Включено в книгата
Оригинално заглавие
Советский полпред сообщает…, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

„Провалът на «пакта на четирите» за сетен път убеди американското правителство, че без участието на СССР не могат да се решават най-големите въпроси на европейската и световната политика. По-нататъшното изостряне на международната обстановка подтикваше Ф. Рузвелт към признаване на СССР.

Сквирски не сгреши, като съобщи в Москва, че президентът ще предприеме решителни действия през октомври. През октомври го поканиха в Държавния департамент, където го запознаха с текста на посланието на председателя на Централния изпълнителен комитет (ЦИК) на СССР М. И. Калинин. То съдържаше предложение да се изпрати във Вашингтон делегация за преговори за установяване на дипломатически отношения. Държавният департамент помоли Сквирски да изясни как ще реагира Москва на такова послание. Съветското правителство се отнесе положително. На 10 октомври посланието беше изпратено, а след една седмица М. И. Калинин в отговора си подкрепи инициативата на Рузвелт да се водят преговори. В началото на ноември във Вашингтон пристигна народният комисар на външните работи М. М. Литвинов.“

 

 

Вашингтон, петък, 10 ноември 1933 година

За втори път през последните три дена народният комисар, съпроводен от Сквирски, се срещна с президента в Овалния кабинет на Белия дом. Тук всичко — моделите на кораби, картините, сувенирите върху бюрото — говореше за влечението на домакина към морето, към флота, напомняше за годините, когато Рузвелт беше заместник-министър на морския флот.

Президентът правеше впечатление на откровен човек, но Сквирски беше чувал, че Рузвелт е извънредно потаен. Властен и строг, всички важни решения той вземаше сам — при него не можеше да става и дума за някаква колегиалност. Самият той беше акуратен в работата си, изискваше същото и от другите. Не произнасяше речи, по-дълги от половин час, и не приемаше докладни, по-дълги от страница.

Рузвелт умееше да предразполага събеседника към себе си, даваше му възможност да свикне с обстановката, не пристъпваше към работата веднага, без предварителна подготовка. При предишната среща президентът започна разговора от марките. Като научи, че Литвинов не споделя неговото хоби, той съжали, но все пак не изпусна случая да се похвали със своята колекция — около 25 хиляди марки в четирийсет албума.

Този път Рузвелт започна с един случай.

— Изобщо, господа, струва ми се, че ще бъде глупаво да наречем днешната акция признание. По-скоро трябва да се говори за установяване на дипломатически отношения. Не може да се признава или не признава огромна и силна държава, която съществува вече шестнайсет години, и съдейки по всичко, ще съществува и по-нататък независимо от нашите или нечии други желания. Знаете ли, господин Литвинов, неотдавна жена ми Елеонора посети едно училище. В една класна стая тя видяла карта с голямо бяло петно. Попитала: какво е това бяло петно? Отговорили й, че не е позволено да се назовава това място. Ставало дума за Съветския съюз. Този случай беше една от причините, които ме подтикнаха да се обърна с послание към президента Калинин.

Всички присъствуващи — Литвинов, държавният секретар Хъл, неговият специален помощник Булит и Сквирски — се усмихнаха.

Сквирски погледна Хъл: изискани маниери, приятен глас, отпуснати очи. Шейсет и една годишният държавен секретар, опитен политически боец, за Рузвелт бе свързващо звено с консервативните сенатори. От 1907 г. той заседаваше в Капитолия като представител на щата Тенеси — отначало в Палатата на представителите, а след това в Сената. Осведомените хора разправяха, че Хъл бил против това, първо да се установят дипломатически отношения, а след това да се разрешат споровете. Той се съпротивявал и на това, президентът лично да се обръща с послание към Калинин и лично да участвува в преговорите. Хъл предпочитал каналите на Държавния департамент — по-сложен и по-дълъг път, но според него обещаващ по-големи изгоди, доколкото с русите би могло здравата да се попазарят. Обаче Рузвелт решил: целият „руски въпрос“ трябва да се въведе в парадната зала, вместо да се вмъква в кухнята през задния вход.

С разказа си Рузвелт създаде благоприятна атмосфера за по-нататъшния разговор. Думата взе Хъл.

— Господин народен комисар, бих искал да спра вашето внимание на четири момента, решаването на които ще осигури безоблачно бъдеще на нашите отношения. И така, първо. Правилно или не, но в Америка се е създало впечатление, че във вашата страна религията се преследва. Многобройните противници на признаването обръщат внимание именно на това. Америка е религиозна страна.

