Серия
Мистър Монк (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk and the Dirty Cop, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

22. Г-н Монк отива в затвора

Монк работеше по останалите си случаи от „Интертект“ на масата в трапезарията си, докато аз се опитвах да изостря детективските си инстинкти, като четях романа „Убийство по сценарий“ който той си купи в Мил Вали.

Не мога да кажа, че научих много за процедурата по разследването, но открих, че е добре да стоите далече от Кабът Коув. Това мъничко селце в Нова Англия е по-смъртоносно от Бейрут, Южната част на Централен Лос Анджелис и най-тъмната задна уличка в Хуарес, взети заедно. Кабът Коув вероятно има най-големия брой убийства на глава от населението, от което и да е друго място на земята. Макар че в крайна сметка всеки убиец бива залавян от Джесика Флечър, пак не бих се чувствала в безопасност там. Изненадана съм, че старата свадливка се разхожда из града невъоръжена.

Джесика тъкмо се готвеше да докаже, че вторият й братовчед е невинен по обвинение за убийство, когато телефонът на Монк иззвъня. Вдигнах слушалката.

— Трябва да видя Монк веднага — каза капитан Стотълмайер. — Ще се срещнем в стаята за свиждане на затвора на Седма улица.

Затвори, преди да успея да го попитам за повече подробности. Предположих, че е направил пробив в случая „Пешел“, и Монк предположи същото.

По пътя натам двамата с Монк се опитвахме да отгатнем какво ни чака. Решихме, че капитанът или е арестувал някого за престъплението, или е открил зад решетките някой, който има жизненоважна информация относно убийството. Каква друга причина можеше да има да се срещаме в затвора? Монк предположи, че може дори да става дума за благодарния Салваторе Лукарели, решил да размени информация в отплата за намалената си присъда.

Така че влязохме в затвора, обзети от известна възбуда, вярвайки, че ни чака нещо добро. Заведоха ни в същата стая за свиждане, където се бяхме срещнали с Лукарели преди няколко дни, така че бях подготвена отново да го видя там.

Предполагам, че именно затова, когато видях мъжа в жълтия гащеризон, за частица от секундата си помислих, че е Лукарели. Или може би умът ми не искаше да повярва онова, което ми казваха очите.

Този път там седеше капитан Стотълмайер. Само че не беше окован във вериги.

Монк ахна леко:

— Лилънд? Какво се е случило?

Рядко чувах Монк да се обръща към капитана с малкото му име. Но това не беше нормална ситуация.

— Арестуван съм за убийство — обясни ни Стотълмайер.

— Кого сте убили? — попита Монк.

— Никого — каза Стотълмайер. — Как можа да си помислиш, че съм убил някого?

— Защото сте в затвора за убийство — каза Монк.

— Това не означава, че съм виновен.

— Полицията не арестува невинни хора — отвърна Монк. — Полицаите са добри в работата си.

— Обикновено бих оценил подобно гласуване на доверие, но тъй като седя тук за престъпление, което не съм извършил, ще трябва да ми простиш, ако не се съглася с теб.

— Кой е убит? — попитах.

— Пол Брадок — каза Стотълмайер.

— Как? — попита Монк.

— Бил е удушен в хотелската си стая — каза Стотълмайер.

— Кога? — попита Монк.

— В нощта след бдението.

— Когато го пребихте — поясни Монк.

— Да — каза Стотълмайер.

— След като той ви унижи пред стотици детективи, занимаващи се с разследване на убийства — казах аз.

— Да — каза Стотълмайер.

— Следователно всичко, с което разполага полицията срещу вас, е един от най-силните мотиви за убийство, за които съм чувал през всичките години, откакто разследвам убийства — каза Монк. — Не е толкова лошо.

Не се държеше саркастично. Не знаеше как. Мисля, че се опитваше — по свой собствен мил, неубедителен начин да прозвучи успокояващо. Претърпя жалък провал.

Стотълмайер прочисти гърло:

— И бях в хотела по време на убийството.

Монк кимна:

— Това ли е всичко?

— И намериха отпечатъците ми върху чаша в стаята на Брадок.

Монк кимна отново:

— Нещо друго?

— Намериха вратовръзката ми, изцапана с кръвта на Брадок, в кофата ми за боклук.

Монк не беше престанал да кима.

— Още нещо?

— И те уволних малко преди убийството на Брадок, което означава, че единственият детектив в Сан Франциско, който досега няма пропуск в разкриването на случаи на убийство, не беше наблизо, за да разследва този случай.

Монк продължаваше да кима. Кимаше толкова много, че се страхувах да не си докара мозъчно сътресение, затова сграбчих главата му, за да го спра. Въпреки това той продължи да се опитва да кима. Стиснах здраво главата му.

