Серия
Дъщеря на съдбата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Retrato en sepia, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Пристигнахме в Чили една година по-късно, когато разклатеното материално състояние на баба ми отново се бе възправило на крака благодарение на спекулата със захар, осъществена от нея по време на Тихоокеанската война. Теорията й се бе оказала вярна: хората консумират повече захар в трудни времена. Пристигането ни съвпадна с гостуването на ненадминатата Сара Бернар в най-прочутата й роля — „Дамата с камелиите“. Знаменитата актриса обаче не успя да развълнува публиката така, както в останалите цивилизовани страни, тъй като лъже-набожното чилийско общество не се трогна пред туберкулозната куртизанка — всички приеха за съвсем нормална нейната жертва за любимия в името на благоприличието пред общественото мнение; така и не разбраха защо бе нужно толкова да се драматизират нещата и за какво беше тази посърнала камелия. Прославената актриса си тръгна с убеждението, че е посетила страна на безнадеждни глупаци — мнение, което Паулина дел Валие споделяше напълно. Баба ми се развява със свитата си из различни европейски градове, ала не осъществи мечтата си да посети Египет, тъй като с основание предположи, че няма да се намери камила, която да издържи тежестта й и щеше да й се наложи да обходи пирамидите пешком под слънце от течна лава. През 1886 бях на шест години, говорех на някаква смесица от китайски, английски и испански, но владеех четирите аритметични действия и бях невероятно веща в превръщането на френски франкове в английски лири, сетне в германски марки и накрая в италиански лирети. Бях престанала да хлипам по всяко време за дядо Дао и баба Елайза, но продължаваха редовно да ме спохождат мъчителните и необясними кошмари. В паметта ми имаше черна дупка — нещо опасно, което не смогвах да определя, непрестанно ме дебнеше; нещо непознато ме изпълваше с ужас особено на тъмно или сред много хора. Не понасях да съм заобиколена от човешка навалица, втурвах се да крещя като обсебена от нечестивия, а баба ми трябваше да ме приласкае в мечата си прегръдка, за да се успокоя. Щом се събудех изплашена, търсех спасение в леглото й и така помежду ни разцъфна близост, която — сигурна съм в това — ме избави от безумието и ужаса, в които иначе бих се погубила. Принудена да ме утешава, Паулина дел Валие неусетно се промени с всички, с изключение на Фредерик Уилямс. Постепенно стана по-търпелива и мила и дори свали няколко килограма, защото тичаше подире ми и бе толкова заета покрай мен, че забравяше за сладкишите. Мисля, че ме обожаваше. Няма защо да проявявам излишна скромност, тъй като тя ми е давала множество доказателства за това — помогна ми да израсна толкова свободна, колкото това бе възможно в онези времена, разпалвайки въображението ми и показвайки ми света. Не допускаше сантименталности и хленч — „не поглеждай назад“ бе един от нейните девизи. Правеше си шеги с мен — понякога доста неприятни, но аз се научих да й отвръщам достойно — и те придаваха цвят на нашите отношения. Един ден намерих в двора премазан от кола гущер, който бе престоял на слънцето няколко дни и се бе вкаменил, замръзнал завинаги в тъжния си вид на изтърбушено влечуго. Вдигнах го и го прибрах, без да знам защо, ала накрая му намерих прекрасно приложение. Бях седнала пред писалището и правех домашното си по аритметика, когато баба ми разсеяно влезе в стаята. Престорих се, че се давя в неудържима кашлица и тя приближи, за да ме потупа по гърба. Превих се на две, покрила лице с длани, и за ужас на клетата жена „изплюх“ гущера, който тупна в полата ми. Баба ми така се изплаши от гадинката, изскокнала от дробовете ми, че се олюля и седна, ала после се смя от сърце заедно с мен и скъта за спомен изсушеното животинче между страниците на една книга. Недоумявам защо тази толкова силна жена се боеше да ми каже истината за моето минало. Мисля си, че въпреки предизвикателното си отношение към условностите, тя така и не успя да превъзмогне предразсъдъците на своята класа. За да ме предпази от едно общество, което би могло да ме отхвърли, тя грижливо криеше, че една четвърт от кръвта във вените ми беше китайска, че майка ми произхождаше от нисшите класи и че всъщност аз бях незаконородено дете. Това е единственото нещо, за което бих могла да упрекна моята исполинска баба.