— Аз искам под секрет да добавя следното — каза Рузвелт с такъв тон, като че ли се готвеше да съобщи на народния комисар такова нещо, за което не знае и няма да знае никой друг. — Налага ми се да се съобразявам както с изборите за Конгрес, така и с бъдещите президентски избори. Не мога да пренебрегна нито една част от обществото, в това число и църквата. Удаде ми се временно да успокоя противниците на признаването, но те могат отново да ме атакуват в Конгреса.

— Ние не искаме да се мамим — отговори народният комисар. — Ние искаме да задълбочим нашите отношения в името на общия идеал — запазването на мира. Режимът в отделните страни е различен. Има страни, които вървят по пътя на прогреса, има и страни, които се дърпат назад към Средновековието. Ние бихме дали лош пример на света, ако започнем да се месим във вътрешните работи един на друг и да диктуваме едни, или други изменения. Законодателството за религията — това си е вътрешна работа на всяка държава. А приказките, че у нас религията се преследва, не са нищо друго освен плод на клеветническа пропаганда.

— Ако Америка имаше посланик в Москва — продължи народният комисар, — бихте могли да го запитате за това. Сигурен съм, че отговорът му ще опровергае всички нелепи слухове. Разбира се, ако посланикът не е предубеден човек. — Като се усмихна с късогледите си очи, народният комисар погледна Булит, назначен, както съобщи Рузвелт, за посланик в Москва. — Аз не мога в никакъв официален документ или заявление да засягам даже бегло този чисто вътрешен въпрос.

Хъл разбра, че е безполезно да се спори.

— В такъв случай — каза държавният секретар, навел ниско глава, като че ли разглеждаше вратовръзката си — ще можем ли ние да получим поне гаранция за религиозната свобода на американците, които работят в Съюза? Без това възстановяването на отношенията е невъзможно.

— Положението на американците ще бъде такова, каквото е положението на другите чужденци или на собствените ни граждани. Досега нито едно правителство не се е оплаквало по този повод, пък и Америка едва ли е получавала оплаквания от свои граждани, живеещи у нас. Ние няма да създаваме никакво привилегировано положение за чужденците и аз нямам намерение да се обвързвам с никакви задължения по този въпрос.

Хъл погледна за миг Рузвелт, сякаш искаше да мине към следващия въпрос. Той му кимна едва забележимо.

— Няколко думи за правното положение на американците. В случай на арест ще им бъде ли гарантирано например правото на избор на защитници, освобождаване под гаранция и т.н.?

— Мога само отново да се позова на равенството на нашите и чуждите граждани пред закона — отговори народният комисар. — Ние не можем да създаваме привилегии.

— Тогава, да минем към въпроса за финансовите претенции. Имам предвид преди всичко, дълга на правителството на Керенски на сума 187 милиона долара. След световната война нашите съюзници в Европа оставиха въпроса открит…

— А те, впрочем, ви дължат около единайсет милиарда — подхвърли Литвинов.

— Но с вас ние искаме да решим този въпрос, макар и частично.

— Ще си позволя да ви напомня — каза народният комисар — за нашите контрапретенции — за вредата, която бе нанесена на съветската република по време на интервенцията. Вероятно достатъчно ви говорят думите Архангелск и Владивосток. В последния японците дойдоха със съгласието на Америка. Ако искате въпросът да се реши незабавно, то нека взаимно се откажем от всякакви претенции.

В разговора се намеси Рузвелт.

— Аз лично се съмнявам в моралното право на Америка да иска изплащането на дълговете на царя и Керенски. Трудно е да се оправдае интервенцията в Архангелск. При това англичаните и французите, който спечелиха от войната, отказват да плащат. А на Русия войната не й донесе нищо друго освен разрушения. Мисля, че по-нататък ще можем да намерим формула, която да задоволи противниците на признаването.

Хъл премина към четвъртия въпрос, който американската страна искаше да бъде обсъден: не се ли стреми Съветска Русия да събори съществуващия строй в САЩ? Не е ли насочена именно към това дейността на Коминтерна? След дебатите бе решено да бъдат разменени писма по въпроса за пропагандата, като в тях се фиксира принципът за ненамеса във вътрешните работи един на друг. Двете правителства се задължаваха да се въздържат строго от всякакви актове, целта на които е предизвикване или поощряване на въоръжена интервенция против другата страна. Задължаваха се още да не създават, да не субсидират и да не поддържат военните организации и групи, които възнамеряват да се борят против политическия и обществения строй на двете държави.

