раница и понесла обувките си в ръце. Цялата къща бе в пълна бъркотия. Никой не бе разтребил, включително и тя. В кухнята всичко беше разхвърляно, като тиганите бяха пълни с изстинали остатъци от закуската. Промърмори нещо недоволно, докато чакаше кафето да се свари. Струпа мръсните чинии и тигани в умивалника, за да се изплакнат с топла вода. Остави язвителна бележка на съквартирантите си. Особено остра бе с Шейн, който бе по-небрежен от обичайното. После си обу обувките и тръгна към университета.

На дневна светлина Морганвил изглеждаше като всеки друг мръсен, заспал град. Хората отиваха на работа, тичаха за здраве, тикаха бебешки колички, разхождаха кучета. Като наближи кампуса, все по-често се забелязваха студенти от колежа, с раници на гърба. Случайни посетители никога не биха предположили, поне денем, че това място е толкова опорочено.

Клеър предполагаше, че именно това е целта.

Забеляза няколко камиона за доставки за местните фирми. Дали тези шофьори знаеха какво става тук? И дали просто пристигаха и заминаваха без инциденти? Имаше ли правила за вампирите кого могат и кого не могат да нападат? Трябваше да има. Дори и щатската полиция да се появи в Морганвил, това нямаше да помогне срещу вампирите…

— Здрасти.

Клеър примигна. Една кола се движеше бавно край нея, като едва успяваше да поддържа толкова ниска скорост в синхрон с нейната крачка. Червена спортна кола, дразнещо ярка и блестяща като прясно пролята кръв на слънце. В нея се возеха три момичета, и трите с еднакви престорени усмивки.

Зад волана седеше Моника Морел, дъщерята на кмета на града. Най-злият враг на Клеър сред хората още от първия й ден в Морганвил. Моника до голяма степен бе успяла да се възстанови от скорошния й досег със смъртта заради опасното лекарство, което бе изгълтала, или поне така изглеждаше — лъскава като колата си и също толкова корава. Русата й коса блестеше на слънцето в небрежна прическа. Гримът й бе перфектен и дори и да изглеждаше малко по-бледа от обикновено, това почти не се забелязваше.

— Здрасти — промърмори Клеър, като побърза да се отдръпне по-навътре по тротоара, където не можеха да я достигнат от колата. — Как си, Моника?

— Аз ли? Супер. По-добре от всякога — отвърна Моника жизнерадостно. Но в очите й бе стаено нещо мрачно, контрастиращо с безгрижния й тон. — Ти се опита да ме убиеш, откачалке.

Клеър се закова на място.

— Не — побърза да отрече. — Не съм направила това.

— Ти ми даде онова лекарство, което едва не ме уби.

— Ти сама го взе от мен! — Червените кристали, които Клеър бе откраднала от Миърнин. Онези, които макар и за кратко, й се сториха страхотни. Но след като видя какъв бе ефектът им върху Моника, а също и отражението на собственото си лице в огледалото, Клеър вече не смяташе така. Те не успяха да я наранят, но ефектът им върху Моника бе поразяващ.

— Не ми ги пробутвай тези. Едва не ме уби — продължи Моника. — Щях да повдигна обвинение срещу теб, но едва ли ще има някаква полза, след като си любимка на Основателя и всички останали. Затова просто ще се наложи да намерим някакъв друг начин, за да те накараме да си платиш. Искам само да те предупредя, кучко — не сме приключили. Дори не сме започнали. Тепърва предстои.

Удостои Клеър само с една студена, сурова усмивка, преди да даде газ. Гумите на колата й изсвириха рязко по паважа.

Клеър нервно премести раницата си на другото си рамо и се огледа. Както можеше да се очаква, никой наоколо не им обръщаше внимание. В Морганвил никой не се забъркваше в работите на другите.

Трябваше да се справи сама. Ева работеше в студентското градче, но Клеър не искаше да намесва приятелите си в тази история. Те и без това си имаха достатъчно проблеми. Моника беше изцяло нейна грижа.

Независимо дали й харесваше или не.

Но докато минаваше покрай разположената навътре врата на един магазин със заковани дървени капаци, тя усети, че някой я следи. Опита се да го припише на въображението си, но там наистина имаше някой, който я дебнеше. Не успя да го разпознае в първите няколко секунди, а когато го стори, изпита още един неприятен шок. Мършав наркоман, бледен, със слепнала коса. Облечен в черно. Братът на Ева.

— Джейсън — промълви тя и неволно се озърна за помощ. Но никой не се навърташе наоколо. Нито един, на когото да разчита. Нямаше дори патрулна полицейска кола — а полицаите, след сблъсъка му с Шейн, определено щяха да искат да си поговорят с Джейсън.

Този спомен отново я стресна: той бе намушкал гаджето й. Беше се опитал да го убие. Ченгетата казаха, че било при самозащита, но тя знаеше по-добре каква бе истината.

Джейсън измъкна ръце от джобовете на сакото си и ги вдигна нагоре.

— Само не викай — помоли той. — Освен ако наистина много ти се иска. Няма да те нараня. Не и посред бял ден на оживена улица.

Звучеше… различно. По-странно от обичайното, а това означаваше супер странно.

