Серия
Шампионите ги бият в събота (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране и разпознаване
moosehead (2018)
Корекция и форматиране
Еми (2018)

1.

Облечен в бяла фланелка и лъскави черни гащета, с разклатена футболна походка, с палачинка в ръка, носителят на „Златната топка“ Карл-Хайнц Румениге[1] излезе на улицата.

Излезе на улицата, прекоси я и отиде на паркинга отсреща. Куп момчета се мотаеха там и изглежда, чакаха него, защото се развикаха, щом го видяха:

— Румениге, Румениге…

Румениге подхвърли леко „Златната топка“ пред себе си и я ритна с елегантен вътрешен фалц. Преди още тя с абсолютна точност да попадне върху твърдата глава на Маркуча, Румен (наричан по-често Румениге) кресна с преправен, надебелен и хремав глас:

— Колко пъти ще ви разправям бе, мискини с мискини, да не се мотаете покрай автомобилите, а, верицата ви рошава?

Маркуча бодна с изпъкналото си чело „Златната топка“ и я завря под една от колите. Разбира се, не хукна да я вади — имаше за тая работа два-три маляка. Той самият се приближи към Румениге и също с преправен глас, само че към по-тънко, почти изблея:

— Няма повече, чичко Тръби. Обещавам ти с честна пионерска.

— Браво. — Карл-Хайнц преглътна последната хапка от палачинката, внимателно отри устата си с длан и повтори: — Браво! Това за чичо Тръби ще го ядоса до крайна степен. Може да получи инфаркт. Като нищо.

Доволният Маркуч се ухили — усмивката му почваше от едното ухо и завършваше при другото.

— А бе, тоя и да умре — каза някой, — друг ще дойде да ни гони. Тя все така ще си бъде, да знаете.

— Кой се обажда от коневръза? — попита заплашително Маркуча.

От коневръза се бе обадил Миро. Той наистина имаше малко конска физиономия, особено ако си махнеше очилата.

Маркуча протегна безкрайната си ръка и с железни пръсти смачка ухото на очилатия. Миро, най-големият умник между момчетата в махалата, и сега постъпи умно: не се дръпна, както би направил друг на негово място — дръпваш се и оставаш без ухо.

— Румба, кажи му бе! — изстена само, без да помръдне.

— Аре, Румба, кажи ми — обърна се спокойно към Румениге Маркуча и продължи да стиска в шепа ухото на Миро. Вместо „хайде“, той винаги викаше „аре“. — Иначе ще отнеса това уше и ще си го туря за спомен в хербария. Ха-ха-ха! — изсмя се злодейски. Може би защото нямаше хербарий.

Румениге обикновено защитаваше Миро, но сега не избърза. В края на краищата Маркуча бе втори човек в тайфата и щом не претендира за първото място, може да му се достави понякога и по някое малко удоволствие. И още — на самия Румениге не се харесаха думите, произнесени от Коневръза. Той точно така си го помисли — Коневръза, с главна буква — понеже не знаеше какво значи. Реши, че Маркуча е турил нов прякор на техния приятел.

— Борбата, Миро, трябва да се води до последната минута на второто полувреме.

— И даже подир мача в съблекалнята — допълни Маркуча, разклащайки наляво-надясно главата на Миро.

— Е, пусни го вече тоя Коневръз.

Маркуча пусна ухото и се разсмя:

— Ха-ха! А бе, Румба, ама че го измисли! Коневръз, ха-ха!

За разлика от Румениге, той отнякъде знаеше, че коневръз означава място, където връзват конете. Само не знаеше, че Румбата не знае. Ето как с общите усилия умният Миро, наричан досега Читанката, а по-често и по-нежно Цайси, се сдоби с ново име. То щеше много да се хареса на всички момчета от махалата заради звучната загадъчност. Някои щяха да съжаляват, че Коневръза е бил повече от тях приближен на главатарите, за да получи хубавия прякор.

