Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Обществено достояние)
Превод от норвежки
, (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране
vislupus (2017 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2018 г.)

Имало едно време един беден човек. Той имал трима сина. Когато умрял, двамата му по-големи синове тръгнали по света, за да опитат късмета си, но не искали да вземат най-малкия с тях.

— Ах, ти ли! — казали те. — Не те бива за нищо друго, освен да седиш край огъня и да се ровиш в пепелта.

— Тогава ще тръгна сам — заявил Аскеладен.

Братята стигнали в царския двор и попитали дали има работа за тях. Царят ги взел на работа. Единият трябвало да помага на коняря, а другият — на градинаря. Аскеладен също напуснал бащината си къща и взел големите нощви — единственото нещо, което братята наследили от родителите си. Двамата братя не искали да ги вземат, но Аскеладен нямал никакво желание да ги остави, въпреки че били тежки за носене. Като вървял известно време, стигнал в царския двор и помолил да му дадат работа. Отговорили му, че нямат работа за него, но Аскеладен молил толкова много, че накрая му разрешили да остане в кухнята и да носи на прислужницата дърва и вода. Той бил пъргав и работлив и не след дълго всички го обикнали. Братята му обаче били мързеливи и получавали за награда бой и малко пари. Те завиждали на Аскеладен, защото виждали, че на него му потръгнало по-добре, отколкото на тях.

Срещу царския двор, отвъд едно голямо езеро, живеел трол, който имал седем сребърни патици. Патиците плували в езерото, така че се виждали от двореца. Царят често си мечтаел да притежава тези патици и един ден братята казали на коняря:

— Ако брат ни поиска, може да занесе патиците на царя. Той самият ни каза.

Не се минало много време и конярят обадил това на царя. Царя повикал Аскеладен при себе си и му наредил:

— Твоите братя разправят, че можеш да ми донесеш сребърните патици, и аз ти заповядвам да сториш това.

— Нито съм си помислял, нито съм казвал такова нещо — отговорил момъкът.

Царят обаче държал на своето:

— Казал си и трябва да го сториш — упорствувал той.

— Е, добре — отговорил момъкът, — след като не ми остава нищо друго, заповядай да ми дадат четвъртина ръж и четвъртина жито и ще се опитам.

Момъкът получил това, което искал, сложил го в нощвите, които носел от къщи, седнал и заплувал по езерото. Стигнал до отсрещната страна, тръгнал по брега, пръснал зърното, примамил патиците в нощвите и заплувал обратно колкото се може по-бързо.

Когато стигнал до средата на езерото, тролът излязъл и го видял.

— Ти ли открадна сребърните ми патици? — извикал той.

— Да-а-а — отговорил момъкът.

— Ще дойдеш ли пак? — попитал тролът.

— Може би — извикал момъкът.

Когато се върнал в царския двор със седемте сребърни патици, всички го обикнали още повече и царят дори го похвалил. Братята му обаче още повече му завидели и казали на коняря, че брат им предложил да донесе на царя завивката на трола, която била на сребърни и златни кубчета. И този път не се минало много време и конярят обадил това на царя. Царят повикал момъка, предал му какво разправяли неговите братя и му наредил да изпълни казаното, ако му е мил животът.

Аскеладен отговорил, че нито е помислял, нито казвал такова нещо, но това не помогнало и той помолил царя да му даде три дни, за да обмисли работата. Когато изминали три дни, момъкът преплувал езерото с нощвите, започнал да се разхожда по брега и да размишлява. Изведнъж видял, че изнесли завивката на трола навън да се проветри и когато хората изчезнали в планината, Аскеладен я грабнал и заплувал обратно, колкото се може по-бързо.

Когато стигнал средата на езерото, тролът излязъл и го видял.

— Ти ли взе сребърните ми патици? — извикал тролът.

— Да-а-а — отговорил момъкът.

— Ти ли също ми взе завивката на златни и сребърни кубчета?

— Да-а-а — отговорил момъкът.

— Ще идваш ли често?

— Може би — извикал момъкът.

Когато се върнал със завивката, всички го обикнали още повече, а царят го направил свой прислужник. Братята страшно се ядосали и за да си отмъстят, казали на коняря:

— Сега нашият брат каза, че може да донесе златната арфа на трола, която издава такива звуци, че, който ги чуе, му става радостно на душата, колкото и да е тъжен.

И така конярят разказал веднага и това на царя и царят казал на момъка:

— Щом си го казал, ще го сториш. Успееш ли, половината царство и принцесата ще бъдат твоята награда. Не успееш ли, ще платиш с живота си.

