Серия
Дъщеря на съдбата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Retrato en sepia, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Подозренията ми се бяха зародили преди няколко месеца, но аз ги отхвърлях, отвратена от себе си: приемех ли ги, означаваше, че отприщвам някаква злина в самата себе си. Повтарях си, че тези догадки не са нищо друго освен дяволски измислици, които пускаха корен и разцъфваха като гибелен тумор в мозъка ми; измислици, които трябваше безмилостно да залича. Ала червеят на злото бе по-силен от добрите ми помисли. Всичко започна със семейните снимки, които показах на Иван Радович. Това, което на пръв поглед не биеше на око заради навика да виждаме само онова, което искаме, както ме учеше моят учител Хуан Риберо, пролича черно на бяло върху хартията. Недвусмисленият език на тялото, на жестовете и на погледите полека-лека заговори оттам. Веднъж появили се тези първи съмнения, аз започнах все по-често да прибягвам до апарата. Под предлог, че подготвям албум за доня Елвира, час по час щраках без предупреждение и сетне промивах снимките сама в лабораторията и ги изучавах с извратено внимание. Така натрупах цяла жалка сбирка от нищожни доказателства, някои от които толкова недоловими, че единствено аз, разяждана от мнителност, успявах да съзра, с апарат пред лицето си, подобен на маска, зад която се криех, аз бях в състояние да фокусирам сцената като същевременно запазвах ледена дистанция. Към края на април, когато вследствие на горещините върховете на вулканите се увенчаха с облаци и природата захвана да се спотайва за есента, реших, че съм събрала достатъчно знаци от снимките и пристъпих към противната задача да следя Диего като една ревнива жена. Когато най-сетне осъзнах какво представляват лапите, които ме душеха за гърлото, и ги назовах с точното им име, усетих, че потъвам в тресавище. Ревност.

Който не я е изпитвал, не знае колко е болезнена и не е способен да си представи всички лудости, които се вършат в нейно име. През трийсетгодишния си живот съм я изпитвала само тогава, но раната бе толкова люта, че белезите още си седят и се надявам никога да не се заличат, за да са ми като обеца на ухото в бъдеще. Диего не беше мой — не че някой някога принадлежи другиму — и това, че бях негова съпруга не ми даваше никакви права над него и над чувствата му, защото любовта е доброволно споразумение, което се поражда от една искра и може да се разпадне също така неочаквано. Това споразумение го дебнат хиляди опасности и ако двойката го брани, може да оцелее, да израсне като дърво, да се разлисти и да роди плод, но само ако и двамата участват. Диего в никой момент не стори това и затуй нашата връзка е била обречена от самото начало. Днес разбирам това, но тогава бях сляпа — от ярост в началото и от отчаяние след това.

