Серия
Дъщеря на съдбата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Retrato en sepia, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Искрено съжалявам, че тези две добри госпожи, моите баби — Елайза Съмърс и Паулина дел Валие — са се разпоредили със съдбата ми, без да ми дадат възможност и аз да изразя отношението си по този въпрос. Със същата огромна решителност, с която на осемнайсетгодишна възраст бе избягала от метоха с избръсната глава, за да последва годеника си, и на двайсет и осем години бе направила състояние, превозвайки праисторически лед в кораби, моята баба Паулина се зае да заличи моя произход. И ако не беше една шега на съдбата, която в последния момент обърка плановете й, тя наистина щеше да успее. Спомням си много ясно първото ми впечатление от нея. Виждам се как влизам в кацнал на един хълм дворец, как прекосявам градини с водни огледала и грижливо оформени храсти; пред мен изникват мраморни стъпала с бронзови лъвове в естествен ръст от двете страни, влизам през двукрила порта от тъмно дърво и се озовавам в огромен хол, осветен от цветни стъклописи, изрисувани на един величествен купол, който увенчава тавана. Никога преди не бях попадала на подобно място и изпитах едновременно изумление и страх. Сетне се озовах пред позлатен стол с облегалка във формата на медальон, където Паулина дел Валие седеше като кралица на своя трон. Тъй като много пъти съм я виждала удобно настанена в този стол, не ми е трудно да възкреся образа й от онзи първи ден — богато пременена в количества плат, които биха стигнали да се ушият завеси, с пищни накити, внушителна. Всички изглеждаха незабележими до нея. Имаше приятен глас, вродено изящество и бели, равни зъби — продукт на порцеланова протеза. По онова време косата й положително е била вече прошарена, ала тя я боядисваше в естествения й кестеняв цвят от младини и й придаваше обем с умело разположени изкуствени подплънки, които придаваха на кока й вид на кула. Не бях виждала преди това създание с подобни размери, съответстващи отлично на пропорциите и великолепието на нейния дом — палат. Сега, когато най-сетне зная какво се бе случило в дните, предшествали този момент, си давам сметка, че е несправедливо да отдавам уплахата си единствено на тази величава баба — когато ме отведоха в дома й, страхът вече бе част от багажа ми наред с малкия куфар и китайската кукла, които здраво стисках в ръка. След като се поразходих из градината и поседях в една грамадна и празна трапезария пред купичка сладолед, Уилямс ме заведе в стаята на акварелите, където предполагах, че ме очаква баба Елайза, но вместо нея заварих Паулина дел Валие, която предпазливо се доближи, сякаш се мъчеше да улови изплъзваща й се котка, каза ми, че много ме обича и че занапред ще живея в нейната голяма къща и ще имам много кукли, а също и едно пони с малка карета.

— Аз съм твоята баба — поясни тя.

— Къде е истинската ми баба? — казват, че съм попитала.

— Аз съм истинската ти баба, Аурора. Другата ти баба замина задълго — ми обяснила Паулина.

