Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Форматиране
VeGan (2018 г.)

Винаги е била леко мистична. Трудно казваше „не мога“ или „не искам“. Винаги беше и отзивчива. Не отказваше помощ на никого. Избягваше конфронтациите, искаше на всеки околен да му е добре. Мистичността й се усещаше от околните, знаеха, че крие нещо дълбоко вътре в себе си. Но това нещо излезе наяве едва наскоро. Разказвам нейната история, и нека да послужи както за развлечение на едни, така и за урок на други… читателят сам за себе си ще прецени…

Силвия е родена през 1975-а година в София. Получи добро образование, както и възможности за пътуване в чужбина, вследствие на което говори три езика. Въпреки привидно идеалния образ, който се опитваше да изгради за себе си в обществото, винаги имаше нещо недоизказано от нея. Сякаш някакъв ореол я обгръщаше и не позволяваше на никого да вникне по-дълбоко в душата й, в най-съкровените й кътчета. Разбираше се с всички прекрасно, беше красива. Красива, интелигентна, но без годеник…

Случи се така, че по-малката сестра на Силвия — Милена се сгоди. Това не се хареса особено на родителите на двете млади жени, чиито възгледи бяха все още твърде консервативни и традиционни.

— Недопустимо е, Силве, Милена да се задоми преди теб. Ти си по-голямата, замисли се сериозно по въпроса — казваше майка й всеки път, когато темата застанеше на дневен ред.

— Няма за кого да се омъжа все още, мамо, дори приятел си нямам. Не искам да сключа брак прибързано и без любов.

— Тогава с баща ти ще се заемем — отсече веднъж възрастната жена.

Силвия, въпреки че изпитваше особен респект към родителите си, все пак не вярваше думите им да са причина за евентуално безпокойство. Та нали всички родители говорят на децата си за бъдещото им задомяване; страхуват да не останат сами, да се борят в живота без ничия опора. И така ежедневието на семейството си продължи по същия начин, до момента, в който Силвия се прибра от работа и завари непознат мъж, настанен в семейната трапезария. Майка й се суетеше около него и всячески се опитваше да му се хареса.

— Силве, това е Антон. Приготвила съм пиле с картофи, тази вечер той ще вечеря с нас. Запознайте се, сложила съм ти прибори до неговите.

— Но кой е той, мамо? Здравейте! — смутено отвърна Силвия и се опита да избегне погледа му.

— Силвия, много ми е приятно! Антон! — подаде й ръката си за здрависване. — Сигурно си уморена, но не се притеснявай — майка ти ми разказа почти всичко за теб и вече имам чувството, че те познавам. Заповядай, седни!

— Благодаря! — отвърна Силвия и седна.

— Силве, с майката на Тони сме колежки в работата. Той също е ерген още, така че някой път трябва да излезете заедно, да се поопознаете. Нали знаеш, сега тук сред нас сигурно ви е сконфузно и на двамата.

— Ъм… добре, мамо! Ще излезем някой път, стига той да иска.

Вечерята продължи нормално. Антон всъщност беше изключително възпитано момче от добро семейство. Не се натрапваше и не искаше на всяка цена да се хареса на момичето. И той, както всеки нормален млад мъж, мечтаеше да създаде свой дом, своя крепост и да избяга от самотата. Не беше красавец, но не беше и грозник. Двама съвсем обикновени млади хора от средностатистическо българско семейство.

Ето че дойде моментът на първата среща без присъствието на родители. Антон беше избрал прилично заведение в центъра на града, беше и кавалер. Щом Силвия влезе — тя дойде малко по-късно — той стана, придърпа стола й да седне, препоръча й какво да си избере от менюто. Вечерта мина в общи приказки и в опознаване и в края й, Силвия и Антон имаха усещането, че се познават от години. Размениха си координатите и момчето отвори дума за следващата им (евентуална) среща. И тъй като Силвия беше човек, който трудно казваше „не“, се съгласи. Не искаше да разочарова нито него, нито родителите си — това включваше и по-малката й сестра, която нямаше да получи одобрение за годеж, преди да й е „дошъл редът“. Спомни си и за една комедия на Шекспир — „Укротяване на опърничавата“, която беше чела като ученичка; и в онези времена възгледите на родителите са били сходни, че е недопустимо по-малката сестра да се задоми първа.

