Включено в книгата
Оригинално заглавие
Советский полпред сообщает…, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

В плановете на Хитлер за установяване на „нов ред“ в Европа не влизаха победите на Народния фронт през 1936 г. — през февруари в Испания и през май във Франция. Победата на Народния фронт във Франция прегради пътя на фашизма към властта. Тъй като се страхуваше от „разпространяването на болшевизма“, реакцията изтика напред своя авангард — фашистките режими. С мълчаливото съгласие на „западните демокрации“ Берлин и Рим помогнаха на испанските десни начело с Франко да подготвят метеж в републиканска Испания, което бе удар и по Народния фронт във Франция. На 18 юли в ефира прозвуча условният сигнал за началото на франкисткия метеж: „Небето над цяла Испания е безоблачно.“

На 25 октомври 1936 г. Хитлер и Мусолини подписаха споразумение, наречено „оста Берлин-Рим“. В него се разделяха сферите на икономическата експанзия в Дунавския басейн и на Балканите. Германия признаваше заграбването на Етиопия от Италия. В документа имаше и договореност за обща политика по международните работи, по-специално за Испания.

 

 

Лондон, четвъртък, 5 ноември 1936 година

Поканен от Чърчил на закуска, Майски с интерес слушаше домакина. Разговаряха на четири очи. За Майски бе важно мнението на Чърчил за последните събития. Опитът и интуицията подсказваха на полпреда, че рано или късно Чърчил ще стане стопанин на резиденцията на министър-председателя на „Даунинг стрийт“ 10, че ще дойде неговото време.

— Помнете ми думите — горещеше се Чърчил, — след някоя и друга година ще се разрази катастрофата. Германия няма да се спре така лесно, този маниак в Берлин е обзет от идеята да заграби целия свят. Единственото, което може да го обуздае — това е блокът на миролюбивите, но решителни нации. Сега всички други политически проблеми трябва да бъдат подчинени на борбата с Хитлер.

— Напълно съм съгласен с Вас — каза Майски.

— Съгласен? Тогава защо се месите в испанските работи? Нима не е ясно, че това отвлича всички ни от главната цел и затруднява сближаването между Англия и Русия?

— Намеса? — избухна обикновено спокойният Майски. — Намесата — това е политиката на „ненамеса“ на западните държави! Вие прекрасно знаете, че Франко е подготвял метежа и сега води гражданска война при откритата подкрепа на Берлин, Рим и Лисабон. Те му доставят оръжие и войници, помагайки му в борбата със законното правителство, което е избрано от мнозинството на народа и е представено в Обществото на народите!

— Е, нека Комитетът по ненамесата, в който Вие така блестящо представяте Съветския съюз, се занимава с това, кой на кого и какво доставя — каза примирително Чърчил.

— Комитетът почти два месеца се занимава с това — отговори полпредът. — По-точно трябва да се занимава, а всъщност си играе на шикалки. Когато в края на август подписвахме споразумението за ненамеса, ние възнамерявахме да го спазваме строго, ако и другите се придържат о него. Испанците сами щяха да решат своите проблеми. Септември беше месец на изпитания. Ние не изпращахме в Испания нито оръжие, нито муниции, нито хора. А в същото време Германия и Италия при ненамесата на Англия и Франция доставяха на Франко стотици самолети, изпратиха му в помощ хиляди свои войници и офицери.

— Комитетът ще разследва това — побърза да каже Чърчил.

— Комитетът се занимава с отлагания и протакания и с удоволствие изслушва антисъветските нападки на представителите на Германия и Италия.

— Споразумението за ненамеса и създаването на комитета бяха предложени от френския премиер Леон Блум…

— Чувал съм, че тези идеи му подхвърлил вашият премиер Болдуин.

— На вас сигурно ви е по-леко да имате работа с Блум — усмихна се Чърчил, като че ли не дочу думите на Майски. — Така или иначе, социалист е.

Майски помисли: „Очевидно Болдуин е бил прав, когато е казал, че Блум ще свърши също тъй добре, както и Макдоналд — ще се приспособи към нуждите на момента и ще забрави социализма.“

— Впрочем изглежда, че той прилича на нашите лейбъристи — продължи Чърчил. — Вие мислите, че те са социалисти? Никакви социалисти не са те. Те са просто буржоазни радикали, които искат да подобрят живота на малкия човек и лекичко да изпилят ноктите на капитализма. Но да унищожат капитализма? Не, не! Ако някой предложи на моите лейбъристки приятели да направят това, те просто биха умрели от страх.

… Десният лидер на социалистите Леон Блум, който бе назначен на поста министър-председател след победата на Народния фронт, е роден в семейството на банкери от Елзас. Той получава средното си образование в една от най-аристократичните гимназии в Париж — лицея „Анри IV“, а след това, както и Франсоа-Понсе, завършва Висшето педагогическо училище. През 1895, 23-годишен, е назначен на държавна служба. Занимавайки се едновременно с литература и театър, става известен критик в Париж. Пред него отварят вратите си салоните на висшето общество.

