Серия
Мистър Монк (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk and the Dirty Cop, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

4. Г-н Монк има добри приятели

Нямаше начин Монк да отпие отново от чашата си и Стотълмайер го знаеше. Единственото, което Монк можеше да направи, беше да поддържа двете чаши пълни на еднакво ниво, независимо от коя чаша пиеше капитанът.

Този план може би щеше да проработи, ако Стотълмайер не беше взел каната с вода и не я беше изпразнил в една от саксиите зад тях.

Сега всичко, което Монк можеше да направи, беше да се моли капитанът да не се осмели да наруши цялото равновесие във вселената, като отпие от водата, в която и да е от двете чаши.

Но страхът, че Стотълмайер все пак може да го направи, на практика парализира Монк, който не можеше да откъсне очи от чашите, сякаш със силата на волята си призоваваше водата да се превърне в лед и да замръзне.

За щастие някой в публиката се изправи и помоли Монк и Стотълмайер да разкажат някои от най-необичайните си и озадачаващи случаи, така че разговорът приключи с горе-долу позитивна нотка, преди Брадок да успее да задълбае още.

— Общо взето, мисля, че мина добре — каза Монк, когато напуснахме хотела и излязохме на Пауъл Стрийт.

Стотълмайер кимна:

— В сравнение с това да бъдем изгорени на клада намазани с катран и оваляни в перушина, или пребити с камъни, предполагам, че да.

— Изглеждахте малко нервен — каза Монк.

— Наистина ли?

— Положението стана малко рисковано с водата, но аз имах подкрепата ви — каза Монк. — Можехте да бъдете унижен пред всичките си колеги.

— Радвам се, че това не стана — каза Стотълмайер. — Благодаря ти, че ми спести всякакво смущение.

Монк не схвана сарказма на капитана, така че вероятно беше неизбежно следващите му думи, независимо какви са, само да влошат положението:

— Дребна работа — каза Монк. — За това са приятелите.

Стотълмайер се обърна към мен:

— Благодарен съм ти, че зададе онзи въпрос за най-интересните ни случаи.

— Или трябваше да е това, или щях да замеря с нещо модератора ви — казах. — Какъв му е проблемът на Брадок?

— Той само попита онова, което повечето ченгета в стаята вече си мислеха.

— Беше лична нападка, капитане — казах.

— Аз не го приемам така — отвърна Стотълмайер. Лъжеше, разбира се. Но нямаше да спечеля нищо, като го предизвиквам да говори по въпроса, а и нямах достатъчно време. Закъснявахме повече, отколкото бях очаквала, и щеше да ми се наложи да наруша няколко правила за движение, ако Монк искаше да стигне навреме за часа си при своя психиатър. Затова поехме по различни пътища.

Откакто д-р Крогър се оттегли, Монк посещаваше д-р Нийвън Бел. Съвсем не бяха толкова близки с д-р Крогър, но аз смятах, че това е добре. Струваше ми се, че колкото по-малко Монк е зависим от психиатъра си, толкова повече се доближава до положението на разумен, независим човек.

Докато Монк изсипваше тревогите си върху д-р Бел, аз се разходих нагоре по улицата, която беше толкова стръмна, че в тротоара бяха изсечени стъпала. Разходката ми харесваше: от нея кръвта ми започваш да пулсира и бях възнаградена с прекрасен изглед към града отгоре.

Монк мразеше тази улица и всички подобни на нея в Сан Франциско, защото викторианските къщи бяха зигзагообразно разположени срещу склона. Но поне вече не настояваше да е с превръзка на очите, за да избегне гледката. Предполагам, че това беше напредък.

Помислих си за жестоките критики, на които Стотълмайер беше подложен по време на конференцията и ми стана криво, че не бяхме успели да го защитим по-добре (макар да знаех, че Монк щеше да изтъкне, че е свършил своя дял, като е поддържал нивото на водата в чашите.)

Брадок не каза нищо невярно, но можеше да изтъкне същите доводи, без да ги превръща в нападка срещу личността и компетентността на Стотълмайер.

