Серия
Мистър Монк (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk and the Dirty Cop, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

28. Г-н Монк променя света

Никак не ми беше приятно да изгубя „Лексуса“, сметката за осребряване на разходите и здравната осигуровка, но поне бяхме живи.

Докато полицаите слагаха белезници на Слейд и Вурцел, а Монк осведомяваше накратко Дишър, аз се обадих на Джули и й казах да си завлече задника обратно вкъщи, като я предупредих, че вероятно няма да се прибера до сутринта.

— Кой е късметлията? — попита тя.

— Лейтенант Дишър — казах.

— Сигурно се шегуваш — каза тя с истински ужас в гласа.

— Не е каквото си мислиш. Ще ми вземе показанията — казах. — Тази вечер хванахме един убиец.

— Супер — каза тя.

Пожелах й сладки сънища и затворих. Не й казах, че едва не съм загинала, и никога нямаше да го направя. Има някои неща, които не е нужно да знае.

Пъхнах телефона в чантата си и видях, че задната врата на „Майбаха“ е отворена. Даниел седеше на задната седалка на колата на Вурцел, като ме наблюдаваше и отпиваше от бутилка с вода.

— Удобна ли е? — попитах.

— Предполагам, че това ще е най-близкото до притежаването на такава кола, което ще ми се случи, за това е добре да се възползвам от благоприятната възможност — каза тя. — А пък минибарът… Тя има вътре шоколад „Годайва“, грозде, и шест различни вида сирене.

— Тази вечер ни спаси живота — казах. — Благодаря ти.

Тя пренебрежително махна с ръка при тази мисъл.

— Вие ми върнахте услугата.

— По този въпрос — казах, колебливо. — Знаеш, че всичко това бяха просто приказки, нали? Искам да кажа, не бих направила нищо, за да те нараня.

— Ник не мислеше така. Усещах как сърцето му блъска в гърба ми.

— Не знам дали щях да стрелям или не — казах.

— Аз знам — каза Даниел.

Това й даваше предимство пред мен. Аз още не бях сигурна какво щях да направя.

— Какво ще правиш сега?

— Ще си потърся работа — каза тя. — Може би нещо в по-безопасно поприще.

— Но ти си добра в това — казах.

— Не съм сигурна, че искам да бъда — каза тя. — Ще си взема малко почивка и ще обмисля въпроса.

Монк и Дишър се приближиха до нас.

— Поздравления — каза Дишър. — Свършила си удивителна детективска работа. Монк ми разказа всичко. Но все пак трябва да дойдете в центъра и да дадете официални показания.

— Можете ли да потвърдите обвиненията? — попитах.

— Записът от 911 и от гласовата поща имат стойността на подписани самопризнания — каза Дишър. — Слейд и Вурцел също го знаят. Вече се надпреварват да видят кой може да натопи пръв другия в замяна на по-малка присъда.

— Кога ще освободят капитана? — попита Монк.

— Веднага щом прокурорът успее да събуди някой съдия — каза Дишър. — Но междувременно той си отдъхва в стаята за почивка на служителите, с кафе и понички.

— Значи за момента още си изпълняващ длъжността капитан Дишър — казах.

— Да, съм. — Той се усмихна на Даниел и подаде ръка. — Не ни запознаха. Както каза Натали, аз съм временно изпълняващ длъжността капитан Дишър. Но всички ми казват Булит.

— Наистина ли? — попита Монк.

— Да, наистина — заяви Дишър.

— Аз не — каза Монк.

— Това е защото си извън примката — каза Дишър. — Аз съм в примката. Може да се каже, че примката се примчи около мен.

Даниел разтърси ръката на Дишър.

— Защо те наричат така?

Той леко изпъчи гърди и вдигна панталоните си.

— Очевидно е, веднъж щом ме видиш в действие по улиците. Аз съм на практика безстрашен.

— Извини ме, Булит — казах. — Къде мислиш, че ще отиде Стотълмайер, след като го освободят?

— Вероятно ще се отбие до управлението, за да ви благодари, преди да се прибере вкъщи — каза Дишър, като се обърна отново към Даниел. — След като дадеш показания, какво ще кажеш за една обиколка на полицейското управление?

— За начало можеш да й покажеш кабинета си на временно изпълняващ длъжността капитан — предложих. — Сигурна съм, че ще й хареса.

— О, боже. — Дишър внезапно замръзна. — Всичките ми неща още са там.

Той се врътна кръгом и затича обратно към колата си.

— Какъв му е проблемът? — попита Даниел.

Свих рамене:

— С Булит човек никога не знае.

 

 

Когато свършихме с показанията, вече беше почти залез-слънце. Даниел се прибра, но ние останахме, за да видим Стотълмайер, когато се върне.

Монк използва времето да измие прозорците, да избърше праха от рафтовете и да мине с парцал подовете в кабинета на Стотълмайер. Предложи ми да ми позволи да му помогна, но аз отклоних предложението. Знаех колко му харесваше да го прави сам, без да се налага да се тревожи, че го правя не както трябва.