Щом взех да го шпионирам с часовник в ръка, си дадох сметка, че отсъствията на мъжа ми се разминават с неговите обяснения. Уж тръгваше на лов с Едуардо, а се прибираше няколко часа преди или след брат си; докато мъжете от семейството бяха в дъскорезницата или обяздваха и дамгосваха добитъка, той ненадейно изникваше на двора, а ако по-късно захващах този въпрос на масата, се оказваше, че през целия ден не е бил с тях. Тръгнеше ли на пазар в селото, се връщаше с празни ръце, та как иначе — не бил намерил това, което търсел, макар то да беше нещо съвсем обикновено като брадва или трион. През дългите часове, които семейството прекарваше заедно, предотвратяваше на всяка цена разговорите — неизменно нареждаше нещата така, че да играем на карти или пък молеше Сусана да попее. Ако се случеше тя да е в плен на мигрената, той бързо се отегчаваше и яхваше коня с пушка на рамо. Не можех да вървя по стъпките му, докато беше на излет, без той да ме забележи, или пък без да събудя съмнения у другите, но бях нащрек и го следях, когато беше наблизо. Така забелязах, че понякога става посред нощ и не отива в кухнята да похапва, както предполагах, а се облича, излиза навън, изчезва за един-два часа и после се връща и безшумно си ляга. Да го следвам в тъмнината, беше по-лесно, отколкото през деня, когато няколко чифта очи бяха втренчени в нас — трябваше просто да стоя будна, като за целта не пиех вино на вечеря и не взимах капките опиум преди лягане. През една нощ в средата на май го усетих да се измъква от леглото си и на мъждукащата светлина на газената лампа, която държахме винаги запалена пред изображението на Христос, го видях да си обува панталоните и ботушите, да взима ризата и дрехата си и да тръгва. Изчаках малко, сетне бързо станах и го последвах с готово да изхвръкне от гърдите ми сърце. Беше ми трудно да го различа на тъмното вътре в къщата, но когато излезе на двора, силуетът му ясно се очерта на светлината на месечината, която на моменти блясваше пълна на небосвода. Небето не беше съвсем ясно и от време на време облаци закриваха луната и ни обгръщаше мрак. Кучетата се разлаяха и аз се изплаших, че ако дойдат насам, ще ме издадат, но те не се приближиха — осъзнах, че Диего предварително ги бе вързал. Мъжът ми заобиколи къщата и с бързи стъпки се отправи към един от оборите, където държаха ездитните коне на семейството, които не товареха с полска работа, отмести гредата, с която бе залостена вратата, и влезе. Зачаках в сянката на един бряст, който растеше близо до конюшните; бях с боси нозе и по тънка нощница и не смеех да помръдна, защото бях сигурна, че всеки момент Диего ще се появи отново на кон и няма да мога да го последвам. Мина известно време, което ми се стори доста продължително, без нищо да се случи. Изведнъж съзрях светлина под цепнатината на открехнатата врата — като от свещ или слаба лампа. Зъбите ми тракаха и треперех неудържимо от студ и от страх. Бях на път да се откажа и да отида да си легна, когато видях друга фигура да се задава към обора откъм източната страна — ясно бе, че не идва от голямата къща, — да влиза на свой ред в конюшнята и да затваря вратата след себе си. Измина около четвърт час, преди да се реша, сетне с усилие направих няколко стъпки, тъй като се бях вкочанила от студ и с мъка се движех. Доближих се изплашена до обора — не знаех как ще реагира Диего, ако разбере, че го следя, но бях неспособна да се върна назад. Бутнах леко портата, която поддаде без съпротива, защото гредата бе от външната страна и не можеше да се затваря отвътре, и се промъкнах като крадец през тесния отвор. Вътре бе тъмно, ала в дъното мъждукаше едва забележима светлина и аз пристъпих на пръсти натам, стаила дъх — ненужна предпазливост, тъй като сламата правеше стъпките ми безшумни, а и много от животните бяха будни и се чуваше как се движат и пръхтят на яслите.

