Включено в книгата
Оригинално заглавие
Советский полпред сообщает…, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

„“Да се споразумеем с Берлин" — ето за какво мислеше Лавал. Сговор с Хитлер — в това виждаха своята цел и реакционните политици на Англия. Западните държави продължаваха политиката на неоправдана снизходителност към агресорите. Германия се въоръжаваше бързо с помощта и благословията на западните монополи и правителства. През януари 1935 г. със съгласието на Англия и Франция се състоя плебисцит в Саарската област, която след войната беше под контрола на Обществото на народите. Плебисцитът трябваше да реши дали това положение ще се запази, или Саар ще влезе в състава на Германия или Франция. В условията на гестаповския терор хитлеристите успяха да постигнат нужния им резултат от гласуването: на 1 март Саарската област премина към Германия. Английското и френското правителство я дадоха с надеждата, че ще се споразумеят с Хитлер по някои от по-важните въпроси."

 

 

Берлин, вторник, 26 март 1935 година

Хитлер дойде на преговорите с униформа на СА[1]. Останалите бяха цивилни. Срещата се състоя в кабинета на Хитлер. Тук някога е работил Бисмарк. Това бе огромна зала с дървена ламперия, обзаведена с дъбова мебел.

Срещу Хитлер седяха Джон Саймън и лорд-пазителят на печата Антони Идън, трийсет и осем годишен потомствен аристократ с безупречни маниери, облечен както винаги контешки по последна мода. В лондонските салони на висшето общество смятаха Идън за галено дете на съдбата. За такива в Англия казват: родил се със сребърна лъжичка в устата. Идън бе завършил Оксфордския университет, където беше изучавал източни езици. На 26 години се бе оженил за дъщерята на банкер и бе избран в парламента. На 29 години Идън, протеже на видните консерватори Стенли Болдуин и Остин Чембърлейн, станал парламентарен секретар на министъра на външните работи, а на 34 години — заместник-министър. Постоянен и сигурен деец за консервативните лидери, по-скоро необикновено работоспособен, отколкото способен, той работел до изтощаване, а жена му казвала за себе си, че е вдовица на дипломат. Идън си бе създал име в Обществото на народите и на Конференцията по разоръжаването в Женева. Именно там той бе направил първите крачки по пътя на „умиротворяването“ на агресорите. На 37 години бе назначен лорд-пазител на печата — министър без портфейл за специални поръчения и командирован във Форин офис.

В западната преса постепенно се бе утвърдило нещо като култ към Идън. На някои харесваха гладките речи на младия и елегантен министър. На други допадаше неговият стил на облекло — вестниците съобщаваха в кои магазини си купува шапки и вратовръзки. На трети импонираше прекрасната осанка на Идън, това, че той беше вежлив и винаги учтив. Предричаха му, че ще стане водач на консерваторите. Много западни вестници рекламираха Идън като нова звезда в дипломацията.

Предпазлив в думите и постъпките си, Идън никога не издигаше спорни идеи, не затрудняваше с действията си, не поразяваше с остри речи и винаги се придържаше в правилото: да се печелят приятели и да не се създават врагове. Обаче отношенията му със седящия до него Джон Саймън не бяха добри. Откакто той, лорд-пазителят на печата, стана нещо като втори ръководител на Форин офис, в Англия се оказаха двама министри на външните работи: „старши“ министър — Саймън, и „младши“ — Идън.

Идън ревниво бе забелязал за себе си, че Хитлер по-често се обръща към Саймън. На „младшия“ министър му се струваше, че той има не по-малко основание за внимание. Преди година, по време на обиколката си в европейските столици, той посети и Берлин и установи добър контакт с Хитлер. Фюрерът много се хареса на Идън, отчасти може би, защото прояви към него подчертано внимание. Придружен от Гьобелс, Хес и Нойрат, Хитлер лично дойде в посолството на прием в негова чест. Идън разбра, че не случайно е удостоен с това: той бе първият член на правителството на велика държава, който посети Берлин, за да се срещне с фюрера. Неговата визита бе добре дошла за новите ръководители на Германия. Но суетността му нашепваше: фюрерът е дошъл лично и в негова чест, на Идън. Хитлер разшири неговата известност и Идън беше доволен.

Днешното посещение трябваше да стане още преди две седмици. Жалко, разбира се, мислеше си Идън, че Хитлер игнорира французите, все пак Лондон и Париж в началото на февруари заедно предложиха на Германия вместо Версай ново цялостно уреждане. А Берлин предпочете да има работа с всяка страна поотделно.

