Серия
Дъщеря на съдбата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hija de la fortuna, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 13 гласа)

Сделки

Капитан Джон Съмърс закотви „Фортуна“ достатъчно навътре в залива на Сан Франсиско, за да не би някой смелчага да скочи през борда и да доплува до брега. Бе предупредил екипажа, че водата е ледена, а теченията погубват човек за броени минути, ако акулите са го подминали. Това бе второто му пътуване с лед на борда и той се чувстваше по-уверен. Преди да навлязат в стеснението на „Голдън гейт“ нареди да се отворят няколко бурета с ром, почерпи щедро моряците и когато всички започнаха да плетат езици, измъкна два револвера и ги принуди да се проснат по очи на палубата. Вторият капитан окова краката им в дървени пранги пред изумените погледи на пътниците от Валпараисо, които наблюдаваха смаяни откъм първа класа и се питаха какво ли става, по дяволите. Междувременно братята Родригес де Санта Крус бяха изпроводили от кея флотилия лодки, за да прекарат пътниците и ценния товар до сушата. Екипажът щеше да бъде освободен едва при отплаването на кораба, но след като получеше още алкохол и допълнително възнаграждение от истински златни и сребърни монети, в двоен размер от обичайната им надница. Това едва ли щеше да възмезди моряците за пропуснатата възможност да си опитат късмета на златоносните полета, както повечето възнамеряваха, но поне щеше да им послужи за утеха. Същият метод бе дал отличен резултат при първото пътуване и капитан Съмърс се биеше в гърдите, че търговският му кораб е един от малкото, чийто екипаж оставаше на борда, въпреки безумието за злато. Никой не смееше да се опълчи на английското пиратско копеле — син на развратна кучка и на Франсис Дрейк, както го наричаха, — защото нито за миг не се съмняваха, че е способен да изпразни оръжието си в гърдите на онзи, който дръзне да надигне глава.

По кейовете на Сан Франсиско се образуваха купчини от стоките, които Паулина изпращаше от Валпараисо: пресни яйца и сирена, зеленчуци и плодове на чилийското лято, масло, ябълково вино, риби и морски деликатеси, превъзходни колбаси, телешко месо и всякакъв вид птици, с пълнеж и подправки, готови направо за фурната. Паулина бе поръчала на монахините колониални сладкиши с мляко и карамел, крем пити от хилядолистно тесто, както и най-известните блюда на креолската кухня, пропътували в разстоянието в кабините, покрити със синкав лед. Първата доставка се бе изчерпала за по-малко от три дни и то на невероятно изгодна цена, което накара братята да загърбят предишните си занимания и да се съсредоточат върху снежното чудо. Едрите буци се топяха бавно по време на плаването, но въпреки това бяха останали големи количества и капитанът възнамеряваше да им вземе добри пари в Панама. Зашеметяващият успех от първото пътуване не можеше да остане скрит и вестта за чилийците, натоварили парчета от ледник на борда, избухна като барут. Мигом възникнаха дружества, решени да опитат същото с айсбергите от Аляска, ала набирането на екипаж и свежи продукти, които да конкурират чилийските, се оказа невъзможно, и Паулина продължи да търгува усилено, необезпокоявана от съперници. Тя закупи дори втори параход, за да разшири предприятието.

Сандъците с еротични книги на капитан Съмърс също се разпродадоха светкавично, но под прикритие и без да минават през ръцете на братята Родригес де Санта Крус. Капитанът трябваше да избегне на всяка цена надигането на благонравни гласове, както бе станало в други градове, където цензурата изземваше книгите като непристойни, а после ги изгаряше на клади пред очите на всички. В Европа разкошни образци от въпросната литература се разпространяваха тайно сред младите благородници и колекционерите, но най-големи печалби носеха изданията за масова употреба. Те се печатаха в Англия, където се продаваха нелегално на нищожна цена, докато в Калифорния капитанът получи за тях петдесет пъти повече. Предвид радушния прием на подобен род печатно слово, той реши да добави и картинки, защото повечето от миньорите едва успяваха да прочетат и заглавията във вестниците. Новите издания се печатаха вече в Лондон с пошли, но недвусмислени рисунки — в крайна сметка хората се интересуваха предимно от тях.