— Какво искаш? — Тя вкопчи пръсти до побеляване в презрамката на раницата. Ако се наложи, можеше да го цапардоса с раницата и да го повали на тротоара или поне да го спъне. Беше само на една пряка от „Комън Граундс“ — Оливър бе длъжен да й осигури Защита, когато влезе в кафето, при това не само срещу вампири, а и срещу вражески настроени хора.

— Престани да се шубелисваш, генийче. Не съм тук, за да те нараня. — Пъхна отново ръце в джобовете си. — Как е Шейн?

— Защо те е грижа?

— Защото… — Той се намръщи и сви рамене. — Виж, беше при самозащита, ясно ли е?

— Ти го подмами. Заплаши и мен и Ева. Искаше той да се впусне да те преследва.

— Вярно е, че ви разигравах и дразнех, но приятелят ти развъртя бухалка над главата ми. Припомням ти го, в случай че си забравила.

Това, за съжаление, бе вярно.

— А какво ще кажеш за другите, които си убил? Всички ли си избил при самозащита?

— Кой казва, че съм убил хора?

— Ти самият. Забрави ли? Ти остави в мазето мъртво момиче, за да го намери Шейн. Опита се да го натопиш, за да го тикнат в затвора.

Джейсън въобще не отрече това. Само я гледаше втренчено. В сенките тъмните му очи се очертаваха като черни дупки върху скованото му бледо лице.

Приличаше на… мъртъв. По-мъртъв от повечето вампири.

— Трябва да говоря със сестра си — изрече той накрая.

— Ева въобще не желае да разговаря с теб, психопат такъв. Остави ни на мира!

— Става дума за баща ни — заяви той и макар че Клеър вече се отдалечаваше, оставяйки го насаме с психарските му проблеми, сега забави крачка и погледна назад. — Трябва да говоря с Ева. Предай й, че ще й се обадя. Кажи й да не ми затваря телефона.

Клеър кимна веднъж. Не че сега го мразеше по-малко, но в момента в него се долавяше нещо по-различно — сякаш искаше примирие, но пък и не беше докрай настоятелен.

— Нищо не обещавам — процеди тя.

Джейсън кимна.

— Не съм и очаквал.

Не й благодари, затова тя продължи напред.

Когато се огледа назад през рамо, видя, че той бе изчезнал. Зърна само част от черното му сако да се развява, преди да се скрие зад най-близкия ъгъл. По дяволите, бързо се движи, помисли си девойката, от което я полазиха ледени тръпки. Ами ако Джейсън е постигнал желанието си? Ако някой го е превърнал в истински вампир, колкото и трудно да бе това?

Реши, при първата удобна възможност, да попита Амели.

* * *

Сутрешните занятия започнаха и свършиха. Материалът не беше особено труден, дори и този от курса по физика за напреднали, за който тя бе държала приемен тест. Клеър бе разменила няколко часа от по-скучните за нея предмети за курса по митология. Всъщност го направи, защото Амели бе настояла за това — оказа се готино и започна с нетърпение да очаква следващите часове по този предмет. Но за съжаление точно сега нямаха дискусии за вампирите. Всичко се въртеше около разни зомбита, вуду–магиите и по-известните медии, обсъждащи тези теми. Следващата седмица щяха да гледат черно–белия филм „Нощта на живите мъртви“. За зомбитата Клеър не знаеше почти нищо, за разлика от повечето от състудентите си. С изключение на любимата видеоигра на Шейн, в която той неуморно трепеше изскачащите на екрана зомбита, не си спомняше да се е интересувала особено от темата.

Разбира се, откакто се бе преместила в Морганвил, вече нищо не й се струваше напълно невероятно.

След курса по митология, който се оказа посветен само на изобилната информация за вуду–магиите, Клеър имаше почивка, преди да започнат лабораторните упражнения. Отиде до голямата централна сграда на университета, с просторни аудитории, с дълги маси и много столове. В нея имаше книжарница и стол, където предлагаха фантастично вкусни сандвичи с печено сирене и салати. Имаше и съвсем прилично кафене.

Днес нямаше опашка. Клеър плати за една мока и отиде при кафе машината, където работеше Ева. Днес тя изглеждаше страхотно, и то не само заради вниманието, което бе отделила на тоалета и грима си. Направо сияеше от щастие.

О, ясно!

Ева я удостои с абсолютно ослепителна усмивка и й подаде моката.

— Здрасти, книжен плъх. Добре ли го даваш?

— Супер съм. А ти?

— Не е зле. Сега е по-кротко, след като мина сутрешната блъсканица. — Усмивката й я издаваше, че крие някаква тайна.

— Е? Как мина нощта? — подтикна я Клеър към откровение. Тайната изгаряше да бъде споделена, пък и тя… тя просто бе любопитна.

— Фантастично. — Ева въздъхна разнежено. — Аз просто… ох. Знаеш ли, припадам си по това момче още от четиринайсетгодишна. А той въобще не подозираше за съществуването ми. Ходила съм на всеки от концертите му, още откакто започна да свири пред публика, та чак до последния, в „Комън Граундс“. Никога не се бях надявала… просто не вярвах, че ще стане.