Минаха няколко месеца и чувствата на Антон се разпалваха все повече. Той обикваше младата жена с чиста, искрена любов и един ден събра смелост да отиде и да поиска ръката й. Естествено, майката на Силвия — леля Бойка, се съгласи веднага; за нея нямаше значение дали момчето е богато и какво може да предложи на бъдещата си съпруга, единственото, което я вълнуваше, беше мнението на обществото. Бащата на Силвия и Милена — скромен човечец, чиято дума много не се чуваше в семейството, също даде съгласието си. Силвия изглеждаше щастлива от предстоящите годеж и сватба. И така всичко беше подготвено, сватбеният ден настъпи и по всичко изглеждаше, че бъдещите съпрузи ще живеят щастливо дълги години; може да се каже, че и така стана…

Силвия забременя и роди здраво момиченце. Кръстиха го Амелия. Поради естеството на работа на Антон, често му се налагаше да пътува извън града в командировка и оставяше грижите за малката Амелия изцяло на грижите на майка й. Силвия не страдаше много за него — тя не беше влюбена както една жена обича мъжа си, по-скоро прие бракът им да се случи заради волята на родителите. След нея се омъжи и Милена… Въпреки че с Антон имаха работа, не им липсваха финансови проблеми. Стараеха се да не са разточителни, често си лягаха почти гладни. Детето изискваше много грижи, поглъщаше голяма част от средствата им.

И така изминаха 18 години…

За Силвия това време мина като на сън. Рутината я беше обзела изцяло; работата запълваше половината й ден, а другата половина прекарваше отдадена на семейния дом, както подобава за една семейна жена. Амелия стана на 18 години и се изнесе да живее при приятеля си, с който бяха заедно от гимназията. Въпреки протестите от страна на Силвия и Антон, дъщерята не ги послуша — връзката помежду им не беше много силна. Амелия винаги е усещала, че нещо й липсва — нещо, което другите деца получават от семействата си, а тя не. Всячески се опитваха да й угодят, но младото момиче изпитваше усещането, че не е обичана достатъчно, често се е питала дали не е осиновена.

Доста години след уредения брак, в моменти на слабост, Силвия искаше пред някого да „излее душата си“. Споделяше пред определени хора най-дълбоките си чувства, често плачеше. Твърдеше, че не обича съпруга си, но че дава всичко от себе си този брак да успее. Не искаше Амелия да расте без двамата си родители и в училище да я сочат като „дете на разведени“. Също не искаше да разочарова и родителите си, които вече, на преклонна възраст, бяха приели, че дъщерите им са намерили спътници в живота си и хората няма да ги одумват. Не, не беше влюбена в друг; или може би не по начина, по който веднага би си представил читателят…

Няколко седмици след като Амелия напусна родния дом, със Силвия се случи нещо; тя събра кураж и изрече думите, които бе обмисляла и бе таяла в душата си през половината си живот:

— Антоне, искам развод!

— Ха — ха, за малко да се хвана — не повярва на чутото Антон.

— Не се шегувам. Трябва да се разделим.

— Да, добре! Легни да се наспиш и утре пак ще поговорим.

— Не искам да лягам, искам веднъж завинаги да ти кажа какво чувствам. Аз не те обичам. Никога не съм те обичала както жена обича мъжа си. Ти за мен беше един приятел, нищо повече. Не изпитвам нищо към теб, дори привличане. Целият този фарс беше по вина на родителите ми; те уредиха всичко. Или не си спомняш как се запознахме и обстоятелствата около женитбата ни?

— Какви обстоятелства? Ти беше съгласна, не възрази.

— Да, никога на никого не възразявах, затова цял живот страдам. Цял живот загърбвам собственото си щастие в името на щастието на околните. КРАЙ! Амелия вече е пълнолетна, нямам ангажименти към нея, както и към теб. Не усложнявай нещата, просто нека всеки поеме по пътя си и се опита да уреди живота си без другия.

— Къде сгреших, Силве? Винаги съм се стараел да не ти липсва нищо. Никога не съм мислил, че не си щастлива с мен.

— Ти нямаш вина, Тони. Никой няма вина. Само аз. Защото си мълчах през всичките тези години и не доверих тайната си на никого.

— Каква тайна? Нима има друг мъж в живота ти?

— Не, Тони, няма друг мъж. Никога не съм се влюбвала в друг мъж. Аз харесвам жени.

— МОЛЯ? — Почти изкрещя Антон.

— Правилно ме чу. Затова никога не съм имала приятел преди теб. Затова Милена се сгоди първа. Затова се съгласих на този брак без любов? Какво биха си помислили хората, ако продължавах да стоя неомъжена? А родителите ми?

— Това не е възможно. Ти си правиш шега с мен. Но днес не е първи април.

— Не е шега, Тони. Самата истина е. Преди няколко години се запознах с едно момиче и се влюбихме. Оттогава се срещаме тайно и вече съм готова да се открия пред света и да се боря за любовта си.

