Серия
Дъщеря на съдбата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Retrato en sepia, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Лин дори не забелязваше колко е загрижена майка й около опазване на нейната непорочност и живееше потопена в своя свят на романтични мечтания. Като се изключи вълнуващата й външност, тя по нищо не се различаваше от другите девойки; като всяка от тях преписваше стихове в тетрадки с розови корици и колекционираше порцеланови фигурки. Зад нейната отмала не се криеше изисканост, а мързел; нейната меланхолия не изразяваше загадъчност, а пустота. „Оставете я на мира, докато аз съм жив, нищо няма да липсва на Лин“, обещаваше Лъки, защото единствено той си даваше напълно сметка за глупостта на сестра си.

Той беше с няколко години по-голям от нея и живееше като истински китаец, с изключение на редките случаи, когато се налагаше да отиде по работа във връзка с правни дела или да се снима, той ходеше облечен в свободна блуза, широки панталони, стегнати с пояс на кръста, и платненки с дървени подметки, но неизменно с каубойска шапка. У него нямаше нищо от изтънчеността на баща му, изяществото на майка му, пито пък от красотата на сестра му. Беше нисък, късокрак, с четвъртита глава и зеленикав тен на кожата; при все това неустоимата му усмивка и заразителният му оптимизъм, породен от увереността, че е галеник на съдбата, го правеха привлекателен. Невъзможно бе нещо лошо да го сполети, мислеше той, щастието и късметът му бяха осигурени по рождение. Бе открил този дар на деветгодишна възраст, докато играеше фан-тан на улицата с другите момчета; в онзи ден се прибра вкъщи, оповестявайки, че занапред ще се зове Лъки вместо Ебанизер — и не отвръщаше на онези, които го наричаха другояче. Късметът го съпровождаше навсякъде, печелеше във всички възможни хазартни игри и въпреки че беше буен и дързък, никога не срещна проблеми с тонги, нито с официалните власти. Дори ирландските полицаи омекваха пред добродушната му природа и докато събратята му ги налагаха с тояги, той се измъкваше от затрудненията с помощта на някой виц или с някой от безбройните фокуси, които умееше да прави с жонгльорската сръчност на истински маг. Дао Циен не можеше да се примири с факта, че единственият му син е развейпрах и проклинаше звездата, която му спестяваше присъщите за обикновените смъртни усилия. Не щастие бленуваше той за него, а възвишеност. Натъжаваше се, докато гледаше как синът му си живее като волна птичка, защото с това поведение само съсипваше своята карма. Вярваше, че душата се въздига към небесата посредством съчувствие и страдание, като преодолява трудностите с достойнство и великодушие, но ако пътят на Лъки винаги бе лек, как щеше да израсне той духом? Страхуваше се, че в бъдеще ще се прероди в червей. Дао Циен желаеше първородният му син, на когото се падаше задължението да се грижи за него на старини и да почита паметта му след неговата смърт, да продължи благородната семейна лечителска традиция; мечтаеше дори синът му да стане първият дипломиран лекар с китайско-американски произход. Ала Лъки се ужасяваше при вида на зловонните отвари и на иглите за акупунктура; нищо не го отвращаваше повече от хорските болести и недоумяваше по какъв начин един възпален пикочен мехур или пламнало в циреи лице пораждаха сладостно вълнение у неговия баща. Докато навърши шестнайсет години и се втурна в света навън, Лъки трябваше да помага в кабинета, където баща му му набиваше в главата имената на различни церове и тяхното приложение; мъчеше се да го посвети в неясното изкуство на долавяне на разни видове пулс, на уравновесяване на енергиите и на определяне на настроенията — всички тези умения обаче влизаха през едното и излизаха през другото ухо на младежа, но поне не го измъчваха като научните писания по западна медицина, които баща му упорито изучаваше. Илюстрациите, където човешки тела без кожа излагаха мускули, вени и кости на показ, но в замяна на това носеха долни гащи, както и описаните с най-жестоки подробности хирургически операции, го изпълваха с ужас. Често намираше извинения, за да стои далеч от кабинета, но затова пък винаги бе на разположение, когато се налагаше да скрият някое от онези клети sing song girls, които баща му водеше вкъщи. Това тайно и опасно занимание му беше по сърце. Нямаше по-добър от него, щом ставаше дума да се измъкне поредното от тези издъхващи момичета под носа на тонгите нямаше по-сръчен от него, когато бе необходимо да изведат едва окопитилото се девойче от квартала и нямаше по-изобретателен от него, ако трябваше момичето да изчезне завинаги в безкрая на свободата. Той не вършеше всичко това, обладан от състрадание, както Дао Циен, а вдъхновен от желанието да си поиграе с опасността и да изпробва късмета си.