В края на разговора стана дума за международния резонанс от признаването, за негативните отзвуци на Запад и особено в Токио. Рузвелт се оживи като шахматист, който е видял на дъската интересна позиция.

— Тези дни нашият посланик в Япония Джоузеф Грю съобщи от Токио, че там предупреждават: ако в резултат на признаването русите започнат да се надяват на САЩ в споровете с Япония, или ако китайците сметнат, че САЩ ще подкрепят Русия в Далечния Изток, то на японските дипломати ще се наложи да се обърнат към военните. Как Вие, господин комисар, гледате на тези „ако“?

— Струва ми се, че в Токио далеч не са употребили всички възможни „ако“. Те биха могли да добавят: ако САЩ разглеждат Съветския съюз като противовес на Япония в Далечния Изток. Или: ако САЩ разчитат, че признавайки Русия, са се осигурили на Тихия океан. Или ако Съединените щати демонстрират готовността си да сътрудничат с Москва в Тихия океан…

— Тогава колкото повече „ако“ дадем на политическия съперник, толкоз по-вероятно е той да допусне грешка.

— Съгласен съм, господин президент. И вероятно за да объркате още повече сметките му, преди седмица Вие направихте приятелски жест спрямо Япония, като обявихте, че през пролетта на следващата година вашият тихоокеански флот ще извърши плаване до Атлантика и ще се върне обратно не по-рано от есента.

Рузвелт не показа, че е забелязал иронията на народния комисар:

— Подобни жестове могат да объркат не само потенциалния съперник, но и когото щете. А ако искате с открити карти…

„Интересно — помисли си Сквирски, — Рузвелт е от ония, които здраво крият картите си и никога не ги изваждат на масата.“

— … та ето моето мнение: 92 процента от населението на земното кълбо жадуват мир и само осем процента се стремят към война и завоевания — това са Германия и Япония. Нашите две страни нямат нужда от завоевания. Именно те трябва да застанат начело на движението за мир — аз разбирам мира като ненарушаване на границите.

— Напълно съм съгласен с Вас, господин президент. Пограничните стълбове на всички граници са опора на мира и премахването дори на един ще повлече след себе си рухването на цялото здание на мира.

— Точно така, господин Литвинов. Що се отнася до Германия, аз не изключвам придвижването й на Изток. Хитлер е опасен възпитател на младежта в милитаристичен дух. Аз обаче се надявам, че той няма да се задържи дълго. А японците представляват сериозна опасност, те ни принуждават да изразходваме нови стотици милиони долари за въоръжаване. Техният флот вече може да се мери с английския, а нашия той е надминал. Мисля, че в края на краищата Япония няма да издържи финансовото напрежение, но засега ме безпокои.

— Тя не може да не безпокои и нас, господин президент. Апетитите на Токио се разпростират и върху нашия Далечен Изток и Сибир.

— Сибир е гигантски край. Сигурно ще ви са нужни десетина години, за да започнете да го усвоявате както трябва, да строите пътища.

— Може би десет, а може и повече, но мирни години.

— Америка е готова да направи всичко, за да предотврати японската опасност.

— Имате предвид…

— О, не. Америка няма да воюва, нито един американец няма да се съгласи с това. Но аз съм готов да оказвам пълна морална и дипломатическа подкрепа. И във връзка с това, защо да не подпишем пакт за ненападение?

Рузвелт като че ли разсъждаваше на глас.

— Ние сме напълно за — заяви народният комисар. — Бихме искали също да сключим пакт за ненападение между СССР, САЩ, Китай и Япония. Да го наречем, например, Тихоокеански.

— Бил — обърна се Рузвелт към Булит; — заемете се с този въпрос и в близките дни ми докладвайте подробно за него, преди заминаването Ви за Москва.

Четиридесет и две годишният Уилям Булит, слаб човек с гола яйцевидна глава, кимна в знак на съгласие. Той вече е бил в Москва. През 1919 г., по време на интервенцията срещу Съветска Русия, когато Червената армия настъпваше, той бе изпратен, за да разбере при какви условия болшевиките ще се съгласят да водят преговори с Антантата. След срещата си с В. И. Ленин той се върна с предложенията на съветското правителство. Но президентът на САЩ Т. Уилсън и британският премиер Д. Лойд Джордж, които го изпратиха в Москва, даже не се срещнаха с него след завръщането му: положението по фронтовете, както им се струваше, се бе изменило в полза на Антантата и те сметнаха преговорите с болшевиките за излишни. След мисията в Москва, която не му донесе лаври, той, юрист по образование, дипломат и журналист по професия, реши да остави завинаги дипломацията.