Помня, че се втурнах да бягам, прекосих салона с купола, загубих се в библиотеката, попаднах в трапезарията и се пъхнах под масата, онемяла и объркана. Тя беше огромна, с плот от зелен мрамор и крака, резбовани с фигури на кариатиди, която никой не беше в състояние да помръдне. Скоро дотичаха Паулина дел Валие, Уилямс и няколко прислужници, решени с мили думи да ме накарат да се измъкна оттам, ала аз се стрелвах като невестулка, щом някоя ръка успееше да ме докопа. „Оставете я, госпожо, сама ще излезе“, предложи Уилямс, но след като минаха няколко часа и аз продължих да се укривам под масата, донесоха още един поднос със сладолед, една възглавница и едно одеяло. „Като заспи, ще я измъкнем оттам“, каза Паулина дел Валие, но аз не заспах, в замяна на това се изпиках клекнала, напълно осъзнаваща, че върша нещо нередно, но прекалено изплашена, за да потърся тоалетна. Останах под масата дори докато траеше вечерята на Паулина и от укреплението си виждах пълните й крака, малките пантофи от сатен, тесни за стъпалата, преливащи на гънки извън тях, и черните панталони на прислужниците, които сервираха. С неимоверно усилие тя се наведе няколко пъти и ми намигна, на което аз отвърнах, като сврях лице в коленете си. Умирах от глад, умора и желание да отида до тоалетната, ала бях толкова горда, колкото самата Паулина дел Валие и не се предадох лесно. Малко по-късно Уилямс подбутна към мен поднос с трети сладолед, бисквити и голямо парче шоколадов сладкиш. Изчаках го да се отдалечи и като се почувствах в безопасност, понечих да хапна, но колкото повече протягах ръка, толкова повече се отдалечаваше подносът, придърпван от иконома с помощта на един шнур. Когато най-сетне успях да си взема бисквита, се озовах извън убежището си, но тъй като в трапезарията нямаше никого, успях да изгълтам лакомствата на спокойствие и мигом да се върна под масата, щом чух шум. Същото се повтори няколко часа по-късно, на зазоряване, докато, преследвайки движещия се поднос, не стигнах до вратата, където ме очакваше Паулина дел Валие с жълтеникаво кученце, което положи в ръцете ми.

— Вземи, за теб е, Аурора. Това кученце също се чувства само и изплашено ми каза.

— Казвам се Лай-Минг.

— Името ти е Аурора дел Валие — отвърна тя твърдо.

— Къде е тоалетната? — попитах тихо, стискайки кръстосаните си крака.

Така започнаха отношенията ми с тази грамадна баба, която съдбата ми бе отредила. Настани ме в стая до нейната и ми разреши да спя с кученцето, което нарекох Карамело заради неговия цвят. През нощта се събудих от кошмара с децата в черни пижами и без да помисля, на два пъти се завтекох към легендарното легло на Паулина дел Валие по същия начин, по който бях връхлитала преди в леглото на моя дядо, за да се сгуша до него. Бях свикнала да ме посрещат здравите ръце на Дао Циен и нищо не ме успокояваше така, както неговият мирис на море и напевните китайски слова, с които ме успокояваше в полусън. Нямах представа, че обикновените деца не престъпват прага на спалнята на възрастните и още по-малко, че не се пъхат в леглата им; бях отраснала в тесен физически контакт, галена и целувана до безкрай от баба ми и дядо ми по майчина линия; не познавах друга утеха или отмора, освен прегръдката. Като ме видя, Паулина дел Валие ме изгони възмутено, а аз тихичко заскимтях и клетото кученце ми заприглася; сигурно сме изглеждали много нещастни, защото тя ни направи знак да приближим. Скочих в леглото й и сврях глава под чаршафа. Предполагам, че мигновено съм заспала, във всеки случай се събудих сгушена до едрите й гърди, излъчващи ухание на гардения, а кученцето спеше свито в краката ми. Със събуждането си сред флорентинските делфини и нимфи попитах къде са баба Елайза и дядо Дао. Търсих ги из цялата къща и в градината, сетне застанах до вратата в очакване да дойдат и да ме вземат. Това се повтаряше през цялата седмица въпреки подаръците, разходките и глезенето от страна на Паулина. В събота избягах. Никога не бях излизала сама на улицата и не можех да се ориентирам, ала инстинктът ми подсказа, че трябва да се спусна надолу по хълма и така стигнах до центъра на Сан Франсиско, където изплашена бродих в продължение на няколко часа, докато не съзрях неколцина китайци с каручка, натоварена с дрехи за пране, и не ги последвах на благоразумно разстояние, защото ми заприличаха на вуйчо ми Лъки. Вървяха към Китайския квартал — целият град даваше прането си там — и щом влязохме из познати места, се успокоих, въпреки че не знаех имената на улиците, нито адреса на баба ми и дядо ми. Бях стеснителна и прекалено изплашена, за да потърся помощ, и продължих да вървя без посока, водена от мириса на храна, звученето на познатата реч и вида на стотиците малки дюкянчета, покрай които толкова пъти бях минавала, хваната за ръката на дядо ми Дао Циен. По едно време умората ме повали, приседнах на прага на някаква стара сграда и заспах. Събудих се от разтърсването и ръмжащия глас на една старица с тънки, изрисувани с въглен вежди по средата на челото й, които придаваха на лицето й вид на маска. Извиках ужасена, но бе късно да се изплъзна, защото тя вече ме беше сграбчила с двете си ръце. Вдигна ме във въздуха, въпреки че аз се съпротивлявах, ритайки, и ме затвори в някаква противна стаичка. Там вонеше страшно и на мен ми призля от страх и от глад и започнах да повръщам. Нямах представа къде съм. Щом се посъвзех от повръщането, завиках дядо си с пълно гърло, а жената отново се появи и ми зашлеви две плесници, които ме оставиха без дъх; никога не ме бяха удряли и мисля, че изненадата ми бе по-голяма, отколкото самата болка. Заповяда ми на кантонски да си затварям устата или щяла да ме нашиба с бамбукова пръчка, сетне ме съблече, разгледа ме внимателно, особено устата, ушите и гениталиите, облече ми чиста риза и отнесе изцапаните ми дрехи. Останах отново сама в стаичката, която започна да потъва в мрак с помръкването на светлината в единствения отвор за проветряване.