Още преди да навърши деветнайсет години, Лин Съмърс бе отхвърлила няколко кандидата и бе свикнала с мъжките ласкателства, които приемаше с царствено презрение, тъй като нито един от обожателите й не съвпадаше с нейните представи за вълшебния принц, нито един не изричаше словата, които баба й Роуз Съмърс пишеше в своите романи — всички бяха, по нейна преценка, прекалено незначителни и недостойни за нея. Повярва, че е намерила възвишената съдба, която й бе отредена, когато срещна единствения мъж, който не благоволи да я погледне втори път — Матиас Родригес де Санта Крус. Беше го виждала няколко пъти отдалеч на улицата или в колата с Паулина дел Валие, но не бяха разменяли нито една дума: той беше доста по-възрастен от нея, движеше се в среди, до които Лин нямаше достъп и ако не беше статуята на Републиката, пътищата им вероятно никога нямаше да се кръстосат.

Под предлог, че наглеждат работата по скъпия проект, в студиото на скулптора си даваха среща политиците и магнатите, които бяха допринесли за финансиране на начинанието. Артистът обичаше славата и веселия живот — докато работеше, привидно погълнат от модела, по който щеше да се направи бронзовата отливка, той се радваше на сплотената мъжка компания, бутилките шампанско, пресните стриди и ароматните пури, които носеха посетителите. Върху подиум, осветен от капандура в тавана, през която се процеждаше дневна светлина, Лин Съмърс се стараеше да пази равновесие, изправена на пръсти и с вдигнати ръце, в поза, която бе невъзможно да задържи повече от няколко минути — в едната си ръка държеше лавров венец, а в другата — пергамент с американската конституция, а от едното й рамо до коленете падаше на дипли лека туника, която разкриваше тялото точно толкова, колкото го и прикриваше. Сан Франсиско беше добър пазар за женската голота: всички барове бяха закичени с картини на закръглени одалиски, снимки на куртизанки с разголени задни части и гипсови фрески с нимфи, преследвани от неуморими сатири. Напълно гол модел би предизвикал по-малко любопитство, отколкото това момиче, което отказваше да свали дрехите си и не се отделяше от зоркия поглед на майка си. Облечена в тъмни дрехи и седнала сковано на стола до подиума, където позираше дъщеря й, Елайза Съмърс бдеше, като отказваше стридите и шампанското, с които се опитваха да отвлекат вниманието й. Тези старчоци идваха тук, водени от сластолюбие, а не от любов към изкуството, това беше ясно като бял ден. Елайза нямаше власт да попречи на присъствието им, но поне можеше да е сигурна, че дъщеря й не приема покани и доколкото това бе възможно, не се смее на шегите, нито отвръща на неуместните въпроси. „Нищо не се дава даром на този свят. Може да се наложи да платиш много скъпо за тези дреболии“, я предупреждаваше, когато момичето се цупеше, принудено за пореден път да откаже някой подарък. Позирането за статуята се оказа безкраен и тягостен процес, при който краката на Лин настръхваха от студ и тя цялата се вкочанясваше. Януари беше в началото си и печките по ъглите не смогваха да пречупят въздуха в това помещение с високи тавани, непрестанно продухвано от въздушни течения. Скулпторът работеше с палто и с мудност, която можеше да накара човек да полудее, разваляйки днес сътвореното вчера, сякаш въпреки стотиците скици на статуята на Републиката, разлепени по стените из града, му липсваше завършена идея.

Един мразовит следобед в студиото се появи Фелисиано Родригес де Сайта Крус със сина си Матиас. Мълвата за екзотичния модел бе стигнала до ушите му и той бе наумил да се запознае с девойката, преди да издигнат паметника на площада, да публикуват името й в пресата и момичето да се превърне в непостижима плячка, в случай че статуята изобщо бъдеше издигната. Както вървяха нещата, бе напълно възможно още преди да е готова бронзовата отливка, противниците на проекта да спечелят битката и всичко да се изпари като дим — мнозина не бяха съгласни с мисълта за република, която да не е англосаксонска. Застаряващото блудно сърце на Фелисиано още се вълнуваше от вкуса на победата и точно затова той бе дошъл тук. Беше прехвърлил шейсетте, ала обстоятелството, че момичето още не бе навършило двайсет години, не му се струваше непреодолима пречка, понеже той твърдо вярваше, че почти няма нещо, което парите да не могат да купят. Един миг му бе достатъчен, за да прецени обстановката: от една страна Лин — млада и беззащитна на подиума, трепереща под неприличната туника, а от друга — ателието, препълнено с готови да я сграбчат мъжкари. Ала не съчувствието към момичето, нито страхът от съперничество с тези човекоядци възпря първоначалния му порив да я завладее — истинската причина бе Елайза Съмърс. Разпозна я веднага, при все че я бе виждал само няколко пъти. Не подозираше, че моделът, който разпалваше толкова коментари, е дъщеря на приятелка на жена му.