Едва след четиринайсет години по молба на Рузвелт Булит се върна в Държавния департамент и започна да се готви за новата си работа — посланик на САЩ в Москва. „Той е твърде лукав“ — казваше за него жената на президента Елеонора. На думи Булит се представяше за голям приятел на Рузвелт, обаче на думите му никога не трябва да се вярва. „Той е кариерист, който се стреми към висок пост. Според мен той не умее да оценява обстановката, правилно“ — бе записал в дневника си американският посланик в Берлин Дод. Булит бе от оня тип хора, които са прекалено уверени в силите си, без да имат достатъчно основание за това.

— Засега — Рузвелт отново се обърна към Литвинов — мога да кажа следното: четиристранен или даже тристранен, пактът без Япония, разбира се, е абсолютно неприемлив за Токио. Но отказът на Япония би ми развързал ръцете за сключване на пакт с вас.

— А какво мислите, господин президент, за едно споразумение с нас за съвместни действия, когато се появи опасност за мира!

— О, господин Литвинов, бих предпочел да се въздържа от двустранни задължения. По-добре е в случай на необходимост да направя едностранно заявление.

След шест дена съветската и американската делегация ще си разменят ноти за установяване на дипломатически отношения и ноти по въпроса за пропагандата, т.е. за взаимна ненамеса във вътрешните работи. В съвместното комюнике по финансовите въпроси ще бъде записано „джентълменско споразумение“, съгласно което взаимните претенции на страните се анулират, а СССР се задължава да заплати на САЩ „като вноска по сметката на дълга на Керенски и друга сума — не по-малко от 75 млн. долара под формата на лихва свръх обикновената лихва за заем“ — именно за заем, доколкото Съветският съюз имаше нужда от валута, за да закупува от чужбина машини и оборудване. При това допълнително се посочваше желанието на президента и на Конгреса да получат 150 млн. долара; Литвинов пък обеща „да посъветва своето правителство да се съгласи на 100 млн. долара“.

В изявлението за печата народният комисар ще каже:

— Размяната на ноти не само създава необходимите условия за бързо и успешно уреждане на нерешените проблеми, свързани с миналото, но, което е по-важно, отваря нова страница в развитието на действително приятелски отношения и мирно сътрудничество между двете страни. Открива се възможност за установяване на икономическо сътрудничество. Всичко това ще окаже най-благотворно влияние върху делото на мира, честните хора по земята ще се зарадват. За съжаление, в много случаи под прикритието на нормални отношения се създават недоверие и недоброжелателство, които понякога довеждат до най-ненормални действия. Ние не искаме такива, а истински приятелски отношения със Съединените щати. Даже и сега има допирни точки между нашите страни, а техният брой ще се увеличи, ще се разшири основата за икономическо и културно сътрудничество и за борбата за мир.

Липсата на дипломатически отношения в продължение на 16 години допринесе за натрупване на неправилни, лъжливи впечатления в Съединените щати за положението в СССР — ще продължи народният комисар. — В Москва нямаше официални американски представители, което лишаваше президента на САЩ от възможността да получава информация от първоизточник. Мнозина се занимаваха с разпространяване на най-примитивни басни за Съветския съюз. Предадох на президента пълна информация за нашата политика. Президентът и аз се разбирахме отлично един друг. Разбирахме и положението на всяка от страните. Президентът отново се убеди, че не съществуват непреодолими препятствия за уреждането на основните въпроси. Убеден съм, че възстановяването на отношенията между двете велики страни ще предизвика само един въпрос: защо това не е било сторено по-рано. Сега всички ще разберат, че е отстранена една от най-големите политически и икономически аномалии.

Преди да отпътува, Литвинов ще каже на Сквирски:

— Ние извършихме огромна работа. Задачите ви сега ще се увеличат, постигнатото трябва да се затвърди и развие. Следете финансовите въпроси: те могат да станат вратичка за всички противници на признаването.

След по-малко от месец, на 13 декември, посланикът на САЩ Уилям Булит ще връчи в Кремъл акредитивните си писма на М. И. Калинин.

На 8 януари в Белия дом съветският пълномощен представител в САЩ Александър Антонович Трояновски ще връчи акредитивните си писма на президента Франклин Рузвелт.