Видях ги на слабата светлина на един фенер, закачен на една греда, който се полюшваше от лекия ветрец, проникващ през дъсчената стена. Бяха метнали няколко одеяла върху куп слама, същинско гнездо, където тя лежеше просната по гръб, облечена с тежко разкопчано палто, под което нямаше други дрехи. Краката и ръцете й бяха разтворени, главата — отпусната настрани към едното рамо, черната й коса — разпиляна по лицето, а кожата й — сияеща като светло дърво на меката оранжева светлина на фенера. Едва покрит с ризата, Диего бе коленичил пред нея и ближеше половия й орган. В позата на Сусана се четеше такова пълно отдаване, а в движенията на Диего толкова стаена страст, че аз мигом проумях колко чужда съм на всичко това. Всъщност аз не съществувах, нито пък Едуардо и трите деца, никой, само те двамата, непоправимо влюбени. Мъжът ми никога не ме бе милвал по този начин. Лесно можеше да се отгатне, че хиляди пъти те са били заедно така, че се обичат от години. Най-сетне разбрах, че Диего се бе оженил за мен, защото му бе нужно прикритие за любовта му със Сусана. В миг късчетата от тази болезнена мозайка се подредиха по местата си и аз можах да си обясня безразличието му към мен, отсъствията, които съвпадаха с пристъпите на мигрена на Сусана, обтегнатите му отношения с брат му Едуардо, прикритостта спрямо цялото семейство и това как все гледаше да е до нея, да я докосва с крак, допрян до нейния, с ръка на нейния лакът или рамо, а понякога, уж случайно, на извивката на гърба й или на тила й — неопровержими знаци, които снимките ми бяха разкрили. Спомних си колко много Диего обичаше децата и допуснах, че може би не са му племенници, а негови синове; и трите бяха синеоки — характерният белег на Домингес. Стоях неподвижно и измръзнах все повече и повече, докато те се любеха чувствено, вкусвайки с наслада всяко докосване, всеки стон, без да бързат, сякаш остатъкът от живота им бе пред тях. Нямаха вид на любовници, които бързат на тайна среща, а на младоженци през втората седмица от медения си месец, когато страстта е все още жива, но вече се е изградило доверие и взаимно познаване на плътта. Аз никога не бях изпитвала такава близост с мъжа си и не бих могла да я сънувам и в най-дръзките си мечти. Езикът на Диего се движеше по вътрешната страна на краката на Сусана — от глезена догоре, задържаше се между краката й и слизаше отново надолу, докато ръцете му пълзяха нагоре по тялото й и мачкаха заоблените й пищни гърди, играейки си с щръкналите и лъскави като грозде зърна. Меко и нежно, тялото на Сусана потръпваше и се извиваше подобно на риба в реката; главата й се мяташе ту наляво ту надясно в отмалата на удоволствието, косите й все така покриваха лицето, устните й бяха разтворени в протяжен стон, а ръцете й търсеха Диего, за да го насочват по красивата топография на нейното тяло, докато езикът му не я накара да избухне в наслада. Сусана се изви назад от наслаждението, което я прониза като мълния, и издаде дрезгав вик, който той заглуши, полепвайки уста до нейната. Сетне Диего я взе в прегръдките си и захвана да я люлее и гали като котка, нижейки шепнешком тайни слова на ухото й с благост и нежност, които не подозирах у него. По едно време тя седна на сламата, отметна палтото си и взе да го целува — първо челото, после клепачите, слепоочията, дълго време устата, езикът й палаво изследваше ушите му, отскочи на адамовата ябълка, докосвайки шията, а зъбите стиснаха леко мъжките зърна, докато пръстите се заплетоха в космите на гърдите. Сега бе негов ред да се отдаде изцяло на ласките й. Той се изтегна по корем на одеялото, а тя го яхна и взе леко да хапе тила и шията му, обходи раменете му с леки закачливи целувки и слезе към бедрата като го изследваше, душеше и вкусваше, оставяйки диря от слюнка по пътя си. Диего се обърна и устата й обхвана изправения и пулсиращ член в безкрайния ритъм на насладата, на най-съкровеното отдаване и получаване, докато той не можа повече да издържа, хвърли се отгоре й, проникна в нея и те се затъркаляха като вкопчени един в друг противници, слели ръце, крака, целувки, задъханост, въздишки и любовни слова, каквито никога не бях чувала. Сетне се унесоха в сън, пламенно прегърнати и покрити с одеялата и палтото на Сусана, досущ като две невинни деца. Отстъпих тихо и поех обратно към къщи, а леденият дъх на нощта неумолимо завладяваше душата ми.

Пред мен се отвори бездна, усетих как ми се завива свят и изкушението да скоча и да се загубя в дълбините на страданието и ужаса ме повлече към дъното. Изневярата на Диего и страхът от бъдещето ме запратиха зареяна в нищото, без опора, изгубена и безутешна; гневът, който ме бе разтърсил първоначално, не ме държа дълго — много скоро ме повали чувство на смърт, на всеобхватна болка. Бях отдала живота си на Диего, бях се доверила на неговата мъжка закрила, бях повярвала от игла до конец на ритуалните фрази на брачната церемония и мислех, че сме свързани до смъртта. Нямах изход. Видяното в обора ме изправи пред една действителност, която бях прозряла от известно време насам, но отказвах да приема. Първият ми подтик бе да хукна към голямата къща, да застана насред двора и да завия като обезумяла, да събудя семейството, селяните, кучетата и да ги направя свидетели на прелюбодеянието и на кръвосмешението. Все пак моята стеснителност надделя над отчаянието и аз мълком и опипом се довлякох до стаята, която делях с Диего, и разтреперана седнах на леглото, а сълзите се застичаха по страните ми, мокрейки гръдта и нощницата ми. В следващите минути или часове имах време да обмисля случилото се и да призная своето безсилие. Не ставаше дума за приключение на плътта; Диего и Сусана бяха свързани с изпитана любов, готова да поеме всякакви рискове и да помете по пътя си всичко, което й се изпречи, подобно на неумолима река от горяща лава. Нито аз, нито Едуардо имахме някакво значение — и двамата лесно можехме да бъдем погубени като незначителни буболечки в необятната страст между неговата жена и моя мъж. Трябва непременно да разкажа на девер ми, си казах, но като си представих какъв жесток удар щеше да нанесе изповедта ми в живота на този добър човек, осъзнах, че нямам сили да го сторя. Някои ден Едуардо сам щеше да разбере или, с повече късмет, можеше никога нищо да не научи. Вероятно се досещаше, както накрая се бях досетила и аз, но не желаеше подозренията му да се потвърдят, за да запази крехкото равновесие на своите илюзии — той все пак имаше три деца, любовта към Сусана и монолитното семейно единство.