— Ами родителите ти? Ами дъщеря ни, нашата Амелия? Нима би им причинила подобна мъка?

— Ще трябва да го приемат, защото вече няма да правя компромиси със себе си. Ако се опитат да ми наложат отново волята си, ще се наложи да избирам…

Настъпи моментът, в който Силвия трябваше да се изправи пред майка си и баща си. С Антон някак си й беше по-лесно, защото не изпитваше към него този респект, който се изпитва към родител. Но вече бе започнала и нямаше връщане назад. С Амелия ситуацията беше сходна: младата жена помоли майка си никога повече да не изрича на глас това, което изрече в този момент. Ако приятелите й разберяли, щяла да търпи подигравки и подмятания до край на живота си и би предпочела да се отрече от Силвия, вместо да се подложи на това.

Едва позвънила на вратата на дома, в който отрасна, отвътре се показа леля Бойка; изражението на лицето й не вещаеше нищо добро.

— Силвия, кажи ми, че това, което Антон каза, е нескопосана лъжа. Че двамата сте решили да си направите шега с нас.

— Боя се, майко, че това, което ти е казал, е самата истина. Няма никаква лъжа. Ще се развеждаме.

— Но как така изведнъж реши, че не го обичаш. И какви са тези приказки за предпочитанията ти? Това е абсурд, пълен абсурд!

— Не е абсурд, майко. Това е любов. Това е нещото, което сърцето ми желае. На него не може да се заповядва.

— Силвия, искам много добре да премислиш действията и постъпките си. С тези глупости обричаш на нещастие и мъжа и дъщеря си. Помисли какъв срам ги очаква като излязат пред хората.

— Мислила съм, майко. През последните 18 години само за това мисля. Стисках зъби и мълчах, за да расте Амелия в нормално семейство. Не исках да разочаровам и вас. Но край, отсега нататък ще мисля и за собственото си щастие.

— Но ни разочарова, Силвия! Много повече ни разочарова, ако просто беше решила да останеш сама. Но ти се оказа извратена, никога не съм очаквала, че ще се разболееш от тази болест.

— Това не е болест, майко, нарича се любов. Виждам, че няма да се разберем, така че си отивам и няма да ме видите повече. Тя — чуждата жена, ме разбира и подкрепя повече, отколкото вие, собственото ми семейство. Ами Антон? Нима имаше право да ви се обади и да се оплаква, да ми отнеме възможността лично да ви съобщя за решението си.

— Премисли пак, майко. Сигурна съм, че ще това е един лош период от съвместния ви живот, който имат всички брачни двойки. Утре ще се събудиш и ще осъзнаеш какви глупости си ни наговорила.

— Ясно е, майко, и ти — татко, който мълчиш, че за пореден път няма да получа подкрепа и разбиране. Затова отивам да живея, при единствения човек, който винаги ме подкрепя във всяко мое решение. Независимо от мнението на обществото и от всичко останало, аз реших, че имам право на малко щастие в този живот.

И Силвия със сълзи на очи се раздели с родния си дом. Събра нещата си от дома на Антон и се отправи към единственото място, на което нямаше да бъде упреквана и съдена. Двете жени се прегърнаха и си обещаха с очи, че повече никой и нищо няма да ги раздели…

Категоричността в думите на Силвия явно не бе достатъчна. Близките й все още смятаха, че тя е марионетка, която могат да командват както намерят за добре. През първите седмици от преместването й, телефонът не преставаше да звъни. Антон, Амелия, Бойка и мъжът й всячески се опитваха да я издирят (не знаеха новия й адрес) и да променят решението й. Това бе и капката, която преля чашата. Силвия реши, че изцяло ще загърби стария си живот, като преосмисли отношенията си с хората, които са й били най-близки. Тя смени телефонния си номер, не даде на никого адресната си регистрация. Постепенно опитите за издирване намаляха, докато в един момент съвсем престанаха. По улиците се разминаваше с хора, които някога наричаше свои приятели, но най-демонстративно обръщаше главата си на другата страна. Единствено на Амелия кимаше леко в знак на поздрав, когато се срещнат из града, но нищо повече. Това, разбира се, много натъжаваше младото момиче; то знаеше, че нищо вече няма да е в състояние да залепи счупеното, да има семейството, за което всеки човек мечтае. Знаеше, че хората, които са я създали и отгледали, никога няма да я обичат така, както в романтичните филми и любовните романи. След известно време осъзна, че е осъдила майка си прекалено строго и се разкая; но вече беше твърде късно.

… В този момент си обеща, че ще се опита да съгради с човека до себе си дома, който никога е нямала… Дом, в който ще властват любовта, хармонията, откритите отношения и… толерантността…

Край