Мисля, че това преживяване остави траен отпечатък у мен, защото и сега, двайсет и пет години по-късно, се разтрепервам при спомена за онези безкрайни часове. По онова време момичетата не излизаха сами в Китайския квартал, семействата им грижливо ги пазеха, защото при най-малкото невнимание можеха да потънат безследно в лабиринтите на детската проституция. Бях прекалено малка, но често се случваше да отвлекат или купят момиче на моята възраст, за да го научат от ранно детство на всякакви извращения. Жената се завърна няколко часа по-късно, когато съвсем се бе стъмнило, с някакъв по-млад мъж. Разгледаха ме на светлината на една лампа и взеха разгорещено да обсъждат нещо на своя език, който аз говорех, но в онзи момент почти нищо не разбрах, защото бях примряла от изтощение и от болка. Стори ми се, че няколко пъти чух името на дядо ми Дао Циен. Отидоха си и аз отново останах сама, разтреперана от студ и ужас и без да мога да определя колко дълго. Когато вратата се отвори за пореден път, светлината на лампата ме заслепи, чух някой да произнася името ми на китайски — Лай-Минг — и познах невъзможния да бъде сбъркан с нечий друг глас на вуйчо ми Лъки. Ръцете му ме вдигнаха и повече нищо не помня, защото облекчението ме замая напълно. Не си спомням пътуването в колата, нито момента, в който отново съм се озовала пред баба ми Паулина в къщата в Ноб Хил. Не помня нищо и от последвалите седмици, защото хванах варицела и бях много болна — бяха смутни времена, изпълнени с много промени и превратности.

Сега, като се опитвам да прозра в миналото си, мога да кажа без никакво съмнение, че ме е спасила щастливата звезда на вуйчо ми Лъки. Жената, която ме отвлякла на улицата, се обърнала за съвет към представител на нейния тонг, тъй като нищо не се случваше в Китайския квартал без знанието и одобрението на тези банди. Цялата китайска общност бе разпределена в различни тонги. Затворени и ревностно пазещи членовете си, тези братства изискваха лоялност и комисиони в замяна на тяхното покровителство, на помощта, която оказваха при намирането на работа и на обещанието, че ще закарат телата на своите членове в Китай, ако се случеше да умрат на американска земя. Човекът често ме бил виждал хваната за ръка с дядо ми и по една щастлива случайност принадлежал към тонга на Дао Циен. Затова довел вуйчо ми. Първата мисъл на Лъки била да ме отведе в дома си при новопристигналата му съпруга, поръчана по каталог от Китай, която да се погрижела за мен, но сетне осъзнал, че трябвало да уважи желанието на родителите си. След като ме предала в ръцете на Паулина дел Валие, баба ми Елайза бе заминала с балсамираното тяло на съпруга си, за да го погребе в Хонконг. Както тя, така и той, непрестанно повтаряли, че Китайският квартал бил тесен за мен и желаели аз да се приобщя към останалото гражданство на Съединените щати. Въпреки че не споделял тяхното мнение, Лъки Циен не можел да пренебрегне волята на родителите си, затова изплатил договорената сума на моите похитители и ме завел обратно в дома на Паулина дел Валие. Щях да го видя едва двайсет години по-късно, когато го потърсих, за да уточня последните подробности на моята история.

