Серия
Дъщеря на съдбата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Retrato en sepia, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Младият Дел Валие прехвърля в ръце писмото на дядо си Агустин дел Валие от Валпараисо до Панама, мятайки се отчаяно между желанието да го отвори и страха от такава постъпка, тъй като в съзнанието му безпощадно бе набито вярването, че никой почтен мъж не чете чужди писма и не посяга към чужди пари. В крайна сметка обаче любопитството надделя над чувството за чест — все пак ставаше дума за съдбата му — и той внимателно разчупи печата в бръснача, после подържа плика на парата на един чайник и го отвори извънредно внимателно. Така откри, че плановете на неговия дядо включват изпращането му в американско военно училище. Беше наистина жалко, добавяше дядо му, че Чили не е във война с някоя съседна държава, за да може внукът му да се превърне в мъж с истинско бойно кръщение, както си му беше редът. Северо хвърли писмото в морето и написа друго, със свои думи, сложи го в разпечатания плик и сипа разтопен восък върху него. В Сан Франсиско леля му Паулина го чакаше на кея заедно с двама прислужници в ливреи и Уилямс — нейния наперен иконом. Беше пременена с невъзможна шапка и с изобилие от веещи се на вятъра волани, които спокойно биха я вдигнали във въздуха, ако не беше толкова тежка. Избухна в шумен смях, когато видя племенникът си да слиза по рампата със статуята на Христос в ръце, после го притисна до сопрановата си гръд, задушавайки го с внушителния си бюст и с парфюма си с аромат на гардении.

— Първото нещо, което ще направим, е да се отървем от това чучело — каза, като посочи статуята на Христос. — Ще трябва също да ти купим дрехи — тук никой не ходи издокаран като теб — добави тя.

— Този костюм беше на баща ми — обясни Северо унизен.

— Виждам, приличаш на погребален агент — отвърна Паулина и едва изрекла това, си спомни, че неотдавна момчето бе загубило баща си. — Прости ми, Северо, не исках да те обидя. От всичките си братя най-много обичах баща ти, той бе единственият човек в семейството, с когото можеше да се разговаря.

— Преправиха няколко от костюмите му, за да не се похабят неизползвани — обясни момчето с треперещ пас.

— Не започваме добре. Ще можеш ли да ми простиш?

— Добре, лельо.

При първия удобен случай младежът й подаде фалшивото писмо от дядо му Агустин. Тя му хвърли разсеяно поглед.

— Какво пишеше в другото? — попита.

Зачервен до ушите от срам, Северо понечи да отрече измамата, но тя не му остави време да се оплете в лъжи.

— И аз бих постъпила като теб, племеннико. Искам да знам какво пишеше в писмото на баща ми, за да му отговоря, а не за да се съобразявам с него.

— Да ме изпратите във военно училище или на война, ако се води такава някъде из тези места.

— Закъснял си, вече свърши. Но сега избиват индианците, ако това представлява интерес за тебе. Не се дават лесно тези туземци. За твое сведение, наскоро убиха генерал Кустър и над двеста войника от Седми конен полк в Уайоминг. Всички говорят само за това. Казват, че някакъв индианец на име Дъжд в лицето — виж само колко поетично — се бил заклел да отмъсти на брата на генерал Кустър и в тази битка изтръгнал и изял сърцето му. Все още ли те влече армията? — изсмя се през зъби Паулина дел Валие.

— Никога не съм искал да ставам военен, това са приумици на дядо Агустин.

— В писмото, което си фалшифицирал, пише, че искаш да станеш адвокат и виждам, че съветът, който ти дадох преди години, не е отишъл напразно. Такъв те харесвам, момчето ми. Американските закони не са като чилийските, но това е най-малката грижа. Ще станеш адвокат. Ще те изпратя да се учиш в най-добрата адвокатска кантора в Калифорния, връзките ми ще свършат работа — увери го Паулина.

— Ще съм ви задължен до края на живота си, лельо — каза Северо развълнувано.

— Точно така. Надявам се да не го забравиш — животът е дълъг и никой не знае кога ще се наложи аз да ти поискам услуга.

— Може да разчитате на мен, лельо.

На другия ден Паулина дел Валие се яви със Северо в кантората на адвокатите си, които бяха на служба при нея от над двайсет и пет години и получаваха огромни комисионни в отплата. Без много увъртания тя им обясни, че очаква племенникът й да постъпи на работа при тях от следващия понеделник, за да изучи занаята. Не можеха да й откажат. Лелята настани племенника в дома си в слънчева стая на втория етаж, купи му хубав кон, определи му месечна издръжка, намери му учител по английски и започна да го представя в обществото, защото връзките бяха според нея най-добрият капитал.