Монк изобщо нямаше да работи за Полицейското управление на Сан Франциско, ако не беше Стотълмайер. Капитанът не беше повикал Монк, за да се перчи с процента си на приключени случаи, или за да изтъкне себе си. Направи го, защото беше единственият човек в Сан Франциско, когото наистина го беше грижа за Монк, независимо от психологическите му проблеми.

Стотълмайер нае Монк като консултант, за да го спаси от изолиран и нещастен живот. Това беше страхотен акт на приятелство и добрина, и вероятно струваше на капитана целия политически капитал, който беше събрал по време на кариерата си. Затова се вбесявах, като виждах да използват онова, което беше направил за Монк, като оръжие срещу него.

Не можех да поправя вредата, нанесена на Стотълмайер по време на конференцията, но поне можех да му предложа известна приятелска утеха. Затова на връщане към кабинета на д-р Бел се обадих на капитана и го поканих на кафе, след като и двамата приключим работа.

Никой от нас нямаше важен човек, който да го чака вкъщи, затова знаех, че той няма никакви истински оправдания да отклони поканата ми. Наречете ме нескромна, но бях напълно сигурна, че да прекара известно време с мен сигурно беше по-добре, отколкото да се прибере в един празен апартамент и останките от храна в хладилника.

Освен това, след всичко, което беше претърпял днес, вероятно имаше нужда да поговори с някого, независимо дали си го признава или не.

Срещнахме се в един „Старбъкс“ близо до къщата ми в Ной Вели — странен квартал, който се беше замогнал и беше станал направо луксозен, откакто купих напълно построената си, но (незадължително) нуждаещата се от допълнително декориране къща, която така и не успях да доразкрася. Все очаквах Комитетът по надзор на квартала да нападне къщата ми с факли, за да ме прогони, задето нямам силиконови гърди, немска кола или iPhone. Спасяваше ме фактът, че бях слаба, естествена блондинка с дяволита усмивка, но знаех, че това няма да ги възпира за още дълго.

Двамата с капитана подадохме на бармана огромна сума пари за две чаши кафе и се настанихме в две неравни, несъответстващи си кресла с облегалки за главата.

Той беше свалил вратовръзката си и разкопчал най-горните две копчета на ризата си, разкривайки горната част на тениската с остро деколте. Изглеждаше ужасно.

— Е, какъв е поводът? — попита Стотълмайер.

— Помислих си, че може би ще искате да поговорите за случилото се днес — казах.

— Всъщност няма много за обсъждане.

— Можем да поговорим за лъжата, която ми казахте — предложих.

— Коя по-точно? — попита той с усмивка. — Вече им губя бройката.

— Когато казахте, че не сте приели въпросите на Брадок лично — казах. — Той си беше поставил за цел да ви засегне. Какво е станало между вас двамата?

— Имаме различен подход към полицейската работа. Аз следвам закона, а той е готов на всичко, за да образува случай, дори ако това означава да стъпче правата на хората. Или самите хора — каза Стотълмайер. — Дадох му избор: Да напусне Полицейското управление на Сан Франциско, иначе щях да съобщя в Министерството на вътрешните работи онова, което знаех за него, и той можеше да си опита късмета с тях. Затова той напусна и отиде да работи в Банинг. Това беше преди осем години.

— Значи за него това е било шанс най-после да разчисти сметките си с вас — казах.

— В такъв случай си изгърмя напразно патроните. Всичко, което каза, беше, че Монк е по-добър детектив от мен. Това не е точно разкритие.

— Но въпреки това е болезнено — казах.

— Гордея се с успеха на Монк — каза Стотълмайер.

— Дори ако засенчва вашия?

— Аз съм началник на отдела, Натали. Работата ми е да изваждам наяве най-доброто в хората, които работят за мен, а това включва и Монк. Аз поемам вината, когато се издънят, а шефът обира лаврите, когато успеят. Такова е естеството на работата. Важното е, че хващаме лошите.

— Вие наистина изваждате наяве най-доброто у Монк. Именно благодарение на вас той изобщо е в състояние да разкрива престъпления — казах. — Но се питам дали наистина си давате признанието, което заслужавате.

— Разбира се — потвърди Стотълмайер. — Всеки път, когато Монк надхитри някой хитроумен убиец с непоклатимо алиби, се поздравявам, че не послушах бюрократите и психиатрите, които искаха да го отпишат.

