Серия
Мистър Монк (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk and the Dirty Cop, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

2. Г-н Монк си прибира чека

Когато няма случай за разследване, Монк обича да чисти апартамента си и да оправя нещата си. Проблемът е, че на земята няма по-чисто, по подредено място от хиляда и двестате квадратни фута от Сан Франциско, които той обитава. По-вероятно е да откриете микроскопични следи от живот върху повърхността на Марс, отколкото върху неговите кухненски плотове. И можете да използвате апартамента му за калибриране на всяко устройство за нивелиране на земята.

Затова когато вече няма какво да дезинфекцира или балансира в дома си — а това се случва след броени минути — той започва да ме умолява да му позволя да изчисти моята къща.

Знам какво си мислите: Питате се защо си правя труда да споря с него за това. Вие незабавно бихте се съгласили, ако шефът ви доброволно предложи да почисти щателно къщата ви и да ви плати да си седите и да безделничите, докато той търка.

Но не говорим просто за някого. Говорим за Ейдриън Монк. Когато почиства дома ви, той на практика го оголва чак до пироните, а след това връща всичко на мястото му според собствените си мистериозни правила за ред.

Това може и да не ви звучи толкова зле, освен ако не сте го преживявали в действителност.

Например, след като изпразни и лъсне хладилника ми, той поставя всички останки от храна, месо, плодове и зеленчуци в отделни пластмасови кутии и херметични найлонови торбички, поставя им етикети и ги подрежда по рафтовете по хранителна група, големина и срок на годност. (Наречете ме луда, но не виждам смисъла да сложиш една ябълка в прозрачно пликче и да залепиш отгоре етикет, на който пише „Ябълка“.)

Няма храна, дори парче шоколадов кейк, която да изглежда апетитна, след като е херметически затворена в пластмасов съд от каталог на „Тъпъруеър“ и й е поставен етикет. Тя се превръща в научен образец, а кой би искал да яде подобно нещо?

Освен това Монк пренарежда всичките ми мебели, всички картини по стените, и всички книги и дреболии по рафтовете, така че всичко да е центрирано, балансирано и симетрично, независимо от личните ми вкусове.

Смятам, че известна доза небрежен безпорядък показва характер и прави дадено място да изглежда обитавано.

Но ако се натъкне на нещо, което не се вписва както според него е редно, Монк го изхвърля, независимо от паричната или сантименталната му стойност за мен.

След като свърши, това все още са си нашите неща, но вече нямам усещането, че живеем в тази къща. Тя прилича на идеален дом за семейство андроиди. Това дори не е най-лошото. Като част от чистенето, той преравя подробно всичките ми дрехи, бижута, лекарства и тоалетни принадлежности, като иска да му дам отчет за всичко и да изтъкна правдоподобна причина за наличието му в живота ми, още по-малко пък в стаята, дрешника или чекмеджето ми.

Аз съм доста либерален и открит човек, и прекарвам по-голямата част от времето си с Монк, затова и без друго няма много неща за мен или за миналото ми, които да не знае. Но всеки обича да запазва за себе си частица от личността си, независимо колко малка и незначителна е тя. Това е невъзможно, ако допуснете Монк в дома си, камо ли пък ако му позволите да тършува из чекмеджетата ви.

Дъщеря ми, Джули, е на възраст, когато особено усърдно защитава личното си пространство и отказва да ме пуска в стаята си, освен ако и тя не е там, а дори тогава трябва едва ли не да представя писмена молба, придружена с лична карта и снимка. Тя никога не би ми простила, ако пусна Монк в стаята й, макар да няма вероятност това да се случи. Тя има хамстер, и макар той да е в клетка, Монк не би се навил да влезе в стаята й, освен ако не е облечен в екип за работа с опасни материали, със собствен запас от въздух.

Въпреки всички проблеми и дразнещи ситуации, които възникват, ако позволя на Монк да почисти къщата ми, понякога все пак се поддавам на постоянните му молби. Това се случва, когато съм наистина заета или наистина мързелива, или и двете; мръсните съдове и прането са се натрупали, а по рафтовете има достатъчно прах, че почистването на къщата да може да мине в графа „археологически разкопки“.

Денят след посещението ни в университета беше един от тези моменти.

Разковничето за това, как да оцелеете при почистване на къща в стил „Монк“ е да не му позволявате да върши всичко наведнъж. Строго го ограничавам до определени задачи или участъци от къщата като например почистване на кухнята или пране. Но дори при това положение пак трябва да изразходвам мъчително количество време и енергия, за да се оправдавам за разни неща, като например защо не съм изгорила някоя лекьосана блуза, вместо да я държа в дрешника си, където може да зарази останалите ми дрехи.