— И как беше…? — Клеър повдигна вежди и остави Ева да вложи каквото си ще значение на въпроса.

— Фантастично. — Ева се усмихна закачливо.

И двете изпищяха, макар и не много шумно. За кратко Ева изтанцува зад бара танца на радостта, включи машината да направи кафетата и пак се завъртя. Клеър никога не я бе виждала толкова щастлива.

Но реалността скоро ги отрезви и тя си припомни защо бе дошла. Много се опасяваше, че ще вгорчи щастието на Ева и ще я приземи от седмото небе.

Усмивката на Ева започна да помръква, все едно че някой бе завъртял ключа и намалил осветлението.

— Клеър, какво не е наред? Защо изведнъж така се помрачи?

— Аз… — Клеър се поколеба, преди да заговори откровено. — Видях Джейсън. Тази сутрин.

Очите на приятелката й се разшириха, но нищо не каза. Само изчакваше още подробности.

— Поиска от мен да ти кажа, че ще ти позвъни. Каза още, че било нещо, свързано с баща ти. И ми поръча да ти предам да не му затваряш телефона.

— Баща ми — повтори Ева. — Сигурна ли си?

— Така каза. Отвърнах му, че нищо не мога да му обещая. — Клеър отпи от кафето си, което беше идеално, и се вгледа в лицето на Ева. Но точно сега не бе лесно да разбере какво означава изражението й. — Не се опита да ме нарани.

— Посред бял ден, на главна улица? Да, той е яко шантав, но не е тъп. — Ева внезапно доби замислено и отнесено изражение. И следа не бе останала от щастието, озаряващо до преди малко лицето й. — Откакто навърших осемнайсет години, не съм разговаряла с нито един от родителите си.

— Защо?

— Те се опитаха да ме продадат на Брандън — изрече тя с равен тон. — Все едно съм някакъв добитък. Не зная защо Джейсън внезапно е бил обзет от носталгия по семейството. Няма добри спомени, заради които да се умилява.

— Но те си остават ваши родители.

— Да, за нещастие. Слушай, ще те светна накратко за историята на клана Росър — ние сме истинска ядрена фамилия. Като атомна бомба сме, която трови всичко наоколо, дори и да не е избухнала. — Ева поклати глава. — Не ми пука какво му е на баща ми. И не зная защо трябва и Джейсън да го е грижа.

Дойде още един студент и плати за едно кафе. Ева му се усмихна разсеяно, след което машинално, като робот, започна да приготвя еспресото.

— Това не е важно — рече тя. — И ще му затворя, когато се обади. Ако се обади. И дори да се е случило нещо, пет пари не давам.

Клеър само кимна. Не знаеше какво да каже. Личеше си, че Ева е много разстроена, много повече, отколкото можеше да се очаква от нея. Затова Клеър само й махна за довиждане и седна край една от най-близките маси. Заби поглед в книгата, която бе взела от библиотеката. Беше някаква докторска дисертация, написана обаче така, сякаш авторът й никога не бе учил английски.

Но уравненията в книгата бяха добре съставени. Тъкмо се бе зачела съсредоточено, когато мобилният й телефон звънна.

— Ало? — Номерът бе непознат. Беше тукашен, но не беше номерът на родителите й.

— Клеър Денвърс?

— Да, кой се обажда?

— Името ми е Милс. Доктор Робърт Милс. В болницата бях лекуващ лекар на твоя приятел Шейн.

Тя цялата настръхна от тревога.

— Да не би да се е случило нещо лошо с…

— Не, нищо лошо няма — прекъсна я той забързано. — Виж, ти си тази, на която са червените кристали, нали? Онези, които едва не убиха дъщерята на кмета?

Моментното облекчение на Клеър се изпепели като запалена хартия.

— Предполагам — отвърна момичето. — Дадох ги на лекаря.

— Ето какво: изследвах тези кристали. Откъде ги имаш?

— Аз… ами… намерих ги. — Формално погледнато, това бе истина.

— Къде?

— В една лаборатория.

— Искам да ми покажеш тази лаборатория, Клеър.

— Съжалявам, но не мисля, че мога да го направя.

— Слушай, разбирам, че навярно искаш да предпазиш някого… някоя много важна личност. Но ако това ще помогне, аз вече се сдобих с одобрението на Съвета да работя с тези кристали, така че сега действително се нуждая от информация за тях — кой ги е открил, по какъв начин, какви са съставките. Мисля, че мога да помогна.

Амели беше в Съвета на старейшините. Но тя въобще не бе споменавала, че ще работи с доктора.

— Нека проверя какво мога да ви кажа — рече Клеър. — Съжалявам. Ще ви позвъня, когато съм готова.

— Постарай се да е по-скоро — настоя той. — Казаха ми, че целта е през следващите два месеца да се увеличи ефективността на лекарството най-малко с петдесет процента.

Изненадана, Клеър само примигна.

— Знаете ли как действа?

Доктор Милс — чийто глас досега звучеше съвсем нормално и приятно — само се изсмя.

— Дали наистина зная? Вероятно не. Тук е Морганвил. Тук сме специалисти по тайните. Но имам пълно основание да вярвам, че каквото и да е действието на тези кристали, те не са предназначени да бъдат приемани от хора.

