Серия
Дъщеря на съдбата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Retrato en sepia, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Терорът похлопа и на нашата врата, когато палачите арестуваха дон Педро Тей и го отведоха в зловещите килии на Годой. Подозираха с право, че е замесен в разпространяването на антиправителствените политически памфлети, които като по чудо проникваха навсякъде. Бе една юнска нощ, от онези, в които небето като че ли се е продънило и не спира да вали досаден дъжд, съпроводен с вероломен вятър. Ние вечеряхме в трапезарията за всеки ден, когато вратата внезапно се отвори и без всякакво предизвестие вътре се втурна госпожица Матилде Пинеда — беше премряла от страх, пребледняла като мъртвец и с подгизнала пелерина.

— Какво има? — попита баба ми, раздразнена от непочтителното нахлуване на учителката.

Госпожица Пинеда изстреля в упор, че ония кучи синове на Годой нахълтали в книжарницата „Златен век“, нанесли побой на намиращите се там и откарали дон Педро Тей в закрита кола. Баба ми застина с вилица във въздуха, очаквайки още нещо, което да оправдае скандалната поява на жената — почти не познаваше господин Тей и не проумяваше защо новината е толкова спешна. Нямаше ни най-малка представа, че книжарят се промъкваше всеки ден в дома й през задната врата и печаташе революционните си памфлети на машина, скрита под нейния покрив. Затова пък Нивеа, Уилямс и госпожица Пинеда мигом се досетиха за последствията от скорошните признания на клетия Тей, тъй като рано или късно щяха със сила да му ги изтръгнат, понеже методите на Годой не оставяха и капка съмнение за това. Видях ги да си разменят отчаяни погледи и при все че не осъзнавах значимостта на случващото се, се досетих за причината.

— Заради машината в задната стаичка ли е всичко това? — попитах.

— Каква машина? — възкликна баба ми.

— Никаква — отвърнах, спомнила си за тайното споразумение, ала Паулина дел Валие не ме остави да довърша, сграбчи ме за ухото и ме разтърси с необичайно за нея настървение.

— Попитах те каква машина, сополиво дяволско изчадие! — изкрещя ми тя.

— Оставете детето, Паулина. То няма нищо общо с това. Става дума за една печатарска машина… — рече Фредерик Уилямс.

— Печатарска машина? Тук, в моя дом? — изрева баба ми.

— Боя се, че да, лельо — промълви Нивеа.

— Проклятие! Какви ще ги сърбаме сега! — „матриархът“ се свлече на стола, хванала главата си между двете ръце, мърморейки, че собственото й семейство я е предало, че щели сме да заплатим за такова невиждано безразсъдство, че сме били кръгли глупаци, че била приела Нивеа с отворени обятия, а вижте как й се отплащала тя, и не знаел ли Фредерик, че това можело да ни струва главите, това тук не било нито Англия, нито Калифорния, кога щял да се научи най-сетне как стоят нещата в Чили, и че не искала никога повече в живота си да види госпожица Пинеда и й забранявала да стъпва в дома й и да разговаря с внучката й.

Фредерик Уилямс заръча да приготвят кола и оповести, че отива „да реши проблема“, което не само че не успокои баба ми, но още повече увеличи страховете й. Госпожица Матилде Пинеда ми направи знак за сбогом, излезе и аз я видях отново едва много години по-късно. Уилямс се отправи тутакси към американската легация, където пожелал да разговаря с господин Патрик Егон, негов приятел и партньор на бридж, който в този момент седял начело на официален банкет в присъствието на други представители на дипломатическия корпус. Егон подкрепяше правителството, но същевременно беше убеден демократ, както почти всички янки, и изпитваше отвращение към методите на Годой. Изслушал това, което Фредерик Уилямс му разкрил на четири очи, и без отлагане пристъпил към действие, уреждайки си среща с министъра на вътрешните работи, който го приел същата вечер, ала му обяснил, че не било в правомощията му да се застъпва за затворника. Все пак издействал среща с президента в ранните часове на другия ден. Това бе най-дългата нощ в дома на баба ми. Никой не си легна. Аз прекарах времето свита с Карамело на едно кресло в преддверието, където се суетяха прислугата с куфари и вързопи, бавачките и кърмачките с децата на Нивеа, заспали в ръцете им, готвачките с кошници с храни. Дори един кафез с любимите птички на баба ми бе натоварен в колите. Уилямс заедно с градинаря, който беше доверен човек, разглобиха печатарската машина, заровиха частите в третия двор и изгориха всички разобличаващи книжа. Призори двете семейни колесници и четирима въоръжени прислужници на коне ни чакаха, готови да ни изведат от Сантяго. Останалата част от прислугата бе потърсила убежище в най-близката църква, откъдето други коли щяха да ги вземат малко по-късно. Фредерик Уилямс не пожела да ни придружи.