Да, има правилен начин и погрешен начин за миене на пода с парцал. Той включва изключително сложна техника, която, ако не се изпълнява точно по правилния начин, може да предизвика чума и загиването на цели цивилизации.

Вместо да рискувам това, аз си взех чаша кафе, седнах на бюрото на Лансдейл, и загледах как Монк работи, а Дишър попълва докладите. Дори не осъзнах, че Стотълмайер беше влязъл, нито пък те, докато той не застана право пред мен. Отново носеше измачканите си дрехи и изглеждаше уморен до смърт, но на лицето му имаше усмивка.

— „Ако имам късмет, куршумът ще мине покрай нея и ще се забие в теб“ — цитира Стотълмайер. — Ще трябва да почнем да ти викаме „Мръсната Натали“.

Дишър направи гримаса. Щеше да е съкрушен, ако този прякор се задържи. Изкушавах се да насърча това, само за да си му го върна, задето арестува капитан Стотълмайер.

— Откъде знаете, че съм казала това? — попитах капитана.

— Пускат откъси от записа ти на 911 из цялата сграда — каза Стотълмайер. — Кораво момиче си.

— Това новина ли е за вас? — попитах.

— Не — каза той. — И преди съм си патил.

Монк излезе от кабинета на капитана, все още с гумени ръкавици на ръцете.

— Добре дошъл обратно, Лилънд — каза той. — Кабинет ти е чист и дезинфекциран. Не ти трябва да знаеш какъв беше преди.

Стотълмайер сграбчи Монк, притегли го в мечешка прегръдка и го тупна по гърба.

— Знаех, че мога да разчитам на теб, Монк. Благодаря ти.

— Това правя — каза Монк, тялото му беше сковано, ръцете — плътно притиснати отстрани.

— По-добре от всеки друг — каза Стотълмайер, като отново го тупна силно по гърба, преди да го пусне. — И каквото и да казва някой, това не ме тревожи ни най-малко, особено точно в този момент.

Той погледна зад Монк към Дишър, който стоеше нервно, неспособен да срещне погледа на Стотълмайер.

Капитанът въздъхна и подаде ръка на Дишър.

— Не се сърдя, Ранди. Ти просто си вършеше работата, и то добре.

Дишър сграбчи протегнатата ръка на капитана и го придърпа в голяма прегръдка.

— Благодаря — каза Дишър. — Толкова се радвам, че всичко свърши.

— Аз също — каза капитанът. Но Дишър не го пускаше.

— За мен беше истински ад.

— Да, доста трудно ти беше — каза Стотълмайер, като се опита да се отскубне. Но Дишър държеше здраво. — Сега трябва да вървя.

Монк и аз се отправихме към вратата. Стотълмайер се обърна, за да ни погледне умолително.

— Добре ще ми дойде малко помощ тук — каза той.

— Изпомагахме се — казах и отворих вратата на Монк.

— Това е бремето на значката — каза Дишър. — Тя няма душа. Но аз имам душа.

— Знам, че имаш — каза Стотълмайер, като потупа Дишър по гърба. — Знам.

Затворих вратата зад нас.

 

 

Джули ме чакаше будна, когато се прибрах малко след полунощ. Седеше на дивана, с лице към вратата, скръстила ръце под гърдите.

— Не трябваше да стоиш будна да ме чакаш — казах. Когато се приближих, видях, че очите й са зачервени, а по бузите й има следи от сълзи.

Седнах до нея, обгърнах раменете й с ръка и я притеглих към себе си:

— Какво има, скъпа?

— В гласовата поща имаше съобщение — каза тя. — Изслушах го.

Затворих очи и я целунах по темето.

— Съжалявам.

— Можеше да загинеш, мамо.

— Нямаше — казах.

— Какво си си мислила, да влезеш в изоставен склад посред нощ?

— Вършех си работата — казах.

— Да преследваш убийци — каза тя.

— Мисля, че може би точно в това ме бива — казах.

— Наистина — каза Джули.

— Мислиш ли?

— „Способна съм да убивам, а един пистолет само улеснява нещата“ — каза тя, като ме цитира дословно.

Трепнах:

— Не това имах предвид.

— Татко беше страхотен пилот-изгребител, но това не попречи да го свалят. Не искам да загубя и теб.

— Може би трябва да напусна и да върша нещо по-безопасно.

— Може да загинеш, докато пресичаш улицата. Тази работа те прави щастлива — каза тя. — Толкова щастлива, колкото не съм те виждала да правиш нищо друго. Но трябва да ми обещаеш, че ще внимаваш повече.

— Хей, аз съм онази, която се предполага, че трябва да отправя предупрежденията в тези отношения.

— Това се промени, когато разни хора започнаха да насочват оръжия към теб — каза тя. — Обещаваш ли?

— Обещавам — казах.

От толкова отдавна не бях прегръщала дъщеря си. Щом стана тийнейджърка, последното, което искаше, беше привързаността на майка си. Не искаше да се чувства като бебе. Но сега не я беше грижа и аз бях благодарна за това.

Прегръщахме се, защитени и обичани, докато и двете заспахме.