Същия ден Джон Съмърс вечеряше в най-добрия хотел на Сан Франсиско с братята Родригес де Санта Крус, които скоропостижно бяха възвърнали джентълменския си вид. От невчесаните пещерни златотърсачи отпреди няколко месеца нямаше и следа. Парите бяха тук, в чистите сделки, които можеха да сключват в меките хотелски кресла, с уиски в ръка, като цивилизовани люде, а не като простаци, споделяха двамата. Към докараните през 1848 г. петима чилийски миньори се бяха присъединили още осемдесет селски ратаи — прости и покорни хорица, които не разбираха нищо от рудодобив, но схващаха бързо, изпълняваха заповеди и не се бунтуваха. Всички те се трудеха край бреговете на Американската река под надзора на верни хора, а братята уреждаха превоза и продажбите. Те закупиха две гемии за разстоянието от Сан Франсиско до Сакраменто, както и двеста мулета за прекарване на стоки до златните мини, където продаваха всичко направо, без да минават през магазините. Робът беглец, изпълнявал преди ролята на телохранител, се оказа гениален в сметките и сега водеше счетоводството, облечен също така в господарски дрехи, с цилиндър и пура в ръка, напук на гринговците, които мърмореха срещу цвета на кожата му, обаче работеха с него, защото нямаха друг изход.

— Госпожата ми нареди да ви предам, че при следващото пътуване на „Фортуна“ ще дойде и тя с децата, слугините и кучето. Рече да помислите къде ще ги настаните, защото нямала намерение да отсяда в хотел — съобщи капитанът на Фелисиано Родригес де Санта Крус.

— Нелепа приумица! Златният взрив ще отмине и градът ще стане отново малко селце както преди две години. Има признаци, че металът е на изчерпване, никъде вече не се намират големи късове. А свърши ли всичко, никой няма да стъпи в Калифорния.

— Когато дойдох за пръв път, това място приличаше на бежански лагер, а ето че сега е израснал град за чудо и приказ. Откровено казано, не вярвам да изчезне за един ден, та това е входът за Запада откъм Тихия океан.

— Така пише и Паулина.

— Послушай съвета на жена си, Фелисиано, тя има набито око, както виждаш — намеси се брат му.

— От друга страна, няма начин да я спрете. При следващото пътуване ще се качи на борда. Да не забравяме, че тя е господарка на „Фортуна“ — усмихна се капитанът.