По време на Първата световна война Блум е началник на кабинета на един от министрите-социалисти. На този пост той бързо разширява връзките си в деловия и политическия свят. През 1919 г. Блум е избран в парламента и веднага застава начело на социалистическата фракция. От този момент независимо от това, дали е стоял зад гърба на някои правителства, или пък е бил в опозиция на други, Блум е верен на своето кредо: „За реформите е много добре да се говори, но е много опасно да се осъществят.“ Той завива надясно, следвайки пътя на Макдоналд. Ставайки министър-председател, той не заема провъзгласената от Народния фронт позиция по външнополитическите въпроси. Заедно със своя министър на външните работи Ивон Делбос, Блум анулира готовата сделка за продажба на оръжие на испанските републиканци, а след това скъса търговското споразумение с Испания, съгласно което тя можеше да закупува оръжие от Франция.

„Да се подкрепя Испанската република — казваше Делбос — значи да се предизвиква недоволството на Англия, която е настроена срещу всякаква намеса. Още повече че сега Лондон опипва почвата за споразумение с Германия и Италия. Ние трябва да избираме между сътрудничеството с Англия и подкрепянето на Испанската република!“

И въпреки настроенията на народа и на част от правителството Блум направи избор в полза на Англия. Изплашеният буржоа казва:

— Въпросът за нас е дали гражданската война, която сега опустошава Испания, няма да се пренесе и във Франция. Това би било революционна авантюра. Ние не можем да се съгласим с това.

… Майски продължаваше спора с Чърчил.

— Създава се впечатление — каза полпредът, — че вашата и френската делегация умишлено протакат работата в Комитета по ненамеса.

— Затова пък вие не губите време. Великобритания изпълнява стриктно споразумението за ненамеса, а вие? Според Вас как трябва да се разбира заявлението, което лично Вие сте направили в комитета от името на Вашето правителство, че Русия няма да се смята за обвързана със споразумението? И, накрая, как трябва да се разбира ей това?!

Чърчил взе вестника.

— Пресата в целия свят публикува тази телеграма до лидера на испанските комунисти Диас! — Той разтърси вестника, а след това прочете: „Трудещите се в Съветския съюз изпълняват само своя дълг, като оказват помощ според силите си на революционните маси в Испания. Те знаят, че освобождението на Испания от гнета на фашистките реакционери не е дело само на испанците, а е общо дело на цялото напредничаво и прогресивно човечество. Братски привет: Сталин.“

След пауза Чърчил попита:

— Нима това не е най-откровено признание за вашата намеса в испанските работи?

— Както вече Ви казах — спокойно отговори Майски, — ние изчакахме септември. Когато видяхме как Германия, Италия и Португалия помагат на Франко, ние решихме да доставим оръжие, снаряжение и продоволствие на законното правителство. Ние не искаме да играем ролята на наивник, когото използват, за да задушат републиката.

— Какво пък, помагайте — отговори Чърчил. — Лично аз смятам, че Болдуин правилно постъпва, като не се меси в работите на Испания.

Консерваторът Стенли Болдуин, сменил Макдоналд на поста министър-председател, бе крупен индустриалец, възглавявал неведнъж правителството. В дейността си той като че ли се стремеше към спокойствие — да примири всичко. Но така изглеждаше само на пръв поглед. През 1922 г. той съдействува за падането на правителството на Лойд Джордж, когото ненавиждаше. Лидерът на либералите му отвърна със същото. Майски си спомни характеристиката, която Лойд Джордж даде на Болдуин: „Без съмнение, той е човек на здравия разум, но бедата е в това, че по природа той е ленив и не притежава голяма енергия. В края на краищата на него му е все едно, само да си седи край камината и да пуши с лулата си.“ За политика това е убийствена характеристика.

При правителството на Болдуин през 20-те години за първи път в историята на Англия избухна обща стачка, засили се съперничеството с Франция, което завърши в полза на Лондон. Тогава Англия действуваше като активен враг на СССР и даже се опитваше, макар и без успех, да организира нова интервенция срещу Съветския съюз. Спокойствието, за което ратуваше Болдуин, бе лъжливо, той и силите зад него знаеха какво искат. Той бе опитен политик и организатор на партията, но бледнееше на фона на колоритните фигури като Чърчил и Лойд Джордж. Наричаха правителството му от 20-те години „кабинет от второкласни умове“. Външно самодоволно благодушен, Болдуин приличаше на преуспяващ фермер.

След оставката на Хор Болдуин включи в кабинета си Идън на поста министър на външните работи. Така той искаше да демонстрира мнимата си вяра в Обществото на народите и колективната сигурност, с които много англичани свързваха името на Идън. А в действителност Болдуин плашеше сънародниците си с това, че всяка решителна стъпка срещу агресорите неизбежно ще доведе до война. Неутралитетът по испанския въпрос той обясняваше с грижата за локализиране на войната и запазване на мира в Европа. А по същество неутралитетът даваше възможност на Англия да не се кара с Хитлер.

