Серия
Мистър Монк (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk and the Dirty Cop, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

21. Г-н Монк и предателството

Мистериозната съдба на предприемача и иноватора от Силиконовата долина Стив Вурцел беше широко известна в Сан Франциско и вероятно из цялата страна. Но не можех да виня Монк, задето не знаеше за нея, тъй като това се беше случило приблизително по време на убийството на Труди и собствения му пълен умствен срив.

Така че докато пътувахме обратно по моста „Голдън Гейт“, аз му разказах историята.

Вурцел се отправил рано една мъглива сутрин с мотоциклета си да пропътува крайбрежната магистрала от дома си в Сан Франциско до убежището си за уикендите в Мендосино — живописно селце на скалите над шумно разбиващите се вълни на Тихия океан.

Така и не пристигнал.

По-голямата част от крайбрежния път е опасна, лъкатушеща, двулентова магистрала, простираща се покрай ръба на назъбени скали, където между вас и спираловидното падане към оградената от скали вода отдолу няма нищо, освен няколко парчета гнило дърво.

А там, където се отклонява от ръба на скалистия бряг, пътят лъкатуши в гъсти гори и през мостове над дълбоки клисури.

Шофирането дотам е вълнуващо и много плашещо: път, който предлага живописни гледки и потенциал за зрелищна смърт.

Магистралният патрул, шерифът на окръг Мендосино и щатската брегова охрана организирали масирано претърсване по крайбрежието, по суша и по море, но не открили и следа от Вурцел или мотоциклета му. След няколко дни официалното издирване било преустановено.

Съпругата на Вурцел, Линда, и приятелите им от Силиконовата долина не били готови да се предадат. Те предприели амбициозно, скъпо и щателно собствено издирване, но също не успели да го открият.

Всичко това се случило само няколко седмици преди „IntTouchSpace“ да получи масивно вливане на фондове за рисков капитал и да се появи с гръм и трясък в Интернет, превръщайки се в глобален социален феномен, направил всички ранни инвеститори, включително мнозината, подпомогнали финансирането на издирването на Вурцел, невероятно богати.

След като Вурцел бил обявен за мъртъв, няколко жени излезли напред да претендират за дял от имуществото му на стойност милиард долара, на основание, че били негови любовници и той бил баща на децата им. Но без ДНК, която да докаже бащинството, исковете били отхвърлени.

Отвъд възможностите на разума и способностите ми да правя умозаключения беше да разбера какво общо имаше това с убийството на един изкуфял стар барман — ако изобщо имаше нещо общо. Очевидно беше и отвъд възможностите на Монк. Защото след като свърших с тази история, той не направи никакви провокиращи изказвания, намекващи, че е разкрил убийството. Вместо това ме помоли да го откарам вкъщи, за да се залови отново за работа по останалите случаи, които Слейд му беше дал.

— Ами случаят „Пешел“? — попитах.

— Ще трябва да изчакаме и да видим какво е открил капитанът — отвърна Монк. — Може би от затвора е бил освободен някой, който е имал зъб на Пешел. Но все още не бих изключил Каръл или съпруга й.

— Не се ли питате защо Вурцел е купил кръчмата на Пешел?

— Предполагам, Вурцел е бил убеден, че кварталът ще стане по-привлекателен в бъдеще и цената на имотите значително ще се повиши.

— Просто изглежда странно — казах.

— Единствената връзка между двамата е, че Вурцел е купил заведението на Пешел, а Пешел е инвестирал в „InTouchSpace“ приблизително по същото време. Какво странно има в това?

Имах чувството, че сме разменили ролите си.

Обикновено той беше този, който казваше, че нещо е странно, а аз бях тази, която го оспорваше. Вбесяващото беше, че дори не можех да кажа точно какво странно имаше в това, освен че при мисълта за него усещах тръпка в гърдите.

— И двамата са мъртви — напомних аз. — Вурцел е изчезнал при загадъчни обстоятелства, а Пешел беше убит.

— В разстояние на десет години — каза Монк. — В това няма нищо странно.

— Фамилните имена и на двамата завършват с буквите „ел“ — казах.

Монк ме изгледа странно.