Поднесоха им пресни тихоокеански стриди — едно от редките гастрономически удоволствия в Сан Франсиско, — гугутки с пълнеж от бадеми, и сиропирани круши, все от доставките на Паулина, които хотелът веднага бе закупил. Червеното вино също идваше от Чили, а шампанското — от Франция. Мълвата за пристигането на чилийците с леда се бе пръснала из града и всички ресторанти и хотели се изпълниха с клиенти, които бързаха да опитат от пресните лакомства, преди да са свършили. Тъкмо се канеха да изпушат по една пура с кафето и коняка, когато някой тупна Джон Съмърс по рамото толкова силно, че едва не разля чашата му. Той се обърна и застана очи в очи с Джейкъб Тод — не го беше виждал повече от три години, след като го стовари в Англия, отчаян и без пукната пара. Тод бе последният човек, когото капитанът очакваше да срещне, и в първия миг дори не го позна, защото бившият лъжемисионер бе същинска карикатура на янки. Беше поотслабнал и оплешивял, дълги бакенбарди обрамчваха лицето му, носеше кариран, възтесен за него костюм, ботуши от змийска кожа и неуместна бяла вирджинска шапка, а от четирите джоба на сакото му стърчаха моливи, бележници и вестници. Двамата се прегърнаха като стари приятели. От пет месеца Джейкъб Тод се подвизаваше в Сан Франсиско и статиите му, посветени на треската за злато, редовно намираха място в английския печат, както и във вестниците на Бостън и Ню Йорк. Беше пристигнал благодарение на щедрата помощ на Фелисиано Родригес де Санта Крус, който щеше да помни до гроб, че е задължен на англичанина. Като добър чилиец, Фелисиано никога не забравяше услугите — както и обидите, — и щом научи за патилата на Тод в Англия, му бе изпратил пари, билет и обяснителна записка, че Калифорния е най-далечната точка, до която човек може да стигне, преди да започне да се връща обратно. През 1845 г. Джейкъб Тод слязъл от кораба на Джон Съмърс с укрепнало здраве и изпълнен с енергия, готов да забрави позорната история от Валпараисо и да се посвети телом и духом на задачата да построи в родината си утопичното общество, за което отдавна копнеел. Той не се разделял с дебелата, пожълтяла от употреба и от морския вятър тетрадка, претъпкана с бележки. И най-дребната подробност на обществото била проучена и предначертана: Тод твърдо вярвал, че мнозина младежи — старците не влизали в сметката — ще загърбят отегчителното си съществуване и ще се присъединят към бленуваното братство на свободните мъже и жени, където ще цари пълно равноправие и няма да има управници, стражари и свещеници. Оказало се много по-трудно, отколкото предполагал, да убеди възможните кандидати за участие в начинанието, но все пак след няколко месеца двама-трима от тях вече били готови да опитат. Оставало само да намери покровител, който да вложи средства в прескъпия проект, както и обширен терен, тъй като комуната трябвало да живее далеч от светските извращения и да се самоиздържа. Точно когото започвал разговори с някакъв малко смахнат лорд, собственик на огромно имение в Ирландия, слухът за случилото се във Валпараисо, който го следвал по петите неуморно като вярно куче, го застигнал и в Лондон. Вратите отново се захлопнали под носа му, приятелите, учениците и благородникът му обърнали гръб и утопичната мечта отишла по дяволите. За пореден път Джейкъб Тод потърсил утеха в алкохола и затънал в тресавището на противните спомени. Живеел като плъх в бедняшки пансион, когато получил спасителното послание на своя приятел. Без да чака повторна покана, той сменил презимето си и скочил на борда на първия параход за Съединените щати, готов да поеме към нови и светли хоризонти. Единствената му цел била да погребе срама и да потъне в неизвестност, докато се появи възможност да се захване наново с бленувания замисъл. Най-напред трябвало да си намери работа — рентата му била на привършване, — следователно славните дни на безделие вървели към своя край. Едва пристигнал в Ню Йорк, Тод предложил на няколко вестника да стане техен кореспондент в Калифорния и после отплавал на Запад през Панамския провлак — не му достигнала смелост да мине през Магелановия проход и да стъпи отново във Валпараисо, където срамът го дебнел непокътнат, а красивата мис Роуз щяла отново да чуе опетненото му име. Приятелят Фелисиано Родригес де Санта Крус му помогнал да се установи в Калифорния и да постъпи в най-стария ежедневник на Сан Франсиско. Джейкъб Тод, сега вече под името Джейкъб Фриймънт, започнал работа за пръв път в живота си, за да открие с изумление, че това му харесва. Той обикалял околностите и пишел по всеки въпрос, който привличал вниманието му: за изтребването на индианците, за лавината от заселници, прииждащи от всички кътчета на планетата, за необузданата спекула на търговците, за светкавичното правосъдие на миньорите и за всеобщата поквареност. Един от репортажите за малко не му коствал живота. Тод описал със заобикалки, но пределно ясно, прилаганите в някои игрални домове измами с белязани зарове, намаслени карти, подправен алкохол, наркотици, проституция, както и обичая да напиват до безсъзнание жените и да продават само за долар на всеки желаещ да участва в забавлението правото да ги изнасилва. „И всичко това под закрилата на местната власт, която би трябвало да се бори срещу порока“, пишел той в заключение. Гангстери, полицейски началници и политици се нахвърлили върху него и журналистът се видял принуден да изчезне за няколко месеца, докато духовете се успокоят. Въпреки споменатото препятствие, статиите му не спрели да излизат и постепенно Фриймънт си спечелил името на уважаван рупор. С една дума, както заяви сам той на приятеля си Джон Съмърс, покрай стремежа си да се укрие, започвал да става известен.