— Това е старо петно — казах. — Не може да се предаде.

Седях на кухненската маса и четях някои важни неща в „Инкуайърър“. Наваксвах с информацията кои звезди са „безславни“ без грим и фотографски трикове за прикриване на коремните им тлъстини и целулита.

— Стане ли веднъж петно върху някоя дреха, то привлича други петна — обясни Монк. — И насекоми. Ако носиш това, направо си просиш нашествието на въшките.

Монк беше в долепеното до кухнята перално помещение, екипиран с домакинска престилка и ръкавици за миене на съдове, докато сгъваше дрехите ми. Носеше ръкавиците, в случай че без да иска, влезе в съприкосновение със сутиени или гащички. Трябваха ми месеци да го убедя, че не е нужно да носи и предпазни очила.

Той стисна блузата ми между палеца и показалеца си и я задържа на една ръка разстояние, извърнал глава от дрехата, сякаш беше накисната в урина и заразена с едра шарка.

— Това е една от любимите ми блузи — казах. — Имам я от години. Обличам я, когато се мотая из къщи или се занимавам с цапащи неща, защото не е нужно да се тревожа, че ще я съсипя.

— С подобна безумна нагласа защо дори въобще да си правиш труда да я переш? Защо просто не се търкаляш в мръсотия и екскременти цял ден и да я закачиш отново в дрешника, като свършиш?

— Може би ще го направя — казах, само за да го подразня.

Миг по-късно усетих мирис на дим.

— Какво правите? — Извъртях се рязко и го видях да поднася запалена кибритена клечка към долния край на блузата ми и да я подпалва.

— Намесвам се решително — каза Монк, като държеше блузата ми провесена над мивката в пералното помещение. — По-късно ще ми благодариш.

— Не може да идвате в къщата ми и да горите дрехите ми — казах му. — Как ще ви се хареса, ако аз ви причиня това?

— Миналата седмица те помолих да изгориш един чифт мои панталони и ти отказа. — Той пусна горящата блуза в мивката, преди пламъците да успеят да опърлят пръстите му.

— Няма да изгоря напълно годен за носене чифт панталони, защото сте намерили върху тях котешки косъм — казах.

— Този косъм може да е бил дом на хиляди бълхи — рече Монк.

— Не беше.

— Ами ако са били африканизирани бълхи-убийци? Може да нахлуят на цели пълчища в леглото ми довечера и да ме убият, докато спя.

— Няма такова нещо като африканизирани бълхи-убийци — казах.

— Има африканизирани пчели-убийци — каза той. — Кой знае още колко други насекоми са били африканизирани? Докато ме караш към къщи довечера, трябва да спрем по пътя и да купим мрежа против комари, за да я опънем около леглото ми.

— Може би трябва да си вземете стоманена мрежа.

— Добра идея — каза той.

— Ами ако домашните птици и добитъкът също са били африканизирани? Как ще се предпазите от ордите африканизирани пилета-убийци и африканизирани крави-убийци?

— Не ставай смешна — каза Монк.

— Вие сте онзи, който повдигна въпроса за африканизираните бълхи-убийци — припомних.

— Само за да изтъкна важен довод — рече той.

— Че няма нищо лошо в това да изгаряте изцапаните ми с петна дрехи.

Монк въздъхна облекчено.

— Радвам се, че най-после започваш да се вразумяваш.

Телефонът иззвъня и аз посегнах отчаяно към него, като давеща се жена, която сграбчва спасителен пояс.

— Ало, на телефона е Натали — казах.

— Аз съм — каза Стотълмайер. — Нося чека на Монк, ако искате да се отбиете и да го вземете. Иначе мога и да му го пратя по пощата.

— Не мърдайте — казах. — Идваме веднага.

— Не бързам — каза той.

Обърнах гръб на Монк, свих ръка и покрих с нея устата си и слушалката, и прошепнах:

— Мисля, че ако тръгнем на секундата, мога да попреча на господин Монк да изгори всичките ми дрехи.

— Не му позволяваш да се занимава с прането ти, нали?

— Вие сте виновен, че не го държите зает — казах.

— Голяма грешка. Дай му вместо това да ти измие колата или да подстриже тревата — каза Стотълмайер. — Иначе може да ти изгори къщата.

 

 

Когато влязохме в дежурната стая на отдел „Убийства“, Лейтенант Дишър стоеше до автомата за кафе „Мистър Кофи“ и се взираше отчаяно в разтворения си портфейл. Като ни видя, грейна.

— Хей, може ли някой от вас да развали една двайсетачка? — попита той.

— За какво? — отвърнах.

— Трябват ми дребни, за да си купя чаша кафе.

— Безплатно е, Ранди.

— Вече не — каза той.