Амели отговори на обаждането. Клеър заговори със заекване, пое си дъх и едва тогава успя да й разкаже за доктор Милс и молбата му.

— Снощи трябваше да ти го спомена. Реших да удовлетворя молбата ти, с която искаш допълнителни ресурси за този проект — каза Амели. — Доктор Милс е експерт, който се ползва с добро име, от дълго време живее в града. Той не е продажен, за разлика от мнозина други. Освен това умее да опазва нашите тайни, което е изключително важно. Ти разбираш защо.

Да, Клеър разбираше, при това много добре. Кристалите бяха лекарство, което помагаше на вампирите да се предпазят от страничните ефекти на дегенеративната болест, от която всички те страдаха и която ги лишаваше от способността да се размножават. Амели бе най-силната от тях, но тя също беше болна. Най-тежко болните губеха разсъдъка си и ги затваряха в килии под града.

Досега обаче малко от вампирите знаеха за тази болест. Ако обаче и останалите узнаеха за нея, навярно нищо нямаше да може да ги спре да разпространят новината, да се нахвърлят срещу другите и да си го изкарат на тях. Най-вероятно на невинните човешки същества.

Също толкова лош щеше да е ефектът и върху хората. След като разберат, че вампирите не са непобедими, колко от тях наистина ще се съгласят да сътрудничат? Амели отдавна се опасяваше, че това може да съсипе Морганвил, а Клеър бе съвсем сигурна, че опасенията й са оправдани.

— Но… той иска да види лабораторията на Миърнин — обясни Клеър. Миърнин, нейният учител и понякога приятел, бе преминал отвъд границата на разума и бе затворен в килия. Понякога имаше мигове на просветление, но в други периоди… ставаше опасно неконтролируем. — Да го заведа ли там?

— Не. Кажи му, че ще му донесеш в болницата това, което му е необходимо. Клеър, не искам друг човек, освен теб, да припарва до тази лаборатория. Има тайни, които трябва да бъдат строго пазени и разчитам на теб да се погрижиш за това. Ще ограничиш изследванията му единствено до подобряването на синтеза на продукта, според вече откритата формула. — С това Амели искаше, по своя характерен царствено студен маниер, да подскаже на Клеър, че ако издаде тайната, я очаква смърт. Или дори нещо още по-лошо.

— Да — промълви Клеър тихо. — Разбрах. А колкото до родителите ми…

— На тях им е осигурена достатъчна сигурност — увери я Амели. Не беше същото като да каже, че са в пълна безопасност. — Занапред няма да се срещаш с господин Бишъп. Ако се случи да попаднеш на двамата му спътници, дръж се любезно, но не се плаши. Те са под контрол.

Може би, но по стандартите на Амели. Клеър не се чувстваше съвсем спокойна.

— Добре — рече девойката, но не бе особено убедена. — Ако нещо се случи…

— Обсъди го с Оливър — нареди Амели. — Интересно е, че различията помежду ни драстично намаляха след идването на баща ми. Нищо не сближава доскоро враждуващите съседи така, както появата на общ враг. — За миг замълча, след което додаде почти неловко: — А ти и приятелите ти? Добре ли сте?

Бъбрим си безгрижно като приятелки? Клеър потръпна.

— Да, добре сме. Благодаря.

— Добре. — Амели прекъсна връзката. Клеър рече едно безмълвно „Окей“ и прибра телефона в джоба си.

Когато си тръгваше, видя Ева край кафе машината, загледана втренчено в копчетата, докато ги натискаше. По лицето й вече нямаше и следа от доскорошното й щастливо изражение. Дори можеше да се каже, че имаше мрачен вид. И уплашен.

По дяволите. Защо ми трябваше да й съсипвам деня по този начин? Трябваше просто да пратя по дяволите онзи малък психопат.

Клеър провери колко е часът, взе раницата си и се устреми забързано към залата за лабораторните упражнения.

* * *

По-късно следобед тя се срещна с доктор Милс в кабинета му в болницата. Оказа се съвсем обикновен на вид — средно висок, на средна възраст, с очи и коса, които не впечатляваха с нищо. Усмивката му й се стори приятна, сякаш й обещаваше, че всичко ще бъде наред. И Клеър също му се усмихна, макар да съзнаваше, че всички тези очаквания може да са само плод на въображението й.

— Седни, Клеър — покани я той и й посочи едно от сините кресла пред бюрото си. Зад него се виждаха запълнени с книги лавици, високи от пода до тавана, съдържащи предимно медицински справочници, всичките старателно подвързани. До тях бяха подредени и няколко от най-новите трудове в неговата медицинска специалност. В единия край на бюрото доктор Милс бе струпал научни списания и ксерокопия на статии, а в другия — нестабилна купчина от медицински картони и анамнези на пациенти. Фотографията в рамка бе поставена по-встрани, така че Клеър не успя да провери дали докторът е семеен, макар че носеше венчална халка.

Доктор Милс не заговори веднага, а само се облегна в кожения си стол, събра върховете на пръстите си и за кратко остана загледан мълчаливо в нея. Тя едва се сдържа да не се размърда смутено, но не успя да забрани на пръстите си да се впият неспокойно в джинсите й.

