Б. Травен
Корабът на мъртвите (1)

(История на един американски моряк)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Totenschiff, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране и разпознаване
Karel (2018 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2018 г.)

Издание:

Автор: Б. Травен

Заглавие: Корабът на мъртвите

Преводач: Здравко Калчев

Език, от който е преведено: Немски

Издание: Първо издание

Издател: Държавно издателство — Варна

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1972

Тип: роман

Националност: Немска

Печатница: ДП „Странджата“, гр. Варна.

Излязла от печат: 25. X. 1972 г.

Редактор: Петър Алипиев

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Константин Пасков

Художник: Художник Гавраил Вичев

Коректор: Паунка Кимбурова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1637


Книга първа

Песен на един американски моряк

Момиче скръбно, не ридай,

ти чакай ме, ще дойда, знай,

в прекрасния Ню Орлеан,

в любимата Луизиана.

 

Удавил съм се, мислиш — край.

Не ще ме чакаш ти безкрай

в прекрасния Ню Орлеан,

в любимата Луизиана.

 

Не съм удавник, не ридай,

с мъртвешки кораб плавам, знай,

далеч от милия Ню Орлеан,

далеч от милата Луизиана.

1

С парахода „Тускалуза“ бяхме превозили пълен корабен товар памук от Ню Орлеан до Антверпен.

Той беше екстра кораб. Проклет да съм, ако не е вярно. First rate steamer, параход първа класа, made in USA. От Ню Орлеан. О, ти слънчев, засмян Ню Орлеан, тъй различен от вкиснатите градове на замръзналите пуритани и вкочанясалите търговци на басма от Севера! А какви чудесни каюти за екипажа! Най-после се е намерил корабостроител, осенен от революционната мисъл, че екипажът се състои и от хора, а не само от ръце. Всичко чисто и приветливо. Баня, чисто бельо и навсякъде мрежи против москити. И винаги чисти чинии, лъснати ножове, вилици и лъжици. И негърски момчета, които нямат друга работа, освен да поддържат чистота в кубриците, за да бъде екипажът здрав и в добро настроение. Компанията най-сетне бе открила, че един добре настроен екипаж по-добре си плаща разноските, отколкото някой занемарен.

Втори офицер ли? No, Sir[1]. Аз не бях втори офицер на това корито. Бях просто палубен работник, съвсем скромен работник. Вижте, господине, матроси едва ли има още, пък и никак не ги търсят. Такъв един модерен товарен кораб не е вече само кораб. Той е една плаваща машина. А че една машина има нужда да я обслужват матроси, сигурно и сам вие не вярвате, колкото и да не разбирате от кораби. Тя се нуждае колкото от работници, толкова и от инженери. Дори и скипърът, капитанът, днес е само инженер. И самият старши матрос, който стои на руля и най-дълго време се смяташе за моряк, сега е само един машинист, нищо повече. Цялата му работа е да освобождава лоста, който върти кормилния механизъм. Времето на романтичните морски истории отдавна е минало. И аз съм на мнение, че то никога не е съществувало. Най-малко на платноходите. Такава романтика е имало само във фантазията на съчинителите на морски истории. Лъжливите истории за морски приключения са примамвали не един примерен младеж и са го въвличали в живот и обстановка, гдето той пропада физически и душевно, понеже не е донесъл със себе си нищо друго, освен детската си вяра в почтеността и любовта към истината у писачите на тия истории. За капитани и кормчии може някога да е съществувала романтика, но за екипажа — никога. Романтиката на екипажа винаги е била само една: нечовешки тежък труд и животинско третиране. Капитани и кормчии са герои на опери, романи и балади. Никога не е била пята песен за моряка, който върши работата. Такава песен щеше да бъде премного брутална, за да буди възхищението на онези, които биха искали да я пеят. Yes, Sir[2].

Та аз бях, ни повече — ни по-малко, един скромен палубен работник — това е всичко. Караха ме да върша всякаква работа, каквото падне. По-точно казано, бях бояджия. Машината си върви сама. И щом не е нужно да се чистят трюмовете или нещо да се поправя, на кораба непрестанно се боядисва, защото не бива работниците да стоят със скръстени ръце. От сутрин до вечер и няма край. Понякога сериозно се чудиш на това вечно боядисване и идваш до трезвата мисъл, че всички останали хора, които не пътуват по море, нямат друга работа, освен да произвеждат боя. Тогава започваш да изпитваш дълбока благодарност към тях, защото ако един ден се откажат да правят боя, палубният работник няма какво да върши, а първият офицер, под чиято команда се намират палубните работници, ще изпадне в мрачно отчаяние, понеже няма да има за какво да ги изкомандува. Та нали не бива да получават залудо парите си! No, Sir.

