Серия
Дъщеря на съдбата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Retrato en sepia, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Революцията започна точно в деня, когато влязох в пубертета. Събудих се с нощница, изцапана с нещо като шоколад, затворих се засрамена в банята, за да се измия, и открих, че не става дума за аки, както мислех, а за кръв между краката ми. Хукнах ужасена да съобщя новината на баба ми, но както никога не я открих в царственото й легло — нещо странно за човек като нея, който ставаше обикновено по обяд. Затичах се надолу по стълбите, следвана от Карамело, който лаеше зад мен, нахълтах като подплашен кон в кабинета й и налетях на Северо и Паулина дел Валие — той бе облечен като за път, а тя носеше халат от лилав сатен, който й придаваше вид на епископ по време на страстната седмица.

— Умирам! — извиках и се хвърлих към нея.

— Моментът съвсем не е подходящ — отвърна баба ми сухо.

Вече години наред хората се оплакваха от управлението на страната, а от месеци насам се носеха слухове, че президентът Балмаседа се гласи да стане диктатор, като сложи край на едно петдесет и седем годишно зачитане на конституцията. Тази конституция бе създадена от аристократите с намерението да управляват вечно и даваше широки правомощия на правителството; когато властта се оказа обаче в ръцете на човек с различни идеи, висшите класи възроптаха. Всъщност Балмаседа бе светла личност с модерно мислене и съвсем не управляваше зле. При него образованието бе постигнало невиждан дотогава напредък; бе успял да запази чилийската селитра от чуждите компании, бе открил болници, разгърнал общественото строителство и особено това на железопътни линии, при все че се захващаше с повече неща, отколкото беше в състояние да завърши. Чили се беше утвърдила като всепризната военна и военноморска сила и се славеше като преуспяваща държава с най-стабилната монетна единица в Латинска Америка. Въпреки това аристокрацията не можеше да му прости, че е издигнал средната класа и възнамерява да управлява с нея, а пък духовенството не можеше да понесе отделянето на църквата от държавата, гражданския брак, заместил църковния, и закона, позволяваш в гробищата да се погребват покойници от всички вероизповедания. Преди хората не знаеха как да постъпват с телата на не-католиците, атеистите и самоубийците и много често ги и хвърляха в някое дере или в морето. Заради тези нововъведения жените масово се отдръпнаха от президента. Въпреки че нямаха политическа власт, управляваха в домовете си и упражняваха силно влияние. Средната класа, която Балмаседа бе покровителствал, също му обърна гръб, а той й отвърна с надменност, тъй като бе свикнал да командва и да му се подчиняват като всеки земевладелец по онова време. Семейството му притежаваше необятни земи, цяла провинция с всичките й гари, железопътни линии, села и стотици селяни. Мъжете от неговия род не се славеха като добродушни господари, а като тирани с желязна ръка, които спяха с оръжие под възглавницата и изискваха сляпо покорство от подчинените си. Може би по тази причина той се опита да управлява страната, сякаш тя беше негово собствено имение. Беше висок, снажен и мъжествен, с открито лице и благородна осанка, рожба на романтична любов, отраснал на коня с камшик в едната ръка и с пистолет — в другата. Беше учил в семинарията, но расото не му подхождаше; беше пламенен и суетен. Наричаха го „Рошавия“, защото често менеше прическата си, мустаците и бакенбардите. Хората злословеха по адрес на прекалено елегантните дрехи, които си поръчваше чак от Лондон. Вземаха на подбив високопарните му слова и изявленията за ревностна любов към Чили, мълвяха, че дотолкова се идентифицирал с отечеството, че не можел да си го представи управлявано от друг, и му приписваха думите „моя или ничия!“, когато говорел за родината. Годините, в които бе на власт, го бяха поставили в изолация и накрая той загуби своята уравновесеност и започна да се мята между двете крайности на маниакалността и на депресията. Но дори и сред най-големите си противници той се ползваше с името на добър държавник и на човек с безупречна честност, както повечето чилийски президенти, които, за разлика от тираните в други латиноамерикански страни, напускаха управлението по-бедни, отколкото го поемаха. Гледаше напред в бъдещето, мечтаеше да изгради велика нация, но съдбата му отреди да живее в края на една епоха и в упадъка на една партия, която прекалено дълго бе държала властта. Страната и светът се променяха, а либералният режим се бе корумпирал. Президентите сами определяха своя заместник, а гражданските и военните власти манипулираха изборите — управляващата партия неизменно печелеше благодарение на сполучливо наречената по този начин брутална сила. Гласуваха дори покойниците и разни мъртви души, и то винаги за кандидата, издигнат от управляващата партия, купуваха се избиратели, а тези, които се колебаеха, биваха сплашвани с тояги. Президентът се сблъскваше с безжалостна опозиция от страна на консерваторите, на някои дисидентски групи сред самите либерали, на духовенството в своята съвкупност и на преобладаващата част от пресата. За пръв път двете крайни сили в политическия спектър се обединиха в обща кауза: сваляне на правителството. Всеки ден на Оръжейния площад се събираха демонстранти от опозицията, които конната полиция разпръсваше с побой, а по време на последната обиколка на президента из провинциите войниците му трябваше да го бранят със саби от разгорещените тълпи, които го освиркваха и замеряха със зеленчуци. Посрещаше невъзмутимо тези прояви на недоволство срещу него, сякаш не съзнаваше, че нацията потъва в хаос. Според Северо дел Валие и госпожица Матилде Пинеда осемдесет процента от хората изпитваха омраза към правителството и най-разумното бе президентът да подаде оставка, защото напрежението ставаше непоносимо и всеки момент можеше да изригне като вулкан. Така и стана в онази януарска утрин на 1891 г., когато флотът обяви бунт, а Конгресът свали президента от власт.