Гордото семейство на баба ми и дядо ми по бащина линия живяло трийсет и шест години в Сан Франсиско, без да остави кой знае каква следа. Опитах се да намеря повече дири. Днес къщата дворец в Ноб Хил е превърната в хотел и никой не си спомня кои са били първите собственици на тази сграда. Докато преглеждах стари вестници в библиотеката, многократно попадах на името на семейството, което често се споменаваше в светските хроники, както и на историята на статуята на Републиката и на името на моята майка. Видях и кратко съобщение за смъртта на моя дядо Дао Циен — едно похвално погребално слово, подписано от някакъв си Джейкъб Фриймънт, както и скръбна вест от Медицинското дружество, в която се изказваха благодарности за приноса на джун и Дао Циен към западната медицина. Това е истинска рядкост за онези времена, тъй като тогава китайското население не е било забелязвано — раждало се е, живеело е и е умирало, без да присъства в американската действителност, ала признанието към Дао Циен надхвърлило границите на Китайския квартал и на Калифорния и стигнало дори до Англия, където той изнесъл няколко лекции по иглотерапия. Без тези печатни свидетелства болшинството от действащите лица в тази история щяха да са изчезнали, отнесени от късопаметни ветрове.

Бягството ми в Китайския квартал в търсене на баба ми и дядо ми, редом с още други причини, накарало Паулина дел Валие да се завърне в Чили. Тя разбрала, че нито пищни празненства, нито каквото и да било показно разхищение на средства били в състояние да й възвърнат общественото положение, на което се радвала, докато съпругът й бил жив. Била обречена да остарява в самота, далеч от синовете си, близките си, от майчиния език и родната земя. Парите, които й били останали, не стигали, за да й осигурят предишния живот в нейния палат от четирийсет и пет стаи, но представлявали невероятно състояние в Чили, където всичко било много по-евтино. Освен това на главата й се стоварила и тази непозната внучка, чието китайско минало тя трябвало да изкорени напълно, ако искала да я отгледа като истинска чилийска госпожица. Паулина не можела да понесе мисълта, че на мен отново може да ми скимне да избягам, и наела английска бавачка, за да бди над мен денонощно. Отказала се от плануваното пътешествие до Египет и от банкетите по случай Нова година, ала пришпорила шивача за новия си гардероб и сетне пристъпила към методично разпределяне на парите си между Съединените щати и Америка, като изпратила в Чили само най-необходимото за настаняването, понеже политическата обстановка й се струвала нестабилна. Написала дълго писмо на племенника си Северо дел Валие, в което изразила желание да се сдобри с него, разказала му какво се било случило с Дао Циен и за решението на Елайза Съмърс да й даде внучката и му обяснила обстойно предимствата на факта, че тя щяла да се грижи отсега нататък за мен. Северо дел Валие се отнесъл с разбиране към нейните доводи и приел предложението й, защото вече имал две свои деца, а жена му очаквала трето, но отказал да й прехвърли законното си опекунство над мен, както тя настоявала.