Щом спря да се смее и прибра в нормално положение широката си уста, Маркуча извика:

— Аре бе, ей! К’во стана с тая топка?

Двама от маляците я бяха извадили изпод колата и се боричкаха сега кой да я донесе. Викът на Маркуча почти ги смрази и те бързо търкулнаха топката в краката му. Маркуча я спря с подметката на своята протъркана маратонка. Не му отиваше кой знае колко тук, пред Румениге, да продава фасони и да показва повече техника. В общи линии си знаеше мястото. Което невинаги можеше да се каже за толкова умния Коневръз. Когато преди година, ако ли не и преди повече време Румбата прие своето „Румениге“ бе изненадан и съвсем естествено: просто дриблира към вратата и момчетата извикаха: „Ский, ский, като Румениге, а бе истински Румениге…“ — та когато преди година стана това, пред Румениге се изправи най-голямата сванта в махалата, умният Миро, и попита:

— Ами аз кой съм?

— Ти си риба бе, заплес — викна по обичая си Маркуча. Него, явно, не бяха го учили вкъщи да говори по-тихо.

Миро хич не обърна глава към Маркуча, в този момент за него Маркуча дори не съществуваше, Маркуча като че изобщо не беше роден. Миро гледаше право в очите на своя бог и защитник Румен-Румениге и от него очакваше присъда.

А Румен-Румениге взе да си припомня това и онова: как примерно Миро смъкваше рамото си съвсем ниско, за да може Румен да препише класното. Или как на Миро му пернаха единица за подсказване по химия, когато Румениге… Но то стигаше, макар да имаше и още за припомняне. Румениге постави ръка на рамото на своя истински приятел и му каза:

— Ти си Брайтнер.

Наоколо веднага умряха от завист. Изпопадаха наляво и надясно. Усетиха колко несправедлив стана в момента Румениге, но не посмяха да кажат нищо, иначе Румбата би измъкнал „Златната топка“ от краката им и в своя дрибъл никога не би им я отстъпил. И не защото „Златната топка“ си беше негова, на която и да било топка, скрита между двете маратонки на Румениге, ставаше за всички момчета съвършено непревзимаема. Ето такава бе истината.

— Ама като нямам брада? — попита глупаво оня умен нещастник.

— Ми пусни си — процеди Маркуча.

— Хайде сега, глупости! — великодушно заяви Румбата. — Самият истински Брайтнер понякога я бръсне. За кинти и с рекламни цели, доколкото съм чувал. А твойто положение е къде-къде по-лесно. Просто трябва да ми подаваш. Винаги да ми подаваш. Само на мене. И си Брайтнер. Толкоз.

Останалите продължиха да умират бавно. Даже Маркуча. Който разбираше и признаваше всички възможни причини Миро да получи своето футболно кръщение. Нали очилатият подсказваше и на него. А очилатят знаеше много и подсказваше непрекъснато. Но бе всъщност толкова нечестна цялата тази история, щото, нали Миро не може да обработи с глава и най-скапаната лека топка — ако не му попречеше природната схванатост, щяха да му попречат очилата.

Румениге им усети настроението, но въобще не го беше грижа за тях. Може би само за Маркуча. И затова попита веднага:

— Маркуч, искаш ли ти да си Паоло Роси? Голмайсторът?

— Не искам — мрачно отвърна момчето. — Кой ще повярва? Аз или съм Маркуча, или съм никой. А утре — продължи, оголвайки злобно кривите си зъби, — утре кръсти на мое име някой нов скапаняк.

Разбира се, хич и през ум не им минаваше тогава да приемат Миро другояче, освен като Читанката или Цайси. Но то беше преди година време или дори повече, а ето че сега се яви новото и толкова подходящо: Коневръза.