— Ще се развихрят страховити репресии лельо — чух да казва Северо дел Валие. — Отивам да се бия на север. Моля ви да закриляте Нивеа и децата, защото един господ знае колко време няма да съм в състояние аз да го сторя.

— Вече загуби единия си крак във войната, Северо, ако загубиш и другия, ще заприличаш на джудже.

— Нямам избор, в Сантяго просто ще ме убият.

— Хайде, без сълзи, не сме в операта.

Ала Северо дел Валие бе по-добре осведомен от леля си, както стана ясно няколко дни след това, когато терорът забушува. В отговор президентът разпусна Конгреса, провъзгласи се за диктатор и назначи някакъв си Хоакин Годой да ръководи репресиите. Той беше садист, който изповядваше вярата, че „богатите трябва да заплатят за богатството си, бедните — за нищетата си, а духовенството трябва да бъде и изтрепано до крак“! Войската остана вярна на правителството и първоначалните политически размирици прераснаха в ужасяваща гражданска война, когато се сблъскаха двете противоположни направления във въоръжените сили. С решаващата подкрепа на военнокомандващите Годой пристъпи към арести и хвърляне в затвора на опозиционерите от Конгреса. Бяха потъпкани гражданските права и неприкосновеността на домовете, изтезанията се превърнаха в ежедневие, а в това време президентът се оттегли в двореца си, отвратен от тези методи, но убеден, че не съществуват други способни да разгромят политическите му врагове. „Не искам и да знам какви средства се използват“ повтаряше той. На улицата, където се намираше книжарницата „Златен век“ бе невъзможно нощем да се спи, а денем да се минава заради виковете на изтезаваните. Разбира се, всичко това се пазеше в тайна от детските уши, ала аз се осведомявах за всичко, тъй като познавах и най-малките цепнатини в къщата и се забавлявах да подслушвам разговорите на възрастните, понеже и без това нямаше какво друго особено да се прави през всичките онези месеци. Докато навън вилнееше войната, ние живеехме в луксозно отшелничество. Баба Паулина даде подслон на Нивеа и цялата сюрия дечурлига, кърмачки и бавачки, и залости портата с дебели греди, уверена, че никой няма да дръзне да нападне дама с нейното положение, омъжена за британски гражданин. За всеки случай Фредерик Уилямс забучи английското знаме на покрива и грижливо смаза оръжието си.

Северо дел Валие тръгна на бой точно навреме, защото на другия ден нахлуха в дома му и ако го бяха заварили, щеше да се озове в килиите на политическата полиция, където изтезаваха еднакво бедни и богати. Както и съпруга си, Нивеа бе първоначално поддръжник на либералното правителство, ала се бе превърнала в ожесточен опозиционер, когато президентът с измама се опита да наложи свой заместник и да смаже Конгреса. През месеците на Революцията, докато носеше в утробата си двама близнаци и се грижеше за шест деца, тя намери време и дух да работи за опозицията по начин, който можеше да й струва живота, ако я бяха заловили. Вършеше това скришом от баба ми Паулина, която беше издала категорична заповед да се спотайваме, за да не привличаме вниманието на властите, но с пълното знание на Уилямс. Госпожица Матилде Пинеда беше на абсолютно противоположни позиции с Фредерик Уилямс, понеже беше толкова убедена социалистка, колкото той бе заклет монархист, но ненавистта към правителството ги свързваше. В една от задните стаи, където баба ми никога не влизаше, оборудваха малка печатница с помощта на дон Педро Тей, където печатаха революционни пасквили и памфлети, а госпожица Матилде Пинеда ги отнасяше скрити под наметалото си и ги носеше от врата на врата. Заклеха ме на никого дума да не казвам за това, което ставаше в стаята, и аз ги послушах, защото в тази тайна съзрях очарователна игра, при все че не се догаждах за опасността, надвиснала над семейството ни. В края на войната разбрах, че тази опасност бе реална, защото въпреки положението на Паулина дел Валие никой не бе застрахован от дългата ръка на политическата полиция. Домът на баба ми не бе недосегаем, както смятахме, и обстоятелството, че бе заможна вдовица с връзки и знатна фамилия, не би я спасило от обиск и дори от затвор. В наша полза работеше хаосът през онези месеци и фактът, че по-голямата част от населението се бе обърнала срещу правителството, правеше невъзможна задачата да се контролират всички. Дори сред полицейските среди имаше защитници на революцията, които помагаха на застрашените от арест да избягат. Навсякъде, където госпожица Пинеда похлопаше с поредния памфлет, я посрещаха с отворени обятия.