Адвокатите помогнали на Паулина да уреди финансовите си дела и да продаде голямата къща, а икономът Уилямс се заел с работата по организиране пренасянето на семейството в южните ширини на земното кълбо и по опаковането на всички притежания на господарката си, защото тя не пожелала нищичко да продаде да не би злите езици да заговорели, че е изпаднала в нужда. Според заплануваното Паулина щяла да прекоси морето с мен, бавачката и неколцина други доверени прислужници, а в това време Уилямс щял да натовари багажа за Чили и сетне щял да бъде освободен от длъжност, получавайки в отплата тлъста сума в английски лири. Това щяло да бъде последното му задължение в служба на неговата господарка. Една седмица преди нейното заминаване икономът поискал разрешение да разговаря с нея насаме.

— Извинете, госпожо, мога ли да ви запитам с какво загубих вашата благосклонност?

— За какво говорите, Уилямс! Знаете колко ви ценя и колко съм ви благодарна за службата ви при мен.

— И все пак не ме взимате с вас в Чили…

— За Бога, човече! И през ум не ми е минало. Какво би правил един британски иконом в Чили? Би бил единственият там. Всички биха ни се подигравали. Погледнали ли сте картата? Тази страна е много далеч оттук и никой там не говори английски; животът ви би бил доста неприятен. Нямам право да искам подобна жертва от вас, Уилямс.

— Ако ми разрешите, госпожо, раздялата с вас би означавала по-голяма жертва за мен.

Паулина дел Валие се втренчила с ококорени от изненада очи в своя служител. За пръв път осъзнала, че Уилямс е нещо повече от автомат с черен фрак и бели ръкавици. Пред себе си видяла мъж на около петдесетгодишна възраст, с широки плещи и приятно лице, с гъста черна коса и дълбоки очи; ръцете му били груби като на хамалин, а зъбите му — пожълтели от никотин, въпреки че нито веднъж не го била видяла да пуши или да дъвче тютюневи листа. Останали загледани един в друг безкрайно дълго — тя го разглеждала, а той отвръщал на погледа й, без да трепне.

— Госпожо, не мога да не си дам сметка за трудностите, на които ви подлага вдовството. — Прекъснал най-сетне мълчанието Уилямс с присъщия си заобиколен начин на изразяване.

— Подигравате ли се с мен? — усмихнала се Паулина.

— Намеренията ми далеч не са такива, госпожо.

— Аха — рекла тя дрезгаво след дълга пауза, последвала думите на иконома й.

— Сигурно се чудите накъде бия с всичко това — продължил той.

— Да кажем, че успяхте да събудите любопитството ми, Уилямс.

— Мисля си, че след като не мога да замина за Чили като ваш иконом, може би не би било зле да отида там като ваш съпруг.

На Паулина дел Валие й се сторило, че земята се разтваря под краката й и тя шеметно потъва надолу с все стола и с всичко останало. Първата й мисъл била, че на клетия мъж му се е разхлопала някоя дъска в главата, нямало друго обяснение, но при вида на увереното и достойно изражение на иконома си, тя премълчала обидите, които напирали на устните й.

— Позволете да ви обясня, госпожо — добавил Уилямс. — Не възнамерявам, естествено, да изпълнявам функциите на съпруг в сантиментален план. Нямам претенции и към вашето състояние, което ще е в пълна безопасност и вие ще предприемете необходимите законни мерки в тази връзка. Ролята ми до вас всъщност ще си остане същата — ще ви помагам във всичко, доколкото мога и в пълна дискретност. Предполагам, че в Чили, както и навсякъде по света, една самотна жена се сблъсква с много неудобства. За мен ще бъде чест да ви бъда опора.

— А какво ще спечелите от това интересно споразумение? — запитала Паулина, нескривайки язвителния си тон.

— От една страна, ще си спечеля уважение. От друга, признавам, че мисълта, че повече няма да ви видя, ме измъчва от мига, в който започнахте да кроите планове да заминете. Прекарах половината си живот край вас и съм свикнал с това.