Че заплатата е чак толкова висока, не мога да твърдя. Дори и двадесет и пет години да бях се трудил непрекъснато, да не бях харчил нито цент и грижливо да трупах всяка спечелена пара, пак не бих могъл да се оттегля на почивка. Но след още двадесет и пет години неуморна работа и жестоко пестене щях с известна гордост да се наредя сред най-долния слой на средната класа. Към онази класа, която смее да каже: Слава богу, сложих настрана някоя пара за черни дни. И понеже този слой от народа е онова превъзнасяно съсловие, което крепи основите на държавата, то аз щях тогава да се наричам достоен член на човешкото общество. Постигането на такава цел заслужава петдесет години стискане и труд. Тогава ти е осигурен задгробният живот, защото земният е създаден за другите.

Изобщо нямах намерение да разглеждам града. Не мога да понасям Антверпен. Там се шляят толкова много лоши моряци и тем подобни елементи. Yes, Sir.

Но нещата в живота не се разиграват така просто. Те рядко са съобразени с това, какво ти се нрави и какво не. И не голямата скала, а малкото камъче обръща колата.

Не бяхме намерили обратен товар и щяхме да се връщаме с баласт. Последната вечер, преди да заминем целият екипаж бе отишъл в града. На палубата останах съвсем сам. Дотегна ми четенето, дотегна ми спането, не знаех какво да захвана. Още от дванадесет на обед бяхме свободни, понеже тогава разпределиха вахтите за пътуването. Ето защо всички отидоха в града да обърнат още по някоя чашка, нали у дома такова нещо не се разрешава поради благословената Забрана[3].

Ту тичах до перилото на борда да плюя във водата, ту се връщах в кубрика. Стана ми окаяно тежко на душата от еднообразното взиране в празния кубрик и от безцелното зяпане надолу към скучните пристанищни съоръжения, силози и складове, към пустите канторски дупки с техните мътни прозорци, зад които се виждаха само папки и купища товарителници. Беше така неизразимо безутешно. Свечеряваше се и в тази част на пристанището нямаше жива душа.

Връхлетя ме съвсем глупавото желание да почувствувам земя под краката си, копнеж по някоя улица и хора, които с бъбрене се разтакават по улицата. Това беше: исках да видя улица, именно улица, нищо повече. Улица, която не е заобиколена с вода, улица, която не се люлее, която стои съвсем здраво. Исках да направя един малък подарък на очите си, да ги зарадвам с гледката на една улица, нищо повече.

— По-рано трябваше да дойдете — рече офицерът, — сега не давам пари.

— Непременно имам нужда от двадесет долара аванс.

— Пет и нито цент повече.

— С пет за никъде не съм. Трябват ми двадесет, иначе утре съм болен. А тогава да видим кой ще боядисва велбота! Трябват ми двадесет.

— Десет. И това е последната ми дума. Десет или изобщо нищо. Не съм длъжен да ви давам дори и пет цента.

— Добре, дайте десет. Към мен се постъпва с крайно подло скъперничество, но нали всичко трябва да понасяме, свикнали сме.

— Подпишете разписката. Утре ще ги нанесем във ведомостта. Сега нямам настроение.

Ето че имах десетака. Та нали аз изобщо исках само десет. Но ако бях казал десет, той в никакъв случай нямаше да ми даде повече от пет. Пък и повече не ми трябваха, не исках да харча. Излезеш ли веднъж в града, връщаш се без грош.

— Не се напивайте. Това тук е страшна дупка — каза офицерът, когато прибираше разписката.

Ама че възмутителна обида. Капитанът, офицерите и инженерите се напиваха по два пъти на ден, откакто клечахме тук, а на мен проповядват да не се напивам. И не мислех да го сторя. Пък и защо? Толкова е глупаво и неразумно.

— Не — отговорих, — никога не близвам такава отрова. Зная какво дължа на родината си дори и в чужбина. Yes, Sir. Аз съм въздържател, сух до костите. Можете да се осланяте на мене. Аз вярвам в светата Забрана.

Като тапа изхвръкнах от коритото.

Бележки

[1] Не, сър.

[2] Да, сър.

[3] Забраната на алкохола в Съединените щати след Първата световна война. — Б.пр.