Тъй или иначе, все пак нямаха намерение да се занимават повече с Миро, на игрището обикновено на него не му обръщаха внимание — а бе, нека ритне веднъж-дваж там, щото на Миро силата му е в съвсем инакви работи: задачки, съчинения, даскало, глупости и скучнотии. На игрището бе нужно съвсем друго, здрави крака, здрава глава, повечко мозък в нея за хитър пас, да речем, а такива неща Коневръза не притежаваше.

konevraz.png

„Златната топка“ в момента кротко лежеше до десния крак на Маркуча и очакваше последния шут по себе си. Че ще бъде последен, момчетата още не знаеха. Те се готвеха да играят своя пореден голям мач, а откъм улицата в паркинга вече навлизаше сивичко трабантче комби и стелеше подире си отровна лента син пушек.

И понеже само след миг ни предстои раздяла със „Златната топка“, нека кажем истината и за нея, за да не си помисли някой наивник, подобен на Миро Коневръза, че момчетата от комплекс „Баталова воденица“ до такава степен чак тънат в злато, та да го подритват по асфалта. Момчетата от „Баталова воденица“ като всички по света четат книги за морски разбойници, но за разлика от самите морски разбойници добре знаят, че пиратските съкровища са вече намерени, открити, изкопани, почистени от пръстта и затворени в музеи, банки и бижутерски магазини.

На някои от момчетата майките са продавачки и вярно, ушите, пръстите, китките, вратовете на тези хубави жени са отрупани със злато. Ах, но какво струва то сега за синовете, пред един голям и прост оловен бокс-пръстен, какъвто понякога мъкне в джоба си Румбата-Румен-Румениге и какъвто никъде не ще си купиш?

А „Златната топка“, то е всъщност твърде обикновено на пръв поглед футболѐ на бели и черни квадрати, отдавна взели да посивяват. Изподраскано, ожулено, малко криво, пипон, с други думи.

— Внимавай! — извика Румениге, когато трабантчето с рев и вой взе да се настанява на паркинга в очертаното квадратче, дето с бяла боя бе написан номерът му.

— Няма страшно, тъкмо ще разгони комарите — обади се някой от момчетата.

— Комарите излизат чак привечер — съобщи Умният Миро, Коневръза де.

Не го и чуха, защото гледаха как високият мъж излиза от трабанта и посяга да свали чистачките. Ръцете му бяха големи като лопати.

— Мъре, мискини с мискини, пак ли ми се мотаете покрай автонобилите? — попита той по навик, понеже момчетата не играеха изобщо.

Румбата понечи да увери човека, че те сега ще ритат лекичко и нищо няма да му сторят на кашончето…

— Какво кашонче? — не разбра онзи.

— Ми ѐ това — небрежно, с брадичка само посочи към колата Румениге.

— Верицата ви рошава — обиди се човекът, — да ви не видя повече туканка!

— Селянин със селянин — отвърна достойно не по-малко обиденият Румениге и подгъна коляно, готов за бърз старт. Щото ръцете, големи като лопати, се размахваха вече близо до носа му.

— Бе кой ти е тука баща на тебе, а? Да го питам аз, не е ли и той селянин, а? Вър да ми го покажиш!

Човекът направи крачка, а пък Румениге четири крачки, за да остане на същото разстояние, на каквото беше до този момент. Точно тогава Маркуча шутира необмислено. Защо? Ни той би могъл да обясни, ни който и да било друг — да разбере. Но топката удари в стъклото и нито тя пострада на първо време, тоест при удара, нито трабанчето. „Златната топка“ отскочи точно толкова, колкото да попадне в ръцете на трабантаджията.

— Ето така, на̀! — рече доволен той.

— Ти деца нямаш ли бе, навляк? — викна през сълзи Руменигето. — Или те си играят само в двора на Двореца на пионерите, а? И ти ли ги водиш дотам с кашончето, а?