По едно време Диего се върна, трябва да е било в малките часове на нощта. На светлината на газената лампа ме завари да седя на леглото, задавена в сълзи, неспособна да изрека и една дума и помисли, че отново ме е стреснал някой от моите кошмари. Седна до мен и понечи да ме привлече към гърдите си, както правеше в такива случаи, ала аз се отдръпнах инстинктивно и сигурно на лицето ми се е изписало страшно озлобление, защото той мигом отстъпи. Останахме загледани един в друг той — изненадан, а аз — изпълнена с омраза към него, докато истината не се настани неумолима и неоспорима като някакво чудовище между нас.

— Какво ще правим сега? — успях да попитам почти нечленоразделно.

Той не направи опит да отрече, нито да се оправдае. Изгледа ме предизвикателно със стоманен поглед, решен по всякакъв начин да брани любовта си, дори да ме убие, ако трябва. Тогава преградата от гордост, възпитание и добри обноски, която ме бе карала да се сдържам в тези дълги месеци на разочарование, се разпадна и мълчаливите упреци се изляха в безкрайна лавина от обвинения, които той посрещна невъзмутимо и безмълвно, но без да изпусне нито една дума. Обвиних го във всичко, което ми дойде наум, и накрая го помолих да премисли; казах му, че съм готова да простя и да забравя и да отидем надалеч, някъде, където никой не ни познава, и да започнем отначало. Когато не ми останаха повече нито думи, нито сълзи, вече бе съмнало. Диего преодоля разстоянието между леглата ни, седна до мен, взе ръцете ми и спокойно и сериозно ми обясни, че обича Сусана от много години и че тази любов е най-важното нещо в живота му, по-важно от честта, от всички останали в семейството и от спасението на собствената му душа; можел да ми обещае, че ще се раздели с нея, за да ме успокои, но това обещание нямало да е истинско. Опитал бил с престоя в Европа, когато се откъснал от нея за шест месеца, но и това се оказало безуспешно. Прибягнал и до сватбата с мен с надеждата да разкъса ужасната връзка със снаха си, но бракът не само че не помогнал в намеренията му да скъса с нея, а улеснил нещата, понеже притъпил подозрителността на Едуардо и на цялото семейство. Така или иначе, радвал се, че накрая съм разкрила истината, защото измамата много му тежала; нямало нищичко, за което да ме упрекне, била съм много добра съпруга и наистина съжалявал, че не можел да ми даде любовта, която съм заслужавала. Чувствал се като мерзавец всеки път, когато се измъквал и отивал при Сусана, олекнало му, че нямало да се налага повече да лъже. Сега поне нещата били ясни.

— А Едуардо нищо ли не означава? — попитах.

— Това, което става между него и Сусана, е работа на тях двамата. Сега ние трябва да изясним нещата между нас.

— Ти вече си ги решил, Диего. Нямам повече работа тук и затова се връщам у дома — казах аз.

— Сега това е твоят дом, ние сме женени, Аурора. Това, което Бог веднъж е съединил, не се разделя.

— Ти си този, който е престъпил божия закон — уточних.

— Бихме могли да живеем като брат и сестра. Нищо няма да ти липсва, винаги ще те уважавам, ще имаш закрила и ще си свободна да се занимаваш с любимата си фотография и с всичко, което пожелаеш. Моля те само да не предизвикваш скандал.