След вечерята Джейкъб Фриймънт покани сътрапезниците си на най-модното представление — китайка, която имаш право да гледаш, но не и да докосваш, на име А Той. Била тръгнала за Америка с някакъв клипер заедно с мъжа си — търговец на преклонна възраст, — който показал добрия вкус да се пресели в отвъдното и да я освободи от себе си. Вместо да уби време във вдовишки жалейки, тя решила да се утешава през останалата част от плаването в леглото на капитана. А господинът се оказал щедър човек. Когато слязла в Сан Франсиско, забогатяла и със самочувствие, и забелязала, че навсякъде я съпровождат похотливи мъжки погледи, у А Той се зародило блестящото хрумване да печели от тях. Наела две стаи, пробила дупки в междинната стена и започнала да продава срещу унция злато предимството да бъде наблюдавана. Приятелите бяха в настроение и последваха Джейкъб Фриймънт. С подкуп от няколко долара успяха да прередят опашката и да влязат сред първите. Въведоха ги в тясна, замъглена от цигарения дим стая, където дузина мъже се блъскаха, със залепени за стената носове. Те надзърнаха през неудобните отвърстия, чувствайки се смешни като гимназисти, и видяха в съседната стая красива жена в копринено кимоно, цепнато от двете страни от кръста до глезените. Отдолу беше чисто гола. Зрителите надаваха рев при всяко нейно вяло движение, което разкриваше различни части от изящното й тяло. Джон Съмърс и братята Родригес де Санта Крус се превиваха от смях и не можеха да повярват, че потребността от жени е толкова голяма. Разделиха се още там, но капитанът и журналистът отидоха да пийнат по една последна чаша. След като изслуша разказа за странстванията и премеждията на Джейкъб, капитанът реши да му се довери.

— Помните ли Елайза — момичето, което живееше с брат ми и сестра ми във Валпараисо?

— Отлично.

— Преди година избяга от къщи и имам всички основания да смятам, че се намира в Калифорния. Опитах се да я открия, но никой не е чувал за нея или за жена с подобно описание.

— Само проститутките пристигат тук сами.

— Нямам представа как е дошла, ако изобщо го е сторила. Знам само, че е тръгнала да търси своя възлюбен — някакъв чилийски хлапак на име Хоакин Андиета…

— Хоакин Андиета? Аз го познавам, бяхме приятели в Чили.

— Той се крие от правосъдието. Бил е обвинен в кражба.

— Не мога да повярвам. Андиета беше благороден младеж. Всъщност той беше толкова горд и с такова чувство за чест, че човек трудно се сближаваше с него. Та казвате, че двамата с Елайза се обичали?

— Знам само, че е отплувал за Калифорния през декември 1848 г. Два месеца по-късно изчезна и малката. Сестра ми смята, че е тръгнала да търси Андиета, макар че не ми стига умът как е успяла, без да остави никаква следа. Вие сновете из лагерите и селищата на север, може би ще успеете да научите нещо…

— Ще направя каквото мога, капитане.

— Сестра ми, брат ми и аз ще ви бъдем вечно признателни, Джейкъб.

 

 

Елайза Съмърс остана в кервана на Джоу Трошикокали, където свиреше на пиано и поделяше с мадам бакшишите наполовина. Купи си сборник с американски песни и друг с латиноамерикански, за да развлича посетителите, а в дългите свободни часове учеше индианчето да чете, помагаше в нескончаемата домакинска работа и готвеше. Всички членовете на дружината бяха единодушни: никога преди не се бяха хранили толкова добре. Елайза с въодушевление приготвяше най-вкусни гозби от вечното сушено месо, фасул и сланина, купуваше мексикански подправки и с невероятен успех ги добавяше към чилийските рецепти на мама Фресия, правеше торти само от мас, брашно и консервирани плодове, а набавеше ли яйца и мляко, вдъхновението й достигаше невиждани гастрономически висоти. Бабалу Лошия смяташе, че мъжете не бива да готвят, но пръв омиташе сготвеното от младия пианист и реши да понамали язвителните си забележки. Навикнал да стои на пост през нощта, великанът спеше като заклан почти през целия ден, но щом вкусният полъх от тенджерите достигнеше драконовския му нос, той на мига скачаше и кукваше близо до кухнята. Бабалу страдаше от неутолим апетит и запълването на бездънния му търбух не бе във възможностите дори на най-дълбокия джоб на този свят. Преди пристигането на Чилийчето, както всички наричаха мнимия Елиас Андиета, основната храна на исполина бе уловения през деня дивеч — той разсичаше плячката на две, хвърляше отгоре шепа едра сол и я заравяше в жарта до овъгляване. Беше способен да погълне по този начин цял елен за ден-два. Но досегът с кухнята на пианиста изтънчи вкуса на Бабалу и той започна да излиза на лов ежедневно; после подбираше най-крехката плячка, изчистваше я, одираше кожата й и я връчваше на готвача.