— Нека татко ти дойде за топката. Па да му кажа аз как си печелят парите хората, как си купуват автонобили, нали? Щото не са всички като някой, дето всичко имат. Има и други, дето нищо нямат. И като рекат за пръв път да имат, вземе някой да го счупи с футболи…

— Какво съм ти счупил бе, какво съм ти счупил? — крещеше подире му дрезгаво като магаре Румбата, а тихо подир Румбата вървяха виновният и напълно объркан Маркуч, Миро Коневръза, другите и накрая както винаги двама-трима маляци. — Строшил ли съм ти нещо, а? Стъкло, фар, мигач?…

— Ще видим — глупаво отговори собственикът на комбито, като че ли не беше ясно поначало, че нищо счупено няма, а има само една несправедливо отнасяна топка. — Нека дойде татко ти.

Колкото и да минаваше за щур в махалата, Румен не можеше да прати баща си да оправя работите. Първо, баща му Иван сам имаше кола и заради това не даваше да се рита на паркинга. Второ, Румен отлично помнеше какво каза на трабантаджията: селянин, навляк и не знам си що си. За тия думи нямаше да бъде похвален от Иван.

Когато онзи се напъха във входа си, Румбата спря и след него на няколко предпазливи крачки се спряха останалите момчета. „Златната топка“ безвъзвратно изчезваше.

И нека изглежда странно, обаче Румениге веднага, в този момент още, реши, че поначало си е било време да се сдобие с нова топка. И как ще стане това. Трудно, трудно, разбира се…

topka.png

През нощта сънува жесток сън — баща му Иван пори със скалпела си корема на трабантаджията и оттам изпадат една, две, три футболни топки на черни и бели квадрати, а трабантаджията естествено пъшка: „Ох, докторе, как ми олекна, ей богу, особено от тая, последната…“. Много смешен сън. Да, на сутринта Румен се събуди по-рано от обикновено.

— Виж какво, бабичко — рече с усмивка. — Основаваме, значи, в училище кръжок по цветна фотография. С начална вноска по шейсет стотинки.

— На човек ли? — попита баба му. По гласа й Румениге трябваше веднага да познае, че не са му повярвали.

Но той бе още гурелив и сънен.

— На човек. Защо? — все пак някакво подозрение го зачопли.

— Винаги съм мислила, че цветната фотография е нещо по-скъпо.

— Бе то само за начало. Пък знае ли се какво ще ни поискат по-нататък? Материали, апаратура… Сама разбираш.

Изпоти се чак от неудобство.

Баба му въздъхна и извади портмонето си.

— На Иван не го казвай по този начин — рече, — щото, ако и на него поискаш шейсет стотинки, хич няма да ти повярва за цветната фотография. Особено както не ти виждам нещо тука топката.

Румениге се разсъни бързо.

— Ми как да я видиш, като съм я дал на Маркуча. Да тренира индивидуално. Ние него го готвим за метач.

— За какъв…

— За метач. Последен от защитата де, а не че ще мете улиците. Играчът с номер три. Ако си чувала. Правим отбор, бабичко, а защо го правим, да се чудиш, като няма срещу кого да играем. А за къде пък, да не ти говоря. Само едни паркинги наоколо.

— Ах, отбор! Та сега вашето отбори ли са? Навремето дядо ти, виж, беше отбор.

— Ама как, сам? — Румен не бе толкова наивен обаче при нужда, каквато бе сега настъпила, той можеше да слуша една позната история безброй много пъти.

— Е, не. Имаше още десетина с него.

— О, да — плесна се по челото Румениге. — В Монблан, там, във Франция.

— Не в Монблан, разбира се, а в Монпелие. Големият футбол в ония години нямаше нищо общо с един Париж, а̀ко да е столица. Та, риташе футбол и хем как? Но какъв лекар стана после? Нищо че риташе.

— Това е друг въпрос, бабо.

— Ами! Същият — възкликна неочаквано горещо баба му.

— В Монблан и аз мога — каза Румениге. — А тука? Няма къде. Няма с кого…

Стискаше вече в шепата си трите монети по двайсет стотинки.

Баба му бе обърнала гръб. Гледаше през прозореца.

— От Иван недей да искаш шейсет стотинки, защото ще бъде крайно съмнително. Вземи пет лева. Или по-добре — два.

— Ще даде ли? — попита Румениге и подсмръкна от вълнение.