— Вече нямаш право да ме молиш за каквото и да било, Диего.

— Не те моля за себе си. Аз съм силен и нося, мога да издържа като мъж. Моля те заради майка ми. Тя няма да го понесе…

И така, останах заради доня Елвира. Не зная как смогнах да се облека, да си наплискам лицето, да се среша, да пия кафе и да изляза от къщи по обичайните домакински работи. Нямам представа как издържах присъствието на Сусана по време на обяда, нито с какво обясних на свекър ми и свекърва ми факта, че очите ми са подути. Това беше най-ужасният ден — чувствах се като пребита и не на себе си, готова да избухна в плач при най-дребния въпрос. През нощта вдигнах температура и ме боляха костите, но на другия ден се почувствах по-спокойна, оседлах кобилата и препуснах към хълмовете. Скоро заваля и продължих в тръс, докато клетото животно остана без сили, тогава скочих на земята и взех да си проправям път през буренаците и калта под дърветата, хлъзгах се и падах, отново се изправях и крещях с пълно гърло, докато водата ме обливаше. Пончото ми подгизна и толкова натежа, че го захвърлих и продължих да вървя, като треперех от студ и изгарях отвътре. Прибрах се по залез-слънце без глас, трескава, изпих един топъл билков чай и се пъхнах в леглото. Почти нямам спомени за случилото се след това, защото през последвалите седмици бях изцяло заета да се боря срещу смъртта и нямах нито време, нито желание да размишлявам за краха на моя брак. Нощта, която прекарах боса и съвсем леко облечена в обора, и галопът под дъжда предизвикаха пневмония, която за малко не ме отнесе. Откараха ме с каруца в немската болница, където попаднах в грижовните ръце на една тевтонска медицинска сестра с руси плитки, и тя ми спаси живота с много упорство. Тази благородна валкирия[1] ме вдигаше като бебе в яките си като на дървар ръце и ме хранеше с малка лъжичка с кокоши бульон, търпелива като бавачка.