— Виновен съм за случилото се и ще остана да браня къщата — каза.

— Животът ви с много по-ценен от тази къща и всичките ми притежания, моля ви, елате с нас — умоляваше го Паулина дел Валие.

— Не ще дръзнат да ме докоснат, британски гражданин съм.

— Не ставайте смешен, Фредерик, повярвайте, никой не е в безопасност в тези времена.

Ала нищо не успя да го убеди. Лепна няколко целувки на бузата ми, дълго държа ръцете на баба ми в своите и се сбогува с Нивеа, която дишаше като рак на сухо — така и не разбрах дали от страх, или чисто и просто от бременността. Потеглихме, когато слънцето свенливо огряваше заснежените планински върхове, дъждът бе престанал, а небето се очертаваше чисто, но духаше студен вятър, който проникваше между цепките на колите. Баба ми здраво ме държеше в скута си, увита в наметката от лисичи кожи — същата, чиито опашки Карамело бе разнищил в изблик на сладострастие. Стиснала устни от гняв и страх, тя не бе забравила за кошниците със закуски и едва излезли от Сантяго и упътили се на юг, ги отвори, за да открие угощението с печени пилета, твърдо сварени яйца, баници, сирена, погачи, вино и бадемово мляко, на което щеше да се отдаде през остатъка от пътя.

Роднините Дел Валие, които се бяха укрили на село със започването на януарския бунт, ни посрещнаха очаровани, защото идвахме да прекъснем седеммесечното им неизлечимо отегчение и носехме новини. Те бяха лоши, ала без тях беше още по-зле. Събрах се отново с братовчедите си и онези дни, така напрегнати за възрастните, бяха прекрасна ваканция за нас, децата. Пиехме до насита току-що издоено мляко, тъпчехме се с прясно сирене и консерви, приготвени през лятото, яздехме на коне, джапахме в разкаляната пръст под дъжда, играехме в оборите и из таванските помещения, поставяхме театрални пиеси и създадохме един доста окаян хор, тъй като всички до един бяхме лишени от музикални заложби. До къщата се стигаше по път с високи тополи от двете страни, който се виеше в пустееща равнина, където едва се забелязваха следи от рало, а конските пасбища имаха вид на запуснати. От време на време се виждаха редици изсъхнали и проядени от болест пръчки, които според баба ми представляваха лозя. Попаднехме ли на селянин по пътя, той сваляше сламената си шапка и забил поглед в земята поздравяваше господарите, наричаше ни „ваша милост“. Баба ми пристигна изморена и в лошо настроение на село, но само след няколко дни се въоръжи с един чадър и заедно с Карамело подире й обходи околността с голямо любопитство. Видях я да разглежда внимателно извитите стебла на лозниците и да взима мостри от пръстта, които прибираше в тайнствени торбички. Къщата имаше формата на буквата „П“ и беше строена от кирпич и печени тухли. Имаше тромав и солиден вид, бе лишена от всякакво изящество, но пропита с очарованието на стени, които бяха свидетели на дългогодишна история. Лете тук беше истински рай от натежали от сладък плод дървета, многоцветно ухание, кръшни птичи трели и усърдно жужене на пчели, ала зиме, под студения дъжд и схлупеното небе, къщата заприличваше на стара мърморана. Денят започваше в ранни зори и завършваше по залез-слънце, когато се прибирахме в огромните и зле осветени от свещи и газени лампи стаи. Беше студено, ала ние се нареждахме около кръгли маси, покрити с грубо платно, под които слагаха мангали, за да се топлят краката ни. Пиехме червено вино, кипнато със захар, портокалови кори и канела, тъй като само така можехме да го погълнем. Чичовците дел Валие произвеждаха това кисело вино за домашна консумация, но баба ми твърдеше, че не е направено за човешко гърло, а за бояджийски цели. Всяко уважаващо себе си имение отглеждаше лозя и произвеждаше собствено вино — кое хубаво, кое не, но нашето бе необикновено тръпчиво. По резбованите тавани паяците заплитаха нежните си дантели, а плъховете се гонеха с леко сърце, защото домашните котки не смогваха да се изкатерят толкова нависоко. Варосаните или боядисани в индиговосиньо стени бяха голи, но отвсякъде надничаха релефни изображения на светци и разпятия. При входната врата се мъдреше фигура с глава, ръце и крака от дърво, с очи — от синьо стъкло и с човешка коса, която изобразяваше Дева Мария и я държахме винаги украсена със свежи цветя и запалено кандило, пред което се кръстехме всеки път — нито влизахме, нито излизахме, без да се поклоним на Мадоната. Веднъж седмично й сменяха дрехите — имаше цял шкаф, пълен с одежди от Ренесанса, а за процесиите я гиздеха с накити и с избеляла от годините хермелинова наметка. Хранехме се по четири пъти на ден с продължителен ритуал, след който, едва свършил, идваше време за следващия, така че баба ми ставаше от масата само за спане и когато настъпваше часът за молитва. В седем сутрин се събирахме за служба и причастие при отец Теодоро Риеско — доста възрастен свещеник, който живееше при чичовците ми и когото Бог бе дарил с толерантност. Не съществуваше непростим грях за него, с изключение на предателството на Юда. Според този свещеник дори ужасният Годой можеше да намери утеха в божията милост. „Това е недопустимо, отче, ако има прошка за Годой, предпочитам да горя в ада с все Юда и всичките ми деца“, възмущаваше се Нивеа. След залез-слънце семейството, заедно с децата, прислугата и селяните от имението отново се събирахме за молитва. Вървяхме в колона, понесли запалена свещ в ръка, към селския параклис, разположен в южния край на къщата. Привързах се към тези ежедневни ритуали, които отброяваха дните, сезоните и човешкия живот. Забавлявах се да подреждам цветята при олтара и да почиствам златните купи. Свещените слова се превръщаха в поезия:

