Серия
Вампирите от Морганвил (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Feast of Fools, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

13

Сега порталите бяха по-объркани, защото силата вилнееше из Морганвил. Повечето места тънеха в пълен мрак и колкото и настойчиво да се концентрираше Клеър, не можеше да извика в съзнанието си образите на три места.

Което означаваше, предположи тя, че те повече не съществуват.

Съсредоточи се върху обстановката в Стъклената къща, но отново срещна мрак. При все това чуваше хора да си говорят и зърна светлина на горящи свещи. Лицето на Ева се освети от пламъка.

У дома.

Тъкмо се канеше да пристъпи, когато нещо я удари отзад, тихо и тежко. Докато политаше напред, крещейки, Клеър изгуби контрол върху портала. Чу Миърнин да вика зад нея:

— Клеър? Клеър? Какво не е наред?

Тя помисли, че е някой от останалите затворници, докато не усети една ръка да се заравя дълбоко в косата й и нечии устни да докосват шията й.

Чу подигравателния смях на Бишъп.

— Благодаря ти — рече той. — Задето ме отведе при моя глупак.

Изхвърли я през портала.

Момичето падна върху пода от другата страна и се претърколи. После пролази, надигна се и се хвърли върху стената. Тя не се отвори. Клеър заудря с юмруци по нея.

Нищо.

Извърна се, защото нямаше усещането, че си е у дома. Мрак и плътна тишина.

— Ало? — Никакъв отговор. — Шейн? Мамо?

Не се намираше в Стъклената къща. Когато я метна през портала, Бишъп я бе отклонил от набелязаната посока и сега тя нямаше представа къде се намира.

Почти разплакана, Клеър пристъпи пипнешком в стаята. Пръстите й докоснаха мек плат и тя побърза да ги отдръпне. Завеса, помисли си нещастната девойка. Отдръпна я и зърна някакъв отблясък през прозореца.

Оранжева светлина.

Клеър дръпна настрани завесата на прозореца и погледна навън към Морганвил, обхванат от пламъци. Имаше достатъчно светлина, за да огледа стаята, в която стоеше. По форма беше същата като дневната в Стъклената къща… значи бе една от тринайсетте къщи. Но коя? Не беше на старата госпожа Дей; тя бе влизала в нея и вътре бе претъпкано с мебели. Тази беше пълна с кутии…

Погледът на Клеър попадна върху познат диван. Тя се приближи и плъзна ръка по меката извивка на страничната облегалка. Близо до мястото, където се съединяваше с гърба, имаше по-корав участък, където преди две години бе разляла сода и Дамаската така и не можа да се почисти докрай от лепкавата течност.

Върху ъглите на някои от кутиите имаше етикет с надпис: „КЛЕЪР“.

Тя се намираше в къщата на родителите си.

Клеър си представи мислено разположението й. Къщата се намираше на северозапад, така че ако отиде в спалнята си, би трябвало да й се открие гледка право към Стъклената къща. Не беше сигурна какво ще спечели с това, освен може би да й хрумне по-добра идея какви са шансовете й да се прибере у дома.

Но имаше нужда да види Стъклената къща. Да се увери, че приятелите и семейството й са добре.

В тази посока имаше една горяща къща, но това бе същата, която бе пламнала по-рано. Къщата на Мелвил. Клеър не можеше да види нищо отвъд буйния огън, освен слабо осветени прозорци.

Значи те все още са в безопасност, успокои се момичето.

Към пожара се носеше полицейска кола с проблясващи светлини и Клеър се плесна ядно по челото.

— Тъпачка — промърмори. Нямаше джобове и затова бе пъхнала телефона си под шапката.

Благодарение на еластичните връзки, глупавото малко матадорско кепе все още се крепеше върху главата й.

Клеър изпусна дълбока въздишка на облекчение, когато изрови телефона от разпорения отвор в подплатата и набра номера на Ричард Морел.

— Нужен ми е превоз.

* * *

Ричард не бе преполовил гневната си тирада по мобилния телефон, че не й е личен таксиметров шофьор и колко важна е работата на полицая в подобен момент, за да се поддържа реда и поне донякъде нормалното функциониране на градските служби, когато гумите на патрулната му кола изсвистяха до тротоара отвън. Клеър изприпка надолу по стъпалата на къщата на родителите си и се спусна към вратата на колата, която той тъкмо отваряше.

Тя се пъхна вътре, затръшна вратата и я заключи. Ричард я огледа от горе до долу. Самият той не приличаше на безупречния полицай, винаги спретнат и лъснат; беше покрит със сажди от дима, уморен и рошав, със смачкани дрехи, но беше най-прекрасното нещо, което някога бе виждала.

— На какво, по дяволите, си се направила? — попита той.

— На Арлекин.

— Не е ли по-скоро Батман злодея?

— Мислех, че бързаш.

Ричард натисна докрай педала на газта и гумите на колата изсвириха пронизително, когато потеглиха.

— Закопчай се — нареди полицаят разсеяно. Клеър закопча предпазния колан. — И така. Приятна ли беше вечерта ти?

— Супер — отвърна тя. — А твоята?

— Фантастична. — Той извъртя рязко кормилото и едва не преобърна колата, докато вземаше десен завой. — В момента двама от приятелчетата вампири на Амели се намират в електрическата подстанция и не дават да се пусне тока. А други трима ни накараха да стоим и да гледаме безучастно, докато Центъра за даряване изгаряше в пламъците. Имаш ли някаква представа какво става?

— Дълга игра — промърмори Клеър. Той й хвърли кос поглед. — Не, всъщност не, нямам представа. Но в шаха подлъгваш противника си да направи грешен ход.