— Можете да престанете да кимате, господин Монк: капитанът свърши с изброяването на всички доказателства срещу него — казах, като хвърлих поглед към Стотълмайер. — Нали?

Сега Стотълмайер кимна. Монк си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно, давайки ми знак, че е спокоен. Вече не се съпротивляваше на хватката ми. Пуснах главата му и той я задържа стабилно.

— Е — каза Монк. — Защо го убихте?

— Не съм — каза Стотълмайер. — Затова ти се обадих. Някой се опитва да ме натопи и ти си единственият, който може да го докаже.

— Ранди не си ли скъсва задника от работа, за да изчисти името ви? — попитах.

— Кой, мислиш, изгради обвинението срещу мен? — каза Стотълмайер. — Той смята, че съм виновен.

— Как е възможно? — изумих се аз.

— Само защото капитанът е имал невероятно убедителен мотив и всички доказателства са сочели към него — каза Монк. — Като не броим това, лейтенант Дишър не разполага с нищо.

— Това е утешително — каза Стотълмайер. — Ще ми помогнеш ли, или не?

— Разбира се, че ще ви помогна — каза Монк.

— Аз също — казах. Стотълмайер се усмихна:

— Тогава знам, че всичко ще приключи добре.

 

 

— Надявам се да си намери добър адвокат — каза Монк, когато излязохме от затвора и се отправихме към „Лексуса“, който беше паркиран на платен паркинг малко по-нагоре по Седма улица.

— Мислите ли, че ще се нуждае от такъв?

— Ако се признае за виновен, един добър адвокат може да му уреди присъда, по-малка от доживотен затвор. — Монк почукваше по всеки брояч, покрай който минавахме. Това му беше навик, който така и не бях проумяла.

— Няма да е необходимо, защото този случай никога няма да стигне чак дотам — казах. — Вие ще докажете, че е невинен, много преди да се стигне до процес.

— Какво те кара да мислиш, че ще го направя?

— Защото току-що казахте, че ще го направите — напомних му.

— Казах, че ще му помогна — поясни Монк. — Днес ще започнем да разговаряме с адвокати, които защитават престъпници по криминални дела.

— Какво ще кажете вместо това да разследвате убийството и да докажете, че е невинен?

— Шегуваш ли се? — каза Монк. — Той го е направил.

— Как можете да кажете това?

— О, не знам, може би защото наистина го е направил.

— Познавате капитан Стотълмайер прекалено добре, за да мислите така — казах. — Той не би могъл да убие никого.

— Досега. Чу ли всички доказателства срещу него?

— Нямаше да ме е грижа, дори да бяха хванали Стотълмайер на местопрестъплението, докато затяга вратовръзката около шията на Брадок.

— А хванали ли са го? — попита Монк.

— Не, не са — процедих през стиснати зъби, устоявайки на порива да го зашлевя заради глупавия въпрос.

— Сигурна ли си? Добре е да се уверим с абсолютна сигурност, защото това е единственото, с което не разполагат срещу него.

— Ако Лилънд Стотълмайер твърди, че е невинен, значи е. Вие също би трябвало да го вярвате.

 

 

Отидохме право в полицейското управление, за да говорим с онзи негодник Ранди Дишър.

Намерихме го да внася една кутия в кабинета на капитана, който беше напълно опразнен от всички папки и лични вещи на Стотълмайер.

Дишър остави кутията върху празното бюро и ни погледна мрачно.

— Чух, че капитанът ви се е обадил. Прецених, че е по-добре да чуете лошата новина направо от него, вместо от мен.

— Би трябвало да те зашлевя — казах.

— Това ще бъде нападение срещу полицай — каза Монк. — Това е криминално нарушение.

— Идеално, тогава би трябвало да го направя — казах. — Изглежда, че на лейтенант Дишър му доставя удоволствие да арестува приятелите си.

— Вече не съм лейтенант — промърмори Дишър. — Изпълняващ длъжността капитан Дишър.

Именно тогава забелязах, че кутията, която беше внесъл, беше пълна с вещи от бюрото му. Почувствах как лицето ми пламва.

— Значи затова е цялата работа. Предали сте капитана, за да получите повишение — казах. — Виждам, че не ви е отнело много време да измъкнете нещата му и да се нанесете.

— Назначението е временно и нямах представа, че заместник-началникът ще го направи — каза Дишър. — А кабинетът го разчистиха от Министерството на вътрешните работи, не аз.

— Не са свършили много добра работа — отбеляза Монк. — По рафтовете още има прах. Ако ми дадеш „Лизол“, един парцал и чифт гумени ръкавици, ще се погрижа за това.

Насочих пръст към Монк.

— Ако дори само опитате, ще ви строша ръцете с пръчици за хранене. — Монк трепна, а аз се обърнах към Дишър: — Защо от Министерството на вътрешните работи са взели вещите на капитана?