Не зове ме Бог да те обичам,

Нито пък небето обещано,

Не и адът толкоз страшен

Възпира ме да те обиждам.

 

Ти, Господи, зовеш ме; твоят лик

на кръста прикован, охулен;

зове ме твоята снага ранена;

обидите и твойта смърт зоват ме.

 

Зове ме твоята любов, и то така,

че и да нямаше небе, бих те обичал,

и ад да нямаше, бих те почитал.

 

От теб не искам нищо затуй, че те обичам,

Защото и да не чаках туй, което чакам,

Обичал те бих, както те обичам.

Мисля, че коравото сърце на баба ми се смекчи някак си, защото след този престой на село тя се доближи до религията, започна да ходи на църква с желание, а не единствено, за да я видят хората, престана да проклина духовенството, както го правеше преди по навик, и щом се завърнахме в Сантяго, заръча да построят красив параклис с цветни стъклописи в дома й на улицата на Армията Освободителка, където се молеше по свой начин. Католическата вяра не й беше угодна и затова я нагаждаше по себе си. След вечерната молитва се връщахме със свещите в големия салон и пиехме кафе с мляко, а жените плетяха или бродираха, докато ние, децата, вцепенени от ужас, слушахме разказите за духове, които чичовците ни разправяха. Най-много се плашехме от имбунче — зло създание от индианската митология. Говореше се, че индианците крадели новородени деца, за да ги превръщат в имбунче. Зашивали клепачите и ануса им, отглеждали ги в пещери, хранели ги с кръв, чупели им краката, извивали им главата назад и им зашивали едната ръка под кожата на гърба — така придобивали различни свръхестествени способности. От страх да не послужим за храна на някое имбунче, не показвахме носа си навън след залез-слънце, а някои, включително и аз спяхме, пъхнали глави под одеялото, измъчвани от страховити кошмари. „Колко си суеверна, Аурора! Имбунче не съществуват. Мислиш ли, че има дете, способно да издържи на такива мъчения?“, опитваше се да ме вразуми баба ми, но никакви доводи не бяха в състояние да накарат зъбите ми да престанат да тракат.