— Да, но съм виждала лицето ви, когато господин Монк разреши някой случай на място — казах. — Освен това съм ви чувала да се упреквате, че не сте видели сам уликите. Направихте го и вчера заради случая с професор Коуън.

— Иска ми се да бях толкова проницателен като него. Не съм. Затова се радвам, че Монк е там да хваща престъпниците, които ние сме можели да подминем, защото аз не съм такъв детектив, какъвто е той — каза Стотълмайер. — Но истината е, че не бих искал да съм. Цената е прекалено висока.

— Имате предвид натрапчиво обсесивното му разстройство?

— Имам предвид всичко, което Монк пропуска — поясни Стотълмайер. — Прости удоволствия като това да ближеш фунийка сладолед, да плуваш в езеро, да отидеш на футболен мач, да се засмееш на хубава шега, да помилваш куче, да изпушиш една пура, да поиграеш с децата си, да отидеш на къмпинг в гората, да караш кола или да пиеш кафе с приятел. Какво има Монк?

— Вас и мен, и брат си Амброуз — отвърнах.

— Тъжно е — каза Стотълмайер.

— Но неспособността му да се наслаждава на нещата, които споменахте, и да създава връзки, са все симптом на психологическото му разстройство.

— И именно това психологично разстройство го превръща във велик детектив — каза Стотълмайер. — Това е всичко, което той има в живота си, освен постоянното чистене и подреждане. Аз имам семейство. Знам, че съм добър в това, което правя, но самочувствието ми не зависи от броя на случаите, които разрешавам. Аз изграждам преценката си на основата на това, какви мъже ще станат синовете ми, по надеждността на приятелствата си, и по уважението на равните на мен.

— Днес не ви засвидетелстваха особено уважение — подчертах.

Стотълмайер сви рамене:

— Може да са имали нещо предвид. Може би съм започнал да се осланям твърде много на Монк. Може би съм станал мързелив, като знам, че той е там да ме подкрепи, ако се издъня. Може би същото важи и за хората ми. Не знам.

За миг отпивахме мълчаливо от кафетата си. Стотълмайер ме гледаше с любопитно изражение на лицето. Срещнах погледа му.

— Какво? — попитах.

— При теб всичко наред ли е?

— Защо питате?

— Заради тази внезапна загриженост, че самочувствието ми е накърнено.

— Попитах само заради тормоза, който понесохте днес — казах.

— Познаваме се отдавна, Натали. Тази вечер не ти казах нищо за себе си, което вече не знаеш. Затова се питам дали това има по-малко общо с мен и повече — с нещо, което се опитваш да проумееш за себе си?

— Вие детектив ли сте или психиатър?

— В моята работа трябва да бъдеш по малко и от двете — каза Стотълмайер. — А и доста време съм бил брачен консултант.

Оставих чашата си с кафе на масата и го погледнах в очите:

— Коя съм аз, капитане?

— Не знам накъде биеш.

— Когато ме погледнете, кого виждате?

— Една уверена, интелигентна жена, която знае как да се грижи за себе си и останалите.

— Хей, ако можех да пея, щях да съм Мери Попинс.

— Е, а ти коя искаш да бъдеш? — попита той.

Въздъхнах, внезапно почувствала се много уморена, въпреки кофеина, нахлуващ във вените ми.

— Някой, който знае отговора на този въпрос.

Стотълмайер кимна.

— Имам един стар приятел, когото не съм виждал от известно време. Казва се Бил Пешел. Утре му отивам на гости — каза той. — Ако наистина искаш да ми помогнеш, ела с мен.

Не разбирах какво общо има гостуването при приятеля му със загрижеността ми как се чувства Стотълмайер заради негативното за него сравнение с Монк пред колегите му. Но не можех да му откажа.

— Ще трябва да доведа и господин Монк — казах.

— Колкото повече, толкова по-весело — отвърна той.

 

 

Когато се прибрах, Джули седеше с кръстосани крака на кухненската маса, прелистваше учебник по обществени науки с жълт маркер в ръка и ядеше „Уийт Финс“ направо от кутията.