Паулина останала безмълвна още безкрайно дълго време, прехвърляйки необикновеното предложение на своя прислужник в главата си. Така представено, имало вид на добра сделка с печалба и за двамата — той щял да се сдобие с положение в обществото и охолен живот, какъвто по никакъв друг начин не би могъл да постигне, а тя щяла да се облегне на рамото на един мъж, който, ако се вгледал човек, имал доста изискана външност. Всъщност приличал на истински английски благородник. Само при мисълта за реакцията на роднините си в Чили и за завистта на сестрите си, шумно се разсмяла.

— Но вие сте поне с десет години по-млад и с трийсет килограма по-лек от мен, не се ли боите, че ще ви се смеят? — подметнала тя, разтърсвана от смях.

— Ни най-малко. А вас не ви ли плаши мисълта да ви виждат в компанията на човек с моето положение?

— Нищо не ме плаши в този живот и обожавам да скандализирам околните. Какво е малкото ви име, Уилямс?

— Фредерик.

— Фредерик Уилямс… Чудесно име, направо аристократично.

— Съжалявам, но то е единственото аристократично нещо у мен, госпожо — отбелязал с усмивка икономът.

Една седмица по-късно баба ми Паулина дел Валие, новоизлюпеният й съпруг, фризьорът, бавачката, камериерките, един лакей, един прислужник и аз потеглихме с влак за Ню Йорк, съпроводени от всякакви багажерии и оттам започна презокеанското ни пътешествие под британски флаг. С нас беше и Карамело, който преминаваше през онзи особен период от кучешкото развитие, когато тези животни се отъркват с любовен плам във всичко по пътя си — в случая — лисичата кожа на баба ми. Пелерината й беше обшита с лисичи опашки по цялата дължина и Карамело, смутен от безразличието, с което тези опашки отвръщаха на влюбените му пориви, ги разпердушини със зъби. В изблик на ярост Паулина за малко да изхвърли и кучето, и пелерината през борда, но аз изпаднах в такава нервна криза от страх, че и двамата отърваха кожата. Баба ми обитаваше апартамент с три стаи, а Уилямс — друг такъв на отсрещната страна на коридора. Денем за развлечение тя не преставаше да яде, сменяше си тоалетите по всякакъв повод, обучаваше ме по аритметика, за да мога в бъдеще да се грижа за счетоводните й книги и ми разказваше историята на семейството, за да науча произхода си, без обаче нито веднъж да ми обясни кой точно бе баща ми, все едно се бях пръкнала в рода Дел Валие от въздуха. Попитах ли я за майка ми и баща ми, ме пресичаше, че са починали и че това няма значение, защото баба като нея ми е предостатъчна. В това време Фредерик Уилямс играеше бридж и четеше английски вестници досущ като останалите господа, пътуващи в първа класа. Беше си пуснал бакенбарди и буен мустак, чиито краища засукваше нагоре с помощта на брилянтин за повече тежест, и пушеше лула и кубински пури. Призна пред баба ми, че бил заклет пушач и че най-трудното в работата му като иконом било да се сдържа да не пуши пред хора; сега най-сетне можел да се наслаждава несмущаван на тютюна и да изхвърли на боклука ментовите бонбони, които купувал на едро и които направили на решето стомаха му. В онези времена, когато мъжете с положение имаха коремче и двойна брадичка, спортната и по-скоро слаба фигура на Уилямс бе рядкост във висшето общество, въпреки че безупречните му обноски бяха къде-къде по-убедителни от тези на баба ми. Вечер, преди да се запътят заедно към салона за танци, се отбиваха за лека нощ в каютата, която деляхме с бавачката. Представляваха незабравима гледка: тя — с прическа и грим, дело на фризьора й, празнично пременена, искряща от бижута като някакъв напращял идол, а той предрешен като изискан принц съпруг. Понякога надничах в салона и ги шпионирах омагьосана: Фредерик Уилямс успяваше да маневрира по дансинга с Паулина дел Валие с увереността на човек, свикнал да премества тежки товари.