— Добре, това беше глупаво, но ако няма нищо странно, защо наклонихте глава, като ви казах в книжарницата, че Вурцел е починал преди десет години? Наклонихте глава, като пиле — казах и за демонстрация наклоних своята. — Правите това всеки път, когато чуете нещо, което не пасва или което кара нещо, което не се е връзвало преди, да си дойде на мястото.

— Ти спомена за смърт, а всеки път, когато чуя за смърт в контекста на разследване на убийство, това провокира интереса ми.

— Ето — казах. — Признавате го: провокиран сте.

— Провокирането отмина — каза Монк. — През последните няколко дни главата ми е замаяна от убийства и смърт. Трудно ми е да им хвана края на всичките.

— Казвам ви, господин Монк, има нещо гъделичкащо в това.

— Гъделичкащо?

— Усещам нещо като гъделичкане, точно в средата на гърдите.

— Може би получаваш сърдечен пристъп — каза Монк.

— Не получавам сърдечен пристъп.

— Усещаш ли стрелкащи болки в лявата ръка?

— Не, но започвам да усещам такава в главата — уведомих го.

— Трябва да се отбием до най-близката болница.

— Добре съм.

— Имаш сърцебиене и пулсиращо главоболие — каза Монк. — Това не е добре. Това е фатално.

— Нещо ме тормози, това е всичко — казах.

— Сърцебиене и пулсиращо главоболие. Може да е начало на масивен инфаркт.

— Мисля, че е подсъзнанието ми — казах.

Може би след всичките години, през които работех за Монк, и всички убийства, които беше разкрил докато се мъкнех с него, най-после развивах собствени детективски умения.

Но от каква полза щяха да ми бъдат, ако нямах представа какво се опитват да ми подскажат инстинктите ми?

— Трябва да се отбием при д-р Бел — настоя Монк. — Той ще ти помогне с това. Може би ще помогне и на мен, докато така и така сме там.

— Имам по-добра идея — казах.

— Какво може да е по-добро от това да се видим с д-р Бел? На път ни е. Ще ми благодариш по-късно.

Отворих капачето на мобилния си телефон и, в нарушение на закона, изискващ шофьорите да използват хендсфрий устройство, докато шофират, се обадих на Даниел. Помолих я да направи проучване на „Далтън Ентърпрайзис“ и да открие къде можем да се натъкнем на Линда Вурцел.

— За какво ни трябва да се срещаме с нея? — попита Монк, след като приключих разговора.

— На мен не ми трябва — казах. — А на вас.

 

 

Докато Лансдейл и криминалистите претърсвали апартамента на капитан Стотълмайер, лейтенант Ранди Дишър седял на бюрото си, измъчван от вина.

Знаел, че прави каквото трябва, но не можел да преодолее чувството, че предава своя командващ офицер, своя ментор, и своя приятел.

Дишър се опитал да отклони вниманието си от жалкото си поведение, като прегледал показанията, взети от гостите на хотела, които били на етажа на Брадок в нощта на убийството.

Един детектив от Уичита бил отседнал в съседната стая до тази на Брадок. Казал, че някой почукал на вратата на Брадок около десет вечерта и скоро след това той чул глухо тупване и звук от счупване на чаша, но нищо, което да го разтревожи или да го наведе на мисълта, че има някакъв проблем.

Показанията на детектива напълно щели да убедят състава от съдебни заседатели, че Брадок е бил убит в хотелската си стая на седмия етаж между десет и десет и трийсет вечерта, което, за нещастие, било по времето, по което капитан Стотълмайер казал, че седял сам в конферентна зала на втория етаж.

Вероятно.

Дишър се упрекнал за този начин на мислене, за поредното предателство спрямо приятеля си, мислено, ако не на дело.

Но Дишър нямал избор. Трябвало да проследи доказателства натам, накъдето го водели. А както казал капитанът, този случай можел да тласне кариерата му нагоре или да я разруши. Не можел да си позволи никакви грешки.

Дишър се бил обадил на заместник-началника, като почти се надявал, че шефът му ще отмени решението му да претърси апартамента на капитана. Но, за удивление на Дишър, заместник-началникът се съгласил с действията му и го поздравил, че не е позволил лоялността да замъгли преценката му.