Хвърлих поглед зад него към автомата за кафе на масата. Сега сред дузините покрити с петна и назъбени чаши на детективите имаше кутия за събиране на пари. Един надпис на кутията гласеше: КАФЕ: 1,50 долара.

— От отдела налагат повсеместни бюджетни съкращения — каза Дишър. — Става брутално. Дори разпределят на дажби моливите и химикалките.

— Отсреща има кафене — отбеляза Монк.

— Видял ли си колко струва? По-евтино е да си напълниш резервоара догоре с бензин, отколкото да си купиш чаша от тяхното кафе — каза Дишър. — Затова ми трябват дребни.

— Съжалявам, не мога да разваля двайсетачка — отряза го Монк. — Не и с чиста съвест.

Не схванах, затова го изгледах.

— Ранди ви дава банкнота от двайсет долара, а вие му връщате същата сума в по-дребни банкноти — казах. — Какво неморално или неетично има в това?

— Защото ще трябва да му дам една десетачка, осем банкноти по един долар, и осем монети по четвърт долар, само за да изравня нещата. Не нося никакви банкноти по пет долара, разбира се.

— Разбира се.

Веднъж Монк написа петиция с настояване Монетният двор на Съединените щати да изтегли от обращение банкнотата от пет долара и да я замести с банкнота от четири или шест долара. Беше стоял цяла седмица пред една банка на „Уелс Фарго“, за да събира подписи, но получи само един: моят. И дори той беше даден под изключителен натиск, затова не се брои.

— Тогава Ранди ще използва шест от монетите по четвърт долар или една от банкнотите по един долар и две монети от по четвърт долар, за чашата кафе — каза Монк. — Така ще му останат осемнайсет и петдесет — нечетна сума, съставена от нечетна смесица от банкноти и монети. Това е анархия.

И двамата се втренчихме в него. След една дълга минута се обърнах към Дишър:

— Аз мога да ти дам долар и петдесет, Ранди.

Дишър поклати глава:

— Не, благодаря. Мисля, че сега ми трябва нещо по-силно от чаша кафе.

— Не можеш — каза Монк. — На работа си.

— Тогава може би просто ще се застрелям — каза Дишър, като пъхна портфейла в джоба си и се върна на бюрото си пред кабинета на Стотълмайер.

Монк погледна объркано след него.

— Какъв му е проблемът?

Беше безсмислено да се опитвам да му обяснявам, затова просто се отправих към остъкления кабинет на Стотълмайер, който осигуряваше на капитана завладяващ изглед към дежурната стая, и абсолютно никакво усамотение, освен ако не спуснеше щорите.

Когато влязохме, Стотълмайер седеше на бюрото си и се занимаваше с някакви книжа.

— На това се казва бързина — каза Стотълмайер, като вдигна поглед към нас. — Колко правила за движение нарушихте, докато стигнете дотук?

— Отказвам да отговоря, на основание, че това може да ме уличи — казах.

— Осем — каза Монк.

Обърнах се към него:

— Осем ли?

— Всъщност бяха седем, но тъй като това е нечетно число, включих и пресичането на червен светофар, докато шофираше вчера на път към университета.

Подадох се от вратата на кабинета на Стотълмайер и се провикнах към Дишър:

— След като се застреляш, имаш ли нещо против да взема на заем пистолета ти?

— Заповядай — каза той.

— Благодаря. — Обърнах се отново към Стотълмайер. — Сега ще ми издадете ли фиш за глоба?

— Прегази ли някого? — попита той.

— Не — отвърнах.

— Тогава това не е работа за моя отдел. — Стотълмайер посегна към един пощенски плик на бюрото си и го подаде на Монк. — Ето чека със заплатата ти, заедно с личното ми извинение за забавянето.

— Включили сте писмено извинение? — попита Монк.

— Не, не съм — каза Стотълмайер. — Поднасям ти го сега, лично.

— Бих предпочел да е писмено — каза Монк.

Стотълмайер хвърли поглед към мен:

— Ще ми услужиш ли с онзи пистолет, след като свършиш с него?

— Имате си собствен — казах. — Като говорим за пистолети, какво става с онзи професор, който застреля студента?

— Днес следобед го арестувахме за убийство — каза Стотълмайер. — Форд Олдман, студентът, когото е убил, работел по дисертацията си и се натъкнал на някакъв неясен труд, който един учен-юрист написал в началото на двайсети век. Студентът забелязал някои прилики между пасажи в научния труд и една глава в една от книгите на Коуън, затова изпратил на професора любезен имейл, в който го питал за това. Нямало намек за заплаха. Хлапето търсело само малко допълнителни сведения.