— Знаех, че си млада — заговори той най-после, — но трябва да призная, че сега съм още по-изненадан. На шестнайсет ли си?

— След няколко седмици ще стана на седемнайсет — уточни Клеър. До гуша й бе дошло да повтаря това на всеки възрастен жител в Морганвил. По-добре да си бе записала отговора и да пуска записа всеки път, когато се среща с някой непознат.

— И така, от бележките, които Амели ми предостави, разбрах, че имаш солидни познания по това, с което се занимаваш. Нямам намерение да ръководя изследванията ти, а по-скоро ще ти помагам да извършваш експериментите си. И ако преценя, че има смисъл да се добави нещо ново, ще го направя. Лабораториите в болницата определено са оборудвани с много по-сложна и модерна апаратура от тази, с която ти разполагаш, независимо откъде си се сдобила с първоначалните кристали. — Той прелисти една дебела папка, разтворена в средата на бюрото му и Клеър видя фотокопия на страници, изпълнени със собствения й четлив почерк. Това бяха нейните бележки, които бе предала на Амели. — Позволих си да създам кристали според твоята формула, като използвах апаратурата в нашата лаборатория. Установих, че ако се ускори процеса на сушене чрез засилване на нагряването, може да се увеличи ефекта от всяка доза приблизително с двайсет процента. И така създадох по-силно въздействаща течност, която може да бъде вкарвана в тялото директно, чрез инжектиране.

Тя примигна.

— Инжектиране. — Опита се да си представи как ще се приближи достатъчно близо до Миърнин, за да забие иглата на спринцовката в ръката му, особено когато е изпаднал в едно от своите гадни настроения.

— Може да се вкарва в тялото и чрез стреличка — добави доктор Милс. — Ще действа както при упояването на диви животни, макар че лично аз за никого не бих желал да използвам тази аналогия. Няма да е достойно.

Клеър се усмихна сковано.

— Това може да бъде… доста полезно. Досега не съм се опитвала да прилагам нагряване при изсушаването на кристалите. Звучи интересно.

— Нямала си причини да го правиш. Аз направих тази проба, защото не разполагах с безкрайно много време за изсушаването им — нашата лаборатория е с много натоварен график, пък и не желаех някой да се поинтересува с какво се занимавам. Помолих Амели да ни осигури охранявана лабораторна площ в университета. Така ще е по-удобно за теб и по-сигурно за мен. Мога да премествам апаратурата където ни е необходимо или да изисквам още техника от Съвета. — Доктор Милс наведе глава и отново погледна Клеър. Кафявите му очи блестяха предизвикателно. Също като очите на Миърнин, макар и не така налудничаво. — А колкото до искането ми да посетя лабораторията, в която ти си получила кристалите…

— Съжалявам, но не мога да го уредя.

— Може би ако помолиш Амели…

— Опитах.

— Тогава как мога да проверя нашия пациент? — въздъхна той.

— Не можете.

— Клеър, това няма да свърши работа, ако не запиша основните показатели на пациента, за да определя точно колко се е подобрило състоянието му, след като сме променили формулата.

Това й бе напълно ясно, но се разтрепери само при мисълта да срещне приятния доктор Милс с Миърнин.

— Ще проверя — обеща му тя и се надигна от стола. — Съжалявам, но вече стана късно. Трябва да…

Доктор Милс се загледа през прозореца на кабинета си. Навън небето бе потъмняло от бледо синьо до тъмно лилаво.

— Разбира се. Ще ти осигуря мостра на кристалите от новата партида. Но преди да му дадеш от тях, трябва да му вземеш кръвна проба.

— Кръвна проба ли? — повтори Клеър. Той отвори едно чекмедже и й подаде малък, стерилно опакован пакет. Вътре имаше спринцовка, марля, спирт и две тръбички.

— Не говорите сериозно.

— Не казвам, че няма да е трудно, но след като не позволяваш да дойда с теб и сам да го направя…

Тя можеше да се справи с много неща, но не бе сигурна дали ще успее да укроти Миърнин дотолкова, че да му забие иглата във вената. Не и докато той беше… променен.

Взе комплекта и го прибра в раницата си.

— Има ли още нещо?

Доктор Милс й подаде един пистолет, изстрелващ упойващи стрелички. Отвори го отзад, за да й покаже как се зарежда.

— Предварително е зареден с една доза — обясни й той. — Приготвих само няколко. Необходимо е известно време, за да се екстрахират. Ето ти две допълнителни дози, в случай че се наложи да бъдат използвани. — Тя прибра в раницата си пистолета, а той добави: — Всичко това още не е изпробвано. Затова бъди внимателна. Мисля, че серумът ще действа по-силно и по-дълго, обаче не съм сигурен относно страничните ефекти.

— А кристалите?

Той й даде и кристалите. Изглеждаха малко по-добри от онези, които тя бе получила… и повече приличаха на нерафинирана захар. Прибра и тях в раницата.

— Клеър — каза той накрая, когато тя нагласи товара си, — чувала ли си някакви слухове за нов вампир в града?

Тя застина. Златната й гривна, с гравирания върху нея символ на Амели, улови светлината и заблестя — не че се нуждаеше от напомняне.