— Нито съм помислял, нито съм казвал такова нещо — отговорил Аскеладен, — ала след като не ми остава нищо друго, ще трябва да се опитам. Трябват ми шест дни, за да си помисля.

Царят му разрешил и когато времето изтекло, Аскеладен трябвало да тръгва. Той турил в джоба си един гвоздей, едно брезово клонче и една малка свещ, преплувал езерото и се заразхождал бавно нагоре-надолу по брега, като цъкал с език. След известно време тролът излязъл и го видял.

— Ти ли си този, който ми взе сребърните патици? — попитал той.

— Да — отговорил момъкът.

— Ти ли взе също завивката ми на златни и сребърни кубчета? — извикал тролът.

— Да — отговорил момъкът.

Тогава тролът го сграбчил и го завел в планината.

— Е, дъще моя, сега вече хванах този, който ми взе сребърните патици и завивката на златни и сребърни кубчета. Затвори го в кочината и го угоявай. Ще го заколим и ще поканим нашите приятели.

Дъщерята на трола се съгласила, затворила момъка в кочината и там той прекарал осем дни, като получавал най-хубавото ядене и пиене, толкова колкото пожелаел.

Като минали осемте дни, тролът накарал дъщеря си да отиде в кочината и да отреже малкия пръст на момъка, за да видят дали е достатъчно тлъст.

Тя се навела към кочината и казала:

— Подай ми малкия си пръст.

Аскеладен обаче подал гвоздея и тя се опитала да го отреже.

— О не, той е твърд като желязо — казала дъщерята на трола, когато се върнала при баща си. — Не можем още да го заколим.

След осем дни се случило същото, само че Аскеладен подал брезовото клонче.

— Малко по-добре е сега — казала тя, като се върнала при трола — но все още е твърд като дърво.

Когато минали още осем дни, тролът отново пратил дъщеря си в кочината, за да види дали Аскеладен е добре угоен.

— Подай си пръста — казала тя на човека в кочината.

Този път Аскеладен подал свещта.

— Е, горе-долу добре — казала тя.

— Тогава ще отида да доведа гостите — решил тролът. — В това време ти можеш да го заколиш. Опечи едната половина, а другата свари.

Когато тролът тръгнал, дъщеря му започнала да точи един дълъг нож.

— С този нож ли ще ме заколиш? — попитал момъкът.

— Да, точно с този — отговорила дъщерята на трола.

— Не е достатъчно остър — забелязал момъкът, — аз мога да ти го наточа и тогава ще ти е по-лесно да ме заколиш.

Тя му дала ножа и той започнал да го точи.

— Нека се опитам да го наточа на твоята плитка — рекъл момъкът, — мисля, че е достатъчно остър.

Тя му разрешила, но като сграбчил плитката, момъкът извил главата й назад и я отрязал, сварил едната половина, опекъл другата и я сложил на масата. После облякъл дрехите й и седнал в ъгъла.

Когато тролът се върнал с гостите вкъщи, се зачудил, че дъщеря му седи в ъгъла и я поканил да седне с тях на масата и да яде.

— Не — отговорил момъкът, — нищо ме искам да ям, нямам настроение.

— Та ти знаеш какво трябва да направиш — казал тролът, — вземи златната арфа и посвири.

— Но къде е тя сега? — попитал Аскеладен.

— Ти най-добре знаеш. Напоследък ти свири на нея, тя виси там над вратата — казал тролът.

Момъкът не чакал втора покана. Той взел арфата и докато свирел, се разхождал нагоре-надолу. После изтласкал нощвите навън в езерото и загребал толкова бързо, че водата закипяла край тях.

След известно време на трола му се сторило, че дъщеря му много се бави навън и излязъл да види какво става.

Тогава забелязал момъка в нощвите далеч, далеч, по средата на езерото.

— Ти ли си този, който ми взе сребърните патици? — извикал тролът.

— Да — отговорил Аскеладен.

— Ти ли взе завивката ми на златни и сребърни кубчета?

— Да — извикал Аскеладен.

— Сега и златната арфа ли открадна? — крещял тролът.

— Да, и това направих — извикал момъкът.

— Не те ли изядох?

— Не, това беше твоята дъщеря — отговорил момъкът.

Когато тролът чул това, така се ядосал, че се пръснал.

Аскеладен загребал обратно, взел толкова злато и сребро, колкото побирали нощвите. Когато се върнал със златната арфа в царския двор, получил принцесата и половината царство, както царят бил обещал. На братята си отвърнал само с добро, защото вярвал, че с думите и постъпките си са искали неговото добро.

Край