В Европа се запознах с Матиас Родригес де Санта Крус и дел Валие. Паулина не спази уговорката с баба Елайза Съмърс да бъде честна с мен и вместо да го представи като мой баща, каза, че е поредният чичо, един от многото, които всяко чилийско дете притежава, тъй като всеки родственик или приятел на семейството на достатъчна възраст, за да носи това прозвище с достойнство, автоматично бива наричан чичо или леля и затова аз винаги съм се обръщала с чичо Фредерик към добрия Уилямс. Узнах, че Матиас ми е баща няколко години по-късно, когато той се върна, за да издъхне в Чили, и сам ми го съобщи. Той не произведе особено впечатление върху мен — беше слаб, блед и добродушен; имаше младежки вид, когато седеше, но се състаряваше, щом опиташе да се раздвижи. Придвижваше се облегнат на бастун и винаги го придружаваше прислужник, който отваряше вратите пред него, обличаше му палтото, палеше цигарите му и му подаваше чашата с вода от масичката до леглото, тъй като му беше изключително трудно да си протегне ръката. Баба Паулина ми обясни, че този мой чичо страдал от артрит — мъчителна болест, която го правела крехък като стъкло, каза тя, и че трябвало изключително много да внимавам, когато съм близо до него. Години по-късно баба ми щеше да легне в гроба, без изобщо да разбере, че това, от което боледуваше най-големият й син, не беше артрит, а сифилис.

Вцепенението на семейство Дел Валие при пристигането на баба ми в Сантяго бе неописуемо. Прекосихме Аржентина по суша от Буенос Айрес до Чили в едно истинско сафари, като се има предвид количеството багаж, пристигнал от Европа, и добавените към него единайсет куфара с покупки от Буенос Айрес. Пътувахме с карети, а товарът ни бе пренесен от стадо мулета под съпровода на въоръжени пазачи, оглавявани от чичо Фредерик, понеже от двете страни на границата имаше разбойници, които за съжаление не ни нападнаха и пристигнахме в Чили, без да можем да разкажем нищо интересно за прекосяването на Андите. По пътя загубихме бавачката, която се влюби в някакъв аржентинец и предпочете да му пристане, както и една прислужничка, която бе отнесена от тиф. Ала чичо Фредерик намираше начин да осигурява необходимата прислуга през всички етапи на нашето преселение. Паулина бе решила да се настани в столицата Сантяго, защото след толкова години живот в Съединените щати й се струваше, че малкият й роден пристанищен Валпараисо ще й бъде прекалено тесен. Освен това бе привикнала да е далеч от роднините си и мисълта, че ще трябва всеки ден да се вижда с тях — страховит обичай за многострадалните чилийски семейства, — я плашеше. Ала и в Сантяго тя не можа да избегне това, защото няколко нейни сестри се бяха оженили за „преуспяващи хора“, както се зовяха помежду си представителите на висшите класи, причислявайки всички останали към категорията на „неудачниците“. Племенникът й Северо дел Валие, който също обитаваше столицата, придружаван от жена си, дойде да ни поздрави с „добре дошли“ веднага щом пристигнахме. Споменът от първата ми среща с тях е по-ярък от този с баща ми в Европа, тъй като те ме заляха с пресилен изблик на обич, който направо ме изплаши. Най-забележителното у Северо бе, че въпреки недъга си и бастуна, приличаше на принц от книжка с приказки — рядко съм срещала толкова красив мъж, — а отличителното у Нивеа бе нейният изпъкнал корем. По онова време създаването на потомство се смяташе за неприлично и в средите на буржоазията бременните жени се затваряха вкъщи, ала Нивеа не се опитваше да крие състоянието си, а го излагаше на показ, безразлична към неудобството, което то предизвикваше у другите. По улиците хората извръщаха поглед, като че ли беше уродлива или гола. Аз не бях виждала подобна жена преди и когато попитах баба ми какво й има на тази госпожа, тя ми отвърна, че клетата била глътнала цяла диня. До напетия си съпруг Нивеа приличаше на попарена мишка, но достатъчни бяха само няколко минути разговор с нея, за да изпадне човек в плен на нейното очарование и изумителна енергия.