— Само Майкъл — отговори тя, — но това не е нещо ново.

— Чух, че са се появили някакви нови, съвсем непознати.

Девойката сви рамене.

— Възможно е да сте чули нещо грешно.

Побърза да се измъкне от кабинета му, за да не й се наложи да сипе още лъжи. Но не се сдържа, на излизане се извърна и го погледна. Той й кимна и се усмихна за довиждане.

Почувства се зле, но това бе единственото нещо, което можеше да каже, макар да разговаряше с някой, който й бе препоръчан от Амели.

* * *

— Донесе ли хамбургера?

Клеър дори не бе успяла да смъкне раницата си на пода в коридора в къщата, когато Ева изскочи пред нея като мрачната кофеинена фея Тинкърбел от приказката за Питър Пан, размахвайки дървена лъжица.

— Ъ? Какво?

— Хамбургер. Изпратих ти есемес.

Уф! Клеър измъкна мобилния си и видя, че иконата за непрочетени съобщения примигваше.

— Не съм го видяла. Съжалявам.

— Мамка му. — Ева се обърна и се затича надолу по коридора. Тежките й обувки затрополиха силно по дървения под, без да я е грижа дали го наранява.

— Майкъл! Познай какво те очаква. Отиваш на пазар!

Майкъл свиреше на китарата нещо бързо и сложно. Периодично спираше, което бе необичайно за него, и не обърна никакво внимание на Ева, което също не бе нормално. Като зави зад ъгъла, Клеър го видя изправен до масата за хранене, наведен над нотните листа.

Явно не толкова пренебрегваше Ева, колкото не желаеше да й се подчини.

— Зает съм — обяви той и се намръщи, преди да изсвири отново същия пасаж, а после още веднъж. Накрая поклати глава и ядосано изтри нотите от страницата. — Иди ти, заедно с Шейн.

— Аз готвя! — Ева завъртя очи. — Творци! Все си мислят, че светът спира, когато се вглъбят в техните си неща.

— Аз ще отида — обади се Клеър. Шансът да остане сама с Шейн, дори и заради нещо толкова скучно като пътуване до денонощен магазин, бе прекалено съблазнителен, за да го изпусне. — По-добре е аз да отида. И без това имам защита. — Вдигна ръката с гривната.

Майкъл се откъсна от музиката, кънтяща в главата му, така че успя да я удостои с един поглед. Затропа с молива си по масата в някакъв забързан, сложен ритъм.

— Трийсет минути — отсече той. — За отиване и връщане. Никакви извинения няма да приема. Ако закъснеете, ще тръгна след вас и ще бъда адски вкиснат.

— Благодаря, татенце. — Искаше й се да не го бе изрекла — не толкова заради гримасата, която изкриви лицето на Майкъл, а защото това й напомни за истинския й баща. И че часовникът неумолимо отброяваше времето, което й бе отпуснал, за да се изнесе от къщата.

Шейн се появи от кухнята, ближещ пръста си.

— Какво става?

— Престани да си топиш мръсните пръсти в моя сос — сопна му се Ева и замахна с дървената лъжица срещу него.

Той побърза да измъкне пръста от устата си.

— Първо на първо, те не са мръсни. Преди това ги облизах. И второ — чух ли нещо за ходене до магазина. Клеър?

— Да, готова съм.

Той грабна ключовете на Ева от масата.

— Тогава да потегляме.

* * *

Шейн беше добър шофьор и познаваше Морганвил като дланта си — разбира се, Морганвил беше и почти толкова голям и в него имаше само един денонощен магазин, „Фууд Кинг“, притежаван и ръководен от един от местните. Паркингът бе осветен като футболен стадион. Имаше около петнайсет паркирани коли, около половината на хора, а останалите — на вампири. Шейн паркира точно под едни ярко светещи лампи и изключи двигателя.

— Почакай — каза той на Клеър, когато тя посегна към дръжката на вратата. — Ще ни отнеме към пет минути да влезем вътре, още пет минути да се справим с покупките и накрая пет минути за обратния път до вкъщи. Това ни осигурява петнайсет минути свободно време.

Тя усети как сърцето й замря, след това заби ускорено. Шейн я гледаше напрегнато.

— Тогава какво искаш да правим? — попита го, като се опита да прозвучи небрежно.

— Искам да поговорим — каза той. Не се оказа това, което тя очакваше. Съвсем не. — Не мога да говоря за това в къщата. Човек никога не знае кой ще го чуе.

— Имаш предвид Майкъл?

Шейн вдигна рамене.

— Просто там никога не можеш истински да се усамотиш.

Имаше право, но тя все още се чувстваше ужасно разочарована.

— Разбира се — потвърди. Знаеше, че звучи сковано и наранено. — Карай нататък. Говори.

Очите му се разшириха.

— Ти си помисли…

— Просто кажи каквото имаш да казваш, Шейн.

Той се прокашля.

— Ами… направих някои проучвания за Бишъп.

На нея някак не й се връзваха в едно изречение Шейн и проучвания.

— Къде?

— В градската библиотека. — Той сви рамене. — В специалните библиотечни фондове. Познавам библиотекарката Джанис, беше приятелка на майка ми. Тя ме пусна отзад, за да надникна в някои от по-старите издания, които не се изваждат за четене за широката публика.