— Ако искаш два лева — ще даде, ако искаш по-малко или повече — няма. Цветната фотография си струва парите, нали?

— Струва си ги — предпазливо отговори Румениге и му се прищя внезапно да остави получените вече стотинки на масата. Щото баба му нямаше голяма пенсия. Или поне пенсията й не беше чак толкова голяма. Колко голяма или колко малка? Румениге не можеше да сравнява едно с друго в това отношение. Представата му за парите бе твърде объркана. Веднъж Пухчо, е, Пухчо, тъй вкъщи всички наричаха майка му, каза на Иван:

— Пак харчим повече, отколкото получаваме.

Как ставаше тая работа, Румен не можеше да си представи.

Иван отвърна:

— Да харчим тогава по-малко.

А Пухчо отговори:

— Ох, миличък мой, нямам това предвид! — И го плесна нежно по бузата.

— Бе те, парите, се печелят, по-важно е здравето — тъй заяви на баба си Румениге. За да се отблагодари за помощта й, използва думи, които някога бе чул от самата нея.

Тя бутна очилата си нагоре и го погледна като че ли строго. Но на нейната строгост Румениге невинаги вярваше. Затова, щом баба му каза:

— Изчезвай вече.

Той отговори бързо и весело:

— Вече ме няма…

— Иване — каза Румениге същата вечер на баща си, — ако аз сега примерно имам два лева…

— Да бе, интересно, какво ли би било?

— Ми то…

— Пък си мисля още — продължи Иван, — ако и аз имах два лева…

— А! Тебе такава сума изобщо не те оправя, трябват ти къде-къде повече.

— Вярно. Прав си, Румене. — Иван се понамръщи и затропа с пръсти по масата някакъв сложен такт.

Мълчеше и потропваше. Мълчанието продължи твърде дълго. Румен-Румениге се смяташе за търпеливо момче, но пък и двата лева следваше да бъдат поискани, преди в стаята да е влязъл Пухчо. Щото Иван преди време бе загубил бас и дължеше на жена си шише френски одеколон.

— Та, затова си викам, ако сега примерно ми паднеха отнякъде два лева…

— Тц — звучно и кратко отвърна Иван.

В стаята би станало съвсем тихо, ако не топуркаха Ивановите пръсти по масата. Вече не в музикален такт, а като неистово препускане на коне. Не на един, на много. Иван беше майстор в тия имитации.

Той обаче погледна своя поумърлушен син и побърза да каже:

— Тц, в смисъл че не падат. Никога. И на мене ми се е случвало да ги чакам. Ама дървото, на което растат, изглежда, са го отсекли отдавна.

— Аз на дървото не се надявам баш толкова — предпазливо рече момчето.

Тогава в стаята влезе Пухчо и работата май отиде към разваляне. Едва ли имаше смисъл от повече надежди и разговори.

— Синовете в такива случаи се надяват предимно на бащите си. — Иван дори не погледна към Пухчо. — И ако ти сега получиш два лева, ще ги прибавиш към стотинките, дето си ги взел днеска от баба си.

Сломен от предателството, Румениге запита:

— Тя ли ти каза? — Наистина не беше го очаквал.

— Тя? Никога не би ми казала, да си го знаеш. Но твоят баща, момче, ако не беше хирург, щеше да стане…

— Телевизионен коментатор. На мачовете. Мичман.

— От къде на къде? — Иван доста се удиви.

— Нали съм те слушал. Додето гледаш телевизия, все коментираш.

Би добавил още: „… и страхотно пречиш“, но естествено не посмя.

— Два лева. — Иван подаде банкнотата. — Дреболия, но! — Той спря да тропа, вдигна нагоре дългия си показалец и се обърна към жена си: — Синът ни расте, растат и неговите разноски. А ние стареем. Такива ми ти работи.

— Старееш само ти — ядоса се Пухчо. — Два лева още не са краят на света.