Това изобщо не накарало Дишър да се почувства по-добре.

Последната му надежда била, че Лансдейл няма да открие нищо при претърсването. Но тази надежда била съкрушена в мига, щом Лансдейл влязъл и Дишър видял торбичката за веществени доказателства в ръката му.

Вътре била вратовръзката на Стотълмайер.

Дишър изхвърчал от мястото си и бързо отвел Лансдейл обратно в коридора.

— Какво си въобразяваш, като размахваш тази торбичка за доказателства из дежурната стая? — попитал Дишър. — Да не искаш всички да разберат какво правим?

— И без друго скоро ще разберат — казал Лансдейл. — Намерихме вратовръзката, заровена в кофата за боклук на капитана. Криминалистите казват, че вратовръзката напълно съвпада с влакното, свалено от тялото на Брадок, и по нея има кръв.

Дишър изтръгнал торбичката от ръката на Лансдейл и погледнал вратовръзката вътре.

Нямало начин да го отрече. Тя отговаряла на описанието на вратовръзката, с която бил удушен Брадок. И той предчувствал, че един ДНК тест ще докаже, че кръвта по вратовръзката съвпада с тази на Брадок.

Ако заподозреният бил който и да е друг, освен Стотълмайер, Дишър нямало да се колебае каква да е следващата му стъпка. Било пределно ясно. Случаят бил приключел. Били заловили убиеца.

— Знам, че двамата сте близки — казал Лансдейл. — Ако ти не можеш да направиш каквото трябва, аз мога.

Дишър изгледал гневно Лансдейл, бръкнал в джоба си и си извадил портфейла.

— Иди на обяд в „Соренто“ и вземи останалите от управлението с теб. И служителите също. Искам всички да излязат. Аз черпя.

Додал няколко банкноти на Лансдейл. Спогледали се. Лансдейл подал парите обратно на Дишър.

— Не, аз черпя — казал. Минал покрай Дишър и влязъл в дежурната стая.

Дишър скрил торбичката за веществени доказателства зад гърба си и няколко минути по-късно Лансдейл излязъл, водейки още дузина служители към стълбите.

Един от детективите извикал на Дишър:

— Лансдейл ще води всички ни в „Соренто“ да отпразнуваме първата му седмица в отдел „Убийства“. Идваш ли с нас?

— Ще ви настигна — отвърнал Дишър.

След като тръгнали, Дишър си поел дълбоко въздух и се върнал в дежурната стая. Единственият останал вътре бил Стотълмайер, който бил в кабинета си. Махнал на Дишър да влезе.

— Какъв е специалният повод? — попитал Стотълмайер, когато Дишър влязъл, с ръце зад гърба.

— Краят на първата седмица на Лансдейл в отдел „Убийства“ — отговорил Дишър.

— Трябва да има по-сериозна причина, та да извежда всички да празнуват — казал Стотълмайер. — Приключи ли вече случая на Брадок?

Дишър кимнал:

— Да, сър.

— Това е страхотна новина, Ранди — казал Стотълмайер. — Тогава защо си толкова мрачен?

— Тепърва трябва да извърша ареста — отговорил Дишър.

— Това е най-хубавата част — казал Стотълмайер.

— Не и този път — казал Дишър и показал на Стотълмайер торбичката за веществени доказателства, която държал зад гърба си. — Това е оръжието на убийството.

— Прилича на моята вратовръзка — установил Стотълмайер, като заобиколил бюрото, за да я погледне по-внимателно.

— Тя е — казал Дишър.

— Не мисля, че ми харесва посоката, в която отива този разговор.

— Знам, че на мен не ми харесва — казал Дишър. Стотълмайер срещнал погледа му, после плъзнал поглед покрай него към празната дежурна стая. Сглобил цялата ситуация и трепнал от жегналото го чувство.

— Мислиш, че съм убил Брадок?

— Вие го мразехте, сър. Папката, която ми дадохте, документира това.

— Той беше мръсно ченге, Ранди. Мразя всеки полицай, който тормози хората, фабрикува доказателства, или взема подкупи.