— Говориш за вампирските архиви?

Той кимна.

— Както и да е, но единственото, което успях да открия, е едно споменаване на Бишъп, макар че може да не е същият, който избил сума народ преди около петстотин години.

— Не звучи кой знае колко необичайно.

— Само дето не е убивал хора — уточни Шейн. — Според описанието Бишъп убивал само враговете си сред вампирите. Искал да стане владетел на света. Обаче тогава се случило нещо и той изчезнал безследно.

— Брей. Нищо чудно, че Амели и Оливър са толкова изплашени.

— Ако през цялото това време е останал скрит зад кулисите и след като е имал репутацията, че отстранява всеки, който се изпречи на пътя му, независимо дали е човек или вампир — да, и аз също бих се изплашил. Помислих си, че трябва да го знаеш. Може да се окаже важно.

— Благодаря.

Той кимна, без да откъсва очи от нейните.

— Нещо друго? — подкани го тя.

— Да.

Той се наведе и я целуна. Тежестта му се стовари върху нея, притисна я към вратата на колата и тя усети как от тялото й се изцеди цялата й сила. Дъхът й секна, за да бъде заменен от трепетна, сладостна вибрация. О! Устните на Шейн бяха топли и влажни, меки, но настойчиви, и тя чу как от гърдите й се отронва звук, подобен на стенание. Ръцете му знаеха точно къде да я държат — едната отзад на тила й, а другата ниско долу на гърба, за да я притеглят по-близо към него. За да си паснат телата им.

Беше толкова хубаво, като да се рее на слънчева светлина. Пръстите й се заровиха в разбърканата му, копринено мека коса, за да се плъзнат надолу по гърба му. И за една безумна секунда тя си представи как би било, ако го направят тук, точно сега, точно тук, в голямата кола на Ева. Стори й се, че ще продължи вечно, все с тази приказна безкрайна топлина…

Ръцете му се плъзнаха надолу по раменете й, опипаха едната й ключица, след което продължиха надолу. Тя пак се чу да издава звук, приличащ повече на стенание, неприкрита молба, когато горещият допир на пръстите му достигна до горния ръб на сутиена й, за да се подпъхне под него и да стигне още по-надолу.

Шейн прекъсна целувката с въздишка, като притисна буза в нейната. Накъсаният му дъх, отекващ в ухото й, я накара отново да изтръпне. Толкова близо. Господи, ние сме толкова близо до…

— Ние… по-добре да влезем вътре — изрече той задъхано. Прозвуча, като че ли се напрягаше с все сила да звучи нормално, но беше адски далеч от това. А когато той се облегна назад, единственото, което тя видя, беше горещата жар в очите му и влажните му, зачервени, подканващи за целувка устни. Зачуди се какво виждаше той в нея и се шокира, когато осъзна, че навярно вижда същото.

Споделен глад.

— Да — отрони тя. И нейният глас не прозвуча нормално. Дори не бе сигурна дали може да ходи. Усещаше цялото си тяло като разтопено, особено коленете. Трябваше на два пъти дълбоко да си поеме дъх, но после спря, като видя как очите на Шейн напрегнато се приковаха в бурно повдигащите й се гърди. — Ние трябва да… трябва да влезем и да напазаруваме.

Шейн погледна часовника си.

— Не, трябва да вземем хамбургера, да хвърлим парите на касиерката и да се втурнем обратно към вкъщи, чупейки всички рекорди по скорост, ако не искаме Майкъл да повика полицейските спецчасти.

Това ги отрезви, колкото да се измъкнат от колата и да влязат в магазина… но през целия път се държаха за ръце.

Вътре мястото беше ярко осветено и в същото време беше някак си прекалено студено. Видяха редиците от лавици със стоки в разноцветни опаковки. Имаше малко купувачи, които бутаха количките с продуктите. Клеър знаеше, че някои от тях навярно са вампири, но не можеше да ги разпознае от пръв поглед. Много от тях бяха усъвършенствали уменията да се представят като нормални човешки същества. Какво бе всъщност тази млада жена, на двайсет и няколко години, с червена коса и дълъг списък за пазаруване? Или онази по-възрастна дама с дребното кученце с пухкава козина, оставено от нея в количката на седалката за деца? Клеър вече в никого не можеше да е сигурна, дори и в идващия отзад баща, с неспокоен поглед, придружаван от две малки деца.

Клеър нямаше много време да се заплесва. Шейн пусна ръката й и посочи надолу по пътеката, а тя хукна към щанда за месо. Изборът на хамбургери се свеждаше най-вече до големината, а и Ева не им бе казала какво количество иска. Клеър реши да вземе две опаковки и се запъти към пътеката, по която бе изчезнал Шейн. Учуди се като видя, че по рафтовете от двете страни имаше изложени само снаксове.

От високоговорителите в магазина зазвуча някаква дразнеща и малко зловеща песен от седемдесетте години, в която се пееше нещо за сезоните и слънцето. Клеър си каза, че има някаква ирония в този текст, когато заобиколи лавицата и завари Шейн опрян до стената, а някаква жена се бе притиснала плътно до него.

