Серия
Дъщеря на съдбата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Retrato en sepia, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Понеже животът й преминаваше в непрекъснато състояние на бременност, Нивеа не си водеше сметки и изчисляваше наближаването на всяко раждане по това колко често й се налагаше да ходи по нужда. Когато две нощи подред става по тринайсет пъти, на закуска обяви, че е време да потърсят лекар, и наистина, контракциите започнаха още същия ден. Не се намираха доктори по тези места и затова някой подметка да повикат бабата акушерка от най-близкото село, която се оказа живописна стрина, индианка от племето мапуче, чиято възраст никой не би могъл да определи. Тъмнокафява от глава до пети — кожата, плитките и дори дрехите й, багрени в растителни бои, бяха в кафеникави тонове. Пристигна на кон, загърната в наметало, прикрепено на гърдите й с внушителна сребърна брошка, изработена от старинни колониални монети, и донесе цяла торба с треви, масла и лековити сиропи. Лелите се стъписаха, понеже бабата акушерка имаше вид на току-що пръкнала се от дебрите на Араукания, ала Нивеа я посрещна без признаци на безпокойство; изпитанието не я плашеше, тъй като вече шест пъти го бе преодолявала. Индианката говореше слабо испански, но изглежда, че владееше занаята си, и щом си свали наметката, видяхме, че е спретната. По традиция в стаята на родилката не влизаха незаченали жени и затова младите жени и децата се оттеглиха в другия край на къщата, а мъжете се събраха в залата за билярд на игри, напитки и цигари. Отведоха Нивеа в най-хубавата стая, съпроводена от индианката и от няколко възрастни жени от фамилията, които се редуваха да се молят и помагат. Сложиха да се варят две черни кокошки за подхранващ бульон и родилката преди и след раждането, кипнаха отвари с треви против затруднено дишане и сърдечна умора. Любопитството надделя над бабините заплахи, че ще ме напердаши, ако ме пипне да обикалям около Нивеа, и аз се измъкнах от отдалечените стаи и отидох да шпионирам. Видях прислужници да носят бели кърпи и легени с топла вода, а също и масло от лайка за масажиране на корема, одеяла и въглища за мангалите, защото нямаше нищо по-страшно от вкочанясал корем и простуда по време на раждане. Чувах неспирния шум от разговори и смехове. Не можеше да се каже, че от другата страна на вратата цари болка и страдание — напротив, звучеше като празнична женска веселба. Тъй като нищо не виждах от скривалището си и призрачният сумрак на коридорите караше косата ми да настръхва, скоро се отегчих и отидох да играя с братовчедите си, но вечерта, когато семейството се събра в параклиса, отново се приближих към стаята на родилката. Гласовете бяха утихнали и ясно се чуваха стенанията на измъчената Нивеа, тихо нашепваните молитви и барабаненето на дъжда по покрива. Спотайвах се в една чупка на коридора, разтреперана от страх, че индианците ще дойдат да отмъкнат бебето на Нивеа… ами ако бабата акушерка бе от онези вещици, които превръщаха новородени в имбунче? Как не бе хрумнала тази ужасяваща възможност на Нивеа? Тъкмо се канех бегом да се върна в параклиса, на светло и сред хора, когато една от жените излезе да донесе нещо, остави вратата открехната и аз успях да надзърна в стаята. Никой не ме видя, понеже коридорът бе тъмен, затова пък в стаята щедро пръскаха светлина два лоени светилника и поставени на много места свещи. Три мангала в ъглите поддържаха тази стая много по-топла от другите, а тенджера с врящи евкалиптови листа насищаше въздуха със свежо горско ухание. Облечена в къса риза, елек и дебели вълнени чорапи, Нивеа клечеше върху едно одеяло, вкопчена с ръце в две дебели въжета, захванати за гредите на тавана; откъм гърба я придържаше акушерката, която си мънкаше под носа думи на някакъв друг език. Изпъкналият и нашарен със сини вени корем на родилката изглеждаше ужасно на мъждукащата светлина на свещите, сякаш не беше част от тялото й и не принадлежеше на човешко същество. Нивеа се напъваше, обляна в пот, със сплъстена на челото коса, със затворени очи, потънали в лилави кръгове и с подпухнали устни. Една от лелите ми се молеше на колене пред масичка с малка статуя на Свети Роман — покровител на родилките, понеже единствен между светците не бе дошъл както си му е редът и като повечето хора на този свят, а се наложило да го извадят, след като разрязали корема на майка му. Друга моя леля седеше до индианката с леген с топла вода и с купчина чисти кърпи до себе си. Последва кратка пауза, в която Нивеа си пое дъх, а бабата акушерка застана отпред и взе да й разтрива корема с едрите си ръце, сякаш наместваше бебето вътре. Изведнъж струя кървава течност напои одеялото. Акушерката попи кръвта с кърпа, която мигом подгизна, сетне с друга и с още една. „Боже, благослови. Боже, благослови, Боже, благослови“, чух, че изрича индианката на испански. Нивеа се хвана здраво за въжетата и се напъна с такава сила, че жилите на врата й и вените на челото като че ли всеки момент щяха да се пръснат. Глухо ръмжене излезе от устите й и тогава нещо се показа между краката й, нещо, което бабата нежно пое и задържа за миг, докато Нивеа си пое дъх, напъна се отново и детето излезе цялото. Помислих си, че ще припадна от ужас и отвращение и отстъпих, олюлявайки се по дългия и зловещ коридор.

Един час по-късно, докато прислужничките прибираха мръсните кърпи и всичко останало от раждането, за да го изгорят — смяташе се, че така се предотвратяват кръвоизливи, — а акушерката увиваше плацентата и пъпната връв, за да ги зарови под една смокиня, според обичая по тези места, останалите членове на семейството се събраха в салона край отец Теодоро Риеско, за да въздадат благодарност Богу за раждането на две мъжки отрочета близначета, които с чест щели да носят името дел Валие, както пророкува свещеникът. Две лели държаха новородените в ръце, бебетата бяха хубаво увити във вълнени пелени, с плетени шапчици на главичките, а всички от семейството се изреждаха един след друг, целуваха ги по челцата и изричаха „Бог до го пази“ срещу неволни уроки. Аз не можах да поздравя новопоявилите се братовчеди като всички останали, защото ми приличаха на противни грозни червеи, а споменът за синкавия корем на Нивеа, изхвърлящ ги като кърваво кълбо, щеше още дълго да ме мъчи.