— Вместо това получил куршум — казах, доволна от себе си, задето прозвучах толкова закоравяла. Ченгетата уважаваха това. — Коуън не е искал да бъде разобличен като плагиат.

— Щяло е да бъде особено смущаващо, защото миналата година Коуън е написал становище за „Сан Франциско Кроникъл“ в което осъждал политици, студенти и писатели за това, че представят труда на други хора като собствен. — Стотълмайер се консултира с една вестникарска изрезка на бюрото си. — Коуън нарекъл това „неприемливо подкопаване на академичните стандарти, довело до ширещо се интелектуално безчестие на публичния дискурс“. Вдигнат във въздуха със собствената си петарда — каза той.

— Шшшшт. — Монк трескаво размаха ръце пред лицето ми. — Как можеш да говориш така пред служител на закона! Би трябвало да се срамуваш от себе си. Надявам се, че не използваш подобни неприлични думи пред дъщеря си.

Петарда не е неприлична дума — казах.

Той отново ми изшътка и пак размаха ръце.

— Не използваме думата с „п“ в цивилизовани разговори — каза Монк. — Всъщност, не я използваме изобщо. Тя е забранена.

— Петардата е експлозивно устройство — казах. — А не част от мъжката анатомия.

Това доведе до още шъткане със зачервено лице и размахване на ръце от страна на Монк.

— Така става, когато носиш мръсни дрехи — каза той. — Съвсем скоро започваш и да говориш мръсотии. Преди да се усетиш, вече пушиш хашиш, пиеш контрабанден алкохол и продаваш тялото си на моряци.

— Винаги съм се питал как жените свършват така — каза Стотълмайер. — Сега знам.

— Ами заплашителните имейли, които Коуън твърдеше, че е получил? — попитах.

— Коуън вероятно си ги е изпращал сам от компютрите за обществено ползване в интернет кафето на университета. Намерихме свидетели, които казват, че непрекъснато бил там. — Стотълмайер се обърна към Монк. — Истината е, че Коуън вероятно щеше да се измъкне безнаказано, след като извърши перфектното убийство, ако не беше ти.

— Щяхте да го хванете — каза Монк.

— Не мисля — каза Стотълмайер. — Нямаме достатъчно персонал и достатъчно средства, затова когато се появи лесен за разрешаване случай, не се опитваме да го отворим отново, просто продължаваме.

— Не съм ви виждал да правите това — каза Монк.

— Ти не си тук в окопите всеки ден, Монк. Има много неща, които не виждаш.

— Виждам повече, отколкото повечето хора — отбеляза Монк.

— Това е вярно и именно това умение повдига въпроса за нещо друго, за което трябва да поговоря с теб — каза Стотълмайер. — Отделът иска от теб една услуга.

— Няма да искате да израждам бебе, нали?

— Не — каза капитанът.

— Или да обръсна космите на нечий гръб?

— Не — каза капитанът.

— Или да доя крава?

— Имам предложение, Монк. Вместо да изброяваш безкрайния списък от неща, които не искаш да правиш, какво ще кажеш да ме оставиш да ти съобщя каква е услугата?

— Не включва дъвчене на дъвка или плюене на тютюн, нали?

— Тази година в Сан Франциско се провежда конференцията на детективите от отдел „Убийства“ в големите градове, и искат да интервюират теб и мен на живо утре сутринта по въпроса за работните ни взаимоотношения.

— Защо? — попита Монк.

— Защото успяваме да разкрием много убийства заедно — каза Стотълмайер.

— Ще трябва ли да съм пред публика?

Стотълмайер кимна:

— Само двеста ченгета от всички краища на страната. Но няма да си сам. Аз ще съм на сцената заедно с теб.

Монк се присви:

— Изпитвам неудобство да говоря пред публика.

— А на мен ми е неудобно да навирам в очите на други ченгета високия ни процент на приключени случаи — каза Стотълмайер. — Но тази молба беше отправена пряко от шефа. Мисля, че иска да покаже злорадството си.

Обадих се:

— Погледнете нещата откъм благоприятната страна, господин Монк.

— Никога няма благоприятна страна — каза той.

— Това означава, че шефът на полицията знае за вашите постижения и уважава способностите ви. Гордее се с работата, която вършите, и иска да се поперчи с вас — казах. — Да говорите на тази конференция, може да се окаже важна стъпка към възстановяването ви на работа в полицията.

Монк погледна мен, после Стотълмайер.

— Вие така ли мислите?

Стотълмайер сви рамене:

— Никога не вреди да се подмажеш малко на шефа.

— Добре, ще го направя — каза Монк. — Стига да не се стигне до истинско мазане.

— Няма — каза Стотълмайер. — А ако някакви жени вземат да раждат, аз ще изродя бебето.