Иван не й отговори. Зачука отново по масата с чувствителни тънки пръсти. Бавен такт, тежък, явно слушаше някъде вътре в себе си сериозна или дори прекалено сериозна песен.

— Твоят баща, момче — заяви, — ако не беше хирург, щеше да стане не друго, а следовател. Криминален инспектор по криминалните престъпления! И щеше веднага да ти върне топката. Просто да я вземе от оня съсед, дето не му знам името и дето си купи скоро трабантче.

Румениге си представи веднага как влиза баща му, частният детектив, в апартамента на онзи и вика:

— Топката!

Ръката в черна ръкавица се повдига с насочен като дуло показалец:

— И хич не посягайте към оръжието. Преди да го пипнете, вашата съпруга ще бъде вдовица, господине.

Такова едно чудесно изпълнение видя за миг Румен, преди да попита баща си:

— А ти, след като си просто хирург и обикновен научен сътрудник, не би ли могъл…

— Не — прекъсна го бързо Иван. — Не бих могъл и освен това не искам.

— Да не би да те е бъз? Оня е каяк. С ей такива ръце.

Иван не призна дали го е бъз.

— Мъжете — каза Румениге — вадят патлак, щом честта на тяхното семейство е засегната.

— Аха. По филмите вадят. В действителност могат и да си затраят. Особено когато синовете им трошат колите по паркингите.

— Мерси — отвърна обиден Румен-Румениге. И добави загадъчно: — Това ще стане.

Баща му не попита кое.

Нещо повече — той дори не обърна внимание на последните думи на Румен.

Но дали нямаше да съжалява след известно време за този пропуск? Щото иначе уж всичко знаеше: и за стотинките, и къде е топката, и за ударената кола. Макар за нея — преувеличено…

blok.png

Като прибра на скришно място двата лева, Румениге отново се върна при баща си. Помота се около него, повъртя се, изчака Пухчо пак да отиде към кухнята и бързо рече:

— Насмалко да забравя, Иване. Класната каза да й се обадиш по телефона.

— Защо?

— Това ще се разбере допълнително.

— Като те плесна по врата, ще видиш едно допълнително. Защо иска да й се обадя по телефона?

— Защото й казах, че си зает и не можеш да идеш лично.

— Причината, момче, причината, за която ме търси! Какво си направил пак?

Момчето вдигна рамене.

— Всичко може да се очаква — отговори след малко.

— Аха. Я върни двата лева.

— Не бързай, Иване. Ами ако се окаже, че те търси за хубаво?

— Ще ми бъде за пръв път, откакто си тръгнал на училище — въздъхна Иван.

— Макар че всъщност не е за хубаво де. И ако мама и баба разберат, пиши ме мъртъв.

— Чак толкова ли е страшно? — В гласа на баща си Румен долови внезапно съчувствие.

— Всичко може да се очаква — повтори. — Да ти върна ли парите?

— Задръж ги. Все пак щеше да е по-честно първо да кажеш за класната, а после… — Иван махна с ръка, не довърши, стана и се потътри до телефона.

„Ех, ама пък сега — помисли си Румениге, — ако изобщо нямахме телефон…“

„Или пък — помечта подир малко — да звъннеха от болницата. И да го викнат този Иван за някоя спешна операция…“

Първото бе невъзможно, второто се случваше често, но сега не се случи.

През затворената врата не чуваше гласа на баща си колкото и да се напрягаше. Разговорът май бе доста дълъг и като че ли приказваха повече от отсрещната страна. В същото време Румен успя да извади куп учебници и тетрадки, да ги разтвори по масата и да се направи на безкрайно прилежен и зает.

Не повдигна глава, когато баща му се върна в стаята. Седеше вторачен в едно-единствено изречение. То не помръдваше пред очите му: „Вълкът има остри зъби, с които…“.

Ако Румен беше един вълк сега примерно, както много му се искаше, щеше да е на своите дванайсет години, стар, силен и опитен звяр. Без телефон, без училище, без баща и майка. Щеше да тича нощем за храна по кошарите.