— Но това мръсно корумпирано ченге ви унижи пред стотици ченгета от цяла Америка — казал Дишър. — Бяхте разярен. Всички го знаят. Дори нападнахте Брадок на бдение. Наложи се да ви удържат.

Стотълмайер поел дълбоко въздух и примирено вдигнал ръце пред гърдите си.

— Признавам, че изгубих контрол, но има голяма разлика между това да цапнеш някого с юмрук в устата, и убийството.

— Бил е удушен с вратовръзка като тази същата вечер, когато вие сте били в хотела. Намерихме я в боклука ви. По нея има кръв, за която и двамата знаем, че ще се окаже негова.

— Негова е — потвърдил Стотълмайер. — Изцапах вратовръзката с нея по време на бдението, което е причината, поради която я изхвърлих, като се прибрах вкъщи. Аз съм опитен детектив от отдел „Убийства“. Ако исках да се отърва от оръжие на убийство, мислиш ли, че щях просто да го пусна в кофата си за боклук?

— Може би не сте разсъждавали рационално — казал Дишър. — Гневът причинява това на хората.

— Сега разсъждавам рационално, и като гледам на твоя случай обективно като твой командващ офицер, ти казвам, че не разполагаш с доказателства да направиш това обвинение убедително. Единственото, с което разполагаш, е вратовръзката ми, а аз обясних как съм я изцапал с кръв. И, за мое смущение, имам много свидетели, които могат да потвърдят тази история — казал Стотълмайер. — Да, бях в хотела онази вечер, но не съм излизал от конферентната зала на втория етаж там и съм готов да се обзаложа, че онези кадри от охранителната камера подкрепят твърдението ми по този въпрос.

— Кадрите показват кога сте пристигнал и кога сте си тръгнал от хотела. На втория етаж няма камери, но в асансьора има.

— И ти видя ли ме на техните кадри? Не. Видя ли ме на стълбите? Не.

— В десет и петнайсет някой в униформа на портиер, който е криел лицето си, е влязъл в асансьора на втория етаж и се е качил с него до седмия — казал Дишър. — Смятаме, че убиецът е свалил униформата, скрил я в килера за препарати, после отишъл в стаята на Брадок и го убил. После облякъл отново униформата и се върнал на втория етаж.

— Могъл е да бъде всеки един от стотиците хора в хотела онази вечер — казал Стотълмайер. — Нямаш доказателства, според които да съм бил в стаята на Брадок.

— На пода имаше счупена чаша. Върху нея имаше ваши отпечатъци — казал Дишър.

— О — възкликнал Стотълмайер.

— Теорията е, че сте му казали, че сте дошли да се извините, изпили сте едно питие с него, а когато се е обърнал с гръб, сте плъзнали вратовръзката си около врата му и сте го удушили. Масата се е преобърнала по време на борбата и чашата се е счупила. Забравили сте за това.

Стотълмайер погладил мустака си.

— Очевидно е какво става тук. Някой се опитва да ме натопи.

— Не е моя работа да решавам това — казал Дишър. — Работата ми е да следвам доказателствата.

— Забрави за минутка доказателствата. Познаваш ме, Ранди.

— Не и напоследък, капитане. През последните две седмици сте различен човек.

— Достатъчно глупав, за да убие полицай със собствената си вратовръзка и да зареже на местопрестъплението чаша с отпечатъците си върху нея?

— Освен това уволнихте Монк.

— Какво общо има това с каквото и да било?

— Заместник-началникът смята, че е било, за да не може Монк да е наблизо, за да разследва убийството на Брадок.

— Ако възнамерявах да убия Брадок, не мислиш ли, че щях да измисля по-добър план от този?

— Съжалявам, капитане — казал Дишър с несигурен глас и треперещи ръце. — Арестувам ви за убийството на Пол Брадок.

— Правиш грешка, Ранди.

— Определено се надявам да е така — казал Дишър и подал белезниците на Стотълмайер. — Бихте ли ги сложили, ако обичате?

— Защо ти не го направиш?

— Защото ще повърна. — Дишър забързал към кошчето за боклук до бюрото и повърнал в него. Между напъните се опитал да прочете правата на капитана.

— Всичко е наред — успокоил го Стотълмайер, като сам закопчал ръцете си с белезници зад гърба. — Знам ги.