Тръгнеха ли на път, Елайза оглавяваше кервана, яхнала якия си кон — въпреки окаяния си вид, животното бе показало качества на породист жребец, — на седлото й висеше безполезната пушка, а залепено за нея, зад гърба й, се поклащаше момчето с барабанчето. Тя се чувстваше толкова удобно в мъжките си дрехи, че се питаше дали някой ден ще може да се облича отново като жена. В едно бе сигурна — нямаше да надене корсет дори в деня на сватбата си с Хоакин Андиета. Когато стигнеха до някоя река, жените се залавяха да пълнят бъчвите, да перат и да се къпят. Това бяха най-трудните мигове за Елайза. Налагаше й се да измисля все по-невероятни причини, за да се мие, без свидетели.

Джоу Трошикокали беше снажна холандка от Пенсилвания, намерила мястото си в необятния Запад. Беше факир в картите и заровете, играта с измама я изпълваше с възторг. Първоначално тя се бе прехранвала с хазарт, докато не й бе хрумнало да събере момичета и да тръгне да обикаля Главната жила „в търсене на злато“, както сама наричаше този начин да се упражнява миньорския занаят. Джоу беше убедена, че младият пианист е с обратни наклонности, поради което го заобича също както и индианчето. Тя не позволяваше на момичетата да му се подиграват, нито на Бабалу да му измисля прякори — горкото момче не беше виновно, че се е родило хилаво и голобрадо, както не беше нейна вината, че се е пръкнала мъж в женско тяло. Господ си измисля какво ли не, ей тъй, за забавление. За индианчето бе платила тридесет долара на някакви стражари янки, които тъкмо били избили до крак останалите от племето. Тогава то било четири или петгодишно, кльощаво като скелет, с коремче пълно с червеи, но след като го хранили насила в продължение на няколко месеца и обуздавали гневните му изблици, за да не изпочупи каквото пипне и да не си разбие главата в колелата на каруците, детето пораснало с цяла педя и си проличала природата му на воин — било затворено, търпеливо и мъжки понасяло всичко. Нарекла го бе Том Без Племе, за да не забравя никога дълга си да отмъсти. „Името си върви с човека“, казваха индианците и Джоу го вярваше, затова бе измислила и собственото се презиме.

Опетнените гълъбици от кервана бяха две сестри от Мисури, прекосили дългото разстояние по суша и останали без семейства, осемнайсетгодишната Естер, избягала от баща си — религиозен фанатик, който я налагал с камшик, — и красива мексиканка, дъщеря на гринго и индианка, която минаваше за бяла и бе усвоила две-три изречения на френски за заблуда на по-разсеяните, тъй като французойките имаха слава на по-опитни. В обществото на търсачи на приключения и пройдохи също съществуваше расова аристокрация — белите се отнасяха благосклонно към метиските, с цвят на канела, но ненавиждаха всяко съприкосновение с чернокожите. Четирите жени благославяха съдбата, че ги бе срещнала с Джоу Трошикокали. Естер беше единствената без предварителен опит, останалите бяха работили вече в Сан Франсиско и познаваха кучешкия живот. След като не бяха имали късмета да попаднат в локали от класа, те знаеха що е бой, болести, наркотици и зъл сводник; бяха прихващали безброй зарази, лекувани после по най-дивашки начини, а от абортите бяха останали завинаги безплодни, за което, между впрочем, нито една от тях не съжаляваше, напротив, смятаха го божия благодат. Джоу ги бе избавила от ада, отвеждайки ги надалеч. Най-напред ги бе подложила на дълго и мъчително въздържание, за да им избие от главите всякаква мисъл за опиум и алкохол, на което жените й отвърнаха с искрена обич, като истински дъщери, защото се отнасяше с тях справедливо и не ги крадеше. Страховитото присъствие на Бабалу обезсърчаваше грубияните и омразните пияници, храната беше добра, а животът на колела им изглеждаше полезен за здравето и за духа. Момичетата се чувстваха като волни птици сред необятните планини и лесове. В живота им нямаше нищо лесно, нищо романтично и макар че бяха скътали пари и можеха да си идат, когато поискат, никоя от тях не си тръгваше, тъй като малката дружина най-точно отговаряше на представата им за истинско семейство.