И изведнъж старателно изработените планове започнаха да се рушат. Малко преди заминаването в Лондон бе обявено, че във връзка с превъоръжаването на Германия Англия ще изразходва допълнително известна сума за отбрана. От Берлин веднага пристигна известие във Форин офис: тъй като Хитлер е настинал, не можем да приемем министрите, молим да се отложи визитата. Трябваше да се преглътне този хап.

На 9 март Берлин обяви за съществуването на своя военна авиация, а на 16 март — за въвеждането на всеобща задължителна военна служба и за създаването на редовна армия от 12 корпуса и 36 дивизии. Това вече бе трудно „да се преглътне“. Едно нещо е да се ликвидира Версай съвместно, с милостивото позволение на Лондон и Париж, позволение, което те се канеха да дадат. И съвсем друго е Хитлер сам да скъса Версайския договор. Още същия ден французите удължиха срока на военната служба от една на две години. В Лондон решиха да протестират и… да изпратят Саймън и Идън при Хитлер, ако той не киха вече. Хитлер вече не кихаше.

Като го слушаше сега, Идън се ядосваше на Саймън, на себе си и на всичко в света: тяхното посещение се превърна в плесница по британския престиж. То фактически означаваше, че Англия е съгласна Германия да нарушава договорите. Такова посещение не носи слава.

Идън се опита да изясни отношението на фюрера към идеята за Източния пакт.

— Аз предпочитам двустранните пактове за ненападение. А тези идеи за взаимопомощ — Хитлер започна да се разпалва — никак не ми харесват. Каква взаимопомощ? Кой на кого помага? Откъде накъде Германия ще влиза във война, ако стане конфликт между СССР и някоя друга страна? А такъв конфликт ще има. Ако Германия е миролюбива страна, то комунизмът е войнствуваща световна религия! Като се укрепи в СССР, комунизмът ще завоюва целия свят. Главният страж и опора на европейската цивилизация е Германия. Затова ние сме длъжни да се въоръжаваме. Никоя страна няма право да протестира срещу действията на Германия! Ние сочим на света пътя за избавяне от най-голямото проклятие! Нашият флот трябва да представлява не по-малко от трийсет и пет процента от британския. Аз имам хиляда самолета и скоро ще имам 550-хилядна армия!

В края на тирадата си Хитлер започна да крещи. Идън се разстрои.

— Бих искал да засегна въпроса за Австрия — премина на друга тема Саймън.

— За Австрия? — попита Хитлер. — Аз нямам намерение да поглъщам Австрия, както пише вашата преса. Но ние ще помагаме на австрийските националсоциалисти и това е наш свещен дълг. Още повече че Австрия сама желае да се присъедини към Германия. Въобще Австрия не е проблем за мен. Сега нямам време да се занимавам с Австрия, Чехословакия или Литва. Ще дойде време и с тях ще се занимая.

В думите на Хитлер Идън почувствува заплаха, но англичаните нямаха намерение да спорят.

— Не смятате ли да се върнете в Обществото на народите? — попита Идън.

— Не. След половин година ще ни се наложи отново да излезем от него. Ние може да се върнем само тогава, когато Германия постигне пълно равенство.

— Равенство — в какъв смисъл?

— Равенство в глобален смисъл.

„Да — каза си Идън, — тази терминология ни е известна. Той има предвид връщане колониите на Германия. Това е вече пряка заплаха за британските интереси.“

След разговора настроението на „старши“ министъра не беше лошо. Саймън остана с впечатлението, че с Хитлер, макар и трудно, могат да се погодят. Нужна е само гъвкавост и някои отстъпки. „Във всяко положение може да се намери нещо утешително, ако се търси добре“ — си спомни Саймън израза на Дефо.

Идън бе настроен по-малко оптимистично. Тонът на фюрера се бе изменил рязко след първата среща преди една година. „Превъоръжават се в стария пруски дух“ — мислеше той. Германският фашизъм сам по себе си не безпокоеше Идън, безпокоеше го това, че на Хитлер, както сам казваше, „не му се седи в къщи, в Германия“. Свикнал с мисълта, че той е историческа фигура, Идън реши: бъдещите му биографи няма да напишат нищо хубаво за това посещение. Спомни си историята, която му разказаха във Форин офис. Когато в края на XVIII век в Китай пристигнал английският посланик, той трябвало да изпълни редица действия, които церемониалът изисквал. До Пекин той пътувал с лодка, на която бил окачен плакат, гласящ, че посланикът отивал да плати на китайския император дан от Англия. Той не обърнал внимание на това, тъй като не знаел езика. При връчването на акредитивните си писма той трябвало три пъти да коленичи и девет пъти да удря челото си о пода. Императорът не бивало да приема писмата направо от ръцете на посланика. Посланикът намерил компромисно решение: стоял на едно коляно, кланял се няколко пъти, а след това поднесъл своите писма в златно ковчеже, от което императорът ги взел. „И тоя път има нещо подобно — усмихна се на себе си Идън. — Само че не в Пекин, а в Берлин.“