— Шах — изпухтя с отвращение Ричард. — Аз говоря за човешки живот. Хлапе, започваш да ме плашиш.

— И аз самата се плаша от себе си — призна Клеър. Не се чувстваше като хлапе. Струваше й се, че е на милион години и много уморена. — Просто ме закарай у дома.

Защото трябваше да съобщи на Амели, че току-що бе оставила Миърнин сам, на милостта на Бишъп.

* * *

Амели седеше в едно кресло, когато Клеър пристигна, придружавана от Ричард Морел.

Полицаят тутакси бе нападнат от сестра си и баща си, които се хвърлиха да го прегръщат и да настояват за информация. Амели не изглеждаше добре, но поне беше жива.

Или нещо подобно.

Клеър не изпитваше никаква симпатия към нея.

— Миърнин — заговори момичето. — Ти го използва.

Сам, който седеше върху облегалката на креслото на Амели, се намръщи.

— Недей. Тя е много уморена.

— Да, ами, всички имаме проблеми. — Клеър се отърси и от ръката на Майкъл. — Кръвта на Бишъп е лекарството. Двамата с Миърнин сте били прави.

Изражението на Амели не се промени. Изглеждаше студена, далечна, недостижима.

Изведнъж Клеър се изпълни с дивото желание да я нарани. Много лошо.

И го направи.

— Бишъп е там — изтърси тя. — Миърнин е в ръцете му.

Очите на Амели се впиха в нейните и изведнъж Клеър усети как цялата ярост я напуска.

— Зная — проговори Амели. — Усещам го. Ние знаехме, че е рисковано да използваме Миърнин като примамка, но нещо трябваше да се направи.

— Не можеш да го оставиш там. Не можеш.

Амели въздъхна.

— Не — съгласи се. — Не мога. Все още се нуждая от Миърнин, при това много. Твърде рано е да го пожертвам заради играта.

Клеър преглътна с усилие.

— Ние изобщо означаваме ли нещо за теб? Някой от нас?

Амели огледа стаята. Погледът й се плъзна по хората, които имаха увити еластични превръзки над лактите си — знак, че бяха дали кръв, за да я спасят. По вампири, всички очакващи нейните заповеди.

— Вие означавате всичко за мен — каза тя. — Оцеляването на моите хора и твоите, това е всичко, което някога съм искала, Клеър. Заради това дойдох тук. Това е всичко, заради което работих. — Очите й добиха ледено изражение и старата Амели се завърна. — Бих пожертвала Миърнин заради това. Оливър. Сам. Дори себе си. Но това не е достатъчно.

Всички в стаята притихнаха. Шейн се приближи до Клеър. Усещаше, че Ева и Майкъл са зад гърба й.

Но Амели се взираше право в нея.

— А ти какво ще пожертваш, Клеър? — попита вампирката. — За да победиш?

— Това не е игра — отвърна девойката.

Амели наклони глава.

— Вярно е. Това е война. И сега трябва да се борим за живота на всички ни.

Клеър преплете ръце с тези на приятелите си.

— Тогава ни кажи какво да правим.

Амели остана мълчалива за миг, после се изправи. Клеър си помисли, че само онези, които я познаваха, истински я познаваха, знаеха какво й струва.

Тя извиси глас, за да достигне до всяко кътче на стаята.

— Трябва да разделим силите си. Не бива да губим къщите на Основателя, Кръвомобила, университета и „Комън Граундс“. Ние ще ги удържим. На онези, които са последвали Бишъп, е бил обещан свободен лов. Онези от нас, които са достатъчно силни, ще им забранят това право. Онези, които са плячка, ще бъдат въоръжени, за да се защитават. Това не подлежи на обсъждане. Всички човешки същества трябва да бъдат въоръжени и обучени как да пронизват вампири.

— От това няма връщане назад — обади се Оливър. Гласът му бе безразличен. Изражението му обаче не беше. — Даваш им твърде много.

— Давам им равноправие — заяви Амели. — Точно сега ли искаш да спориш с мен?

Оливър, след една спираща сърцето секунда, поклати глава.

— Тогава вървете — нареди Амели. — Оливър, Ева, отидете в „Комън Граундс“ и го защитавайте. Сам, избери защитници за всяка от къщите на Основателя. Поне по двама вампири и двама човеци на къща. Майкъл, Ричард — вие вървете в университета. Ще се обадя на ректора. Ще разполагате с всичко, което ви е нужно.

Погледът й се спря върху Клеър.

— Ти трябва да останеш с мен. Ние ще вземем Миърнин.

— Бишъп е там — напомни й Клеър.

— Много добре зная. Ще се подготвим и ще вземем предпазни мерки.

Шейн се прокашля.

— Няма да ходите никъде без мен.

— Боя се, че се налага — поклати глава Амели. — За теб имам много специална задача, Шейн Колинс.

— Няма да ми хареса, нали?

Вампирката се усмихна.

— Явно, че няма — промърмори Шейн под нос.

— Ти ще отговаряш за Кръвомобила — обяви Амели. — И за още нещо.

Амели бръкна в джоба на обсипаната си с кристали одежда и извади малка книга в кожена подвързия.

Изглеждаше много, много позната. Това бе книгата, заради която преди се бяха забъркали в такива беди — книгата, която искаше Бишъп.

— Ти ще отговаряш за това — каза Амели и му я подаде.

Той я пое и докато го правеше, Клеър осъзна какво бе направила Амели.

Току-що бе направила от Шейн примамка.

Край