Гълъбиците на Джоу Трошикокали също бяха убедени, че слаботелесният Елиас Андиета с тъничък гласец не е нормален. Затова преспокойно се събличаха, миеха и говореха на всякакви теми в негово присъствие, сякаш бе една от тях. Приемаха я толкова естествено, че Елайза често забравяше мъжката си роля, макар Бабалу да не пропускаше случай да й я напомни. Той си бе наумил да превърне хлапака в истински мъж, поради което го следеше отблизо, готов да го поправи, колчем седнеше с прибрани колене или тръсваше късата си коса с не особено мъжко движение. Научи го да почиства и да смазва пушката си, но се отказа от опитите да поправи мерника му — при всяко натискане на спусъка, ученикът му замижаваше. Библията на Елиас Андиета не впечатляваше великана, напротив, той подозираше, че младокът я използва, за да оправдае малодушието си — според него, ако момчето не бе решило да става проклет проповедник не му трябваше да чете подобни дивотии, по-добре беше да хване мръснишките книги, та дано му дойдеше някоя мъжка мисъл в главата. Бабалу трудно се подписваше и едва сричаше, но не го признаваше за нищо на света. Твърдеше, че зрението му било отслабнало и затова не виждал добре буквите, макар че от сто метра можеше да уцели подплашен заек между очите. Той често молеше Чилийчето да му чете на глас старите вестници и еротичните книги на Трошикокали не толкова заради срамотните сцени, колкото заради нежните чувства, от които винаги се разнежваше. Във въпросните писания се разказваше неизменно за изпепеляващата любов между европейски благородник и момиче от народа или обратно — благородна дама загубваше ума си по някой селяк, който обаче задължително беше горд и честен. Жените бяха винаги красиви, а ухажорите им — неуморими в щенията си. И всичко се развиваше на фона на безкрайни вакханалии, ала за разлика от други порнографски новели за по десет сентаво едната тези имаха сюжет. Елайза четеше на глас, без да показва изненадата си, сякаш беше вряла и кипяла в света на най-долните пороци, а Бабалу и три от гълъбиците я слушаха с отворена уста. Естер не участваше в подобни сеанси, защото смяташе, че е по-голям грях да описваш деянията, отколкото да ги вършиш. Ушите на Елайза пламтяха, но тя не можеше да не забележи с изумление колко изискано са обрисувани пламенните сцени — някои изрази й напомняха безупречния език на мис Роуз. Джоу Трошикокали не се вълнуваше ни най-малко от плътската страст в каквато и да било форма, поради което четенията я отегчаваха и тя само следеше лично да не би някоя дума да нарани непокварения слух на Том Без Племе. Готвя го за индиански вожд, а не за сводник, повтаряше тя, и в желанието си да го направи истински мъж, не позволяваше на детето да я нарича бабо.

— Не съм ничия баба, по дяволите! Аз съм Трошикокали, ясно ли е, проклет сополанко?

— Да, бабо.

Бабалу Лошия, бивш злосторник от Чикаго, бе прекосил континента пешком много преди треската за злато. Говореше няколко индиански наречия и се бе захващал с какво ли не, за да се прехранва: от човек чудо в пътуващ цирк, където вдигал коне над главата си и влачел със зъби каруца с пясък, до хамалин на пристанището в Сан Франсиско. Именно там го бе открила Трошикокали и го бе наела за кервана. Вършеше работа за неколцина мъже, поради което нямаха нужда от допълнителна охрана. Двамата заедно можеха да отбият всяка атака на съперниците си и неведнъж го бяха доказвали.

— Трябва да бъдеш силен или ще те смачкат, Чилийче — съветваше Бабалу Елайза. Не мисли, че винаги съм бил такъв, какъвто ме гледаш. Преди и аз бях като тебе, слаб и малко завеян, но почнах да вдигам гири и виж ми сега мускулите. Вече никой не смее да ми излезе насреща.

— Бабалу, ти си висок повече от два метра и тежиш колкото цял вол. Никога няма да стана като теб!

— Ръстът няма значение, момче. Важното е да си храбър. Винаги съм бил едър, но пак ми се смееха.

— Кой ти се подиграваше?

— Всички, дори майка ми, мир на праха й. Ще ти кажа нещо, което никой не знае…

— Какво?

— Помниш ли Бабалу Добрия?… Това бях самият аз преди. Но от двайсетина години съм Бабалу Лошия и ми върни много повече.