 

 

На другия ден си взех почивка, за да наваксам със съня и да се освободя, доколкото е възможно от цялото вълнение. Арестите и освобождаването на Стотълмайер станаха твърде късно, за да се появят в сутрешния вестник, и не включих телевизора.

Прекарах деня, като се мотаех из къщата и не си давах много зор. Обаче дочетох „Убийство по сценарий“. Не знам как може да се справя тази стара дама. Аз бях с цели трийсет години по-млада от нея, а разкриването на убийства и изправянето очи в очи с убийци ме беше изтощило до крайност.

Случаят с Вурцел беше главна новина на другата сутрин. Историята излагаше точно какво са направили Слейд и Вурцел, и как то довело до убийствата на Пешел и Брадок, но иначе нямаше много подробности за това как е разкрит случаят. Монк беше споменат мимоходом, а за мен пък изобщо не ставаше дума (което не беше изненада, защото никой от медиите не се беше опитал да ми се обади предния ден). Намекваше се, че полицаите упорито са разследвали случая, подтиквани от убеждението си, че капитан Стотълмайер трябва да е невинен.

Не ме беше грижа, че историята е неточна. Не търсех известност или признание. Беше ми достатъчно, че се измъкнахме от нея живи, и че капитанът е реабилитиран.

Отидох в дома на Монк в девет на другата сутрин, готова да се изправя челно пред проблема с нашата безработица. Още карах „Лексуса“ и щях да продължа да го правя, докато някой не се появеше да си го прибере. „Интертект“ ми дължеше поне толкова заради онова, на което ме подложи Слейд.

Планът ми беше да започна да се свързвам с местните полицейски управления, за да разбера дали някое от тях се интересува от услугите ни.

Планът на Монк беше да се свърже с хората от компанията, която произвеждаше контейнерите за херметично опаковане на памперси, и да види дали не може да стане техен търговски представител за Западното крайбрежие, отговарящ за развитието и насърчаването на по-широката употреба на уреда. Дневната беше пълна с допълнителните контейнери, които беше купил.

Преди някой от двама ни да успее да се потопи в набелязаната цел, на входната врата се почука. Беше капитан Стотълмайер. Изглеждаше изненадващо отпочинал и спокоен, като се има предвид какви бяха за него последните няколко дни.

— Имам добри новини за вас — провъзгласи той.

— Полицейското управление се е съгласило да замени всичките си кошчета за боклук с контейнери за херметично опаковане на памперси — предположи Монк.

— Почти толкова хубаво — каза Стотълмайер. — Отново си във ведомостта за заплатите като консултант.

— Удоволствие е да работя отново с вас — каза Монк.

— Чувството е взаимно — каза Стотълмайер.

— Как накарахте началника да промени мнението си? — попитах.

— Чрез изнудване — поясни Стотълмайер.

— Това е незаконно — каза Монк.

— Не и този вид — каза Стотълмайер. — Нарича се политическо изнудване. Казах на началника, че ако не ми възстанови бюджета до предишните размери, ще се свържа с всички телевизии и репортери в града и ще им разкажа как съм бил неправомерно арестуван за убийство от едно некомпетентно полицейско управление, и освободен чрез усилията на един консултант, когото те са уволнили. Щях също да припомня на репортерите, че сред хората, допринесли най-много за предизборната кампания на кмета, е била Линда Вурцел.

— Оу — казах. — Като говорим за милата Линда, как върви случаят срещу нея и Слейд?

— Всеки от двамата се опитва да сключи сделка с прокурора да свидетелства срещу другия, за да не получи смъртно наказание. Мисля, че Слейд има предимство. Оказва се, че е носел подслушвателно устройство, когато се е срещнал с Вурцел преди десет години, и е запазил записа на разговора им като застраховка.

— Слейд е нямало да запише срещата, ако е отишъл на нея с намерението да приеме работата — каза Монк. — Щял е да я арестува, но сигурно нещо се е променило, когато е чул предложението й.

— Това се нарича алчност, Монк. Видял е начин да осребри мечтите си.

— Защо е искала съпругът й да бъде убит?

— Помниш ли всички онези жени, които са се появили да поискат дял от имуществото на Стив Вурцел, защото са твърдели, че им е направил деца? — каза Стотълмайер. — Е, той наистина го е направил.

— Разбирам защо това би я разярило — казах. — Но защо е отишла да търси наемен убиец тъкмо в кръчмата на Пешел?

— Не знаела къде другаде да отиде. Избрала най-противния, най-опасния бар в най-западналия квартал, който успяла да намери, и е смятала, че там непременно ще има някой, който е достатъчно отчаян и неморален, за да приеме работата.

— Трудно е да се повярва, че един полицай би паснал на това описание — каза Монк.

— Там навън е един грозен свят — каза Стотълмайер.

— Знам — каза Монк и подаде на капитана един контейнер за херметично опаковане на памперси. — Ние можем да променим това.

— С това? — попита Стотълмайер.

— Всяка революция трябва да започне отнякъде — каза Монк.

Край