Както никога досега Северо и роднините му бяха на една и съща страна, защото в конфликта консерваторите се обединиха с една част от либералите.

Останалите членове на фамилията Дел Валие се оттеглиха в именията си далеч от Сантяго, а младите мъже от рода отидоха да воюват на север, където бе сформиран контингент от доброволци, подкрепяни от въстаналия флот. Вярната на правителството войска възнамеряваше за броени дни да срази цивилните бунтовници и за миг не си представи съпротивата, с която й предстоеше да се сблъска. Ескадрата и революционерите се отправиха на север с намерението да завладеят селитрените находища, които бяха най-доходоносният отрасъл на страната и където бяха струпани полкове на редовната войска. В първия сериозен сблъсък завоюваха победа правителствените войски и след битката ранените и пленените бяха подложени на избиване по същия начин, както десет години преди това по време на Тихоокеанската война. Зверското изтребление така възпламени духа на революционерите, че когато враждуващите страни отново се срещнаха, те завоюваха смазваща победа.

Сега настана техният ред да колят и бесят противника. В края на март конгресистите, както наричаха бунтовниците, контролираха пет северни провинции и бяха съставили Хунта, а на юг президентът Балмаседа губеше привърженици с всяка изминала минута. Останалите му верни части на север бяха изтеглени на юг, за да подкрепят войската там. Петнайсет хиляди войници прекосиха Андите, влязоха в Боливия, сетне в Аржентина и накрая отново прехвърлиха планината, за да пристигнат в Сантяго. Влязоха в столицата пребити от умора, брадясали и дрипави; бяха извървели хиляди километри сред безмилостна природа, пресичайки долини и изкачвайки върхове в адски пек и вечни ледове, присъединявайки към редиците си по пътя лами и викуни[1] от високите плата, тикви и щитоносци[2] от пампата и птици от извисените в небесата върхове. Бяха посрещнати като герои. Подобен подвиг не бе се повтарял от далечните и жестоки времена на испанските конквистадори. Ала далеч не всички участваха в посрещането, защото опозицията бе нараснала като неудържима лавина. Нашият дом си остана със спуснати кепенци и баба ми се разпореди никой да не си показва носа на улицата, но аз не можех да сдържа любопитството си и се покатерих на прозореца да видя маршируващите войници.

Арестите, грабежите, изтезанията и обиските държаха опозиционерите на тръни. Семействата бяха разделени, страхът владееше всички. Войската организираше хайки за набиране на войници — пристигаха изневиделица на погребения, сватби, по поля и фабрики, арестуваха мъжете, способни да носят оръжие, и насила ги отвеждаха. Земеделието и промишлеността бяха парализирани заради липса на работна ръка. Неограничената власт на военните стана непоносима и президентът разбра, че трябва да я пресече, но когато най-сетне се реши на това, бе късно, войниците се бяха самозабравили и съществуваше опасност да го свалят от власт и да наложат военна диктатура, хиляди пъти по-ужасна от репресиите на политическата полиция на Годой. „Няма нищо по-опасно от ненаказуемата власт“, предупреждаваше ни Нивеа. Запитах госпожица Матилде Пинеда по какво се различаваха правителствените поборници и революционерите и отговорът и бе, че както едните, така и другите се борят за законност. На същия въпрос баба ми отговори, че няма разлика, защото всички били негодници от един дол дренки.

Бележки

[1] Преживни бозайни животни с мека вълна от семейството на камилите, които лесно се опитомяват и се отглеждат като домашни животни в Южна Америка; познати са още под името „перуанска овца“. — Б.пр.

[2] Беззъб бозайник от Южна Америка. — Б.пр.