— Да, аз съм съгласен с Болдуин — продължаваше Чърчил. — Стенли е разсъдлив човек. Наистина, той е малко сив, нерешителен, далеч е от външната политика и военните работи, слабо познава Европа, а това, което знае, не му харесва. Затова пък се ориентира във въпросите на партийната политика и главното — притежава необикновена способност да изчаква развитието на събитията. Аз съм съгласен с него по испанския въпрос.

Думите на Чърчил само допълниха онази характеристика, която Майски мислено даде на Болдуин.

— Впрочем, защо той не Ви назначи министър на отбраната? — попита полпредът. — Нали той дълго подбира човек за този пост?

— Разбира се! Болдуин търсеше човек, който би бил още по-дребен от самия него. Не е лесно да се намери такъв.

Майски сдържа ироничната си усмивка: все пак ставаше дума за министър-председателя.

— Откровено казано — продължи Чърчил, — от гледна точка на британските интереси победата на Франко е по-изгодна, отколкото победата на републиканците. Червена Испания би изплашила мнозина тук, в Англия, и би предизвикала големи пертурбации[1] във Франция. А Франко ние бихме могли да попритиснем и да осигурим своите позиции в Средиземно море.

— Своите позиции? Британският престиж в Европа пада, влиянието на Хитлер и Мусолини, а сега вече на „оста Берлин-Рим“ расте. Ако Франко победи, в Средиземно море ще се разпореждат фашистките диктатори! Вие сте лош империалист, господин Чърчил!

— А Вие какво искате, да поддържам диктатурата на пролетариата в Испания? Че аз не съм комунист!… Добре — каза примирително Чърчил, — обещавам Ви да бъда неутрален и тази вечер няма да се изказвам в парламента по испанските работи. Въобще не си струва да си хабим нервите един на друг. Нужно ни е колкото може повече единство в главното: Хитлер е еднакво опасен за вас и за нас. Пък и за какво да спорим? Ще мине седмица и целият този неприятен испански въпрос ще изчезне. Видяхте ли днешните вестници? Още ден, два, три и Франко ще бъде в Мадрид. Тогава кой ще си спомни за републиката?

— В историята на нашата гражданска война имаше моменти, когато на мнозина се струваше, че за болшевиките всичко е загубено. И все пак днес аз имам честта да разговарям с Вас в качеството на пълномощен представител на Съюза на съветските социалистически републики!

— Русия и Испания са съвършено различни страни — избоботи Чърчил.

Майски ще съобщи в Москва за разговора си с Чърчил. В друга телеграма до Народния комисариат на външните работи той ще напише:

Британското правителство е явно раздразнено от нашите последни изказвания по испанските въпроси. Идън заяви, че неговото правителство във всички случаи ще продължи политиката на ненамеса.

В същото време Потьомкин ще получи в Париж телеграма от Москва:

Ако имате удобен случай да се срещнете с Блум, разяснете му, че ние не можем да се отнесем с безразличие към това, как Лондонският комитет по въпросите на ненамесата, криейки се зад процедурни мотиви, фактически поощрява по-нататъшното настъпление на метежниците, които непрекъснато получават военна помощ отвън. Ние не можем да носим отговорност за последствията от това.

Пророчеството на Чърчил, че след седмица „испанският въпрос ще изчезне“, няма да се сбъдне. Три дена след разговора му с Майски първите съветски танкове и самолети ще влязат в бой край Мадрид. Съветските доброволци в частите на интернационалните бригади, в които се вляха хиляди хора от 54 страни, ще се сражават в Испания.

Но силите ще бъдат неравни. При поощрението на Англия и Франция и „ненамесата“ на САЩ, които ще залагат на Франко като проводник на интересите им в Испания, фашизмът ще настъпва.

През пролетта на 1937 г. при Леон Блум ще пристигне министърът на външните работи на Испанската република Алварес дел Байо.

— Все още ли Ви трябват доказателства за итало-германската интервенция? Вече ги представих в Обществото на народите! Донесох Ви и нови! Ето ги!

— Скъпи дел Вайо — ще отговори Блум, — битката трябва да се води в Лондон. Франция е изолирана в Европа и не може да действува без Англия!

— Помислете си, Леон Блум, лидер на френските социалисти: всеки път, когато в окопите падне републиканец, неговата последна мисъл ще бъде проклятие към Вас. Той ще каже: „Моят убиец е Леон Блум!“

През есента на 1937 г. Англия и Франция ще признаят Франко де факто и ще изпратят свои представители при неговото правителство. През февруари 1939 г. Лондон и Париж ще признаят официално Франко, ще скъсат дипломатическите си отношения с републиката и ще помогнат за организиране на контрареволюционен метеж в Мадрид. Над Испания ще падне дългата нощ на фашизма.

Бележки

[1] Пертурбация — внезапна промяна, нарушаване на нормалния ход на нещата. — Б.р.