Купих корнфлейкса „Уийт Финс“ за Монк, за да има какво да похапва, когато ни посещава. Той ги обича, защото парченцата са съвършено квадратни.

— Тези са за господин Монк — предупредих я. — А той никога няма да ги яде, ако знае, че ръката ти е била в кутията.

— Не му казвай — рече тя.

— Той ще разбере — казах.

— Как?

— Той е гениален детектив. И вероятно е преброил парченцата, останали в кутията. И вероятно е премерил отвора, който е изрязал в пликчето. И вероятно може да съпостави големината на отвора с ширината на ръката ти и да заключи, че именно ти си извършила посегателството.

— Той е откачен — каза Джули.

— Мислех, че харесваш господин Монк и се възхищаваш на способностите му — отвърнах и бръкнах в кутията за няколко парченца. Злото вече беше сторено.

— Така е — каза тя. — Но хайде, мамо, той е сериозно побъркан.

— Не сме ли всички такива — попитах.

— Аз не съм — рече тя.

— Не бързай, има време — успокоих я.

— Хей, много благодаря.

— Приеми го, скъпа: никой не излиза от детството невредим, макар че ти имаш по-добър шанс от повечето, тъй като си отглеждана от най-любящата, разбиращата, и — смея ли да го кажа — най-страхотната майка на света.

— Ако беше вярно, щеше да ми позволиш да си направя татуировка.

— Няма художник, който е достатъчно добър да те използва като платно за рисуване. — Не исках да се разхожда с татуировка на задника.

— Ти имаш татуировка — каза тя.

— И съжалявам за това — казах. — Просто се радвам, че е на място, където никой не може да я види.

— Не и напоследък — каза Джули. — Като стана дума за това, как мина срещата ти със Стотълмайер?

Не можех да повярвам колко дръзко и нахално започваше да се държи Джули с мен. Но пък и тя вече не беше малко момиченце. Беше жена. И освен това не беше глупава. Джули знаеше, че не съм се обрекла на целомъдрие.

Отказът ми да й позволя да си направи татуировка беше последното ми, отчаяно усилие за някакъв родителски контрол. След няколко месеца тя щеше да е възрастен човек, поне по законите на щата Калифорния, и нямаше да има нужда от разрешението ми за каквото и да било. Можеше да татуира цялото си тяло, да постъпи във Френския чуждестранен легион, или да избяга и да се омъжи за някой тип, с когото се е запознала само преди час.

Неизбежната й свобода да прави всевъзможни грешки беше нещо, за което се опитвах да не мисля, иначе щях да започна да се задушавам. По-добре беше да се съсредоточа върху темата на дневен ред, а именно, моята напълно невинна и целомъдрена среща с капитан Стотълмайер.

— Не беше романтична среща — казах. — Бяхме просто двама приятели, излезли на чаша кафе, и беше много приятно, благодаря ти, че попита. Под външната маска на сурово ченге той всъщност е мил, чувствителен човек.

— Прекалено е стар за теб, мамо.

— Не се интересувам от него в романтичен план. Той е някой, с когото мога да си говоря.

— За това са приятелките ти — каза тя. — Твоята тайфа.

— Нямам тайфа — казах аз. — Освен това, той познава по-добре от всеки друг специалните проблеми, с които трябва да се справям. Свързват ни общи неща.

— И двамата сте над трийсетгодишни и необвързани?

— И двамата сме дълбоко загрижени за Ейдриън Монк — уточних.

— Приличате на двама разведени родители, които си делят попечителството над него — каза тя.

— Ние сме най-близкото подобие на семейство, което господин Монк има — поправих я.

— Ами брат му?

— Той никога не излиза от къщи — казах. — Ние сме онези, които го виждат всеки ден. А с тази загриженост и обвързване вървят известни отговорности и трудности.

— Защото той е откачен — каза Джули.

— Защото е специален — казах. — Като теб.

Целунах я по главата и разроших косата й.

— Изобщо не съм като господин Монк — каза тя.

— Мислиш, че не ми създаваш трудности?

— Не и наполовина толкова, колкото ти на мен — каза тя.

— Това е работа на майката — отговорих.

— В такъв случай си много добра в това — каза тя и ми се усмихна широко.

Беше хубаво да знам, че съм добра в нещо.