Беше вампирката, която Бишъп бе довел със себе си в града. Носеше плътно прилепнали сини джинси, кафява плетена блуза и черно кожено яке. Черни боти, високи до глезените, с големи катарами. Изглеждаше женствена, но опасна. Тъмната й коса се спускаше до раменете на буйни, лъскави вълни. Кожата й бе с цвета на най-финия китайски порцелан, със съвсем лек слой руж по скулите.

Погледът й бе прикован в очите на Шейн. В едната си ръка той стискаше пакети с чипс, но очевидно бе забравил за тях.

Вампирката се наведе напред и дъхът й опари врата на Шейн, който затвори очи и не помръдна повече.

— Мммм — измърка тя с провлачения си, сладък като петмез глас. — Ухаеш на желание. Усещам го как струи от кожата ти. Бедно малко създание, толкова смутено и раздирано от копнежи. Мога да ти помогна.

Шейн не отвори очи.

— Махни се от мен.

Ръката на вампирката се стрелна напред и удари силно по рафта до главата на Шейн. Цялата нестабилна конструкция се олюля, но нищо не падна на пода.

— Не бъди груб, Шейн Колинс. Да, знам кой си. Ти ни гледаше отвисоко, затова направих малко проучвания за теб. Имал си проблеми с баща си, нали? Разбирам те. И аз имах същите проблеми. Ако дойдеш с мен, бих могла да ти разкажа всичко за това. Хубаво ще е да имам до себе си силен мъж, с когото да споделя неприятностите си.

Гневът й стихна така бързо, както бе изригнал и тя отново се превърна във вампирското секси котенце, каквото беше в Стъклената къща. Плъзна бледите си пръсти надолу по гръбнака на Шейн, по гърдите му…

— Казах ти да се махнеш — повтори Шейн и отвори очи, за да се взре в лицето й. — Не ме интересуваш, пиявице.

— Името ми е Исандре, скъпи. Не съм нито пиявица, нито кучка, нито кръвопийца. И, Шейн, ако искаш да оцелееш след моето посещение в този приличащ на помийна яма град, трябва да се научиш да ме наричаш по име. — Бледите й устни се извиха в усмивка. — Или ако искаш да оцелеят някои други хора. Така че ще е по-добре да бъдем приятели.

Тя се наведе напред и леко допря устни до неговите. Клеър видя как той целият изтръпна и замря. Исандре се изсмя, пресегна се покрай него и грабна пакет с чипс от рафта.

— Мммм — измърка отново. — Солено. Предай на гаджето си, че ми допада вкуса на гланца й за устни.

И отмина. Клеър и Шейн останаха смразени, докато вампирката най-после не се скри от погледа им. Едва тогава Клеър дръзна да се втурне към него. Когато го докосна, той трепна, макар и леко.

— Не ме докосвай — каза той. Гласът му бе пресипнал, а вената на гърлото му пулсираше бързо, много бързо. — Не искам…

— Шейн… това съм аз, Клеър…

Тогава той протегна ръка към нея, за да се улови като удавник за спасителна надуваема лодка. Силата му я сепна, когато я притегли към себе си. Сведе глава и Клеър усети как тя й натежа, щом се отпусна на рамото й. Потното му, трескаво чело сякаш опари врата й.

Тя усети как го пронизва тръпка, само една, но беше достатъчно, за да разбере колко ужасяващо зле се чувстваше той.

— Господи — прошепна Клеър и нежно зарови ръце в косата му. Тя бе влажна под пръстите й, сплъстена от пот. — Какво ти е сторила тя?

Той поклати глава, без да я вдигне от рамото й. Не можеше или не искаше да й каже. Гърдите му се надигаха и спускаха, докато си поемаше дъх сякаш на пресекулки, но вдишванията и издишванията бяха твърде дълбоки. След малко — на нея й се стори, че бе изтекла цяла минута — тялото на Шейн започна постепенно да се успокоява, да се отърсва от непоносимо тежкото напрежение.

Когато се отдръпна от нея, тя очакваше да види изражението му, но той така бързо се извърна, че Клеър можа само за миг да зърне наранените тъмни очи върху лицето му, наподобяващо скована, бледа маска. Сведе очи надолу към пакетите с чипс, които още стискаше в ръка, и ги пусна на пода, преди да си тръгне.

Клеър забързано ги събра и ги върна на мястото им върху рафта, след което го последва. Шейн не спираше да крачи забързано и премина покрай касите без да се оглежда. Тя плати на нетърпеливата касиерка за хамбургерите, грабна найлоновата торбичка и изтича навън след гаджето си.

Той вече отключваше вратата на колата и влизаше в нея. Тя беше все още на три–четири метра зад автомобила, когато той запали двигателя и го форсира. Клеър видя как светлините на стоповете угаснаха и той включи на скорост.

За една сърцераздирателна секунда Клеър си помисли, че той ще отпраши без нея и ще я остави сама в мрака, но Шейн я изчака. Тя побърза да отвори вратата и да се настани на мястото до неговото. Шейн не помръдна.

— Добре ли си? — попита Клеър.

Той едва я погледна, но не каза нищо.

Подкара рязко колата и гумите изсвириха на излизане от паркинга.