Лин Съмърс забеляза присъствието на Матиас едва половин час по-късно, когато скулпторът обяви сеанса за приключил и тя се освободи от лавровия венец и от пергамента и слезе от подиума. Майка й я наметна с едно одеяло и й поднесе чаша горещ шоколад, а сетне я отведе към паравана, за да се облече. Матиас стоеше до прозореца и наблюдаваше улицата, вглъбен в себе си. В този момент единствено неговите очи не бяха вперени в нея. Лин мигом съзря мъжествената му красота, младост и родословие, изисканите му дрехи, гордата осанка, кестенявия кичур, паднал в грижливо безредие на челото му, съвършените му ръце със златни пръстени на кутретата. Учудена, че я пренебрегват по този начин, тя нарочно се спъна, за да привлече вниманието му. Няколко чифта ръце се протегнаха, за да я подхванат, с изключение на младия денди до прозореца, чийто поглед, напълно безразличен, мина през нея, сякаш тя бе част от мебелировката. Тогава Лин, отпускайки юздите на въображението си, реши, без каквато и да е разумна причина, за която да се залови, че това е рицарят, за когото от толкова години насам й нашепваха любовните романи — най-сетне бе открила съдбата си. Докато се обличаше зад паравана, усети, че зърната на гърдите й са се втвърдили като малки камъчета.

Безразличието на Матиас не бе престорено — той наистина не забеляза девойката, тъй като беше тук по причина, съвсем различна от похотта: налагаше се да разговаря с баща си за пари и не бе намерил друг повод да стори това. Беше затънал до гуша и се нуждаеше незабавно от чек, за да покрие дълга си от хазарт в един вертеп в Китайския квартал. Баща му го бе предупредил, че няма намерение да продължава да финансира подобни забавления и ако въпросът не беше на живот и смърт, както ясно му бяха показали заемодателите, той щеше да уреди нещата така, че лека-полека да изкопчи необходимата сума от майка си. В този случай обаче „поднебесните“ не бяха склонни да чакат и Матиас правилно прецени, че посещението при скулптора, повдигайки настроението на баща му, щеше да го улесни да получи това, към което се стремеше. Няколко дни след тази случка, в гуляй с разпуснатите си приятели, той узна, че е бил при Лин Съмърс — най-желаната девойка в този момент. Нужно му бе усилие, за да си я спомни и дори се усъмни дали ще я познае, ако я срещне на улицата. Когато започнаха обзалаганията за това кой пръв ще я прелъсти, той заяви участието си по инерция, а сетне, с привичното си безочие, обяви, че ще стори това на три етапа. В първия щял да я накара да отиде сама в гарсониер, за да я представи на другарите си; във втория щял да я склони да позира гола пред тях и накрая щял да стане неин любовник — и всичко това в рамките на един месец. Когато в следобеда на онази сряда покани братовчед си Северо дел Валие да се запознае с най-красивата жена в Сан Франсиско, той привеждаше в действие първата част от облога. Оказало се бе лесно да повика Лин с дискретен знак през прозореца на салона за чай на майка й, да я изчака на ъгъла, докато тя излезе под някакъв измислен предлог, да повърви няколко преки с нея, да й нашепне няколко комплимента, които биха породили смях у жена с повече опит, и да й определи среща в студиото си, предупреждавайки я да отиде сама. Изпита разочарование, защото очакваше, че предизвикателството ще бъде по-вълнуващо. Преди срещата в сряда дори не се наложи да се потруди особено, за да я омае, достатъчни бяха няколко влажни погледа, леко докосване на бузата й с устни, няколко изтъркани фрази, нашепнати в ухото й, за да обезоръжи това момиче, което трепереше пред него, готово да му даде любовта си. На Матиас тази женска готовност да се отдадеш и да страдаш му се струваше жалка, точно това най-много мразеше у жените и точно затова се разбираше така добре с Аманда Лоуъл, която споделяше неговата безцеремонност по отношение на чувствата и неговото благоговение пред насладата. Омагьосана като мишка пред кобра, Лин най-сетне имаше някого, на когото да изпраща захаросани любовни писма и картички с унесени девици и поръсени с брилянтин кавалери. Не подозираше, че Матиас споделя тези романтични писания с вулгарните си приятели. Когато Матиас понечи да ги покаже на Северо дел Валие, той отказа. Все още не знаеше, че подателят им е Лин Съмърс, но самата мисъл да се подиграе с чувствата на едно невинно момиче го отвращаваше „Очевидно продължаваш да си мъж на честта, братовчеде, но не се безпокой, това се лекува толкова лесно, колкото и девствеността“, отбеляза Матиас.