Сантяго бе красив град, разположен в плодородна долина, лете заобиколена от теменужени, а зиме — от заснежени планини. Това бе спокоен и сънлив град, ухаещ на смесица от разцъфнали градини и конски фъшкии. Напомняше с нещо френските градове с вековни дървета, площади, водоскоци в мавритански стил, порти и малки улички, елегантни жени, изискани магазини, където се продаваха най-изящните стоки, донесени от Европа и от Ориента, с алеи и булеварди, където богаташите се перчеха с каретите и великолепните си коне. По улиците се суетяха амбулантни търговци, които хвалеха скромната си стока, понесена в кошове, тичаха глутници бездомни кучета, а под стрехите виеха гнезда гълъби и врабци. Църковните камбани отброяваха часовете един по един, с изключение на времето за сиеста, когато улиците опустяваха и всичко замираше в покой. Градът излъчваше достолепие и бе много различен от Сан Франсиско, който носеше неповторимия отпечатък на погранично космополитно селище със своеобразен колорит. Паулина дел Валие купи голяма къща на най-аристократичната улица на Армията Освободителка, близо до Булеварда на Насладата, откъдето всяка пролет минаваха колесницата в наполеоновски стил с нагиздени коне и почетната гвардия на президента на републиката на път за военния парад в чест на националния празник, провеждащ се в Парка на Марс. Къщата не можеше да се сравни с разкоша на двореца в Сан Франсиско, но за Сантяго бе неприлично пищна. Въпреки това не показното демонстриране на благосъстояние, нито липсата на такт накараха малкото столично общество да занемее, а съпругът с „родословие“, когото Паулина дел Валие „си бе купила“, както шушукаха, и слуховете за огромното позлатено легло с митологични изображения на морски създания, където тази застаряваща двойка се отдавала на неописуеми грехове. Прикачиха на Уилямс благороднически титли и долни помисли. Какво ли бе подтикнало този толкова елегантен и красив британски лорд да се ожени за жена с всеизвестно зъл нрав и значително по-стара от него? Нямало съмнение, че той бил разорен граф, впуснал се да дири състояние и решен да си присвои парите й, а после да я зареже. В дъното на сърцето си всички желаеха да се случи точно това, та дано рухне кокът на моята високомерна баба. Въпреки това, верни на традиционното чилийско гостоприемство към чужденците, всички засвидетелстваха уважение към нейния съпруг. А и самият Фредерик Уилямс си спечели всеобща почит с безупречните си обноски, с практичното отношение към живота и с монархическите си идеи — той вярваше, че всички злини в обществото се коренят в липсата на дисциплина и незачитане на йерархията. Девизът на този човек, упражнявал толкова години занаята на прислужник, бе „всеки на своето място и място всекиму“. Превръщайки се в съпруг на моята баба, той влезе в ролята си на олигарх също толкова естествено, колкото преди бе изпълнявал обязаностите си на слуга — така, както преди не бе опитвал да се смесва с висшестоящите, сега не влизаше в съприкосновение със стоящите под него; разделението на класи според него бе задължително условие за избягване на хаоса и вулгарността. В това семейство на сърцати дебелаци, каквито бяха Дел Валие, Уилямс предизвикваше изненада и възхищение с прекомерната си любезност и каменна непроницаемост, с които го бе белязала дългогодишната му служба на иконом. Не можеше да каже и четири думи на кръст на испански и принудителното му мълчание се приемаше като проява на мъдрост, гордост и загадъчност. Единственият, способен да разобличи този самозван британски лорд, бе Северо дел Валие, ала той не го стори, защото ценеше верния прислужник и се възхищаваше от тази своя леля, която се подиграваше с целия свят, перчейки се с надутия си съпруг.

Баба ми Паулина се отдаде на обществена благотворителност, за да задуши завистта и злословието, породени от нейното богатство. Бе веща в това, тъй като най-ранното си възпитание бе получила в тази страна, където помощта към нуждаещите се е дълг за всяка състоятелна дама. Колкото по-големи жертви правеха за бедните, посещавайки болници, старчески домове, сиропиталища и бедняшки квартали, толкова повече уважение печелеха тези дами в обществото и точно затова се хвалеха наляво и надясно с милостивите си дела. И обратното — пренебрегването на този дълг предизвикваше толкова осъждащи погледи и укоризнени свещенически проповеди, че дори и Паулина дел Валие не бе способна да понесе чувството за вина и страхът от божие възмездие. И мен обучи в тези акции на състрадателност, но признавам, че всеки път изпитвах неудобство, щом пристигнехме с лъскавата си, препълнена с храна карета в някой беден квартал и двамата лакеи започваха да раздават подаръци на онези дрипави създания, които ни благодаряха с привидно смирение, ала в очите им гореше силна омраза.