— Това е общоприето действаща процедура в такива ситуации — обясни Дишър. — Търсят доказателства за други престъпления, които може да е извършил.

Други престъпления? — Следващото, за което си дадох сметка, беше, че замахвам към лицето на Дишър.

Дишър не вдигна ръка да се защити, нито се дръпна от пътя ми. Но преди дланта ми да успее да осъществи контакт с хлапашката му буза, Монк сграбчи ръката ми и я прикова зад гърба ми.

— Какво ти става? — каза Монк. Изглеждаше наистина разстроен.

— Всичко е наред, Монк. Нека ме зашлеви. Заслужавам си го заради онова, което направих.

— Прав е — казах на Монк. — Пуснете ме.

— Лейтенант Дишър само си е вършел работата — отбеляза Монк.

— Временно изпълняващ длъжността капитан Дишър — поправи го той.

Опитах се да зашлевя Дишър със свободната си ръка, но тъй като Монк ме беше стиснал за другата, изгубих равновесие и ударът пропусна целта. На Дишър щеше да му се наложи да се наведе към мен, та плесницата да улучи. Предполагам, че желанието му да бъде наказан не беше толкова силно, колкото твърдеше, иначе щеше да го направи.

— Знам, че предадох капитана — призна Дишър. — Но само следвах доказателствата натам, накъдето водеха. Нямах избор, освен да го арестувам. Единствената надежда за мен, а също и за него, е че ще можеш да докажеш, че е невинен.

— Това би трябвало да го правиш ти — процедих гневно. Удивително е, че на устата ми не беше избила пяна.

— Ще ви помогна по всеки възможен начин, но ще трябва да е неофициално — каза Дишър. — Сега ще изляза и ще си взема чаша кафе. Докато ме няма, ви е абсолютно забранено да четете папката в класьора на бюрото, защото тя съдържа всички съдебномедицински доклади, свидетелски показания и снимки от местопрестъплението по разследването на случая „Брадок“. Ясно ли е?

Той ни намигна пресилено.

— Да — каза Монк.

Дишър кимна, спусна щорите на всички прозорци в кабинета на капитана и излезе, като затвори вратата зад гърба си. Бяхме сами и скрити от поглед. Монк ме пусна и аз се отдръпнах рязко от него.

— Да нямаш женски проблеми? — попита той.

Изгледах го яростно.

— Да не би всъщност току-що да ме попитахте дали не съм в цикъл?

— Шшшшт — каза Монк, размахвайки ръце като обезумял. — Няма причина да започваш да говориш като моряк.

— Трябва да се запозная с този проклет моряк, за когото все говорите — казах. — Не, господин Монк, не съм в менструален цикъл.

— Шшшшт — каза Монк, като размаха отново ръце. — Първо проявяваш склонност към насилие, сега пък използваш мръсен език. Какъв ти е проблемът?

— Мой добър приятел току-що беше арестуван за убийство, което не е извършил — това ми е проблемът и би трябвало да е също и ваш проблем.

Бръкнах в кутията и извадих папката на Брадок. Монк се опита да я грабне от мен, но аз грубо я отдръпнах.

— Луда ли си? Временно изпълняващият длъжността капитан Дишър каза, че ни е абсолютно забранено да четем тази папка.

— Което беше неговият начин да ни каже, че иска да я прочетем — обясних, като подредих снимките от местопрестъплението върху празното бюро.

Абсолютно забранено означава обратното — каза Монк, като събра всички снимки, една по една.

— Но той имаше предвид обратното на обратното — казах, като извадих съдебномедицинския доклад и снимките на веществените доказателства. — Това беше неговият начин да каже, че не е допустимо да четем папката, но въпреки това той ни позволява да я прочетем.

— Ако това е искал да каже, защо не го каза така, вместо „абсолютно забранено“? — възропта Монк, като взе съдебномедицинския доклад и снимките.

— Пазеше си задника — казах, като извадих свидетелските показания. — Искаше да каже, че ако ни хванат, докато четем папката, отговорността си е наша.

— Искал е да каже всичко това, когато каза, че ни е абсолютно забранено да отваряме папката?

— Да — казах, като пуснах празната папка на бюрото. — Това искаше да каже, докато ни намигаше.

— Вероятно е имал прашинка в окото. — Монк натика всички книжа и снимки обратно в папката и я върна в кутията. — „Абсолютно забранено“ означава именно това.

Независимо дали беше така или не, знаех, че Монк беше видял всяка една снимка в папката и, независимо дали го искаше или не, несъзнателно беше отбелязал всяка важна подробност в тях. Не можеше да се сдържи.

— Щом така казвате — рекох. — Какви са чувствата ви относно идеята да посетим местопрестъплението?

— Двойствени — каза той.