В началото на юли, когато зимата беше влязла напълно в правата си, а в природата властваше водата — поройни реки, наводнения, разкаляна пръст, дъждове и пак дъждове — Диего дойде да ме вземе с няколко селяни от болницата и ме заведоха в „Калеуфу“ опакована в одеяла и кожи. Бяха нагласили навес от импрегнирана с восък мушама в каруцата, едно легло и дори запален мангал, за да се бори с влагата. По бавния път към дома аз се обливах в пот в топлите си завивки, а Диего яздеше до мен. На няколко пъти колелата затъваха в калта, воловете не смогваха да изтеглят каруцата и мъжете подлагаха дъски и бутаха. През целия път Диего и аз не разменихме нито една дума. В „Калеуфу“ доня Елвира излезе да ме посрещне разплакана от радост, нервно подканяйки прислугата да се погрижи за мангалите, бутилките с топла вода и супата с телешка кръв, която трябваше да ми върне цвета и желанието за живот. Толкова се молила за мен, че Бог се смилил. Под предлог, че се чувствам още много слаба, я помолих да ме остави да спя в голямата къща и тя ме настани в една стая до нейната. За пръв път в живота си се радвах на майчини грижи. Баба ми Паулина дел Валие, която много ме обичаше и беше направила толкова неща за мен, не поощряваше изблиците на нежност, въпреки че всъщност беше много сантиментална. Твърдеше, че нежността — захаросана смес от привързаност и състрадание, която календарите представяли посредством образа на изпаднали в захлас майки пред люлката на своите рожби — била простима, когато ставало дума за беззащитни животинчета, като новородени котенца например, но между човешки същества представлявала върховна глупост. Между нас двете неизменно съществуваше една ирония и привидна отчужденост; почти не се докосвахме, с изключение на нощите в детството ми, когато спях в нейното легло и обикновено поддържахме тон на безцеремонност, която устройваше и двете ни. Аз прибягвах до шеговита нежност, когато исках да я умилостивя и винаги успявах, защото величайшата ми баба лесно се разнежваше, по-скоро за да избегне проявите на обич, отколкото от слабост. Противно на нея, доня Елвира беше едно простодушно създание, което всеки от обичайните сарказми, разменяни между мен и баба ми, би наскърбил. По природа бе мила, вземаше ми ръката и я държеше в своята, целуваше ме, прегръщаше ме, обичаше да реше косата ми, лично ми даваше рибено масло и разни отвари за подсилване, слагаше ми камфорови компреси срещу кашлицата и ми смъкваше температурата, като ме разтриваше с евкалиптово масло и ме загръщаше в топли одеяла. Грижеше се да се храня добре и да си почивам, вечер ми сипваше няколко капки опиум и оставаше до мен, нашепвайки молитви, докато заспях. Всяка сутрин ме питаше дали са ме спохождали кошмарите и ме караше подробно да й ги описвам, защото, като сме ги назовавали, сме се отърсвали от страха. Здравето й беше разклатено, но тя черпеше сили незнайно откъде, за да ме гледа и да е до мен, а аз се преструвах на по-слаба, отколкото в действителност, за да продължа идиличните дни при нея. „Оправяй се, дъще, мъжът ти се нуждае от теб“, ми казваше загрижено, въпреки че Диего все й повтаряше колко по-разумно било да прекарам зимата в голямата къща. Седмиците, които прекарах, възстановявайки се от пневмонията под покрива на свекърва ми, бяха необикновено изживяване за мен. Свекърва ми ме обгради с грижи и обич, каквито никога нямаше да получа от Диего. Нейната нежна и безусловна любов ми подейства като балсам и малко по малко ме излекува от желанието да умра и от озлоблението, което изпитвах срещу моя мъж. Можах да разбера чувствата на Диего и Сусана и неумолимата неизбежност на случилото се — тяхната страст беше като някаква земна стихия, като мощно разтърсване, което ги бе повлякло без връщане назад. Представих си колко ли са се борили срещу това привличане, преди да се предадат, колко ли табута е трябвало да прекрачат, за да са заедно, колко ли бе страшна мъката им всеки ден, когато пред света трябваше да изглеждат като брат и сестра, докато отвътре ги изгаряше желанието. Престанах да се питам как е възможно да не могат да се противопоставят на страстта и как егоизмът им пречи да видят крушението, до което могат да доведат най-близките си, защото прозрях ужасното им раздвоение. Аз самата бях обичала отчаяно Диего, затова можех да разбера чувствата на Сусана към него. Дали и аз бих постъпила като нея, ако бях на нейно място? Предполагах, че не, но беше невъзможно да го твърдя с увереност. И при все че усещането за собствения ми провал беше още живо, успях да се отърся от омразата, да се дистанцирам и да се пъхна в кожата на останалите участници в тази драма. Съчувствието ми към Едуардо се оказа по-силно от самосъжалението — той имаше три деца и беше влюбен в жена си, за него тази кръвосмесителна изневяра би била още по-трагична, отколкото за мен. Длъжна бях да мълча не само заради свекърва ми, а и заради девер ми, но тайната вече не тежеше като воденичен камък на шията ми, защото отвращението от Диего бе намаляло, измито от ръцете на доня Елвира. Благодарността се добави към уважението и обичта, които изпитвах от самото начало към тази жена и аз се залепих като куче за полите й — нужни ми бяха присъствието й, гласът й, устните й на челото ми. Чувствах се длъжна да я защитя от катастрофата, която назряваше в семейството; бях готова да остана в „Калеуфу“ и да преглътна унижението на отхвърлена съпруга, защото, тръгнех ли си и тя разкриеше истината, щях да умра от мъка и срам. Животът й се въртеше около това семейство, около всеки един от обитателите на нейния дом, те бяха нейната вселена. Споразумяхме се с Диего аз да остана, докато доня Елвира е жива, а сетне щях да бъда свободна, той щеше да ме пусне да си тръгна и никога повече нямаше да ме потърси. Трябваше да се нагодя към положението си — обидно за мнозина — на „разделила се със съпруга си жена“ и нямаше да мога да се оженя втори път, но поне щях да съм свободна от задължението да живея с мъж, който не ме обича.

Бележки

[1] Полубогиня в древноскандинавската митология. — Б.пр.