— Очаквам две неща от теб — вярност и ведро настроение.

— Не очаквате ли също да уча?

— Това си е твой проблем, момчето ми. Изобщо не ме интересува какво ще правиш с живота си.

Въпреки това през следващите месеци Северо забеляза, че Паулина следеше отблизо неговия прогрес в адвокатската фирма, осведомяваше се с кого дружи, водеше сметка за разходите му и предугаждаше неговите постъпки още преди да ги е извършил. Как успяваше да научи всичко това, оставаше пълна загадка, освен ако непроницаемият иконом Уилямс не бе изтъкал специална разузнавателна мрежа. Този човек стоеше начело на цяла войска от прислужници, които изпълняваха задълженията си като безмълвни сенки, живееха в отделна постройка в дъното на парка на къщата и нямаха право да разговарят с господарите, освен в случаите, когато последните не ги повикаха. Не можеха също така да разговарят с иконома, преди да са говорили със старшата прислужница. Северо трудно свикна с тази йерархия, защото в Чили нещата бяха доста по-опростени. Господарите, дори и най-деспотичните като дядо му, държаха строго прислугата си, но се грижеха да задоволят потребностите й и считаха прислужниците си за част от семейството. Не си спомняше слугиня да е била изгонвана — тези жени постъпваха на работа в къщата като девойки и оставаха там до своята смърт. Подобната на малък дворец къща в Ноб Хил беше много различна от големите къщи с манастирски вид, където бе преминало детството му между дебели стени от кирпич, мрачни порти с железен обков и оскъдни мебели, вградени в голи стени. В дома на леля му Паулина би било невъзможно да се направи инвентар на вещите, като се започне от чукчетата за врата и крановете от масивно сребро в банята и се стигне до колекциите от порцеланови фигурки, лакирани руски кутии, китайска слонова кост и всевъзможни предмети на изкуството или обекти на потребителска страст, модни по онова време. Фелисиано Родригес де Санта Крус купуваше, за да впечатли гостите си, но не беше невежа като свои приятели магнати, които си доставяха книги на килограм и картини заради цветовете им, за да ги съчетаят с креслата си. Паулина, от своя страна, не изпитваше никаква привързаност към тези съкровища: единствената мебел, която бе поръчала в живота си, бе леглото й, и то по причини, нямащи нищо общо с естетиката, нито с парадността. Интересуваха я единствено парите и само парите — нейната цел беше да ги печели с хитрост, да ги трупа с упорство и да ги влага с ум. Не обръщаше внимание на вещите, които купуваше мъжът й, нито къде ги поставяше и в резултат на това се бе оформила една показна къща, където обитателите се чувстваха чужденци. Картините бяха огромни, рамките — масивни, сюжетите — претенциозни, като например „Александър Македонски завладява Персия“, но имаше също стотици по-малки картини, подредени в серии и даващи името на съответния салон — салон на лова, на морето, на акварелите. Завесите бяха от тежко кадифе с впечатляващи ресни, а венецианските огледала отразяваха до безкрай мраморни колони, високи делви от Севър, бронзови статуи и препълнени с плодове и цветя кристални купи. Имаше два салона за музика с фини италиански инструменти, въпреки че никой в това семейство не можеше да свири, а у Паулина музиката предизвикваше главоболие, както и библиотека на две нива. Във всеки ъгъл се мъдреха сребърни плювалници със златни инициали, защото в този пограничен град беше напълно прието да се плюе в присъствието на други хора. Покоите на Фелисиано бяха в източното крило, а тези на жена му бяха разположени на същия стаж, но заемаха противоположния край на къщата. По протежение на широкия коридор между тях се нареждаха стаите на синовете им и тези за гости и всички бяха необитаеми в момента, освен стаята на Северо и още една — на най-големия син Матиас, който единствен от братята си все още живееше в този дом. На Северо дел Валие, свикнал със смятащите се за здравословни в Чили неудобства и студ, му бяха нужни седмици, за да свикне с меката прегръдка на юргана и на пухените възглавници, с вечното лято благодарение на топлите печки и с ежедневната изненада пред струята гореща вода, когато отваряше крана в банята. В къщата на дядо му тоалетните представляваха зловонни бараки в дъното на двора, а зиме водата за миене в легена осъмваше покрита с коричка лед.