Вечерта на приема Хитлер беше в отлично настроение. Самият факт, че англичаните го посещават, му носеше политическа печалба. Щом са пристигнали, значи няма защо да се страхува от Англия — тя ще отстъпи веднъж, ще отстъпи и втори път.

Заговориха за миналата световна война. Случайно се разбра, че през март 1918 г. Идън и Хитлер са се намирали един срещу друг на един и същ участък от фронта. Завършилият привилегирования Итън, който подготвяше държавни дейци за Англия и отваряше път към Оксфорд и Кембридж — действуващият офицер, който на 18 години бе заминал на фронта като доброволец, награждаван с Военния кръст за храброст, стигнал до чин капитан, до длъжността началник-щаб на бригада и който бе мечтал за слава и дипломатическа кариера. И синът на австрийски митничар, неосъществен художник, грабнал с радост оръжието, щом започнала войната — ефрейтор, озлобен срещу целия свят, разяждан от завист към всички, които са постигнали нещо повече от него. Идън и Хитлер се срещали и втори път, но се оказа, че са имали и трета среща: преди седемнайсет години са ги разделяли само стотина метра. Те си спомниха названия на населени места, на обратната страна на менюто нарисуваха даже схемата и се подписаха. Както мислеха двамата — за историята. Всичко това подобри настроението на Идън и той отново се почувствува в центъра на вниманието.

След обед френският посланик Франсоа-Понсе попита Идън:

— Вие наистина ли сте се намирали в окоп срещу Хитлер?

— Съвършено вярно.

— И не сте се възползвали от случая? Вас трябва да Ви разстрелят!

На другия ден Нойрат със знанието на Хитлер ще покани в Министерството на външните работи на „Вилхелмщрасе“ съветския полпред Яков Захарович Суриц, който преди две години бе сменил Хинчук в Берлин, за да му разкаже за разговорите с англичаните. Изглежда за пръв път министърът на външните работи ще го информира така подробно за преговорите с държавни дейци на трета страна. Опитният дипломат — за Суриц Германия бе петата страна след Дания, Афганистан, Норвегия и Турция, където той бе работил като полпред — ще разбере, че подобна информация не се дава случайно. Още същия ден той ще съобщи в Москва за разговора:

„Накратко, казаното от Нойрат се свежда до следното:

Преговорите започнали с въпрос на англичаните, съгласни ли са немците да участвуват в колективно сътрудничество на европейските народи. Берлин отговорил положително.

По въпроса за Източния пакт, според информацията на Нойрат, не е ставало и дума за двустранни договори. Говорено било само за колективен метод при решаване на въпроса. Хитлер заявил, че е готов да вземе участие в Източния пакт, ако той бъде не пакт за взаимопомощ, а пакт за ненападение, консултации и неутралитет.

Немците изразили готовност да се върнат в Обществото на народите при условие на пълно равенство, под което, впрочем, те разбират право на Германия на колонии.

Нойрат разказа за исканията, които немците поставили по въпроса за въоръжаването, с уговорката, че те са съгласни да пристъпят към намаляване на своите въоръжения във всякакви размери, но при условие за пълно равенство с другите страни.

Като говореше за разпространените в пресата и в града слухове за антисъветски изказвания на Хитлер по време на преговорите, Нойрат ме увери, че тези слухове съвсем не съответствуват на действителността.“

Суриц ще разбере, че министърът явно иска да поднесе своята версия за преговорите в Берлин, преди Идън да пристигне в Москва, за чието посещение бе вече съобщено.

Нойрат ще се сбогува с полпреда и ще отиде на гарата, за да изпрати Антони Идън. Снабден с учебник по руски език, „младшият“ министър със специален влак ще се отправи за Москва.

Бележки

[1] Щурмови отряди — полувоенни съединения на Националсоциалистическата партия за физическа разправа с противниците на фашизма, за охрана на концентрационните лагери и за някои видове военна и полувоенна дейност. — Б.р.