„Вълкът има остри зъби, с които…“ — четейки, помръдваше устни. С върха на езика опипа ръбчетата на своите собствени зъби. Остана доволен. И наистина тъй силно желаеше да тича сега нейде си много далеч оттук, в гъста гора, между дърветата, без пътека, че дори му замириса на влага, на мокра шума и пръст. Ясно видя току под носа си прясна следа от копитце на дива свиня… Стоп, стоп. Свинята какво копито имаше, чифт или тек? Бяха ли учили това вече в даскалото, или още не? Румен не успя да си спомни. Но то нямаше чак такова значение май, щото и вълкът не бе го учил, пък ето, знаеше си — току пред муцуната му се нижат като верижка не някакви други, а тъкмо следи от диво прасе. Впрочем какво ли го интересува вълка кой точно е минал пред него? Важното е, който е минал, да бъде настигнат и изяден. Толкоз, Румен чак подсмръкна от вълнение. Той вече тичаше, сякаш на меки, тихи лапи през храсталаци, по борови иглички, отърквайки хълбок във влажната кора на дърветата…

— Казвал съм ти хиляда пъти — рече баща му — да не смъркаш така. Имаш си носна кърпа.

Румениге се стресна леко, но достатъчно, за да изчезне влажната кора, пътеката с боровите иглички под нозете му и следата от дивото прасе заедно с тях. Баща му се разхождаше по диагонал от единия ъгъл на стаята към другия, като заобикаляше столовете и останалите предмети, дето му пречеха.

— Казвал съм ти го хиляда пъти, ако не и повече.

— Ама нали сега съм си вкъщи? — кротко попита Румен.

— Който смърка вкъщи, смърка после навсякъде — нервно отговори Иван.

Румен послушно извади носната си кърпа и с всичка сила, макар и без особена нужда, взе да духа в нея. Старателно, дълго и упорито. От очите му бликнаха сълзи. Но Иван не рече стига. Бе спрял своята разходка, стоеше насред стаята и чакаше търпеливо. Когато Румен напъха кърпата в джоба, каза:

— Ти ме огорчи, драги мой.

Само това, след всичко, което бе чул от класната.

Пред очите на Румен отново застана изречението: „Вълкът има остри зъби…“.

— Уча сега. За утре — отвърна рязко. — И гледай що за глупости пишат тук. — Бодна показалец в книгата. — Даже бебетата знаят какви са зъбите на вълка. В „Червената шапчица“ още е казано.

Прихвана с две ръце слепоочията си и заби отново поглед в учебника, цъкайки тихичко, тъй че да не предизвиква повече гнева на Иван.

Баща му се завъртя на пета като войник и излезе от стаята.

Румениге се поизправи, разкърши рамене. От баща си той не се боеше кой знае колко, от Пухчо се боеше повече, понеже не знаеше какво може да се очаква оттам и кога. Добър, в общи линии, глезен, русичък и сладък, Пухчо избухваше лесно заради разни глупости и като нищо отвъртваше на човека два-три шамара.

— Мъча се да бъда послушен — викаше в такива случаи Румен. — Мъча се да бъда кротък, не ме бий! Лошото само излиза от мене, не знам как.

Понякога Пухчо спираше тежката си ръка насред път, понякога не успяваше. От него можеше да се очаква всичко и по всяко време, а виж с Иван нещата минаваха по-леко. Изглежда, Иван не докрай бе забравил своето собствено минало. Което, ако се съдеше по бележника, намерен от Румениге в едно чекмедже, съвсем не изглеждаше толкова безукорно, колкото можеше да се предположи.

Бележки

[1] Карл-Хайнц Румениге, наричан още Ка̀ле, играч от „Байерн“ Мюнхен до 1984 г., а след това от „Интер“ Милано.

Тук обаче (и по-нататък в тази книга), става дума за Румбата, наричан Карл-Хайнц Румениге, играч от махленския футболен отбор в квартал „Баталова воденица“, София.